Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pathfinder, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР

СЛЕДОТЪРСАЧА

РОМАН

 

Преведе от английски КРАСИМИРА ТОДОРОВА

Редактор ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник ВАСИЛ ИНДЖЕВ

Художествен редактор ВАСИЛ МИОВСКИ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА

Американска. Второ издание.

Изд. номер 1305

Дадена за набор 20.II.1987 г. Подписана за печат 14.IV.1987 г. Излязла от печат 18.V.1987 г.

Формат 16/60/100. Печатни коли 24. Изд. коли 26,64. Усл. изд. коли 30,99. Цена 3.30 лв.

ДИ „Отечество“, София, пл. „Славейков“ № 1

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

София, 1987

с/о Jusautor, Sofia ДЧ-3

 

James Fenimore Cooper

The Pathfinder

The New American Library of World Literature Inc.

New York 1961

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (dd)

Статия

По-долу е показана статията за Следотърсача от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Следотърсача
The Pathfinder, or The Inland Sea
Други именаНа бреговете на Онтарио
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1840 г.
САЩ
Първо издание1840 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаПоследният мохикан
СледващаПионери
Следотърсача в Общомедия

Следотърсача (на английски: The Pathfinder) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1840 г. Това е третата книга от пенталогията Коженият чорап.

Сюжет

Действието на романа се развива в Северна Америка през 1759 г. по време на Френската и индианска война. Капитан Чарлз Кеп помага на младата си племенница Мейбъл да се добере от Ню Йорк до бреговете на езерото Онтарио, където служи баща и – сержант Дънъм. В последните няколко мили от пътуването им помагат белият следотърсач Нати Бъмпо, неговият приятел Чингачгук – индианец от племето на мохиканите, и младият лодкар Джаспър Уестърн. Книгата проследява войната с хуроните при бреговете на Големите езера, предателството на един от верните войници, гибелта на няколко от героите и любовния триъгълник с участието на Мейбъл Дънъм.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Водачъ въ пустинята (Следотърсачъ)“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 272 с.
  • „Следотърсача“, София, изд. „Народна култура“, библиотека „Четиво за юноши“, 1968 г., 504 с.
  • „Следотърсача“, София, изд. „Отечество“, 1987 г., 384 с.

Филмови екранизации

  • The Pathfinder (1952), американски филм, с участието на George Montgomery, Helena Carter и Jay Silverheels.
  • Hawkeye, the Pathfinder (1973), американски телевизионен сериен филм в 5 епизода от по 50 мин., с участието на Windsor Davies, William Ellis и Jan Francis.
  • Следопыт (1987), филм на СССР, с участието на Андрейс Жагарс, Анастасия Немоляева, Емануил Виторган
  • The Pathfinder (1996), американски телевизионен филм, с участието на Kevin Dillon, Graham Greene и Laurie Holden.

Външни препратки

Глава XX

И скитайки се в тая самота

сред тъжните, покрити с мъх руини.

съзрях аз роза — цъфнала бе тя

на мястото на нявгашни градини.

Камбъл

Когато Мейбъл се събуди, отдавна вече се беше разсъмнало и слънцето грееше отвисоко. Тя беше спала дълбок и сладък сън, защото си беше легнала спокойна, че е изпълнила дълга си, а и умората беше казала своята дума. Даже шумът, който потеглилите на разсъмване бяха вдигнали, не беше нарушил покоя й. Тя скочи от постелята, облече се набързо и скоро вече вдишваше свежия, благоуханен утринен въздух. За първи път усети напълно своеобразната красота на това глухо, усамотено, забравено от света място. Беше прекрасен есенен ден — обичайно явление за климата на тоя край, който обаче по-често е предмет на ругатни, отколкото на хвалби — и ясното слънчево утро подейства благотворно на девойката и донякъде я разсея. Тягостното чувство, легнало на сърцето й, тя отдаваше на страха пред опасността, на която се беше изложил баща й. Сега, когато помежду им вече нямаше доскорошната отчужденост, тя го беше заобичала още по-горещо.

Островът й се стори необитаем. Суматохата при пристигането им предишната вечер беше оставила привидно впечатление за живот, от който сега нямаше и следа. Нашата героиня дълго трябваше да се озърта наоколо си, преди да види поне едно живо същество, което да разсее чувството й за пълна самота. Най-после тя съзря хората останали на острова, събрани на група около лагерния огън. Присъствието на вуйчо й, с когото Мейбъл беше така свикнала, я поуспокои и тя с напълно естествено за положението й любопитство продължи огледа си. Освен Кап и интендантът там бяха още капралът, тримата войници и жената, която готвеше. Колибите бяха тъмни и пусти, а ниското, прилично на кула кубе на блокхауса живописно се подаваше иззад скриващите го храсти. Слънцето тъкмо беше огряло откритата поляна и през пролуките на свода от листа надничаше синевата на безкрайната небесна шир. Не се виждаше нито едно облаче и девойката се помъчи да си внуши, че това обстоятелство може да се вземе като предзнаменование за мир и безопасност.

Като разбра, че насядалите около огъня са заети с такава важна работа като закуската, Мейбъл, без никой да я забележи, се насочи към края на острова, където дърветата и храстите я скриха напълно от погледа. Там тя разтвори клоните на ниските храсти и излезе почти до самата вода, откъдето съвсем ясно можеше да наблюдава малките вълнички, които прииждаха, удряха се безшумно в брега и се отдръпваха — слаб отзвук от вълнението, владеещо езерото на петдесет мили по-нагоре. Откриващите са оттук гледки бяха изключително красиви и нашата героиня, която винаги живо възприемаше прекрасното в природата, не закъсня да оцени най-забележителните части на пейзажа. Тя се любуваше на картината и си мислеше, че никога досега не е виждала нещо по-красиво.

Унесена в гледката, Мейбъл изведнъж трепна. Стори й се, че в храстите, които опасваха брега на отсрещния остров, се мярнаха очертанията на човешка фигура. Разстоянието от единия до другия бряг не надхвърляше повече от сто ярда и макар че в момента, когато сянката се бе мярнала пред очите й, мислите й бяха другаде, тя беше сигурна, че не се е излъгала.

Знаеше, че дори обстоятелството, че е жена, не би могло да я предпази от куршума, ако я забележеше някой ирокез. Затова инстинктивно се дръпна и се скри доколкото можа зад листата, но погледът й остана прикован в отсрещния бряг в напразно очакване странната фигура да се появи отново. Вече се канеше да напусне наблюдателния си пост зад листата и да се върне бързо при вуйчо си, за да му съобщи подозренията си, когато изведнъж видя един клон от елша да се подава от храстите и да се размахва, както поне на нея и се стори, в знак на приятелство. За нашата героиня, незапозната с обичаите на пограничните войни, това беше крайно напрегнат и обезпокоителен момент, но тя все пак реши, че се налага на всяка цена да запази присъствие на духа и да действа спокойно и предпазливо.

Постоянните опасности, на които бяха изложени заселниците в пограничните райони на Америка, подтикваха жените към такива смели постъпки, на каквито те едва ли биха били способни при други обстоятелства. Мейбъл знаеше колко много обичаха колонистите да описват в своите разкази духа, мъжеството и твърдостта, проявявани от техните жени и сестри при подобни трудни положения. Споменът за тези разкази събуди у нея желанието да прилича на тези смели жени и тя реши, че тъкмо сега й се удава случай да покаже, че е достойна дъщеря на сержант Дънъм. Клонът според нея се размахваше от приятелска ръка, а не от неприятелска, затова след кратко колебание тя също отчупи една клонка, прикрепи я за един дълъг прът, провря я между храстите и замаха в отговор, като се мъчеше да подражава доколкото може на начина, по който размахваха клона от отсрещния бряг.

Този ням разговор продължи две или три минути, после Мейбъл забеляза, че храстите на отсрещния бряг се разтвориха и в пролуката се подаде човешка глава. Още от пръв поглед девойката разбра, че това е главата на индианец или по-точно казано, на индианка. Като се вгледа по-внимателно, успя да различи чертите на Юнска роса, жената на Пронизваща стрела. През времето, което бяха пътували заедно, тя беше спечелила симпатиите на Мейбъл с кротостта и добротата си и с благоговейната любов, която беше проявявала към мъжа си. Един-два пъти по време на пътуването девойката с неприятна изненада беше забелязала, че тускарорът проявява към нея повече внимание, отколкото бе необходимо, и тогава по лицето на Юнска роса се беше изписвало огорчение и тъга. Но тъй като Мейбъл със своята доброта и отзивчивост бе заличавала мъката, която неволно й беше причинила, индианката се беше привързала към нея и когато се бяха разделили, Мейбъл беше останала с впечатлението, че се е разделила с един приятел.

Трудно е да се опитваме да проследим по какви пътища човешкото сърце се изпълва с доверие към някого, а тъкмо такова чувство беше събудила младата индианка в гърдите на нашата героиня и тя, убедена, че подбудите за това необичайно посещение не са злонамерени и са за нейно добро, реши да влезе в преговори. Без да се колебае повече, тя се показа иззад храстите и с радост видя, че Юнска роса доверчиво последва примера й и също излезе иззад прикритието си. Сега вече двете момичета — макар и омъжена, индианката беше дори по-млада от Мейбъл — открито си размениха приятелски поздрави. Мейбъл покани Юнска роса да се приближи, макар че самата тя не знаеше по какъв начин би могло да стане това. Юнска роса, без да се бави, показа, че за нея това не е никаква трудност — изчезна зад един храст, а след миг се появи в едно кану, чийто нос се подаде иззад храстите, докато корпусът му все още оставаше скрит в нещо подобно на малко заливче. Мейбъл вече се канеше отново да й даде знак да прекоси протока, който ги разделяше, когато изведнъж чу звучният глас на вуйчо си да я вика. Тя бързо даде знак с ръка на индианката да се скрие, а тя самата се провря през храстите и затича по полянката към мястото, откъдето идваше гласът. Всички бяха вече насядали около закуската и Кап едва беше сдържал вълчия си апетит, докато я извика. Мейбъл веднага съобрази, че това е най-благоприятният момент да проведе разговора, който желаеше, и като се извини, че още не се е приготвила за закуска, изтича обратно към храстите и отново даде знак на индианката.

Юнска роса веднага я разбра. С няколко безшумни замахвания на греблото лодката прекоси протока и се скри в храстите на острова, на който се намираше постът. В следващия миг Мейбъл хвана за ръка младата индианка и я поведе към своята колиба. За щастие тя беше така разположена, че оставаше напълно скрита от погледа на насядалите около огъня хора и те двете влязоха в нея незабелязани. Мейбъл обясни набързо на гостенката си, доколкото можа, разбира се, че ще трябва да я остави сама за известно време и като я настани в своята стая и я убеди да не излиза оттам, преди тя да я е повикала, се върна при огъня и стараейки се да не издаде вълнението си, зае мястото си при останалите.

— На закъснелия — костите, Мейбъл — обърна се към нея вуйчо й и напълни отново устата си с печена сьомга. Готварското изкуство в този отдалечен пограничен край все още беше доста примитивно, но затова пък провизиите винаги бяха превъзходни. — На закъснелия — костите, едно чудесно правило, което кара мързеливците да бързат.

— Аз не съм мързеливка, вуйчо, вече цял час откак съм станала и разглеждам острова.

— Това не ви е уморило особено, мис Мейбъл, тъй като той не е кой знае колко голям — намеси се Мюр. — Лунди… впрочем по-добре е да го наричам майор Дънкън — поправи се той, съобразявайки, че малко встрани от тях закусват капралът и войниците, — не присъедини империя към доминионите на негово величество, като влезе във владение на този остров, който по доходи и облаги не може да се равнява дори с прочутия остров на Санчо. Онзи Санчо, за когото вие, мастър Кап, несъмнено сте чел през свободните си часове по време на безветрие или след вахта.

— Зная мястото, за което говорите, интенданте. Островът на Санчо е един сравнително неотдавна образувал се коралов риф и е така опасен, че в тъмна нощ при силен вятър е по-добре да се държиш настрана от него. Този Остров на Санчо се слави с кокосовите си орехи и горчивата си вода.

— Не особено привлекателно меню за обед — отвърна Мюр, като от уважение към Мейбъл се помъчи да сдържи усмивката, готова да се появи на устните му. — А пък доходите от него, струва ми се, ще са такива, каквито са и от този остров. Според мен, мастър Кап, това място никак не е подходящо от стратегическа гледна точка и очаквам рано или късно да го сполети някоя беда.

— Да се надяваме, че това ще се случи, след като ние си отидем — забеляза Мейбъл. — Нямам никакво желание да уча френски.

— Щастие ще бъде, ако не ни се наложи да учим ирокезки. Мъчих се да убедя майор Дънкън, че мястото не подхожда за пост, но такъв упорит човек като него никой не може да разубеди. Аз се присъединих към тази експедиция, първо, за да бъда полезен на вашата красива племенница, мастър Кап, и по този начин, доколкото мога да спечеля благоволението й и второ — да проверя запасите, които се числят на интендантството, та да не оставя място за какъвто и да било спор как и какво е било изразходвано, когато те попаднат в ръцете на неприятеля.

— Наистина ли гледате на положението така сериозно? — попита Кап и от нетърпение да чуе отговора, дори престана да дъвче хапката еленово месо. Като истински гастроном той преминаваше от рибата на месото и обратно. — Нима опасността е тъй непосредствена?

— Не мога да твърдя, но не мога и да ви уверя в обратното. Войната винаги е съпроводена с опасности и те, разбира се, обикновено са много по-големи на предните постове, отколкото в лагера. Затова не бива да се изненадваме, ако французите ни споходят всеки момент.

— И какво, по дяволите, трябва да правим в такъв случай? Шестима мъже и две жени трудно могат да защитават такова място, ако неприятелят реши да нахлуе, а пък аз не се съмнявам, че французите, както имат обичай, ще тръгнат с доста хора.

— В това можете да бъдете напълно сигурен. Във всеки случай силите им ще бъдат огромни. Ние, разбира се, бихме могли да разработим разположението на отбраната на острова по всички правила на военното изкуство, но нямаме достатъчно хора, за да проведем плана си както трябва. На първо място един отряд трябва да бъде изпратен на брега, за да попречи на неприятеля да слезе. В същото време друг силен отряд трябва да бъде настанен в блокхауса, който ще служи като крепост и именно към него ще се оттеглят останалите отряди, когато французите започнат да настъпват; освен това няма да е лошо може би около крепостта да се изкопае ров, тъй като от гледна точка на военното изкуство е недопустимо да оставиш неприятеля да се доближи дотолкова до крепостта, че да може да я взриви. Рогатките[1] ще възпрат набега на кавалерията. А колкото до артилерията, ей там под прикритието на дърветата трябва да се изградят редутите[2]. Силни и подвижни стрелкови отделения, изпратени напред, ще принесат голяма полза, задържайки придвижването на неприятеля, а тези колиби, ако се заградят както трябва с колове и се окопаят с ровове, ще се превърнат в едни отлични позиции за тази цел.

— Фюу-у-у! — подсвирна Кап. — И кой, по дяволите, интенданте, ще намери всички тези хора, необходими да се проведе такъв един план?

— Безспорно кралят, мастър Кап. Той е повел тази война, следователно той трябва да носи и грижата за нея.

— А ние сме само шестима! На приказки всичко е лесно. Вас ще ви изпратим на брега, за да не позволите на неприятеля да слезе, Мейбъл ще вземе ролята на стрелковото отделение и ще разбива врага, ако не с друго, поне с езика си, а жената на войника — ролята на рогатките, за да възпира кавалерията, капралът ще удържа околния ров, опасващ блокхауса, тримата войници ще заемат петте колиби, а аз — блокхауса. Да, да, картинно умеете да разказвате, поручик, трябваше да станете художник, а не войник!

— Не, аз чисто и просто ви представих нещата такива, каквито би трябвало да бъдат. Това, че нямаме достатъчно хора, за да проведем този план, не е моя вина, а вина на министрите на негово величество.

— Но ако неприятелят наистина се появи — попита Мейбъл загрижено, като си спомни за гостенката, която я чакаше в колибата, — какво ще трябва да правим тогава?

— Моят съвет е да се опитаме да последваме примера на прочутия гръцки историк Ксенофонт[3], очарователна Мейбъл.

— Доколкото разбирам, вие имате предвид отстъплението, така ли?

— Вашият здрав разум веднага схвана смисъла на предложението ми, млада госпожице. Знам, че вашият достопочтен баща даде някои указания на капрала относно средствата за отбрана и мерките, които според него би трябвало да се вземат, в случай че французите открият местоположението на поста. Но уважаемият сержант, макар да е ваш баща и човек отличен при изпълнението на дълга си, не е все пак нито лорд Стеър, нито пък херцог Марлборо. Не мога да отрека заслугите на сержанта в неговата област, но в същото време не мога и да преувеличавам качествата му и да го сравнявам с хора, които може би в по-малка степен все пак го превъзхождат. Когато е издавал тези разпореждания, сержант Дънъм се е ръководил преди всичко от чувствата вместо от ума си, а ако постът попадне в ръцете на французите, отговорността за това ще падне върху онзи, който е наредил да се установи пост на това място, а не върху този, който е имал задължението да го отбранява. Един добър, опитен командир, каквито и планове за отбрана да има, никога не бива да пренебрегва съответните мерки за отстъпление в случай, че французите и техните съюзници слязат на острова, и аз бих посъветвал мастър Кап, адмиралът на нашата флота, ако мога така да се изразя, да държи една готова лодка и да евакуира острова, ако се наложи. Голямата лодка, която ни оставиха, има предостатъчно платна и ако я изтеглим по-близо и я привържем ей там, под онези храсти, ще имаме възможност всяка минута да отплаваме и сама ще видите, Мейбъл, че ще трябва да изминем само някакви петдесет ярда по пролива, между другите два острова, за да се скрием от погледа на тези, които евентуално биха дошли да ни търсят тук.

— Всичко, което казвате, е съвсем вярно, мистър Мюр, но не могат ли самите французи да се появят от тази посока? Ако мястото е толкова удобно за отстъпление, защо да не е удобно и за нападение?

— От тях не може да се очаква такава съобразителност — отвърна Мюр, като се огледа крадешком и малко разтревожено наоколо си. — Не, не, от тях съобразителност не чакай. Те са празноглави хора, тези французи, и обикновено нападат напосоки, така че, ако изобщо се появят, можем да ги очакваме от другата страна на острова.

Разговорът стана несвързан, но все се въртеше около възможностите за едно нападение и как най-добре да бъде отблъснато.

Мейбъл вече почти не слушаше, макар да беше останала изненадана, че поручик Мюр, който минаваше за храбър офицер, може така открито да препоръчва отстъпление; на нея това й се струваше двойно престъпление, защото с отбраната на острова беше натоварен баща й. Мисълта й обаче дотолкова беше заета с гостенката, че при първия удобен момент тя стана от масата и побърза да се върне в колибата. Като залости внимателно вратата и се увери, че перденцето пред малкото прозорче е спуснато, Мейбъл изведе Юнска роса или просто Роса, както обикновено я наричаха, в предната стая и с поведението си й показа благосклонното отношение и доверието си в нея.

— Радвам се да те видя, Роса — каза Мейбъл с чаровния си глас и й се усмихна ласкаво, — много се радвам да те видя! Но какво те накара да дойдеш тука и как успя да намериш острова?

— Говори не бързо — каза Роса, като отвърна на усмивката с усмивка и притисна мъничката ръка, която държеше в своите също малки, но загрубели от тежкия труд ръце, — говори не бързо, Роса не разбира!

Мейбъл повтори въпросите си, като се постара да овладее възбудените си чувства и успя да се изрази достатъчно ясно, та гостенката й да я разбере.

— Роса приятел — отвърна индианката.

— Вярвам ти, Роса, от все сърце ти вярвам, но каква връзка има това с твоето посещение?

— Приятел идва види приятел — отвърна Роса и се усмихна, гледайки Мейбъл открито в лицето.

— Трябва да има и друга причина, Роса, иначе не би посмяла да дойдеш тук сама. Ти си сама, нали, Роса?

— Роса и ти, никой друг. Роса дойде само, гребе кану.

— Аз се надявам… струва ми се, не, уверена съм, че е така. Ти няма да ми измениш, нали, Роса?

— Какво измениш?

— Да ме издадеш, да ме предадеш на французите… на ирокезите, на Пронизваща стрела.

Роса поклати отрицателно глава.

— Няма да продадеш скалпа ми?

Юнска роса обви с ръка стройната талия на Мейбъл и я притисна към себе си така нежно, че очите на нашата героиня се напълниха със сълзи. Тази ласка беше израз на толкова топлота и обич, че у младата и простодушна Мейбъл не остана и капка съмнение в искреността на индианката. Тя също я прегърна за миг, после я отстрани от себе си и като я загледа изпитателно в очите, продължи да я разпитва.

— Ако Роса има нещо да каже на своята приятелка, нека говори открито — каза тя. — Моите уши са отворени.

— Роса страхува, Пронизваща стрела убие нея.

— Но Пронизваща стрела никога няма да узнае. — Мейбъл се изчерви, като произнесе тези думи, защото изпита угризение, че подтиква една жена да бъде неискрена с мъжа си. — Бъди спокойна, Мейбъл няма да му каже.

— Той разбие глава на Роса с томахавка.

— Това не бива да стане, мила моя, аз по-скоро предпочитам да не ми кажеш нито дума повече, вместо да се излагаш на такава опасност.

— Блокхаус добро място спи и добро място живее.

— Ти искаш да кажеш, че ще спася живота си, ако се скрия в блокхауса, така ли. Роса? Но мила, Пронизваща стрела едва ли ще ти се разсърди, задето си ми казала това. Той не може да ми желае злото, тъй като никога с нищо не съм го обидила.

— Пронизваща стрела не желае зле хубава бледолика — отговори Роса, като обърна лицето си настрани, и макар гласът й да беше както преди ласкав и мек, в него прозвучаха нотки на тъга и безпокойство, когато добави: — Пронизваща стрела обича бледолика девойка.

Без сама да знае защо, Мейбъл поруменя и вродената й деликатност я накара за миг да престане да разпитва индианката. Но чутото до този момент бе събудило силни опасения у нея, тя трябваше на всяка цена да узнае повече, затова подхвана отново разпита си.

— Пронизваща стрела няма причина нито да ме обича, нито да ме мрази. Той не е ли с тебе?

— Мъж винаги с жена, тук — отвърна Роса и сложи ръка на сърцето си.

— Какво мило същество си ти! Но кажи ми, Юнска роса, кога трябва да се скрия в блокхауса — днес, тази сутрин, още сега ли?

— Блокхаус много добър; много добър за скуоу. Блокхаус пази скалп.

— Боя се, че те разбрах дори прекалено добре, Роса. Не желаеш ли да поговориш с баща ми?

— Него няма, заминал.

— Ти не можеш да знаеш това, Роса, както виждаш, островът е пълен с войници.

— Не пълен, заминали — Юнска роса показа на Мейбъл четирите си пръста, — тук само толкова войник.

— А Следотърсача, него не искаш ли да видиш? Той може да разговаря с тебе на ирокезкия език.

— Език отишъл с него — език него в уста — отвърна Юнска роса и се разсмя.

Имаше нещо тъй приятно и заразително в звънкия детски смях на индианката, че въпреки тревогата си, Мейбъл не се сдържа и също се разсмя.

— Както изглежда, знаеш или поне си мислиш, че знаеш всичко за нас, Роса. Но ако Следотърсача наистина е заминал, със Сладка вода можеш да поговориш френски. Ти познаваш Сладка вода, нали, да отида ли да го повикам да поговори с тебе?

— Сладка вода също заминал, само сърце тук, ето къде — каза Юнска роса, засмя се отново и като извърна глава встрани, сякаш от желание да не смути девойката, сложи ръката си на гърдите на Мейбъл.

Нашата героиня често беше слушала за изключителната наблюдателност на индианците, за удивителната им способност да забелязват всичко, без видимо да проявяват какъвто и да било интерес, но неочакваният обрат в разговора я свари съвсем неподготвена. От желание да го промени и в същото време да научи доколко голяма би могла да бъде в действителност опасността, надвиснала над главите им, тя стана от столчето и се отдалечи от индианката, надявайки се, че по този начин ще успее да научи нещо повече за това, което тъй много я интересуваше и ще избегне тъй силно смущаващите я намеци.

— Ти сама знаеш какво бива да ми кажеш и какво не, Юнска роса, но се надявам, че ме обичаш достатъчно, за да ми кажеш всичко, което би трябвало да знам. Моят скъп вуйчо също е на острова, а ти навярно и към него изпитваш същите приятелски чувства, каквито изпитваш към мен. И ние няма да забравим какво си направила за нас, като се върнем в Осуиго.

— Може би няма върне, кой знае? — Юнска роса изрече тези думи със съмнение, както обикновено човек изказва някакво предположение, в което не е напълно сигурен, но не с насмешка или със заплаха.

— Никой освен Бог не знае какво ще се случи в бъдеще. Нашата съдба е в ръцете на Провидението. И аз съм сигурна, че ти си изпратена от Него да ни помогнеш.

Това вече надхвърляше разбиранията на Юнска роса и тя погледна учудено, но явно с желанието да й помогне.

— Блокхаус много добър — повтори индианката, когато изразът на недоумение изчезна от лицето й, като силно наблегна на двете последни думи.

— Да, това разбрах, Роса, и довечера ще спя там. Аз, разбира се, още сега ще разправя всичко на вуйчо.

Юнска роса трепна и погледна с безпокойство Мейбъл.

— Не, не, не, не! — заговори бързо тя с бъбривостта, придобита от общуването с канадските французи. — Не добро казва Солена вода. Той дълъг език — много говори. Мисли гора всичко вода, нищо не разбира. Каже Пронизваща стрела, Роса умре.

— Не си справедлива към вуйчо, той най-малко от всички е способен да те предаде.

— Ти не разбира. Солена вода само език, няма очи, няма уши, няма нос — само език, език, език.

Мейбъл не споделяше напълно това мнение, но разбра, че Кап не се ползва с доверието на младата индианка и че е безсмислено да настоява той да вземе участие в разговора им.

— Както виждам, смяташ, че знаеш всичко за нашето положение, Юнска роса — продължи Мейбъл. — Била ли си и друг път на този остров?

— Сега дошла.

— Откъде тогава си така сигурна, в това, което разказваш: баща ми, Следотърсача и Сладка вода може да са толкова наблизо, че ако реша да ги извикам, да чуят гласа ми?

— Всички заминали — заяви Юнска роса уверено, като в същото време се усмихна добродушно.

— Но ти не можеш да знаеш това, без да си обходила целия остров.

— Добри очи: видяла лодка и хора отплували, видяла кораб и Сладка вода.

— Значи отдавна си ни наблюдавала. Но тези, които останаха, не си могла да преброиш.

Юнска роса се засмя, разпери отново четири пръста, а после още два. Като посочи четирите си пръста, тя повтори „войници“, а после посочи останалите и добави Солена вода, интендант. Всичко това беше така вярно и точно, че Мейбъл сериозно започна да се колебае дали ще бъде благоразумно да пусне гостенката си да си отиде, без да е разузнала всичко подробно. Но мисълта да злоупотреби с доверието, което това кротко и предано същество беше проявило към нея, й стана изведнъж противна. В един миг тя почти беше решила да извика вуйчо си, но веднага отхвърли това свое намерение, считайки го недостойно за себе си и непочтено по отношение на индианката. Освен това беше уверена, че Юнска роса няма да каже нито дума повече, а ще се затвори в себе си и ще мълчи упорито, ако вземат да я принуждават да говори.

— И така, ти мислиш, Роса — продължи Мейбъл, след като всички тези мисли преминаха през главата й, че ще бъде най-добре за мен да се преместя в блокхауса.

— Добро място за скуоу. Блокхаус пази скалп. Дебело дърво.

— Говориш така уверено, Роса, сякаш си била вътре и си мерила стените му.

Юнска роса се усмихна с лукав израз на лицето, но не каза нищо.

— Знае ли някой друг освен теб как да намери този остров? Някой от ирокезите виждал ли го е?

Лицето на Юнска роса помръкна и тя предпазливо се огледа, сякаш се боеше, че някой може да ги подслушва.

— Тусхарора навсякъде — Осуиго, тук, Фронтеняк, Мохоук — навсякъде. Ако види Роса, убие.

— А ние мислехме, че този остров не е известен на никого и че няма от какво да се боим, докато сме тук.

— Ирокези — само очи, много виждат.

— Само очите не са достатъчни, Роса. Това място е скрито отвсякъде и трудно можеш да го забележиш. И дори малцина от нашите хора знаят пътя към него.

— Един човек може каже, ингилиз, знае говори френски. Сърцето на Мейбъл се сви. Всичките подозрения срещу Джаспър, които до този момент тя с презрение беше отхвърляла, изведнъж нахлуха в съзнанието й и усещането, което те предизвикаха, беше така болезнено, че за момент помисли, че ще припадне. След минута обаче успя да го превъзмогне и спомняйки си обещанието, което бе дала на баща си, закрачи напред-назад из стаята, като се мъчеше да си внуши, че предателството на Джаспър всъщност с нищо не я засяга, макар дълбоко в душата си страстно желаеше все още да вярва в неговата невинност.

— Разбирам какво имаш предвид, Роса — най-после рече тя. — Искаш да ми дадеш да разбера, че някой ни е предал, като е казал на ирокезите къде и как може да намерят острова.

Юнска роса се засмя, военната хитрост в нейните очи беше по-скоро достойнство, отколкото престъпление. Предана на своето племе обаче, тя разкри само толкова, колкото изискваше случаят. Нейната цел беше да спаси Мейбъл и тя смяташе за излишно да се отклонява от същността, както е прието да казват адвокатите.

— Сега бледолика вече знае — добави тя, — блокхаус добър за момиче — мъже и войник за Роса няма значение.

— Но за мен има значение, Роса, тъй като един от тези мъже е мой вуйчо, когото аз обичам, а другите са мои съотечественици и приятели. Трябва да им кажа какво е станало.

— Тогава Роса умре — отвърна спокойно младата индианка, макар в гласа й да прозвуча тъга.

— Не, те няма да знаят, че ти си била тука. Само ще бъдат нащрек и тогава всички ще се скрием в блокхауса.

— Пронизваща стрела знае — вижда всичко и убие Роса, Роса дойде каже бледолика приятелка, не каже мъже. Всеки войник пази свой скалп. Роса жена, каже жена, не каже мъже.

Мейбъл много се опечали от изявлението на своята приятелка-индианка. Очевидно беше, че Роса на всяка цена държеше всичко казано от нея да остане между тях. Девойката не знаеше до каква степен индианците считаха запазването на тайна въпрос на чест, а главно се боеше с това да не навлече подозрение върху Роса и да подхвърли на опасност живота й. Всички тези съображения бързо минаха през съзнанието й и колкото повече размишляваше, толкова по-тежко и мъчително й ставаше. Юнска роса, както можеше да се заключи от израза й също не беше весела. Тя започна да прибира вещите си, които беше оставила настрани, за да хване ръката на Мейбъл с явното намерение да си върви. Да я задържи, Мейбъл вече изобщо не можеше и да мисли, а и да се раздели с нея по този начин, след като индианката се беше изложила на такава опасност, за да й помогне, се струваше некрасиво на честната и правдива девойка.

— Роса — възкликна тя сърдечно, като обви с ръце и притисна до себе си благородното и нежно същество, — ние с тебе сме приятелки. От мене няма защо да се страхуваш, защото никой няма да научи за твоето идване. Ако можеш само да ми дадеш някакъв знак, щом наближи опасността, някакъв знак, който да ми подскаже кога да отида в блокхауса и как да се погрижа за себе си.

Юнска роса се спря да помисли, макар че явно бързаше да си отиде, после каза тихо:

— Донеси Роса гълъб.

— Гълъб ли? Но къде ще намеря гълъб да ти донеса?

— В колиба до тази — донеси стар, Роса отива кану.

— Струва ми се, че те разбрах, Роса, но не е ли по-добре да те заведа до храстите, да не би да те срещне някой войник?

— Ти излезе колиба и брои хора — един, два, три, четири, пет, шест. — Роса разпери шест пръста и се засмя. — Никой няма на път — добре, има един само — повикай него настрани. После пее и донесе гълъб.

Мейбъл се усмихна на находчивостта и съобразителността на индианката и се приготви да изпълни желанието й, но на вратата се спря и погледна умолително гостенката си.

— Да се надявам ли, че ще ми кажеш още нещо, Роса? — попита тя.

— Сега ти знае всичко, блокхаус добър. Гълъб каже, иначе Пронизваща стрела убие.

Последните думи бяха достатъчни. Мейбъл не можеше да настоява да получи повече сведения, след като самата Юнска роса й каза, че мъжът й ще я убие, ако разбере, че е разкрила тайната. Девойката отвори вратата, махна за сбогом на Роса и излезе от колибата. За да узнае къде се намира всеки от обитателите на острова, тя реши да се възползва от съвета, който й беше дала младата индианка. Вместо да се вглежда в лицата и дрехите им, за да ги разпознае, тя чисто и просто ги преброи: трима все още седяха около огъня, двама, бяха отишли при лодката — единият от тях беше Мюр. Шестият, нейният вуйчо, оправяше съвсем спокойно риболовните си принадлежности близо до огъня. Жената на войника тъкмо влизаше в колибата си и с това се изчерпваше цялата група. Мейбъл се престори, че е изпуснала нещо и тананикайки някаква мелодия, се върна обратно до хижата, наведе се, сякаш искаше да вземе някакъв предмет от земята, и после бързо се спусна към колибата, за която и беше споменала Юнска роса. Това беше една разнебитена постройка, която войниците от предишния отряд бяха превърнали в нещо като хамбар. Между другите неща вътре имаше и няколко дузини гълъби, които в момента се угощаваха от една купчина пшеница, донесена от някоя ограбена ферма на канадския бряг. Гълъбите запърхаха с криле и се разхвърчаха из колибата с такъв шум, сякаш забиха безброй барабани, но Мейбъл без голямо усилие успя да улови един от тях, скри го в дрехата си и забърза с плячката към своята колиба. Тя беше празна. Мейбъл само хвърли един поглед от вратата, без да влиза, и изтича към брега. Не беше трудно да стигне дотам незабелязана, защото дърветата и храстите я скриваха напълно. Намери Юнска роса в лодката, индианката взе гълъба, сложи го в една кошница, която сама бе изплела, и като повтори: „блокхаус — добър“, изкара лодката от храстите и я насочи по тесния пролив така безшумно, както беше и дошла. Мейбъл почака няколко минути с надежда, че като стигне до отсрещния бряг, Юнска роса ще й даде някакъв знак за сбогом и ще я увери в приятелските си чувства, но напразно. На близките острови цареше такава мъртва тишина, сякаш никой не беше нарушавал никога величествения покой и безмълвието на природата. Мейбъл не долови нито шумолене на листа, нито звуци, предвещаващи близката опасност, за която говореше Юнска роса.

И все пак, когато Мейбъл се връщаше от брега, порази я едно незначително обстоятелство. Друг път тя не би обърнала внимание на такава дреболия, но сега, когато у нея се бяха събудили подозрения, това привлече внимателния й поглед. От най-долния клон на нисък дъб висеше парче червен мрежест вълнен плат, от който се правят обикновено корабните флагове. Парцалът бе привързан така, че при най-малкия полъх на вятъра се развяваше като корабно знаме.

Даже Юнска роса не би могла по-бързо да съпостави фактите и да оцени значението на това откритие за безопасността на отряда, както направи разтревожената Мейбъл. Тя веднага съобрази, че парцалът можеше да се види от съседния остров, че дъбът се намира на пътя между нейната хижа и пирогата, че Юнска роса е трябвало да мине край него, ако не и под самия него, и че това навярно е сигнал, с който се съобщават някакви важни сведения на ония, които се готвят да извършат нападение, а сега се крият в засада някъде наблизо. Като откъсна парцала от дървото, Мейбъл забърза към лагера, без още да знае сама как трябва да постъпи, за да изпълни своя дълг. Дали Юнска роса не я беше измамила? Цялото поведение, видът, нежното внимание на индианката, нейният нрав, който толкова се хареса на Мейбъл още по време на пътуването им, противоречаха на подобно предположение. От друга страна, Мейбъл си спомни намеците за бледоликите красавици, от които се възхищава Пронизваща стрела, смътно си представи тежкия му, отправен към нея поглед и в главата й се роди тревожната мисъл, че твърде малко са жените, които биха се отнесли благосклонно към своите съпернички. Тези нестройни и неясни образи и откъслечни мисли безредно преминаха в съзнанието на нашата героиня, ускорявайки биенето на сърцето и крачките й, без да я доведат до бързите и ясни решения, с които завършваха обикновено размишленията на Мейбъл. Тя припряно се насочи към колибата на жената на войника с намерение веднага да я заведе със себе си в блокхауса, щом вече не можеше да предупреди останалите, когато внезапно гласът на Мюр я застави да забави крачките си.

— Къде бързате така, очарователна Мейбъл? — възкликна той. — И защо избягвате обществото? Уважаемият сержант ще ме сметне за истински грубиян, ако разбере, че дъщеря му се разхожда сутрин сама, без спътник, още повече след като му е добре известно моето страстно желание да ви съпровождам от сутрин до вечер и да бъда ваш роб.

— Мистър Мюр, имате ли тук някаква власт? — каза Мейбъл, като се спря. — Кажете, длъжен ли е капралът да ви се подчинява, щом сте по-старши по чин от него?…

— Не зная… наистина… не зная… — прекъсна я Мюр с нетърпение и явно безпокойство, които Мейбъл непременно би забелязала при други обстоятелства. — Заповедта си е заповед, дисциплината си е дисциплина, а властта — власт. Вашият почтен баща ще се обиди и ще ми иска сметка, ако се намеся и посегна, така да се каже, към лаврите, които той се надява да събере. Не мога да заповядвам и на капрала, без същевременно да заповядвам и на сержанта. Затова най-разумното за мене в тази експедиция е да стоя в сянка и да се държа като частно лице. В последна сметка, така мислят всички, включително и самият Лунди.

— Зная това и може би така трябва да бъде. Съвсем не искам да огорчавам по какъвто и да било начин баща си, но вие бихте могъл да повлияете на капрала за негово добро.

— Как да ви кажа — отвърна Мюр с чисто шотландска уклончивост, — много по-лесно бих ви обещал да повлияя на капрала, ако трябваше да го уговарям да действа в своя вреда. Човекът е странно същество, очарователна Мейбъл, да се влияе на ближния в интерес на собственото му благо, е най-трудната от задачите, докато обратното е най-лесната. Не забравяйте това, скъпа, и нека то ви послужи за поука. Но какво въртите на палеца си, както въртите — позволете ми да забележа — и всички мъже?

— Едно вълнено парцалче, нещо като флагче — дреболия, за която не би си струвало и да се говори в такъв важен момент, ако…

— Дреболия! Тя не е така нищожна, както на вас, изглежда, ви се струва, мис Мейбъл. — И като взе от нея парцалчето, Мюр го оправи с ръце. Лицето му стана сериозно, а погледът — загрижен. — Нали не сте го намерила в овесената си каша, Мейбъл Дънъм?

Мейбъл разказа накратко как и къде е намерила парчето плат. Слушайки девойката, интендантът неспокойно и непрекъснато местеше поглед от парцала към лицето на нашата героиня и обратно. Лесно беше да се види, че у него възникват някакви подозрения и той сам не закъсня да каже към кого са насочени те.

— В този далечен край, Мейбъл Дънъм, едва ли е много разумно да се излагат на показ нашите знамена и флагове — каза той, поклащайки с мрачен вид глава.

— Аз също мисля така, мистър Мюр, и взех това флагче, защото се страхувах, че то може да открие на неприятеля нашето присъствие, дори ако е било окачено на дървото без всякакъв умисъл. Не мислите ли, че трябва да уведомим и вуйчо за това обстоятелство?

— Не е необходимо, прелестна Мейбъл, защото, както справедливо забелязахте сама, това е „обстоятелство“, а обстоятелствата и без туй не дават покой на достойния моряк. Но този флаг, ако може да бъде наречен така, е взет от кораб. Такава рядка вълнена тъкан се употребява за корабни флагове, а нашите знамена, знамената на пехотата, се шият от коприна или от боядисано платно. И знаете ли, той удивително прилича на флага на „Вихър“. Да, да, сега си спомням, че долната част от флага на кутера беше отрязана.

Сърцето на Мейбъл се сви, но тя успя да запази самообладание и премълча.

— Това заслужава внимание и трябва да се разследва — продължи Мюр. — Може би няма да е излишно да обсъдим тази история с мастър Кап и да се посъветваме с него, защото в цялата Британска империя трудно може да се намери по-верен поданик на негово величество.

— Аз съм така разтревожена от това сериозно предупреждение, че искам веднага да се настаня в блокхауса заедно с нашата готвачка.

— Не мисля, че това е благоразумно, Мейбъл. При нападение неприятелят ще атакува преди всичко блокхауса, а трябва да си признаем, че зданието е лошо приспособено и ние не разполагаме с достатъчно възможности, за да издържим една обсада. Ако ми позволите да кажа мнението си по този щекотлив въпрос, бих ви посъветвал да бягате към лодката, която, както сама сте могла да забележите, е скрита на удобно за бягство място. За две-три минути ще пресечете отсрещния проток и ще се скриете от всякакви погледи. По водата не остават следи, както би казал Следотърсача, а тук очевидно е такъв хаос от протоци, че можете да се надявате на спасение. Винаги съм считал, че Лунди поема твърде голям риск с този незащитен и отдалечен пост.

— Сега е късно да се съжалява за това, мистър Мюр. Трябва да помислим за собствената си безопасност.

— И за честта на краля, прелестна Мейбъл. Да, да, за славата на оръжието на негово величество, за славата на неговото име никога не трябва да се забравя.

— В такъв случай трябва да се насочим към укреплението, създадено за поддържане на тази слава, а не към лодката — каза с усмивка Мейбъл. — И така, мистър Мюр, аз съм за блокхауса и искам там да дочакам баща ми и отряда. Връщайки се след сполучливата акция с убеждението, че ние също така честно сме изпълнили своя дълг, той много ще се огорчи, ако открие, че сме избягали.

— Не, не, за Бога, не ме разбирайте превратно, Мейбъл! — уплашено я прекъсна Мюр. — Съвсем не искам да кажа, че освен вас, жените, с лодката трябва да бягат и други. Дългът на мъжете е ясен и аз още от самото начало реших да браня блокхауса или да падна в боя.

— Но нима мислите, мистър Мюр, че две жени ще успеят с тази тежка лодка да избегнат преследването на индианските пироги, когато ние едва можем да повдигнем веслото.

— Ах, прекрасна Мейбъл, любовта рядко върви рамо до рамо с логиката, защото страхът и безпокойството за съдбата на скъпото същество могат всекиго да лишат от разум. Като ви гледах, мислех само за средствата за вашето спасение, без да преценя ще имате ли сили да ги използвате. Но не бъдете жестока, дивно създание, и не ми приписвайте като вина тревогата, която ме измъчва при мисълта за очакващите ви опасности!

Излиянията на интенданта омръзнаха на Мейбъл, Тя бе достатъчно погълната от мислите за утринното произшествие и за заплашващата ги опасност, за да слуша любовни обяснения, които дори и в по-весели часове биха й се сторили скучни. Набързо се сбогува със своя ухажор и се устреми към колибата на жената на войника, но Мюр неочаквано сложи ръка на рамото й и я спря.

— Още една дума, преди да ме напуснете, Мейбъл — каза той. — Възможно е този флаг да има някакво тайно значение, но може и нищо да не означава. Ако е някакъв сигнал, не е ли по-добре, след като вече знаем за него, да го окачим на старото му място и да следим дали няма да се случи нещо, което би ни помогнало да разкрием заговора? Ако не е, нищо няма да се случи и ние нищо не рискуваме.

— Всичко това може и да е вярно, мистър Мюр, но дори флагчето да е попаднало тук случайно, то пак би могло да посочи на неприятеля къде се намира постът.

Без да губи повече време за празни разговори, Мейбъл се отправи тичешком към колибата на жената на войника и скоро се скри от погледа на Мюр. Миг-два интендантът остана на същото място и в същата поза, в която го бе оставила Мейбъл, гледайки след бързо отдалечаващата се девойка, после пренесе поглед към флагчето в ръката си, изразявайки с целия си вид нерешителност. Колебанието му обаче трая кратко. След минута той вече стоеше под дъба и привързваше малкия флаг към клона. При това, понеже не знаеше откъде го е снела Мейбъл, нагласи парцалчето така, че то още по-ясно се виждаше откъм водата и почти не се забелязваше откъм острова.

Бележки

[1] Рогатка — преносимо противопехотно заграждение. — Б. пр.

[2] Редут — малко изолирано укрепление, разположено на важно място. — Б. пр.

[3] Ксенофонт (около 435–355 пр. н. е.) — древногръцки историк и философ, взел участие в похода на претендента за персийския престол Кир Млади срещу по-големия му брат Артаксеркс, В прочутата си книга „Анабазис“ той е описал отстъплението на десет хиляди гръцки наемници на Кир през цяла Мала Азия. — Б. пр.