Джеймс Фенимор Купър
Следотърсача (22)

Глава XXII

— Макар и дух.

не съм дошъл при тебе да те плаша.

а за да ти платя за твойта вярност.

Уърдсуърт

Когато Мейбъл излезе от своето прикритие и изтича до средата на помещението, трудно можеше да се определи коя от двете е по-радостна — дали нашата героиня, която вместо Пронизваща стрела бе видяла неговата жена, или Юнска роса, разбрала, че тази, която с такава тревога и вече почти без надежда бе потърсила навсякъде, се бе вслушала в съвета й и бе потърсила убежище в блокхауса. Двете жени се хвърлиха в прегръдките си и чистосърдечната индианка, заливайки се в беззвучен и щастлив смях, ту целуваше своята приятелка, ту отстранявайки се за миг, се вглеждаше в лицето й, сякаш искаше да се убеди още веднъж, че това наистина е тя.

— Блокхаус добро — каза младата индианка, — скалп не вземат.

— Наистина е добър — все още трепереща отговаряше Мейбъл и притваряше очи, сякаш искаше да прогони ужасното зрелище, на което само преди няколко минути бе станала свидетелка. — Кажи, моля те, в името на всичко свято, знаеш ли какво е станало с моя вуйчо? Гледах навсякъде, но никъде не можах да го видя.

— Не в блокхаус? — попита не без любопитство Юнска роса.

— Там е работата, че го няма. Аз съм сама тук. Джени беше с мен, но изтича при мъжа си и загина поради своето неблагоразумие.

— Роса, знай. Роса видел, много лошо. Пронизваща стрела няма жал никоя жена, няма жал своя жена.

— Ах, Роса, поне животът ти е в безопасност!

— Не знай. Пронизваща стрела убива мен, ако знай всичко.

— Да те пази Бог, Юнска роса! Той ще те благослови и ще те защити, защото имаш добро сърце. Кажи ми, какво да правя сега! Кажи ми поне, жив ли е вуйчо?

— Не знай. Солена вода има лодка. Може отишъл река.

— Лодката си остана там, където беше. Няма ги само вуйчо и интенданта.

— Роса не видял убиват тях. Скрили се. Червенокожи скрива се, защо срамота скрива се и бледолики?

— Работата никак не е до срама. Аз само се боя, че не са успели да се скрият. Вашето нападение беше така изненадващо.

— Тускарор! — с явно възхищение от пресметливостта и умението на своя мъж произнесе усмихнато Юнска роса. — Пронизваща стрела велик войн!

— Но ти си толкова добра, имаш такова нежно и меко сърце! Не си за подобен живот. Ти не можеш да бъдеш щастлива, когато се вършат такива чудовищни работи.

Юнска роса изведнъж помръкна и на Мейбъл й се стори, че в очите на индианката светна горд и свиреп пламък, когато й отговори:

— Ингилизи много жаден. Взема гора, взема лов, гони шест племе тук, дето слънце идва спи, лоши крал, лоши хора. Бледолици — много лош!

Дори в тази отдалечена епоха Мейбъл знаеше, че в думите на индианката има много горчива правда, но тя не беше достатъчно осведомена, за да знае, че както в този, така и в стотици други подобни случаи обвиняваха краля в постъпки, за които той дори и не подозираше. Понеже твърде остро усещаше справедливостта на този упрек, за да се опитва да възразява, Мейбъл насочи мислите си към собствената си участ.

— Но какво да правя аз, Роса? Посъветвай ме. Всеки миг вашите могат да нападнат блокхауса.

— Блокхаус добро, скали не вземат.

— Но ирокезите скоро ще разберат, ако вече не го знаят, че тук няма войници. Ти сама ми каза колко войници са останали на острова. Значи Пронизваща стрела ти го е казал. Нали?

— Пронизваща стрела знай — отвърна Юнска роса, показвайки шест пръста, за да посочи броя на мъжете. — Всички червен човек знай. Четири няма скалп, два има!

— Не говори, Юнска роса! Само тази мисъл е достатъчна, за да смрази кръвта ми. Възможно е вашите да не знаят, че съм сама тук. Могат да помислят, че с мен са вуйчо ми и интендантът и да запалят блокхауса, за да ги измъкнат навън. Чувала съм, че в дървените укрепления най-много трябва да се страхуваш от огъня.

— Блокхаус не гори — спокойно отговори Юнска роса.

— Откъде знаеш. Юнска роса? Ти си много добра, но аз с нищо не мога да им попреча.

— Блокхаус не гори. Блокхаус добро, скалп не вземат.

— Но обясни ми поне защо, Юнска роса! Аз се боя, че ще го запалят.

— Блокхаус мокро. Много дъжд, дърво сурово, гори лошо. Червен човек знай: не нали блокхаус — ингилиз не знай ирокез бил тук. Баща дойде търси, няма блокхаус. Не, не, индианец много хитри, нищо не пипа.

— Сега те разбрах, Юнска роса, и много бих искала да се окажеш права. Баща ми, ако остане жив… а може би той вече е убит или е попаднал в плен?

— Баща не питай, не зная къде отишъл баща. Вода следа няма, червен човек не намира. Блокхаус не гори. Блокхаус добро, скалп не вземат.

— И ти мислиш, че аз ще бъда в безопасност тук до завръщането на баща ми?

— Не знай. Дъщеря каже най-добре, кога баща дойде.

Мейбъл изпита тревожно чувство, когато видя как блеснаха черните очи на индианката при тия думи. В главата й се зароди неприятното подозрение, че Юнска роса се опитва да измъкне за своите съплеменници полезни сведения, които биха могли да причинят смъртта на баща й и на неговите войници. Но едва успя да помисли това, когато един силен удар по вратата дойде сякаш като отговор, за да й напомни не за предполагаемата, а за близката опасност.

— Това са те! — възкликна девойката. — А може би, Юнска роса, вуйчо ми и интендантът търсят убежище. Сега аз съм длъжна да пусна дори мистър Мюр.

— Защо не погледа? Много дупки — нарочно направен.

Мейбъл я разбра веднага и се приближи до една от долните бойници, прорязана в издаващата се над първия етаж част на пода, внимателно повдигна бруса, който обикновено закриваше отвора, и предпазливо надникна, за да види какво става долу до вратата. По това как Мейбъл трепна и по лицето й се изписа тревога, индианката се досети, че долу стоят нейни съплеменници.

— Червен човек — каза Юнска роса и предупредително допря пръст до устните си.

— Четирима! Всички са страшно боядисани и с кървави трофеи на поясите. С тях е и Пронизваща стрела.

Юнска роса бе отишла към ъгъла, където бяха струпани резервните пушки. Тя взе една от тях, но като чу името на мъжа си, замръзна на място. Колебанието й обаче не трая дълго, тя се отправи към бойницата и тъкмо искаше да пъхне дулото на пушката, когато Мейбъл, която не беше в състояние да преодолее отвращението си към всяко убийство, я хвана за ръката.

— Какво правиш, Юнска роса! — възкликна девойката. — По-добре е аз да умра, отколкото да вдигнеш ръка срещу мъжа си.

— Не закача Пронизваща стрела — отвърна Юнска роса с лек вътрешен трепет. — Не закача червен човек. Не стреля тях, плаши само.

Като разбра намерението на Юнска роса, Мейбъл престана да й оказва съпротива. Пъхайки пушката в прореза, индианката се стараеше да вдига колкото е възможно по-голям шум. Тя почака, за да привлече вниманието на индианците, и едва тогава натисна спусъка. Преди още да бе стихнало ехото от изстрела, Мейбъл отново започна да укорява своята приятелка, макар че тя вършеше всичко това заради нея.

— Нали ми обеща, че няма да стреляш — каза тя. — Ами ако беше улучила мъжа си?

— Юнска роса още не стреля, а те всички бяга — отговори й с усмивка индианката и като се приближи до друга бойница, за да види какво правят нейните съплеменници, от все сърце се разсмя. — Всички войн скрили в храсти, всички войн мисли Солена вода и офицер тук. Сега трябва внимава.

— Слава Богу! Остават ми още няколко минути за молитва, за да не умра като Джени само с мисъл за живота и за земното благополучие.

Юнска роса остави пушката и седна срещу сандъка, на който се бе отпуснала останалата без сили Мейбъл — известно е, че радостта предизвиква не по-малко силна реакция от мъката. Индианката огледа изпитателно нашата героиня и на Мейбъл й се стори, че лицето на Юнска роса изведнъж стана сурово и загрижено.

— Пронизваща стрела велик войн — каза важно жената на тускарора. — Всички момиче в племето все него гледа. И бледолика красавица има око.

— Какви са тия думи, Юнска роса? Защо ме гледаш така странно? Какво искаш да кажеш?

— Защо бои се Юнска роса стреля Пронизваща стрела?

— Защото би ми било страшно да видя как една жена убива собствения си мъж. Не, Юнска роса, по-добре ще е мене да убият, отколкото да стана свидетелка на такова нещо.

— А бледолика скуоу не мислила друго?

— Нищо друго, Юнска роса, Бог ми е свидетел. Но нима това е малко? Достатъчно ужаси видях днес. А ти какво още подозираш?

— Не знай. Бедна девойка тускарора много глупав. Пронизваща стрела велик войн и всичко гледа. Кога спи, вика бледолика красавица. Велик войн обича много жена.

— Как, Юнска роса, прието ли е у вас войнът да има няколко жени?

— Има колко може храни. Голям ловец — много жени. Пронизваща стрела има само Юнска роса, но много гледа, много мисли, много вика бледолика девойка.

Мейбъл сама бе забелязала това по време на общото им пътуване и неведнъж се бе чувствувала оскърбена от прекаленото внимание на тускарора, но като чу подобен намек от устата на неговата жена, й стана още по-неприятно. Тя много добре разбираше какво огромно влияние оказват обичаите и традиционното мислене при тия работи, но освен неприятното чувство и унижението да се вижда като неволна съперница на Юнска роса, тя изпитваше страх, че в сегашното й положение ревността може да застраши сериозно нейната собствена безопасност. Но като се вгледа внимателно в Юнска роса, Мейбъл започна постепенно да се успокоява. В откритите черти на простодушната индианка, привикнала да скрива своите чувства, можеше да се видят следите на болката от отхвърлената любов, но дори да изпитваше най-сериозни подозрения към бялата си приятелка, на лицето й не можеше да се открие и най-малък израз на коварство или ненавист.

— Ти няма да ме предадеш. Юнска роса, нали? — попита Мейбъл с присъщата на благородната й натура откровеност, като стискаше ръката на индианката. — Няма да подложиш още една жена под бойната секира!

— Томахавка не закача тебе. Пронизваща стрела не даде. Ако Юнска роса трябва има сестра — жена, Юнска роса иска тебе.

— Не, Юнска роса, моята вяра не позволява, а и всичките ми чувства се бунтуват срещу това. Ако пък ми е съдено да стана жена на индианец, никога не бих заела твоето място във вигвама.

Юнска роса не отговори, но израза на лицето й личеше, че е останала доволна, дори благодарна. Тя знаеше, че едва ли някоя, а може би нито една от познатите на Пронизваща стрела индиански девойки не можеше да се сравнява по красота с нея. Мъжът й би могъл да вземе цяла дузина жени, но нито една, освен Мейбъл, не можеше да бъде нейна съперница. Юнска роса бе напълно покорена от красотата, обаянието, добротата и женското изящество на Мейбъл. Пламналата ревност не само не охлади, но дори направи по-силни чувствата на младата индианка и тя се нагърби с такъв огромен риск, за да спаси въображаемата си съперница от нападението на ирокезите. Накратко казано, Юнска роса с присъщата на любещата жена интуиция се досети, че Пронизваща стрела харесва Мейбъл, но не започна да си скубе косите от ревност и да изгаря от омраза към съперницата, както би постъпила всяка жена, която не е свикнала да се покорява безропотно на волята на своя съпруг и повелител. Напротив. Тя внимателно наблюдаваше и облеклото, и характера на бледоликата красавица и като не откри нищо отблъскващо, а обратно — видя само хубави неща, сама започна да изпитва към нея възхищение и обич. Разбира се, нейните чувства се различаваха от чувствата на мъжа й, но бяха не по-малко пламенни. Пронизваща стрела сам бе изпратил Юнска роса да предупреди Мейбъл за опасността, но не знаеше, че тя се е промъкнала на острова подир нападащите войни и сега се намира в блокхауса заедно с обекта на общите им грижи. И той, както бе казала индианката, бе решил, че заедно с Мейбъл в укреплението се намират Кап и Мюр и че именно те са прогонили с изстрели неговите войни.

— Юнска роса жална, че Лилия — така индианката наричаше Мейбъл на своя поетичен език — не вземе мъж Пронизваща стрела. Велик вожд има голям вигвам. Много място, много жени трябва.

— Благодаря ти, Юнска роса, за добрите думи и за великодушното ти предложение, но то не отговаря на разбиранията на белите жени — отговори Мейбъл и се усмихна въпреки ужасното си положение. — Освен това най-вероятно е аз изобщо да не се омъжа.

— Трябва добър мъж — каза Юнска роса. — Пронизваща стрела не на сърцето, вземе Сладка вода.

— Какво говориш, Юнска роса? Време ли е сега за такива работи, мога ли да мисля за това, когато не съм сигурна дали ще бъда жива само след час? Ах, да можех поне да разбера някак дали е жив и здрав моят скъп вуйчо!

— Юнска роса отива види.

— Ти си съгласна да отидеш? Не се ли страхуваш, че ще те видят на този остров. Знаят ли войните, че си тук? И дали ще им бъде приятно да узнаят, че една жена е излязла заедно с тях на пътеката на войната?

Мейбъл изрече всичко това на един дъх, задавайки въпросите си бързо, сякаш се боеше да не получи нежелателен отговор. Тя не допускаше, че Юнска роса е могла да дойде заедно с ирокезите и макар да бе съвършено невероятно, въобрази си, че индианката тайно е последвала войните, изпреварила ги е и е дошла на острова, само за да я предупреди и да я спаси от смъртта. Но всички предположения на Мейбъл се оказаха погрешни, когато Юнска роса започна да й обяснява на своя своеобразен език.

Макар и вожд. Пронизваща стрела не се ползвал с доверието на своето племе и затова сключил временен съюз с ирокезите. Имал си наистина свой вигвам, но рядко живеел в него. Представяйки се за приятел на англичаните, той цяло лято си давал вид, че им служи, а в действителност шпионирал в полза на французите. Жена му го придружавала при всички пътешествия, повечето от които те извършвали с кануто. С две думи, нейното присъствие тук не би изглеждало неестествено, защото всички знаели, че Пронизваща стрела рядко тръгва на път без нея. Юнска роса разказа криво-ляво всичко това на Мейбъл и тя вече без страх бе готова да я изпрати, за да научи нещо за съдбата на Кап. Уговориха се, че индианката ще излезе от блокхауса при първия сгоден случай.

Най-напред двете жени старателно огледаха през бойниците целия остров. Те видяха, че победителите се готвят за пиршество, след като сложиха ръка на припасите на англичаните и оплячкосаха колибите. По-голямата част от провизиите и боеприпасите се съхраняваха в блокхауса, но и това, което намериха, бе достатъчно, за да възнагради индианците за леката им победа. Труповете вече бяха отнесени някъде и Мейбъл забеляза, че оръжието на убитите войници е струпано накуп близо до мястото, където се канеха да устроят пиршеството. Според предположенията на Юнска роса труповете били отнесени в храстите, където или са ги заровили, или само са ги скрили. Не беше разрушена нито една от постройките, които се виждаха откъм реката, на острова не бе покътнато почти нищо. Победителите очевидно се надяваха да измамят сержанта и да му устроят засада, когато се върне. Юнска роса посочи на Мейбъл един индианец, наблюдател според нея, който се бе покатерил на самия връх на един бор. Неговата задача бе да предупреди навреме останалите войни за приближаването на лодки, макар че отрядът на сержанта беше тръгнал съвсем наскоро и само някакви непредвидени обстоятелства можеха да го принудят да се върне така бързо. Нищо не подсказваше, че се подготвя нападение срещу блокхауса. Според Юнска роса индианците щяха да го държат в обсада до пристигането на отряда, за да не могат зорките очи на Следотърсача да разберат истината по следите, останали от индианската атака. Индианците обаче взеха лодката и я преместиха в храстите, където бяха скрити техните канута.

Юнска роса каза, че за нея сега е най-подходящият момент да излезе от блокхауса и да се присъедини към своите. Докато се спускаха по стълбата, Мейбъл за миг бе обхваната от известно недоверие, но изпита срам, защото то бе несправедливо към нейната другарка и спасителка и недостойно за нея самата. Когато слязоха долу, всичките й съмнения бяха изчезнали. Отключиха вратата с изключителна предпазливост и когато дръпнаха последното резе, индианката застана точно там, където трябваше да бъде отворът. Едва открехнали вратата — колкото да се промъкне човек, и Юнска роса бе вече навън. В същия миг Мейбъл с треперещи ръце затвори вратата и когато резето отново щракна, тя ясно чу силните удари на сърцето си. Вече можеше да се смята в относителна безопасност и тя намести спокойно останалите две резета. Когато вратата беше здраво заключена, Мейбъл се изкачи горе, за да погледне какво става навън.

Заредиха се дълги и мъчителни часове на очакване. Индианката сякаш потъна в земята. До ушите на Мейбъл достигаха крясъците на пияните индианци — навярно алкохолът ги бе накарал да забравят всяка предпазливост. После видя през бойниците тяхната оргия, която би смразила кръвта й в жилите, ако малко преди това не бе станала свидетелка на още по-ужасни зрелища. Дивите крясъци непрекъснато напомняха на девойката за страшното съседство. Към обед на острова се появи някакъв нов човек. По дрехите и по външността Мейбъл отначало го прие за индианец. Но като се вгледа по-внимателно в мургавото му, загоряло от слънцето и вятъра лице, тя разбра, че е бял. Това повдигна малко духа й — помисли си, че при крайна нужда би могла да разчита на помощта на един бял и цивилизован човек. Уви, нашата героиня не знаеше, че за белите не е така лесно да възпират своите свирепи съюзници, пък и в сметките им не влизаше грижата да ограничават зверствата на индианците.

Денят се стори на Мейбъл като цял месец. Само минутите, прекарани в молитва, минаваха незабелязано. Съображенията на Юнска роса изглеждаха убедителни. И Мейбъл мислеше, че блокхаусът няма да бъде атакуван до завръщането на баща й, когото индианците искаха да примамят в засада. Така че за известно време можеше да не се страхува за своята безопасност. За сметка на сегашната сигурност обаче, Мейбъл си представяше бъдещето в най-мрачна светлина. Въображението й рисуваше картините на ужасите, които я очакваха, ако попаднеше в плен. Най-често виждаше в мислите си Пронизваща стрела с неговото обидно внимание към нея. Тя знаеше, че ако не убият пленниците си на самото място, индианците ги отвеждат в своите селища и ги предават на племето. Слушала бе за много бели жени, които прекарвали остатъка от живота си във вигвамите на победителите. За да прогони тези мисли, Мейбъл падаше на колене и отново потъваше в молитви.

Колкото и да бе опасно положението на нашата героиня през деня, то стана още по-опасно, когато мракът започна да са сгъстява над острова. Намерените в запасите на англичаните спиртни напитки бяха довели вече индианците до пълно изстъпление. Опитите на французина да им отнеме рома се оказаха напразни и той благоразумно се оттегли на близкия остров, където бе устроил своя бивак. Очевидно предпочиташе да се държи настрана от своите съюзници, от които можеше да се очаква всичко. Преди да си отиде обаче, френският офицер успя с риск за живота си да загаси огъня и да прибере всичко, с което биха могли да го разпалят отново. Той се страхуваше да не би индианците да подпалят блокхауса, който му бе необходим за по-нататъшното изпълнение на неговия план. Французинът с удоволствие би им отнел и оръжието, но индианците с последните искрици съзнание в помътените си мозъци се хващаха за ножовете и бойните секири, сякаш ставаше дума за честта им. А да отнесе карабините, като им остави оръжието, с което бяха свикнали да си служат, беше безсмислено. Скоро се разбра колко благоразумно бе постъпил французинът, като загаси огъня. Той едва се беше скрил от погледа на индианците, когато един от тях предложи да запалят блокхауса. Малко преди това и Пронизваща стрела бе напуснал пияната орда, след като се бе убедил, че ирокезите са съвсем обезумели. Уморен до смърт след двете безсънни нощи, прекарани в разузнаване, той заспа веднага, щом се тръшна върху сламата в една от колибите. Сега сред индианците нямаше вече ни един, който би могъл да защити Мейбъл. Впрочем ирокезите едва ли подозираха за нейното съществуване, когато десетина от тях, замаяни и войнствено настроени, приветстваха с възторжени викове предложението на своя пиян съплеменник.

Това беше страшна минута за Мейбъл. Индианците бяха в такова състояние, че не биха се изплашили от цяла дузина пушки, насочени срещу тях. А мисълта, че в блокхауса има хора, ги разпалваше още повече и те се приближиха, викайки и скачайки като смахнати. Алкохолът още не бе успял да ги повали — довел ги бе само до състояние на крайна възбуда. Отначало те се опитаха да разбият вратата, като напираха вкупом срещу нея; направена от яки греди и обкована с желязо, тя обаче се оказа достатъчно здрава, за да издържи натиска. Не биха я сломили дори обединените усилия на стотина души. Но Мейбъл не знаеше това и сърцето й леденееше от ужас, когато при всеки опит на индианците отдолу долиташе глух удар, Най-сетне Мейбъл се убеди, че вратата сякаш е от камък — тя не само не поддаваше при ударите, но дори не се разтърсваше и само лекото изскърцване на пантите подсказваше, че това е врата, а не стена. То малко я ободри и в желанието си да научи какво я заплашва отвън, тя надникна през една от бойниците, възползвайки се от първата пауза между атаките на индианците. Всъщност към това я подтикна тъкмо тази внезапно настъпила тишина; известно е, че когато човек е изправен пред някаква опасност, най-много се страхува от неизвестността.

Мейбъл видя как двама-трима ирокези разравят пепелта на огнището и раздухват измъкнатите въгленчета. Увлечението, с което вършеха своята работа, стремежът към разрушение и природната сръчност им позволяваха да действат изключително ловко и съгласувано при преследването на жестоката цел. Белият човек отдавна би се отчаял и би се отказал от опитите да запаля огън с помощта на едва тлеещи в пепелта въгленчета, но тези деца на девствените гори знаеха много неща, които бяха неизвестни на хората от цивилизования свят. Шепа изсъхнали листа, които само индианците знаят къде да намерят, няколко умело подложени сухи съчки и огнището отново запламтя.

Когато Мейбъл се наведе към бойницата, за да погледне долу, видя, че индианците вече са успели да струпат съчки и дърва пред вратата и да ги запалят. Огънят започна да облизва вейка след вейка и скоро целият куп, като пукаше и пръскаше искри, загоря с ярък пламък. Индианците нададоха тържествуващи викове и убедени, че славно са изпълнили своето дело, се върнаха при другарите си. Мейбъл нямаше сили да се помръдне от мястото си. Като омагьосана, тя гледаше с нарастваща тревога разпространението на огъня. Колкото по-силно се разгаряше той, толкова по-високо и по-високо се издигаше пламъкът и скоро през отвора на бойницата я лъхна такава топлина, че тя бе принудена да отстъпи назад. Но едва Мейбъл се бе втурнала към противоположния край, когато през бойницата, която в бързината си бе оставила открита, лумна раздвоеният език на пламъка, осветявайки грубо издяланите греди и притисналата се към тях безпомощна девойка, Мейбъл реши, че е настъпил последният й час. Нямаше как да се измъкне оттук, дяволски предвидливите индианци бяха преградили с огъня единствения изход. Отново и за последен път, както й се струваше тогава, тя се обърна с молитва към Всевишния. Затвори очи и притихна, но това не трая повече от минута. Жаждата за живот я върна към действителността. Отваряйки неволно очи, тя с дълбоко учудване видя, че пламъкът е изчезнал и само по овъглените краища на бойницата продължаваха да пробягват, раздухвани от вятъра, малки огнени езичета. В ъгъла имаше бъчва с вода и Мейбъл, по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно, взе ведрото, гребна с треперещи ръце вода и я плисна върху тлеещото дърво. Огнените езичета изчезнаха веднага, но димът известно време не й даваше възможност да се приближи до бойницата. Когато вече успя да погледне долу, сърцето й затуптя от радостна надежда. Някой бе разтурил огъня, а залятата с вода врата само димеше.

— Кой е там? — попита Мейбъл, като се надвеси над бойницата. — Провидението ли ми праща помощ?

Долу се чуха леки стъпки и някой тихичко почука на вратата.

— Кой иска да влезе? Ти ли си, скъпи, скъпи вуйчо?

— Солена вода няма тука. Река Свети Лавренти само Сладка вода — бе отговорът. — Отваряй бързо, трябва влиза.

Мейбъл се спусна като стрела по стълбата и с бързи и отмерени движения изтегли резетата. Погълнатата от мисълта за собственото си спасение, тя широко разтвори вратата, забравяйки всяка предпазливост. Първият й подтик бе да бяга, да бяга далеч от този проклет блокхаус, но Юнска роса прегради пътя й и без да обръща внимание на мятащата се в прегръдките й девойка, спокойно заключи вратата.

— Бог да те благослови, Юнска роса! — пламенно възкликна Мейбъл. — Ти си моят спасител!

— Не прегръща така силно — отвърна младата индианка. — Бледолика жена само плаче или само смее се. Не оставя Роса затвори врата.

Мейбъл постепенно се успокои и след малко двете вече седяха горе, като се държаха за ръце. Недоверието и ревността помежду им бяха изчезнали напълно. Мейбъл беше изпълнена с благодарност към индианката, а Юнска роса бе щастлива от мисълта, че е извършила едно добро дело!

— Кажи ми сега, Юнска роса — започна Мейбъл, като притегли отново индианката в прегръдките си, — успя ли да научиш нещо за моя нещастен вуйчо?

— Нищо не знай. Никой не е виждал него, никой не е чувал, никой нищо не знай. Юнска роса мисли Солена вода избягал река, никой не намерил. И офицер няма. Аз гледа, гледа, никъде не вижда.

— Слава Богу! Значи са избягали, макар че не ми е ясно как са успели. А на мене ми се стори, че видях един французин на острова.

— Да, французин капитан. Но и той отишъл. Много индианци на остров.

— Ах, Юнска роса! Няма ли някакъв начин да предупредя татко, за да не попадне в ръцете на неприятеля.

— Не знай. Мисли воини стоят засада, ингилизи губят скалп.

— Ти направи толкова много за дъщерята. Юнска роса. Не би ли помогнала и на бащата?

— Роса не знай баща, не обича баща. Роса помага свой народ, помага Пронизваща ръка. Мой мъж обича скалп.

— Ти ли ми говориш така, Юнска роса? Не мога да повярвам, че ще ти бъде приятно да гледаш как избиват нашите хора!

Юнска роса обърна спокойно тъмните си очи към Мейбъл. За миг погледът й стана суров, но много бързо тази суровост отстъпи място на съжалението.

— Лилия — ингилизка девойка? — попита тя.

— Да, и като ингилизка девойка бих искала да спася своите съотечественици от смърт.

— Много добре, ако ти може. Роса не ингилиз. Роса тускарор, мъж тускарор, сърце тускарор, чувства тускарор, всичко тускарор! Лилия иска отиде французи, каже: „баща идва, победи го?“

— Може би, не, не, — отговори объркана Мейбъл и попипа с пръсти челото си. — Може би… не. Но ти ми помогна, ти ме спаси, Юнска роса! Как можа да направиш това, щом се чувстваш само като тускарорска жена?

— Не чувствува само като тускарор, чувства като девойка, чувства като жена. Обича красива Лилия, в сърце пази!

Мейбъл се разплака и здраво притисна към гърдите си индианката. Известно време тя не можа да каже нито дума, но после заговори по-спокойно и свързано.

— Не крий нищо от мене, Юнска роса. Кажи какво ме чака, аз съм готова и за най-лошото. Тази вечер твоите съплеменници се веселят, но какво мислят да правят утре?

— Не знай. Роса бои се среща Пронизваща стрела. Роса бои се пита. Роса мисли те скрият и чакат ингилизи да се върне.

— Няма ли отново да нападнат блокхауса? Ти видя какво бяха намислили.

— Много, много ром. Пронизваща стрела спи, те смей. Капитан отива, те смей. Сега всички спи.

— Ти мислиш, че поне тази нощ ще бъда в безопасност?

— Много, много ром. Ако Лилия прилича Роса, може много направи за свой народ.

— Аз бих приличала на тебе, ако желанието да помогна на съотечествениците си бе достатъчно, за да ме направи така храбра.

— Не, не — прошепна Юнска роса, — няма смелост, а и Роса не даде. Майка на Роса била в плен и войни много пиян. Майка взе секира и всички убива. Ето каква червена жена, кога племе страда и иска скалп!

— Да, ти си права — потръпвайки, отговори Мейбъл и неволно пусна ръката на Юнска роса. — Аз не мога да направя това. Няма да ми стигнат нито сили, нито смелост, нито воля, за да изцапам ръцете си с кръв.

— И Роса също мисли. Тогава стои тук. Блокхаус добро, скалп не вземе.

— Значи мислиш, че тук ще бъда в безопасност поне до завръщането на баща ми и отряда?

— Мисли така. Никой не смей пипа блокхаус, кога бъде светло. Чувай — сега всичко тихо. Пили, пили ром, докато глава пада и спи като дърво.

— Дали не мога да избягам? На острова, струва ми се, има много лодки. Може би ще успея да взема едно кану, да избягам от острова и да предупредя татко за това, което се случи тук.

— Умее гребе? — попита Юнска роса, като погледна крадешком своята приятелка.

— Не така добре като тебе, но се надявам, че до разсъмване ще успея да се скрия.

— А после какво прави? Има сила гребе шест, десет, осем мили?

— Не зная, но съм готова да извърша дори невъзможното, за да предупредя баща ми, благородния Следотърсач и останалите за опасността.

— Обича Следотърсач?

— Всеки, който познава Следотърсача, го обича. Той и на тебе би се харесал, не — ти би го обикнала, ако знаеш какво добро сърце има!

— Никак не обича. Много добър пушка, много добър око, много стреля ирокез и братя Роса. Сама вземе скалп, кога може.

— Пък аз ще го спася, ако мога. Тук няма да се разберем, Юнска роса. Щом всички заспят дълбоко, ще взема едно кану и ще избягам от острова.

— Не може отива. Роса не пуска. Роса извика Пронизваща стрела.

— Юнска роса! Нима ще ме предадеш, нима ще ме изоставиш след всичко, което направи за мене?

— Роса така направи, Роса така иска! — размахвайки ръка, възкликна индианката с такава страст и с такава непреклонност, каквито Мейбъл не беше забелязала по-рано у нея. — Извика Пронизваща стрела — силно, силно. Кога жена вика, войни веднага става. Роса не дава Лилия помага неприятел, не дава индианци прави лошо на Лилия.

— Аз те разбирам. Юнска роса. Трогната съм от твоите чувства, които са напълно естествени и справедливи. Твърде много надцених своите сили и сега разбирам, че за мене ще е най-добре да си остана тук. Кажи ми само мога ли да пусна в блокхауса вуйчо, ако дойде през нощта и похлопа на вратата?

— Може. Солена вода бъде тук пленник. Роса обича пленник повече от скалп. Скалп добро за слава, пленник добро за чувства. Но Солена вода се скрил така добро, че сам не знай къде е.

При тези думи Юнска роса се засмя със своя заразителен детски смях. Насилието и жестокостта бяха нещо тъй обичайно за нея, че не можеха за дълго да помрачат душата на веселата индианка. После в един доста несвързан разговор Мейбъл се опита да си изясни по-подробно положението, надявайки се да научи нещо, което би могло да й бъде полезно. Юнска роса отговаряше на всички въпроси простодушно, но внимателно и предпазливо. Тя много добре разбираше кое няма значение и кое би могло да застраши безопасността на нейните приятели и да им попречи в изпълнението на техните планове. Мейбъл не умееше да хитрува, за да измъкне някоя тайна от своята другарка, пък и много добре разбираше, че едва ли би успяла да надхитри Юнска роса, ако се опиташе да постъпи нечестно. От друга страна, за Юнска роса бе достатъчно да не говори за това, за което не биваше да се говори. Накратко, тя разказа на Мейбъл следното:

Пронизваща стрела отдавна поддържал тайни връзки с французите, но едва сега решил да свали маската си и да се разкрие окончателно. Нямал намерение да се връща повече при англичаните, защото забелязал, че някои от тях, особено Следотърсача, се съмняват в него. И както е прието у индианците, той вече не само не криел своята измяна, но дори се гордеел с нея. Макар че се подчинявал на заповедите на френския капитан, именно той ръководил индианците при нападението срещу острова. Юнска роса обаче не можела да каже дали мъжът й е открил местоположението на поста, който до този момент се считаше за много добре скрит от неприятеля. По този въпрос тя мълчеше упорито, като все пак призна, че заедно с Пронизваща стрела са следили плаването на „Вихър“ тъкмо по времето, когато ги открили от кутера и ги взели на борда. За точното място на поста французите получили сведения съвсем наскоро. Мейбъл почувствува, че ледена ръка хваща сърцето й, когато разбра от намеците на индианката, че тези сведения са дадени от бледолик, който е на служба при Дънкън Лунди. Наистина това бяха само намеци и когато Мейбъл обмисляше по-късно думите на индианката, опитвайки се да си припомни подхвърлените от нея кратки и неясни фрази, тя започна отново да се утешава с надеждата, че Джаспър Уестърн ще успее да докаже своята невинност в тази неприятна история.

Юнска роса откровено разказа, че са я изпратили на острова, за да разузнае колко войници са останали там и с какво се занимават, но заедно с това чистосърдечно си призна, че се е съгласила да изпълни тази задача с надеждата, че ще успее да помогне на Мейбъл и да я спаси. От нейните донесения и от сведенията, получени по друг път, неприятелят съвсем точно научил какви сили защитават поста, колко войници са тръгнали със сержант Дънъм и каква е целта на неговата акция. И все пак оставало неизвестно мястото, където англичаните се надявали да заловят френския транспорт. Беше приятно да се наблюдава как двете чистосърдечни девойки се опитват да разузнаят всичко, което би могло да се окаже полезно за техните приятели и същевременно как всяка потиска желанието си да предизвика другата към недопустима откровеност, с какъв неуловим и тънък усет избягваха всичко, което можеше да навреди на техните народи. И двете се доверяваха една на друга, но и двете си оставаха напълно верни на своите. Докато Мейбъл се стремеше да научи нещо за плановете на индианците, Юнска роса искаше да си изясни къде е отишъл сержантът и кога ще се върне, но вършеше това с такъв такт, който би правил чест на човек с най-висока култура, без да задава преки въпроси и без да се опитва по заобиколен начин да накара Мейбъл да се разбъбри. Но ако Мейбъл сама засягаше нещо, което би могло да поясни тайната, индианката я слушаше със затаен дъх.

Времето течеше неусетно. Девойките бяха така увлечени от разговора си, че забравиха за съня. Призори обаче умората си каза думата, Мейбъл последва съвета на индианката, легна върху един от сламените войнишки дюшеци и веднага заспа дълбоко. Юнска роса се настани до нея и скоро над целия остров настъпи такава дълбока тишина, сякаш човешки крак не бе стъпвал никога в тия горски дебри.

Когато Мейбъл се събуди, ярките лъчи на слънцето проникваха през бойницата и тя разбра, че вече е доста късно. До нея Юнска роса спеше така сладко и спокойно, сякаш никога не бе познала какво е грижа и тревога. Но щом Мейбъл помръдна малко, индианката, привикнала винаги да бъде нащрек, веднага отвори очи. Като станаха от леглото, двете девойки решиха най-напред да огледат острова през бойниците.