Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pathfinder, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР

СЛЕДОТЪРСАЧА

РОМАН

 

Преведе от английски КРАСИМИРА ТОДОРОВА

Редактор ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник ВАСИЛ ИНДЖЕВ

Художествен редактор ВАСИЛ МИОВСКИ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА

Американска. Второ издание.

Изд. номер 1305

Дадена за набор 20.II.1987 г. Подписана за печат 14.IV.1987 г. Излязла от печат 18.V.1987 г.

Формат 16/60/100. Печатни коли 24. Изд. коли 26,64. Усл. изд. коли 30,99. Цена 3.30 лв.

ДИ „Отечество“, София, пл. „Славейков“ № 1

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

София, 1987

с/о Jusautor, Sofia ДЧ-3

 

James Fenimore Cooper

The Pathfinder

The New American Library of World Literature Inc.

New York 1961

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (dd)

Статия

По-долу е показана статията за Следотърсача от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Следотърсача
The Pathfinder, or The Inland Sea
Други именаНа бреговете на Онтарио
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1840 г.
САЩ
Първо издание1840 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаПоследният мохикан
СледващаПионери
Следотърсача в Общомедия

Следотърсача (на английски: The Pathfinder) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1840 г. Това е третата книга от пенталогията Коженият чорап.

Сюжет

Действието на романа се развива в Северна Америка през 1759 г. по време на Френската и индианска война. Капитан Чарлз Кеп помага на младата си племенница Мейбъл да се добере от Ню Йорк до бреговете на езерото Онтарио, където служи баща и – сержант Дънъм. В последните няколко мили от пътуването им помагат белият следотърсач Нати Бъмпо, неговият приятел Чингачгук – индианец от племето на мохиканите, и младият лодкар Джаспър Уестърн. Книгата проследява войната с хуроните при бреговете на Големите езера, предателството на един от верните войници, гибелта на няколко от героите и любовния триъгълник с участието на Мейбъл Дънъм.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Водачъ въ пустинята (Следотърсачъ)“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 272 с.
  • „Следотърсача“, София, изд. „Народна култура“, библиотека „Четиво за юноши“, 1968 г., 504 с.
  • „Следотърсача“, София, изд. „Отечество“, 1987 г., 384 с.

Филмови екранизации

  • The Pathfinder (1952), американски филм, с участието на George Montgomery, Helena Carter и Jay Silverheels.
  • Hawkeye, the Pathfinder (1973), американски телевизионен сериен филм в 5 епизода от по 50 мин., с участието на Windsor Davies, William Ellis и Jan Francis.
  • Следопыт (1987), филм на СССР, с участието на Андрейс Жагарс, Анастасия Немоляева, Емануил Виторган
  • The Pathfinder (1996), американски телевизионен филм, с участието на Kevin Dillon, Graham Greene и Laurie Holden.

Външни препратки

Глава III

Земята тук бе нявга дива.

реките — с пълни брегове;

мелодията им игрива

ехтеше в тъмни лесове;

потоци, ручеи звъняха.

сред храсти извори блестяха.

Брайънт

Известно е, че почти всички реки, вливащи се в Онтарио откъм южната му страна, са с тесни корита, мудни и дълбоки. Но има и изключения от това правило — немалко от тях имат бързеи, а някои дори и водопади. От последните беше и реката, по която трябваше да плават нашите пътешественици. Осуиго се образува от сливането на две реки, изтичащи от езера — Онеида и Онондала. По протежение на няколко мили тя тече през леко хълмиста равнина, после, като стигне края на тази естествена тераса, изведнъж спада с около десет-петнадесет фута[1] и водите й продължават да се носят тихо и плавно в новото корито, докато накрая се влеят в обширния басейн на Онтарио.

Лодката, с която Кап и спътниците му бяха дошли от форт Стануикс, последния военен пост по долината на Моухок, лежеше на брега на тази река и сега в нея се настани цялата група освен Следотърсача, който остана последен, за да я отблъсне от брега.

— Обърни я с кърмата напред, Джаспър — каза ловецът на младия моряк от езерата, който беше взел веслото от Пронизваща стрела и бе заел мястото си на кормчия. — Пусни я по течението. Ако някой от тези проклетници, мингосите, открие следите ни, няма да забрави да разгледа отпечатъците в тинята и щом види, че носът на лодката е бил обърнат нагоре по течението, напълно естествено е да помисли, че сме тръгнали именно в тази посока.

Нареждането му бе изпълнено и с мощен тласък Следотърсача, мъж в разцвета на силите си, отблъсна лодката и тъй леко скочи на носа, че не наруши ни най-малко равновесието й. Щом стигна до средата на реката, там, където течението беше най-силно, лодката изви и се плъзна безшумно надолу по течението.

Това беше пирога от дървесна кора, каквито обикновено индианците си правят и които благодарение на това, че са извънредно леки и много лесно се управляват, са незаменими при плаване, затруднено от речни прагове, плавеи и други подобни препятствия. На няколко пъти двамата мъже, които съставляваха основния екипаж, я изпразваха от багажа и я пренасяха по на неколкостотин ярда[2], но тя беше тъй лека, че дори сам човек не би се затруднил да я вдигне. Беше обаче дълга и по-широка от обикновено кану и несвикналите намираха, че основният й недостатък е липсата на устойчивост, но след неколкочасово плаване и това изпитание бе преодоляно до голяма степен. Мейбъл и Кап така се пригодиха към променливите й движения, че седяха съвсем невъзмутими по местата си. Допълнителната тежест на тримата водачи не затрудняваше ни най-малко движението на лодката, защото широкото и закръглено дъно изместваше достатъчно вода, без планширът й да потъва много дълбоко. Беше изкусно изработена, ребрата бяха малки и скрепени с ремъци. Цялата тази конструкция, тъй крехка и неустойчива на вид, можеше навярно да превозва двойно повече пътници от тези, които се бяха вместили сега в нея.

Кап седеше на ниската седалка в средата на пирогата, Голямата змия беше коленичил до него. Пронизваща стрела, отстъпил мястото си на кърмата, седеше заедно с жена си пред тях. Мейбъл, облегната на един от собствените си вързопи, седеше зад вуйчо си, а Следотърсача и Сладка вода стояха прави — единият на носа, другият на кърмата, размахваха отмерено греблата и ги потапяха безшумно във водата. Разговаряха приглушено, тъй като всички съзнаваха, че вече не са под прикритието на гората и че трябва да стават по-предпазливи, колкото повече наближават форта.

Тъкмо тук Осуиго беше дълбока, мътна и не много широка. Черните й води се виеха под надвисналите дървета, които на места съвсем затулваха небесната синева. Тук-там се срещаха горски исполини, почти хоризонтално полегнали над повърхността на реката, и човек едва успяваше да се опази от клоните им. А вейките на по-малките дървета, които опасваха двата бряга, непрестанно се къпеха във водите й. Картината, така красиво нарисувана от нашия именит поет, която ние взехме за епиграф на тази глава, тук беше получила истинското си въплъщение. Черната глинеста почва, наторявана в продължение на векове от гниещата растителност, пълноводната река и „тъмните лесове“ оживяваха така ясно пред погледа, както живо ги рисуваше перото на Брайънт пред въображението. Накратко казано, гледката разкриваше една богата и щедра природа, преди да е била подчинена на нуждите и желанията на човека: пищна, неопитомена, пълна с изненади, омайваща със своята живописност, сурова и примитивна. Но нека не забравяме, че събитията, които описваме, се развиват в 175… или дълго преди Западен Ню Йорк да бъде приобщен към цивилизования свят и да стане желан обект на търговци и авантюристи. В ония далечни дни имаше само два канала за военна свръзка между населената част на колонията Ню Йорк и пограничните области, съседни на Канада — един през езерата Чаплин и Джордж, а другият по Моухок, Уд Криик, Онеида и останалите реки, които вече описахме. По цялото протежение на тези съобщителни пътища бяха разположени военни фортове, но между последния форт при извора на Моухок и устието на Осуиго съществуваше едно празно пространство от сто мили, голяма част от което Мейбъл и Кап пропътуваха под водачеството на Пронизваща стрела.

— Понякога ми се иска отново да е мир — каза Следотърсача — и да скитаме на воля из гората, за да търсим не врагове, а само дивеч и риба. Много щастливи дни сме прекарали с Голямата змия по бреговете на тези реки, хранили сме се с еленово месо, сьомга и пъстърва, без да мислим нито за мингоси, нито за скалпове! Как ми се ще понякога тези благословени дни да се върнат отново, защото не ми е в природата да убивам себеподобните си. Надявам се, че дъщерята на сержанта не ме мисли за някакъв злодей, който изпитва удоволствие да преследва и убива човешки същества?

При тази забележка, която имаше формата на въпрос, Следотърсача погледна назад и макар че и най-добрият му приятел едва ли би могъл да нарече обгорялото му от слънцето, загрубяло, но усмихнато лице, красиво, на Мейбъл то се стори очарователно — такова простодушие и честност се излъчваха от всяка негова черта.

— Не допускам баща ми да изпрати такъв човек, за какъвто вие току-що споменахте, за да преведе дъщеря му през горската пустош — каза младото момиче и отвърна на усмивката му със своята също така открита и пленителна усмивка.

— Е, не би изпратил, разбира се. Сержантът е умен човек и в не един поход и сражение сме крачили един до друг, рамо до рамо, както той би се изразил, макар че аз предпочитам ръцете ми да са развързани, когато наблизо се върти някой френец или минго.

— В такъв случай вие сте младият приятел, когото баща ми така често споменаваше в писмата си?

— Младият му приятел, да, сержантът има тридесет години преднина пред мене, с тридесет години е по-голям и с това много ме превъзхожда.

— Но може би не и в очите на дъщеря му, приятелю — обади се Кап, който беше започнал да си възвръща настроението, откакто се намери сред плискащите се води на реката. — Тези тридесет години, за които говорите, не винаги са преимущество в очите на една деветнадесетгодишна девойка.

Мейбъл поруменя и извърна лице, за да избегне очите на този, който стоеше на носа, но срещна възхитения поглед на младежа, застанал до кормилото. Като последно спасително средство живите й, но благи сини очи потърсиха убежище във водата. И тъкмо в този момент лекият ветрец, който едва браздеше водната повърхност, понесе някакъв глух тътен по алеята, образувана от двете редици дървета.

— Какъв приятен звук — каза Кап, наостряйки уши като куче, чуло далечен лай. — Това навярно е прибоят по бреговете на вашето езеро?

— Не, лъжете се — отвърна Следотърсача, — това е само реката, която се спуска по скалите на половин миля под нас.

— Нима тази река има водопад? — попита Мейбъл и лицето й още повече поруменя.

— По дяволите! Следотърсачо… или вие, Сладка вода (Кап вече тъй наричаше младия Джаспър, за да покаже, че е възприел пограничните обичаи), не е ли по-добре да се отклоните от курса и да доближите лодката до брега? Има ли водопади, има и бързеи и няма да разберем как ще попаднем във водовъртежа.

— Доверете се на нас, приятелю Кап, доверете се — отвърна Следотърсача. — Ние сме обикновени сладководни моряци наистина, а аз самият дори и с това трудно мога да се похваля, но разбираме от прагове, водовъртежи и бързеи и като се спускаме по този водопад, ще положим всички усилия да не се посрамим.

— Като се спускаме? — възкликна Кап. — По дяволите, човече. Нима сте намислили да се спуснете по водопада с тази яйчена черупка?

— Да, тъкмо това се каним да направим. Пътят ни минава през водопада и е много по-лесно да го преминем, отколкото да разтоварваме пирогата и цяла миля да пренасяме и нея, и съдържанието й.

Мейбъл обърна пребледнялото си лице към младия човек на кърмата, защото тъкмо в този миг нов повей на вятъра отново донесе до ушите й бученето на водопада, когато причината за това бучене беше вече известна, то звучеше още по-страшно.

— Смятам, че като оставим на брега жените и двамата индианци — спокойно отбеляза Джаспър, — ние, тримата бели, тъй като сме привикнали с водата, ще можем да преведем лодката благополучно през водопада, както неведнъж сме го правили.

— И разчитаме много на вашата помощ, приятелю — допълни Следотърсача, като смигна на Джаспър, — защото за вас е привично да гледате как бушува водата наоколо ви. А няма ли кой да прикрепя багажа, премените на племенницата ви може да се прекатурят във водата и да се загубят.

Кап слушаше поразен. Да се спуснат по водопада, му се струваше ужасяващо, много по-ужасяващо, отколкото би се сторило на някой пълен невежа, който не разбира нищо от лодки. Той познаваше мощта на водната стихия и знаеше колко безпомощен става човек, когато е изложен на яростта й. Самолюбието му се бунтуваше срещу мисълта да слезе от лодката, докато другите не само без страх, а съвсем хладнокръвно се канеха да продължат с нея. И въпреки гордостта си и мъжеството, с което винаги бе посрещал опасността, той навярно би напуснал поста си, ако съзнанието му не бе изпълнено с ужасната мисъл за индианци, които дерат човешки скалпове. Пред тази опасност лодката му се виждаше истинско убежище.

— А какво ще стане с Магнит? — попита той. Грижата за любимата му племенница отново обезпокои съвестта му. — Не можем да оставим Магнит на брега, ако наблизо има вражески настроени индианци.

— Не се тревожете, на това място няма да намерите ни един минго, то е твърде открито за техните безчинства — отвърна Следотърсача уверено. — Природата си е природа и индианецът винаги ще го намериш там, където най-малко го очакваш. Не се страхувайте, че ще го срещнете по утъпканите пътеки, защото той предпочита да ви нападне тогава, когато най-малко сте готов за това. Тези негодници се гордеят, ако успеят да излъжат човека по един или друг начин. Отклони към брега, Сладка вода, ще оставим дъщерята на сержанта ей на онзи дънер, откъдето ще може да стигне на брега, без да си намокри дори краката.

Нареждането му бе изпълнено и след няколко минути от цялата група в лодката останаха само Следотърсача и двамата моряци. При цялата си професионална гордост Кап с радост би последвал другите, но не искаше така явно да проявява страх пред един сладководен моряк.

— Призовавам всички моряци за свидетели — каза той, след като слезлите от лодката се отдалечиха, — че това е все пак празна работа. Не се иска кой знае какво майсторство, за да се спуснеш по водопад, и най-младият моряк може да извърши такъв подвиг не по-лошо от стария и опитния.

— Не бива да подценявате водопада на Осуиго — подхвърли Следотърсача. — Той не е Ниагара или Джениси, нито Каху или Глен, нито пък водопадите на Канада, но все пак кара новаците да се разтреперват от страх. Нека дъщерята на сержанта застане ей на онази скала, за да види как ние, необразованите горски жители, преодоляваме трудностите, които не можем да избегнем. А сега, Сладка вода, всичко зависи от здравата ти ръка и вярното ти око, тъй като мастър Кап ще бъде само пасажер в лодката и не можем да разчитаме на него.

Щом кануто се отдели от брега, Мейбъл забърза разтреперана към скалата, която Следотърсача й беше посочил, разговаряйки със спътниците си за ненужната опасност, на която се бе изложил вуйчо й, докато очите й останаха приковани в гъвкавата фигура на Джаспър, който, застанал на кърмата на лодката, направляваше движенията й. Когато стигна до мястото, откъдето се виждаше водопадът, тя едва успя да сподави неволния си вик и закри очи с ръце. В следващата минута отново ги откри и изпаднала в захлас, неподвижна като статуя, продължи да гледа със затаен дъх онова, което ставаше при водопада. Двамата индианци седяха невъзмутими на един дънер и почти не погледнаха към реката, но жената на Пронизваща стрела се приближи до Мейбъл и започна да наблюдава движенията на лодката с такова любопитство, с каквото децата наблюдават премятанията на човечетата с оловно дъно.

Когато лодката стигна в средата на реката, Следотърсача коленичи и пак продължи да гребе, сега вече по-бавно, за да не пречи на движенията на Джаспър, който, застанал прав на кърмата, устремил очи в някаква точка при водопада, явно търсеше най-подходящото място, през което да минат.

— По на запад, момче, по на запад — измърмори Следотърсача, — там, където се пени водата. Дръж в една линия върха на оня изсъхнал дъб и ствола на ударената от гръм канадска ела.

Сладка вода не отговори, защото лодката вече беше в средата на течението, насочила нос право към водопада, и все по-бързо се носеше напред. В този момент Кап с радост би се отказал от славата, която подвигът щеше да му донесе, стига да можеше да се намери в безопасност на брега. Бученето на водата, което чуваше като някаква оглушителна гръмотевица, идваща сякаш иззад завеса, ставаше все по-ясно и все по-гръмовито. И ето, изведнъж се показа блестящата ивица на водата, изпънала се скалата, сякаш всеки миг законът за сцеплението на частиците ще престане да действа.

— Отпусни кормилото, отпусни надолу кормилото, човече — изкрещя той, безсилен да сдържа повече страха си.

— Да, да… надолу, разбира се — отвърна Следотърсача, като се засмя беззвучно и хвърли мигновен поглед зад гърба си. — Надолу се спускаме, разбира се! Завърти нагоре кормилото, момче, още нагоре!

После над тях сякаш премина невидим ураган. Сладка вода замахна с греблото, лодката се плъзна в протока и в продължение на няколко секунди Кап имаше чувството, че се намира в кипящ котел. Усети как носът на кануто се наклони, бушуващата, разпенена вода препускаше бясно край него и леката лодка се мяташе като същинска яйчена черупка. И изведнъж, по-скоро с изненада, отколкото с радост, той откри, че плават в спокойните води под водопада, а Джаспър отмерено замахва с греблото.

Следотърсача се изправи и продължавайки да се смее, взе едно канче и една рогова лъжица и започна бавно да мери водата, която беше влязла в лодката при преминаването на водопада.

— Четиринадесет лъжици, Сладка вода, четиринадесет пълни лъжици. А аз помня, признай си, че си минавал само с десет.

— Мастър Кап тъй силно се дърпаше назад, че аз едва поддържах равновесието на лодката — отвърна напълно сериозно Джаспър.

— Сигурно е така, сигурно е така, вярвам ти, щом казваш, но ти си минавал и само с десет.

В този момент Кап силно се изкашля, опипа плитката си, сякаш да се увери, че си е на мястото, после погледна назад, за да прецени през каква опасност са преминали. Че бяха останали невредими, беше лесно обяснимо. Почти по цялата си ширина реката спадаше перпендикулярно надолу с десет-дванадесет фута, но в средата течението беше така силно, че бе прокопало скалата, и водата се спускаше през един тесен проход под ъгъл от около двадесет или двадесет и пет градуса. И тъкмо по този опасен улей се бе плъзнала лодката, сред скални отломъци и водовъртежи, подмятана от разярената и разпенена водна стихия. Неопитното око тук би видяло неизбежна гибел на лекото, неустойчиво кану, но именно тази лекота бе спомогнала за благополучното спускане, защото, плъзгайки се по гребените на вълните, управлявана от зоркото око и здравата ръка на кормчията, тя прелиташе като перо от едно разпенено валмо на друго, без дори да измокри гладките си лъскави стени. Трябваше да се избягват само някои опасни подводни скали, да се следва строго съответната посока, а останалото беше работа на разяреното течение.[3]

Ако кажем само, че Кап беше учуден, не бихме изразили и половината от чувствата, които го вълнуваха. Той бе обзет от страхопочитание. Непреодолимият страх от подводните скали, който изпитваха всички моряци, го караше още повече да се възхищава от смелия подвиг. И все пак не беше склонен да изрази чувствата си и с това открито да признае достойнствата на сладководните моряци на речното плаване. И като се покашля и прочисти гърло, както вече споменахме, той заговори с привичната си самоувереност и надменност.

— Не отричам, че познавате добре талвега, мастър Сладка вода, а в края на краищата това е главното. Аз съм имал кормчии, които също биха се спуснали по този водопад, стига да познават добре реката.

— Не е достатъчно само да познаваш талвега, приятелю — намеси се Следотърсача, — необходими са още хладнокръвие и умение да направляваш лодката в нужната посока, а също и да я пазиш да не се натъкне на скалите. В цялата област няма друг кормчия, който с такава увереност да се спуска по водопада на Осуиго като Сладка вода, макар от време на време някой да успява да го мине криво-ляво. Аз самият се справям само с помощта на провидението. Но за да не се изкъпеш здравата, ти трябват сигурността, окото и здравата ръка на Джаспър. Четиринадесет лъжици в края на краищата не са кой знае какво, макар че на мен ми се щеше да не бъдат повече от десет, нали дъщерята на сержанта ни наблюдаваше.

— Та всъщност вие управлявахте лодката, вие му казвахте какъв курс да държи, накъде да я насочва!

— Човешка слабост, мастър Кап. У мен все още говори повече природата на бледоликите. Ако вместо мен например в лодката беше Голямата змия, той не би издал нито звук, нито една дума не би промълвил. Индианецът знае да държи езика си зад зъбите, а ние винаги си въобразяваме, че сме по-мъдри от другите. Аз малко по малко се освобождавам от този недостатък, но е необходимо време, за да изкорениш дървото, което е расло повече от тридесет години.

— Според мен това съвсем не е подвиг, сър, не е, казвам ви го откровено. Не е нищо повече от това да минеш под лондонския мост, нещо, което го правят стотици хора всеки ден, та понякога дори и най-изисканите дами на страната. Дори кралят е минавал под този мост с цялото си кралско величие.

— Чудесно, но аз не бих искал никакви изискани дами, нито кралски величества, Бог да ги поживи, в лодката си, когато се спускам по водопада, защото и двойно по-широко да е нейното дъно, пак можем да ги окъпем здравата. Сладка вода, ще трябва да преведем мастър Кап през Ниагара, за да му покажем какво умеем ние тук на границата!

— По дяволите, Следотърсачо, сега вече се шегувате. Немислимо е да се премине през този огромен водопад с някаква си лодчица.

— Никога в живота си не сте се лъгал повече, мастър Кап. Няма нищо по-лесно от това, аз самият съм виждал със собствените си очи безброй лодки да го преминават и ако двамата с вас останем живи, надявам се да ви докажа, че е напълно възможно. Според мен и най-големият кораб, който някога е плавал по океана, може да се спусне по водопада, стига да успее да влезе в бързеите.

Кап не забеляза многозначителния поглед, който Следотърсача размени със Сладка вода, и остана мълчалив за известно време, защото и през ум не му беше минавало, че е възможно да се спуснеш по Ниагара, колкото и лесно да се струваше това на опитните лодкари, които знаят истината, че е трудно да се изкачиш по него.

В това време вече стигнаха мястото, където Джаспър бе скрил своята лодка в шубраците, и групата се раздели на две: Кап, Джаспър и Мейбъл в едната лодка, Следотърсача, Пронизваща стрела и жена му в другата. Мохиканът бе продължил напред по брега на реката с онази предпазливост и ловкост, присъща на племето му, за да търси следи от врага.

Едва когато кануто заплува бързо надолу по течението, насочвано от време на време от греблото на Джаспър, страните на Мейбъл възвърнаха обичайната си руменина. Тя бе наблюдавала спускането по водопада с нарастващ ужас, който я бе накарал да занемее, но макар и много голям, страхът не й бе попречил да се възхити от увереността, с която младежът бе направлявал лодката и не я бе оставил да бъде пометена от бушуващата стихия. И наистина хладнокръвието и мъжеството, с които бе извършен подвигът, биха събудили чувство на възхищение дори у една не дотам възторжена и впечатлителна натура. Решителен и смел, Джаспър бе стоял гордо изправен, докато лодката забиваше нос във вълните. За тези, които наблюдаваха от брега, беше съвсем ясно, че само благодарение на неговото умение и сила кануто бе преминало невредимо през клокочещата вода, избликваща нагоре като фонтан — тя ту оголваше кафеникавата скала, ту я покриваше с прозрачно було, сякаш някакъв невидим механизъм командуваше движението й.

Езикът не винаги е в състояние да предаде онова, което очите виждат, но Мейбъл видя достатъчно дори в този момент на страх и в паметта й се запечатаха завинаги подскачащата по вълните лодка и неподвижната мъжествена фигура на кормчията. Неговото внимание и грижи, прибавени към всичко това, й даваха такова чувство на сигурност, на безопасност, че тя неусетно изпита онова влечение, което тъй тясно свързва мъжа и жената. За първи път откакто бе напуснала форт Стануикс, тя се чувствуваше весела и безгрижна в леката неустойчива лодка. Тъй като другата лодка се движеше съвсем близо до тяхната, а Следотърсача беше откъм нейната страна, разговорът се водеше между тях двамата. Джаспър говореше малко, и то само ако някой го запиташе, съсредоточил цялото си внимание в управляването на лодката. Ако сега го видеше някой, който знаеше неговия весел и закачлив нрав, много би се зачудил.

— Ние познаваме твърде добре женската природа и затова не се решихме да преведем дъщерята на сержанта през водопада — каза Следотърсача, като гледаше Мейбъл, а всъщност се обръщаше към вуйчо й, — макар че зная някои жени по тия места, които биха се спуснали, без дори да се замислят.

— Мейбъл е страхлива като майка си — отвърна Кап — и добре че се отнесохте снизходително към тази нейна слабост. Не забравяйте, че това дете никога не е пътувало по море.

— Да, да, не беше трудно да се отгатне. А за вас, при вашето безстрашие, човек веднага разбира, че окото ви не трепва от такова нещо! Веднъж се спуснах с един неопитен, който скочи от лодката, тъкмо когато тя наклони нос към водопада; представяте си какво е преживял.

— И какво стана с нещастния човек? — попита Кап, който не знаеше как да разбира думите на другия — уж добродушни, а в същото време тъй пълни с ирония, че някой по-досетлив от стария моряк отдавна би се усъмнил в тяхната искреност. Човек, минал през това премеждие, знае как да му съчувства.

— Да, нещастен човек беше той, а също и лош граничар, макар че дойде уж да покаже умението си на нас, невежите. Какво стана с него ли? Полетя с главата надолу като същински пън.

— Ако пък може да скача от кану — пошегува се Джаспър, макар че той изглеждаше по-склонен от приятеля си да не се занимава повече с тоя водопад.

— Момчето е право — добави Следотърсача, като се усмихна на Мейбъл, лодките бяха сега тъй близо, че почти се докосваха. — Да, разбира се, че е право. Но вие още не сте ни казала какво мислите за нашия скок?

— Беше опасен и смел — отвърна Мейбъл. — Докато ви наблюдавах, искаше ми се изобщо да не бяхте тръгвали, но сега, когато всичко мина, мога само да се възхищавам от смелостта и увереността, с които беше извършен.

— Само не мислете, че сме го направили, за да се покажем пред жените. Сигурно има млади хора, на които е приятно да печелят уважение чрез смели и достойни за похвала постъпки, но нито Сладка вода, нито аз сме от тях. По характер аз съм човек прям, душата ми е открита, това най-добре ще потвърди Голямата змия, и най-малко бих се отдал на подобно лекомислие, когато съм тръгнал да върша работа. А Джаспър ще е много по-доволен да мине водопада без ни един свидетел, отколкото да го гледат сто чифта очи. Познавам момчето добре, с него другаруваме отдавна и съм сигурен, че не е славолюбив самохвалко.

В отговор Мейбъл се усмихна на Следотърсача и това стана причина лодките да продължат да плуват долепени още известно време, защото младостта и красотата бяха такава необичайна гледка за тези далечни погранични места, че дори загрубялата и сдържана душа на горския скитник не остана безразлична към тях.

— Направихме го за добро — продължи Следотърсача, — само за добро. Ако бяхме пренасяли лодката на ръце, щяхме да загубим много време, а нищо не е по-ценно от времето, когато се опасяваш, че наоколо се въртят мингоси.

— Но сега вече няма от какво да се страхуваме, нали? Лодките се движат бързо и след два часа, както вие казахте, ще ни отведат до форта.

— Разбира се, мило момиче, дори най-хитрият и коварен ирокез не ще пипне и косъм от главата ви, защото всички ние тук сме поели задължение пред сержанта, а най-вече пред вас, да ви опазим от беда. Ей, Джаспър, какво е това в реката, там при последния завой, под храстите… искам да кажа на скалата?

— Голямата змия, Следотърсачо. Прави някакви знаци, които не разбирам.

— Да, наистина Голямата змия. Това е толкова вярно, колкото е вярно, че кожата ми е бяла, той иска да се доближим до брега. Навярно ни заплашва някаква опасност, иначе толкова благоразумен и разсъдлив човек като него не би ни безпокоил. Смелост, приятели! Ние сме мъже и трябва да посрещнем дяволските кроежи на тези негодници, както подобава на расата ни и на нашето призвание. Ех, винаги съм смятал, че самохвалството не води до добро, и ето тъкмо когато се хвалех, че сме в безопасност, опасността идва, за да ме уличи в лъжа.

Бележки

[1] Фут — 30,48 см. — Б. пр.

[2] Ярд — 91,4 см — Б. пр.

[3] Нека читателят не смята, че това описание е само плод на фантазията. Авторът бърза да добави, че му е известен случай, когато по същия този водопад е било спуснато едно дълго оръдие, тежко тридесет и два фунта. — Б. а.