Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pathfinder, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР

СЛЕДОТЪРСАЧА

РОМАН

 

Преведе от английски КРАСИМИРА ТОДОРОВА

Редактор ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник ВАСИЛ ИНДЖЕВ

Художествен редактор ВАСИЛ МИОВСКИ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА

Американска. Второ издание.

Изд. номер 1305

Дадена за набор 20.II.1987 г. Подписана за печат 14.IV.1987 г. Излязла от печат 18.V.1987 г.

Формат 16/60/100. Печатни коли 24. Изд. коли 26,64. Усл. изд. коли 30,99. Цена 3.30 лв.

ДИ „Отечество“, София, пл. „Славейков“ № 1

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

София, 1987

с/о Jusautor, Sofia ДЧ-3

 

James Fenimore Cooper

The Pathfinder

The New American Library of World Literature Inc.

New York 1961

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (dd)

Статия

По-долу е показана статията за Следотърсача от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Следотърсача
The Pathfinder, or The Inland Sea
Други именаНа бреговете на Онтарио
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1840 г.
САЩ
Първо издание1840 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаПоследният мохикан
СледващаПионери
Следотърсача в Общомедия

Следотърсача (на английски: The Pathfinder) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1840 г. Това е третата книга от пенталогията Коженият чорап.

Сюжет

Действието на романа се развива в Северна Америка през 1759 г. по време на Френската и индианска война. Капитан Чарлз Кеп помага на младата си племенница Мейбъл да се добере от Ню Йорк до бреговете на езерото Онтарио, където служи баща и – сержант Дънъм. В последните няколко мили от пътуването им помагат белият следотърсач Нати Бъмпо, неговият приятел Чингачгук – индианец от племето на мохиканите, и младият лодкар Джаспър Уестърн. Книгата проследява войната с хуроните при бреговете на Големите езера, предателството на един от верните войници, гибелта на няколко от героите и любовния триъгълник с участието на Мейбъл Дънъм.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Водачъ въ пустинята (Следотърсачъ)“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 272 с.
  • „Следотърсача“, София, изд. „Народна култура“, библиотека „Четиво за юноши“, 1968 г., 504 с.
  • „Следотърсача“, София, изд. „Отечество“, 1987 г., 384 с.

Филмови екранизации

  • The Pathfinder (1952), американски филм, с участието на George Montgomery, Helena Carter и Jay Silverheels.
  • Hawkeye, the Pathfinder (1973), американски телевизионен сериен филм в 5 епизода от по 50 мин., с участието на Windsor Davies, William Ellis и Jan Francis.
  • Следопыт (1987), филм на СССР, с участието на Андрейс Жагарс, Анастасия Немоляева, Емануил Виторган
  • The Pathfinder (1996), американски телевизионен филм, с участието на Kevin Dillon, Graham Greene и Laurie Holden.

Външни препратки

Глава XV

Какъв е този порив ми кажи: богатите не могат да го купят.

науката надменна го презира, а бедните намират, без да търсят?

Кажи, и ще ти кажа що е правда.

Купър

Срещата с индианеца и жена му не предизвика изненада у повечето свидетели на това събитие, но у Мейбъл и у онези, които знаеха при какви обстоятелства индианският вожд се беше разделил с Кап и спътниците му, веднага се породи подозрение, което обаче всеки затаи в себе си, без да е в състояние да го докаже с убедителен довод. Следотърсача, който единствен от всички можеше да разговаря свободно с пленниците — за момента те действително бяха такива, отведе настрана Пронизваща стрела и започна с него дълъг разговор — кое бе накарало вожда да пренебрегне задължението си към тези, които се беше наел да съпровожда, къде се беше губил досега.

Тускарорът посрещна спокойно тези въпроси и отговори на тях със свойственото за индианците присъствие на духа. Колкото до бягството му, обясненията му бяха съвсем прости и като че ли доста правдоподобни. Когато разбрал, че ирокезите са открили скривалището им, той естествено помислил преди всичко за собствената си безопасност и се скрил в гората, уверен, че всички, които не успеят да последват примера му, ще бъдат избити на място. С една дума, за да си спаси живота.

— Добре — отвърна Следотърсача, давайки вид, че вярва на извиненията му. — Моят брат е постъпил много мъдро, но как стана така, че и жена му го последва?

— Нима жените на бледоликите не следват своите мъже? Нима Следотърсача не би се обърнал назад да види идва ли след него тази, която обича?

Тези думи оказаха своето въздействие върху Следотърсача, защото намериха благодатна почва в душата му. Мейбъл с нейния благ и предан характер все повече и повече завладяваше мислите му. Тускарорът разбра, че обясненията му се приемат като достоверни, макар че не се досети за причината, и зачака, изправен с достойнство, следващите въпроси.

— Това е логично и естествено — отвърна Следотърсача на английски, преминавайки несъзнателно от единия на другия език, според това, което му диктуваха в момента чувствата и привичките. — Да, напълно естествено е. Жената е длъжна да следва мъжа, на когото се е обрекла във вярност, мъжът и жената са една плът. Мейбъл също би последвала сержанта, ако той се намираше там и му се наложеше да се измъкне по такъв начин. Няма никакво съмнение, че девойка с такава отзивчива душа като нейната би последвала и мъжа си! Думите ти са правдиви, Пронизваща стрела — продължи Следотърсача, като отново премина на индианското наречие. — Думите ти са правдиви, приятни и убедителни. Но защо моят брат толкова дълго не се върна във форта? Приятелите му често мислеха за него, но не го видяха!

— Ако сърната последва елена, не трябва ли и еленът да последва сърната? — отвърна тускарорът с усмивка и многозначително докосна с палец рамото на Следотърсача. — Жената на Пронизваща стрела последва Пронизваща стрела, затова и Пронизваща стрела последва жена си. Тя се загубила и я накарали да готви в чужд вигвам.

— Разбирам, Пронизваща стрела. Жената е попаднала в ръцете на мингосите и ти си тръгнал по следите им.

— Следотърсача разбира причината така лесно, както вижда и мъха по дърветата. Точно така е.

— И след колко време можа да си възвърнеш жената и как успя да го сториш?

— След две слънца. Юнска роса не чака дълго, щом мъжът й шепнешком й подсказа пътя.

— Да, да, всичко това изглежда съвсем правдоподобно, точно тъй трябва да постъпват съпрузите. Но я ми кажи, Пронизваща стрела, откъде взе това кану и защо гребеше към Свети Лаврентий, а не към гарнизона?

— Пронизваща стрела знае да отличи своето от чуждото. Това кану е мое и го намерих на брега близо до форта.

„Това също звучи правдоподобно. Лодката все трябва да принадлежи на някого, а индианецът не му мисли много, преди да си я присвои. Но странното е, че ние не видяхме нито него, нито жена му, а лодката трябва да е излязла от реката преди нас.“

Щом тази мисъл се промъкна в съзнанието на водача, той веднага я изрази гласно под формата на въпрос към индианеца.

— Следотърсача знае, че и войнът може да изпитва срам. Сержантът щеше да ме попита за дъщеря си, а аз нямаше да зная какво да му отговоря. Затова изпратих Юнска роса за лодката и никой нищо не я е попитал. Жените от племето тускарори не разговарят с чужди мъже.

Всичко това изглеждаше правдоподобно и съответстваше на характера и обичаите на индианците. Тускарорът, както му е редът, беше получил половината от своето възнаграждение още преди да напусне форта Мохоук, а това, че не си беше поискал остатъка, служеше като доказателство за неговата добросъвестност и уважение към взаимните права на двете страни. Нравствените правила на индианците често се отличават със същите качества като тези на християните. Според мнението на един честен човек като Следотърсача, Пронизваща стрела бе постъпил предпазливо и почтено, макар че със своя открит характер той самият би предпочел да отиде при сержанта и да му разкаже всичко както е било. Но познавайки склонностите и навиците на индианците, той не намери нищо странно в поведението на Пронизваща стрела.

— Думите ти текат като река от планината, Пронизваща стрела — отговори той след кратко размишление, — и аз съм задължен да се съглася с истината. Природата на червенокожия допуска подобна постъпка, но струва ми се, един бледолик не би си я позволил. Ти чисто и просто не си искал да видиш как тъгува бащата на тази девойка, нали?

Пронизваща стрела леко се приведе, сякаш в знак на съгласие.

— Още едно нещо искам да ми каже моят брат — продължи Следотърсача — и после между неговия вигвам и къщата на ингилиза няма да има никакъв облак. Ако моят брат успее да раздуха и тази лека мъгла, която е останала, неговите приятели ще го видят как сяда край огъня си и той ще види как те ще сложат настрана оръжието и ще забравят, че са войни. Защо лодката на Пронизваща стрела беше обърната към Свети Лаврентий, където има само врагове?

— А защо Следотърсача и неговите приятели гледат в същата посока? — попита невъзмутимо тускарорът. — Тускарорът не може ли да гледа на тази страна, на която гледат и ингилиз?

— Е, да, ще ти кажа истината, Пронизваща стрела, ние сме тръгнали на разузнаване… тоест плаваме… с една дума, изпълняваме поръчение на краля и имаме право да сме тук, макар да нямаме право да казваме защо сме тук.

— Пронизваща стрела видя голямата лодка, а той обича да гледа лицето на Сладка вода. Пронизваща стрела гребеше към захождащото слънце, за да се прибере в своя вигвам, но като видя, че Сладка вода отива в другата посока, той също се обърна, за да може и той да гледа нататък. Сладка вода и Пронизваща стрела заедно вървяха по следите последния път.

— Всичко изглежда напълно вярно, Пронизваща стрела, затова бъди добре дошъл. Ще се нахраниш от нашето еленово месо и после ще се разделим. Залязващото слънце е вече зад гърба ни, а ние се движим бързо. Моят брат ще се отдалечи много от това, което търси, ако не тръгне обратно.

След тези думи Следотърсача се върна при другите и им съобщи това, което бе узнал от разпита. Самият той беше готов да повярва на разказа на Пронизваща стрела, макар да смяташе, че е благоразумно да се внимава с човек, чието поведение не му допадаше особено. Но слушателите му, с изключение на Джаспър, не бяха склонни да приемат обясненията на индианеца.

— Този човек трябва на часа да бъде окован във вериги, братко Дънъм — каза Кап веднага щом Следотърсача свърши разказа си. — И да бъде предаден под охрана на полицейския началник на кораба, ако сред сладководните моряци има изобщо такъв офицер, а щом пристигнем в пристанището, да се предаде на военен съд.

— Аз също смятам, че е най-разумно да го задържим — отвърна сержантът, — но не е необходимо да го оковаваме, щом се намира на кутера. А утре сутрин ще продължим разпита.

Повикаха Пронизваща стрела и му съобщиха решението си. Индианецът го изслуша със свъсено лице, но не възрази. Напротив, той се покори със спокойствието и сдържаното достойнство, с които коренните жители на Америка обикновено отстъпват пред съдбата. Застана настрана и започна внимателно и безмълвно да наблюдава това, което ставаше наоколо му. Джаспър обърна кутера платната се издуха и „Вихър“ отново пое предишния си курс.

Беше настъпил часът за вахта, тоест времето, когато всички се разотиват да спят. По-голямата част от пътниците вече бяха слезли долу. На палубата стояха само Кап, сержантът, Джаспър и двама души от екипажа. Малко по-встрани стоеше индианската двойка. Пронизваща стрела гордо изправен, а Юнска роса безучастна, с онзи израз на кротка покорност, присъщ на всички индиански жени.

— Можеш да отведеш жена си долу, Пронизваща стрела, моята дъщеря ще се погрижи да й намери място и да я настани — каза приветливо сержантът, който също се канеше да напусне палубата. — А ти легни ей на онова платно там.

— Благодаря на моя баща. Тускарори не са бедняци. Юнска роса ще вземе мои завивки от кану.

— Както желаеш, приятелю. Ние смятаме за необходимо да те задържим, но не и да те ограничаваме или да се държим зле с тебе. Изпрати жена си да ти вземе завивките от лодката, а и ти можеш да слезеш, за да ни подадеш греблата. Тъй като повечето хора на „Вихър“ ще заспят. Сладка вода — добави сержантът с понижен глас, — по-добре ще бъде да му приберем греблата.

Джаспър се съгласи, а Пронизваща стрела и жена му, както изглежда, бяха далеч от всяка мисъл да се противопоставят и мълчаливо се подчиниха на тези нареждания. Когато двамата бяха вече в лодката, оттам се чу недоволният глас на индианеца, който отправи към жена си няколко остри забележки; тя ги прие кротко и побърза да поправи грешката си, като остави настрана завивката, която беше взела, и се зае да търси друга, по-подходяща за вкуса на мъжа и.

— Хайде, подай ръка, Пронизваща стрела — подвикна сержантът. Той беше застанал до перилото и нетърпеливо наблюдаваше безкрайно бавните движения на индианеца и жена му, защото очите му вече се затваряха за сън. — Стана късно, а ние, войниците, сме свикнали тръбата да ни подканя рано да лягаме и рано да ставаме.

— Пронизваща стрела идва — отвърна тускарорът и пристъпи към носа на лодката.

С един замах на острия си нож той преряза въжето, с което беше привързана лодката. Кутерът продължи да се носи бързо напред, оставяйки след себе си ореховата черупка, която тутакси намали ход и почти спря. Този ход беше извършен така бързо, че преди сержантът да разбере цялата хитрост и да има време да съобщи на останалите за случилото се, лодката вече се намираше откъм подветрената страна на „Вихър“, на доста голямо разстояние от килватера му.

— Право срещу вятъра — извика Джаспър и сам взе да опъва кливера.

Кутерът бързо се понесе срещу вятъра, платната му заплющяха и лекият плавателен съд се отклони на сто фута от първоначалния си курс. Колкото ловка и бърза да беше тази маневра, тускарорът действаше още по-бързо. Той беше хванал греблото и вече гребеше с всички сили, подпомаган от жена си. В движенията му личаха голяма опитност и ловкост. Кануто се носеше на югозапад по посока на брега, придържайки се колкото е възможно по-далече от кутера, за да не може той да го настигне, дори ако променеше курса си спрямо вятъра. Колкото и бързо да летеше „Вихър“, колкото и да напредваше, Джаспър знаеше, че скоро ще му се наложи да легне на дрейф, за да не се отклони напълно от курса. Не изминаха и две минути, откакто кормилото бе обърнато наляво, и лекото корабче вече лежеше на дрейф, за да се обърне по посока на вятъра.

— Ще успее да се измъкне! — каза Джаспър, като прецени с един поглед относителното положение на кутера и лодката. — Хитрият негодник гребе срещу вятъра и „Вихър“ в никакъв случай не може да го настигне!

— Нали имаш лодка! — възкликна сержантът, който с някаква юношеска жар гореше от желание да се впусне в преследване. — Да я спуснем и да го подгоним!

— Безполезно е. Ако Следотърсача беше на палубата, можеше да има някаква надежда, но сега нищо не може да се направи. Докато спуснем лодката, ще изтекат най-малко три или четири минути, а това е достатъчно за Пронизваща стрела да изпълни намеренията си.

И Кап, и сержантът видяха, че младежът е прав. Това беше очевидно дори за човек, който няма никаква представа от мореплаване. Сушата се намираше на половин миля, а лодката вече се плъзгаше в бреговите сенки с голяма бързина — беше напълно ясно, че тя ще достигне брега, преди преследвачите й да са изминали и половината разстояние. Те може би щяха да успеят да заловят кануто, но без Пронизваща стрела вътре, а за какво щеше да им послужи една празна лодка? Дори тя да останеше в ръцете на индианеца, той щеше да предпочете незабелязано да се промъкне през гората до другия бряг, вместо да рискува отново да се появява на езерото, макар че това навярно щеше да му струва много повече усилия.

С известна неохота завъртяха отново кормилото надясно, „Вихър“ направи рязък завой и отново пое курса си по другия галс, действайки сякаш по инстинкт. Джаспър проведе цялата тази маневра в дълбоко мълчание, помощниците му знаеха много добре какво трябваше да се направи и вършеха работата си с точност на машина. Докато те се занимаваха с това, Кап дръпна сержанта настрани и го поведе към вратата на каютата, където никой не можеше да ги чуе, и започна да излага своите мъдри мисли.

— Послушай ме, братко Дънъм — каза той мрачно, — случаят е такъв, че налага сериозно размишление и голяма предпазливост.

— Животът на войника, братко Кап, е едно постоянно размишление и бдителност. Ако ние тук, на тази граница, пренебрегвахме било едното, било другото, щяхме да останем без скалпове на главите си още при първата дрямка.

— Според мен залавянето на Пронизваща стрела е едно „обстоятелство“, а бягството му — друго. И за всичко това трябва да отговаря този Джаспър Сладката вода!

— Да, „обстоятелствата“ наистина са две, братко, но те си противоречат. Бягството на индианеца е обстоятелство, което говори против момчето, но това, че преди туй то залови Пронизваща стрела — говори в негова полза.

— Така, така, но две обстоятелства не се опровергават взаимно, като две отрицания. Ако искаш да последваш съвета на един стар моряк, сержанте, то без да губиш нито минута, трябва да вземеш необходимите мерки и да осигуриш безопасността на кутера и на всички, които са на борда му. „Вихър“ сега лети със скорост шест възела и тъй като разстоянията по това езерце са твърде къси, то утре сутрин можем да се намерим в някое френско пристанище, а утре вечер във френска тъмница.

— Да, може би имаш право, братко Кап. Ти какво би ме посъветвал да направя?

— Според мен си длъжен да арестуваш още тази минута мастър Сладка вода, да го изпратиш долу и да го поставиш под стража, а командването на „Вихър“ да предадеш на мене. Имаш пълната власт да извършиш това, тъй като кутерът принадлежи на войската, а на тебе е поверено командването на войниците, намиращи се на него.

Повече от час сержант Дънъм размишлява над това предложение. Вземеше ли веднъж определено решение, той действаше бързо, но докато стигне до него, обикновено премисляше всичко най-внимателно. Постоянното наблюдение над войниците от гарнизона, което службата му налагаше и което всъщност вече се беше превърнало в навик, му бе дало възможност да изучи отблизо човешкия характер, а за Джаспър отдавна си бе създал добро мнение. Но коварната отрова на подозрението вече беше навлязла в душата му.

И нищо чудно, че силното и на вид тъй обосновано недоверие, породено от постоянния страх пред коварството и хитрите уловки на французите, и най-вече от предупреждението на майор Дънкън, успя да измести от душата на сержанта спомена за дългогодишното безупречно поведение на Джаспър. Попаднал в това затруднено положение, Дънъм реши да се посъветва с интенданта. Той се смяташе задължен да вземе под внимание мнението на Мюр като по-старши офицер, макар в момента да не се намираше под негово подчинение. Но истинска несполука е, когато се намираш на кръстопът, да потърсиш съвета на човек, който желае да спечели разположението ти, защото той ще гледа на всяка цена неговото мнение да съвпадне с твоето. В дадения случай нещата се усложниха още повече от това, че не сержантът, а Кап по своя открит начин разправи на Мюр за случилото се. В усърдието си старият моряк не се сдържа да намекне на интенданта на коя страна биха желали да застане. А поручик Мюр беше твърде хитър, за да не се съгласи с вуйчото и бащата на девойката, чието благоволение искаше да спечели, дори да не беше напълно уверен, че нещата стоят именно така. Всички събития му бяха представени тъй, че той без бавене се съгласи командването на кутера временно да се повери на Кап като предпазна мярка срещу евентуална измяна. Това накара сержанта да вземе окончателно решение и веднага да пристъпи към изпълнението му.

Без да се впуска в каквито и да било обяснения, сержант Дънъм заяви на Джаспър, че счита за свой дълг временно да му отнеме командването на кутера и да го повери на своя шурей. На неволното и напълно естествено изумление, с което Джаспър посрещна тази новина, той отвърна със спокойната забележка, че военната служба често налага тайни и че характерът на възложеното му поръчение го принуждава да вземе тази предохранителна мярка. Това обяснение ни най-малко не намали удивлението на младежа — сержантът се въздържа най-старателно да намекне нещо за своите подозрения, но понеже беше свикнал с военната дисциплина, безропотно се подчини. Той сам нареди на малобройния си екипаж отсега нататък до друго нареждане да се подчинява на заповедите на Кап. Когато му казаха обаче, че от командването отстраняват не само него, но и неговия главен помощник, когото наричаха лоцман поради това, че отлично познаваше езерото, изумлението, изписано на лицето му, се замени с израз на дълбока обида. Той обаче успя така бързо да се овладее, че дори подозрителният Кап нищо не забеляза. От само себе си се разбира, че при съществуващите подозрения един нищожен повод би бил достатъчен за най-лоши предположения.

Щом Джаспър и лоцманът напуснаха палубата и слязоха долу, часовоят, поставен на люка, получи тайно нареждане внимателно да следи и двамата, да не им позволява да излизат на палубата без знанието на този, който командваше кутера, а в случай че направят опит да излязат, веднага да ги принуди да се върнат обратно долу. Тази предпазна мярка обаче се оказа излишна, защото Джаспър и помощникът му мълчаливо се хвърлиха на сламениците и не станаха от тях цяла нощ.

— А сега, сержанте — каза Кап, като се видя господар на палубата, — бъди така добър да ми съобщиш курса и разстоянието, за да мога да водя кутера в нужното направление.

— Аз нищо не знам, братко Кап — отвърна сержантът, доста затруднен от този въпрос. — Ние трябва колкото се може по-бързо да се доберем до поста, намиращ се на един от Хилядата острова, да слезем на сушата, за да сменим отряда, който досега беше там, и да получим указания за нашите по-нататъшни действия. Ето това е дословно всичко, написано в заповедта.

— Не можеш ли да ми дадеш някаква карта или нещо подобно, в което да са отбелязани ориентировъчни данни и разстояния, за да мога аз да продължа курса?

— Струва ми се, че Джаспър не се ползваше от нищо такова, а просто ей тъй си плаваше.

— Не е имал карта, така ли, сержант Дънъм?

— Каква карта! Нашите моряци плават по това езеро без помощта на каквито и да било карти.

— Що за дяволска история! Същински диваци! И ти смяташ, сержант Дънъм, че аз мога да открия един остров измежду хиляда, без да знам нито името му, нито местоположението, нито дори разстоянието и курса?

— Колкото до името, братко Кап, това да не те тревожи, защото нито един от Хилядата острова няма име и грешка в това отношение не може да стане. За местоположението нищо не мога да ти кажа, защото и аз самият никога не съм бил там, но и не смятам, че е толкова важно да го знаем, стига да успеем да намерим острова. Може би някой от екипажа би могъл да ни покаже пътя.

— Почакай, сержанте, почакай за минута, ако обичаш. Щом аз командвам този кораб, то позволи ми, моля те, да го върша, без да свиквам военен съвет от готвача и юнгата. Командирът на кораба трябва наистина да е командир и да има свое мнение по въпросите, дори ако то е погрешно. Ти, струва ми се, имаш опит в службата и знаеш, че е по-добре командирът да те води в погрешна посока, отколкото никъде да не те води. Та самият главнокомандващ флотата не би могъл да командва с достойнство дори една лодка, ако всеки път, когато реши да приближи брега, се съветва за това с кормчията. Не, сър, ако ми е съдено да потъна, ще потъна! Но дявол да го вземе, дори и на дъното да трябва да отида, ще го сторя по моряшки, с достойнство.

— И все пак, братко Кап, аз нямам намерение да отивам на никакво друго място освен на поста на Хилядата острова, закъдето сме тръгнали.

— Добре, добре, сержанте, но вместо да моля за съвет, искам да кажа, вместо открито да търся мнението на някакъв си там моряк, ще предпочета да обходя всички тези Хиляда острова и да ги изследвам един по един, докато не намеря този, който ни е нужен. Има начин да си съставиш мнение и без да проявяваш невежеството си. Аз така ще поведа разговора с тези моряци, че ще измъкна от тях всичко, което знаят, а те в това време ще си мислят, че им пълня главите със собствения си опит. Ние понякога се виждаме принудени да се взираме през далекогледа, когато всъщност няма нищо за гледане, или да спускаме лота, дълго преди да е станало необходимо да се измерва дълбочината. Мисля, че и на вас в армията ви е известно, сержанте, че не е толкова важно да знаеш, колкото да си даваш вид, че знаеш. Като младеж два пъти плавах с един капитан, който управляваше кораба си, като се сдобиваше със сведения именно по този начин. Това понякога върши работа.

— Аз знам, че сега се движим в правилна посока — отвърна сержантът, — но след няколко часа ще стигнем до един нос, а там вече ще трябва да опипваме пътя по-внимателно.

— Остави ме да подпитам умело кормчията, братко, и ще видиш какви сведения ще изтръгна от него само след няколко минути.

Кап и сержантът тръгнаха към кърмата и се спряха на няколко крачки от човека, който управляваше кормилото. Кап придоби спокоен вид на човек, който е напълно уверен в себе си.

— Здравата духа, момче! — забеляза той уж случайно със снизходителност, каквато офицерите на кораба понякога благоволяват да проявят към някой от подчинените. — Сигурно тук при вас всяка нощ духа такъв брегови вятър, а?

— Да, сър, по това време на годината. — отвърна морякът, като докосна шапката си с ръка в знак на уважение към новия си началник и при това родственик на сержант Дънъм.

— И при Хилядата острова, вярвам, ще е така? Вятърът няма да стихне, макар че ще сме обградени отвсякъде със земя.

— Като се придвижим още на изток, сър, вятърът навярно ще се обърне, тъй като там няма как да духа от брега.

— Да, да, ето ви я вашата прясна вода! Тя винаги ще ти изиграе някой номер, противно на всички закони на природата. Например сред островите на Западна Индия можеш винаги да разчиташ и на брегови, и на морски вятър. Там в това отношение няма никаква разлика, а тук, на това сладководно езерце, като по правило всичко е обратно. Ти, момче, разбира се, знаеш всичко за тези Хиляда острова, нали?

— Бог да ви поживи, мастър Кап! Че кой знае изобщо нещо за тях? Те са загадка и за най-стария моряк на това езеро. Ние не знаем дори имената им. Повечето от тях изобщо нямат имена, като младенци, умрели преди кръщението.

— Ти католик ли си? — рязко попита сержантът.

— Не, сър, аз съм човек безразличен към религията и никога не се вълнувам от нещо, което не ме вълнува.

— Хм! Безразличен! Това трябва да е някоя от новите секти, които заплашват страната напоследък — промърмори Дънъм, чийто дядо бил квакер от Ню Джърси, баща му — презвитерианец, а той самият, след постъпването си в армията, се беше присъединил към англиканската църква.

— И така, Джон — подхвана отново Кап, — или, струва ми се, името ти беше Джек?

— Не, сър, наричат ме Робърт.

— Да, да, Робърт, все това е, Джек или Боб — за нас е безразлично. Та кажи ми сега, Боб, мястото, към което отиваме, удобно ли е за хвърляне на котва?

— Бог да ви поживи, сър, та аз не знам повече за него от който и да е моухок или пък войник от петдесет и пети полк.

— Никога ли не си пускал котва там?

— Никога, сър, мастър Сладка вода винаги пристава до самия бряг.

— Но преди да се приближите до града, вие, разбира се, спускате лота и както се следва, го намазвате с лой, нали?

— Какъв град! Каква лой! Господ да ви поживи, мастър Кап, там няма и помен от град, а още по-малко пък от лой.

Сержантът се усмихна нерадостно в отговор на тази шега, но шуреят му не забеляза това.

— Как, нима там няма нито църковна камбанария, нито фар, нито форт? Как тогава има гарнизон, както го наричате тук?

— Защо не попитате сержант Дънъм, сър, щом искате да узнаете това? Целият гарнизон е на борда на „Вихър“.

— Но през кой проток, според теб, Боб, е най-удобно да се приближи острова, през този, по който ти мина последния път, или… или… през другия?

— Не мога да кажа, сър, не знам нито единия, нито другия.

— Ти да не би да спиш на щурвала, човече?

— Не спя на щурвала, сър, а долу на койката си. Сладка вода обикновено ни пращаше долу заедно с войниците и оставаше само с лоцмана и ние изобщо не познаваме пътя, все едно че никога не сме били там. Той винаги правеше така и като приближавахме острова, и като си тръгвахме оттам. Убийте ме, ако щете, пак нищо не мога да кажа нито за протока, нито какъв курс трябва да се държи, за да се доберем до острова. Освен Джаспър и лоцмана никой друг не знае това.

— Ето ти още едно „обстоятелство“, сержанте — каза Кап, като отведе зет си малко настрана. — Тук на този кораб не можеш да изпомпаш от никого нищо. Тъкмо хванеш ръчката на помпата, и от нея потича невежество. Как, по дяволите, ще успея да намеря пътя към този пост?

— Да, братко Кап, по-леко е да зададеш такъв въпрос, отколкото да отговориш на него. А не можеш ли някак си чрез изчисление да налучкаш курса? Аз си мислех, че за вас, моряците от океана, това е нищо и никаква работа! Често съм чел как те откриват острови.

— Чел си, братко, чел си, но моето откритие ще бъде най-голямото от всички, защото няма да открия само някакъв си остров, а един остров измежду хиляда. Хвърли една игла на тази палуба и аз ще я намеря, макар и да съм малко стар, но много се съмнявам дали бих могъл да я намеря в купа сено.

— И все пак езерните моряци умеят да намират местата, които са им нужни.

— Ако съм те разбрал добре, сержанте, този пост или укрепление се намира на доста скрито място?

— Да, наистина, и са взети всички мерки неговото местоположение да остане в тайна от неприятеля.

— И ти очакваше, че аз, човек напълно незапознат с вашето езеро, ще намеря това място без карта, без да знам нито курса, нито разстоянието, нито ширина, нито дължина, без да имам лот, дявол да го вземе, нито пък лой. Позволи ми да те попитам: нима смяташ, че морякът може да направлява кораба само с обоняние, като хрътките на Следотърсача?

— Все пак, братко, можеш да научиш нещичко, като разпиташ човека, който е на кормилото. На мен почти не ми се вярва, че той е толкова невеж, колкото се прави.

— Хм! Това ми прилича на ново „обстоятелство“! Случаят изглежда тъй претрупан с „обстоятелства“, че ти е трудно да се добереш до истината. Но ние скоро ще разберем какво точно знае това момче.

Кап и сержантът се върнаха на предишното си място близо до кормилото и старият моряк поднови разпита.

— Не знаеш ли случайно каква може да е ширината или дължината на този остров, момче? — попита той.

— Кое, сър?

— Ширината или дължината, едното или другото, безразлично кое. Аз те питам чисто и просто за да разбера как обучават младите моряци тук на това сладководно езерце.

— И на мене ми е безразлично, сър, само че не разбирам какво точно искате да кажете.

— Какво искам да кажа ли? Нима не знаеш какво е това ширина?

— Не, сър — отвърна нерешително морякът. — Впрочем струва ми се, че това е френската дума за горните езера.

Кап изсвири и изпухтя като развален регистър на орган.

— Ширина — френската дума за горните езера! А чуй ме сега, млади момко, не знаеш ли думата дължина какво означава?

— Струва ми се, че знам, сър. Пет фута и шест дюйма — височината, на която трябва да отговарят според устава войниците, служещи при краля.

— Ето ти гениална дефиниция за дължина, сержанте! Но все пак имаш някаква представа за градуси, минути и секунди, надявам се?

— Имам, сър. Градуси — това са офицерските чинове, а минути и секунди — дългите и къси линии на лага[1]. И ние ги знаем тези неща, не само соленоводните моряци.

— Дявол да го вземе, братко Дънъм, и вярата не може да помогне на това езеро, макар да разправят, че тя и планини повдигала. Какъвто и ум да имаш, нищо не можеш да сториш. Добре, момче, а знаеш ли какво е това азимут и умееш ли да измерваш разстояния и да разчиташ данни по компаса?

— Колкото до първото, сър, не мога да кажа, че го знам, но разстоянията ние всички ги знаем и ги отмерваме от една точка до друга. А, виж, по разчитането на компаса ще ударя в земята който и да е адмирал от флотата на негово величество. Норд-норд и на ист, норд-норд-ист, норд-ист и норд, норд-ист, норд-ист и на ист, ист-норд-ист, ист на норд, ист…

— Достатъчно, достатъчно. Ако продължаваш така, вятърът ще се обърне. Ясно, сержанте — каза Кап с понижен глас, като пак поведе зет си настрани, — от това момче не се надявам да изкопча каквото и да е. Още два часа ще се движа по този галс, а после ще легна на дрейф и ще спусна лота и тогава вече ще действам според обстоятелствата.

Сержантът, който, както говореха, беше сговорчив човек, не възрази срещу това. С настъпването на нощта както обикновено вятърът поотслабна и тъй като не се очертаваха някакви непосредствени затруднения в плаването, той си приготви постеля от едно платно на самата палуба и скоро потъна в дълбок сън, какъвто имат всички войници. Кап продължи да се разхожда по палубата. Неговата здрава като желязо натура не се поддаваше на никаква умора и той през цялата нощ не затвори очи.

Вече отдавна се беше съмнало, когато Дънъм се събуди и възклицанието на изумление, което се изтръгна от него, когато се изправи на крака и се огледа наоколо, беше доста силно даже за човек, свикнал гласът му да се чува от всички. Времето напълно се беше променило. Лека мъгла закриваше хоризонта от всички страни, виждаше се само на половин миля в диаметър, езерото бушуваше и се пенеше, а „Вихър“ лежеше на дрейф. От краткия разговор със своя шурей сержантът разбра как бе станала тази загадъчна и внезапна промяна.

По думите на мастър Кап около полунощ вятърът напълно стихнал, тъкмо когато той се готвел да легне на дрейф и да спусне лота, защото напред в далечината вече се забелязвали очертанията на острови. В един часа след полунощ задухал североизточен вятър, придружен от лек дъжд, и той взел курс на северозапад, знаейки, че нюйоркският бряг се намира на противоположната страна. В един и половина събрал стансела[2] и свил част от грота[3] и бинета[4]. В два часа бил принуден да свие втория кърмови риф, а в два и половина и третия и да легне на дрейф.

— Няма що, трябва да призная, че кутерът се държи добре — добави старият моряк, — но вятърът духа със силата на гюлле, изстреляно от четиридесет и два фунтово оръдие! Не можех и да допусна, че тук на вашето сладководно езерце може да завее такава хала. Впрочем мен това ни най-малко не ме тревожи, напротив, сега езерото ви доби естествен вид и ако… — Той с отвращение изплю няколко капки вода, стекли се в устата му от покритото му с пръски лице. — И ако тази проклета вода беше солена, бих се чувствал отлично.

— Колко време се движим в тази посока, братко Кап — попита бдителният войник, — и според теб с каква скорост?

— Два или три часа може би. Първите два „Вихър“ препускаше като кон. О, сега вече сме на открито. Да си кажа истината, съседството с тези острови никак не ми се хареса, макар да бяха откъм наветрената страна, затова сам хванах кормилото и изведох кутера на миля или две встрани. Сега ти гарантирам, че сме откъм подветрената страна. Казвам „откъм подветрената“, защото винаги е по-добре да се намираш откъм наветрената страна на някой остров, нека бъдат дори десетина или дванадесет, но когато става въпрос за хиляда, то най-добре е да се отклониш и да се плъзнеш колкото се може по-скоро откъм подветрената им страна. Не, не, ето ги там, в мъглата, и нека там си и останат. Чарлс Кап малко го е грижа за тях.

— Северният бряг лежи от нас само на пет или шест мили, братко Кап, а аз знам, че в тази посока се намира просторен залив, затова мисля, че ще е по-добре да се посъветваме за нашето положение с някой от екипажа, ако не решим да извикаме горе Джаспър Сладката вода, и да му поръчаме да ни закара обратно в Осуиго. Немислимо е да стигнем поста, ако този вятър продължава да ни духа право в лицето.

— Няколко сериозни професионални причини ме карат да възразя на всички твои предложения, сержанте. Първо — командирът не може да признае невежеството си, защото ще разстрои дисциплината… Да, да, зетко, разбирам защо клатиш глава, но нищо не разстройва така дисциплината, както да признаеш невежеството си. Познавах един капитан на кораб, който цяла седмица се движи в неверен курс, само и само да не си признае грешката, и не можеш да си представиш какво уважение си спечели сред екипажа, просто защото те нищо не разбраха.

— Това може да го направиш на солената вода, братко Кап, но тук едва ли. Освен това дългът ми повелява по-скоро да освободя Джаспър от ареста, отколкото да разбия кутера о канадския бряг.

— И да се намериш във Фронтеняк! Не, сержанте, „Вихър“ е в добри ръце и тъкмо сега ще научи нещо от мореплавателското изкуство. Ние сме в открита вода и само един луд ще се реши да приближи сушата в такава буря. Аз ще стоя през всичкото време на вахта и по този начин ще избегнем всяка опасност освен дрейфа, но при такова леко и ниско корабче дори и дрейфът не е страшен. Предостави всичко на мене, сержанте, и аз ти гарантирам с името на Чарлс Кап, че всичко ще мине отлично.

Сержант Дънъм беше принуден да отстъпи. Той имаше голямо доверие в мореплавателските познания на своя шурей и се надяваше, че Кап ще оправдае доброто му мнение, като се заеме грижливо с управлението на кутера. От друга страна, недоверието и любовта растат в зависимост от това, с което се подхранват, а той така се боеше от измяна, че беше готов да повери съдбата на цялата група в ръцете на всеки друг, но не и на Джаспър. В името на истината трябва да признаем, че сержантът се ръководеше от още едно съображение. Задачата, с която го бяха натоварили, по право следваше да се възложи на офицер и майор Дънкън бе възбудил силно недоволство след младшите офицери в гарнизона, като я беше поверил на човек с такъв скромен чин. Дънъм разбираше, че да се върне във форта, без дори да е стигнал до местоназначението, би означавало истински провал, който дълго щеше да се помни, и като мярка за наказание на негово място веднага щяха да назначат офицер с по-висок чин.

Бележки

[1] Лаг — уред за измерване на скоростта на кораб. — Б. пр.

[2] Стансел — второто платно на носа на кораба. — Б. пр.

[3] Грот — голямо корабно платно на средата на мачта — гротмачта. — Б. пр.

[4] Бинет — допълнителна ивица, която се привързва към кливера при слаб вятър. — Б. пр.