Серия
Истории за Кожения чорап (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pathfinder, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 9 гласа)
Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР

СЛЕДОТЪРСАЧА

РОМАН

 

Преведе от английски КРАСИМИРА ТОДОРОВА

Редактор ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник ВАСИЛ ИНДЖЕВ

Художествен редактор ВАСИЛ МИОВСКИ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА

Американска. Второ издание.

Изд. номер 1305

Дадена за набор 20.II.1987 г. Подписана за печат 14.IV.1987 г. Излязла от печат 18.V.1987 г.

Формат 16/60/100. Печатни коли 24. Изд. коли 26,64. Усл. изд. коли 30,99. Цена 3.30 лв.

ДИ „Отечество“, София, пл. „Славейков“ № 1

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

София, 1987

с/о Jusautor, Sofia ДЧ-3

 

James Fenimore Cooper

The Pathfinder

The New American Library of World Literature Inc.

New York 1961


По-долу е показана статията за Следотърсача от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Следотърсача
The Pathfinder, or The Inland Sea
1989 CPA 6130.jpg
Други имена На бреговете на Онтарио
Автор Джеймс Фенимор Купър
Първо издание 1840 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр приключенски роман, исторически роман
Вид роман
Поредица Коженият чорап
Предходна Последният мохикан
Следваща Пионери

Следотърсача (на английски: The Pathfinder) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1840 г. Това е третата книга от пенталогията Коженият чорап.

Сюжет

Действието на романа се развива в Северна Америка през 1759 г. по време на Френската и индианска война. Капитан Чарлз Кеп помога на младата си племенница Мейбъл да се добере от Ню Йорк до бреговете на езерото Онтарио, където служи баща и - сержант Дънъм. В последните няколко мили от пътуването им помагат белият следотърсач Нати Бъмпо, неговият приятел Чингачгук - индианец от племето на мохиканите, и младият лодкар Джаспър Уестърн. Книгата проследява войната с хуроните при бреговете на Големите езера, предателството на един от верните войници, гибелта на няколко от героите и любовния триъгълник с участието на Мейбъл Дънъм.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Водачъ въ пустинята (Следотърсачъ)“, София, изд."Ст.Атанасовъ", 272 с.
  • „Следотърсача“, София, изд."Народна култура", библиотека "Четиво за юноши", 1968 г., 504 с.
  • „Следотърсача“, София, изд."Отечество", 1987 г., 384 с.

Филмови екранизации

  • The Pathfinder (1952), американски филм, с участието на George Montgomery, Helena Carter и Jay Silverheels.
  • Hawkeye, the Pathfinder (1973), американски телевизионен сериен филм в 5 епизода от по 50 мин., с участието на Windsor Davies, William Ellis и Jan Francis.
  • Следопыт (1987), филм на СССР, с участието на Андрейс Жагарс, Анастасия Немоляева, Емануил Виторган
  • The Pathfinder (1996), американски телевизионен филм, с участието на Kevin Dillon, Graham Greene и Laurie Holden.

Външни препратки

ГЛАВА I

Тревата ще е моят гроб.

а храмът, Боже — твоят свод.

тамянът — ветровете лихи.

а мислите — молитви тихи.

Мур[1]

Кой не познава величието на необятния простор? Най-дълбоките, най-крилатите, може би най-целомъдрените мисли завладяват въображението на поета, когато съзерцава бездните на безкрайната пустош.

Човек рядко остава безразличен, когато за първи път види безбрежната шир на океана, а човешкото съзнание дори и в мрака на нощта долавя, че неговото величие е от ония природни явления, които чувствата не са в състояние да обхванат.

Възхита и страхопочитание изпълваха героите, с които започва нашият разказ. Те стояха като омагьосани, вперили поглед във величествената гледка пред тях. Четирима души — двама мъже и две жени — бяха успели да се покатерят върху куп дървета, изкоренени и струпани едно връз друго от бурите, за да разгледат заобикалящата ги околност. В страната и досега имат обичай да наричат тези места ветровали. Пропускайки небесната светлина да проникне в тъмните и влажни дебри на гората, те образуваха нещо като оазиси в тържествения сумрак на девствените американски гори.

Ветровалът, който описваме, се намираше на склона на една малка височинка, откъдето се откриваше просторна гледка за онези, които успяваха да се доберат до най-горния му предел — рядко събитие за странстващия из горите.

Пространството, както обикновено, не беше голямо, но благодарение на това, че бе разположено на малката височинка, която вече споменахме, и на горската поляна, която се простираше пред него, то даваше възможност на погледа да стигне необичайно далеч. Учените още не са определили естеството на стихията, която тъй често оставя след себе си тези опустошени места — някои я приписват на ураганите, които образуват водни стълбове в океана, а други я отдават на внезапни и яростни електромагнитни бури. Резултатът обаче е познат на всеки, който броди из горите. В горния край на поляната тайнствената сила беше натрупала дърветата едно върху друго по такъв начин, че се бе образувало едно възвишение от тридесетина стъпки, на което бяха успели да се изкачат двамата мъже, а с тяхна помощ и двете им по-неопитни спътнички. Огромните стволове, пречупени от напора на бурята, лежаха разхвърляни като сламки; клоните им, от които все още се носеше мирисът на увяхващи листа, бяха така преплетени, че осигуряваха опора за ръцете. Най-отгоре лежеше едно дърво, напълно изтръгнато от земята, а корените му, с полепена по тях пръст, образуваха площадка, на която се бяха настанили четиримата пътници.

Нека читателят не очаква да види в тяхно лице хора от висшите слоеве на обществото. Те бяха обикновени странници, пътешестващи из горските дебри, но независимо от това нито предишният им начин на живот, нито действителното им обществено положение даваха основание да бъдат причислени към класата на богатите.

Двама от тях, мъж и жена, бяха законни собственици на тази земя, индианци от известното племе тускарори[2], а другите двама бяха мъж, чийто външен вид говореше, че е прекарал дните си по моретата, и то като най-обикновен моряк, и девойка, която по произхода си очевидно не го превъзхождаше много, макар нейната младост, миловидност и благопристойно, но жизнерадостно държане да й придаваха интелигентен и изтънчен вид и да усилваха очарованието й.

Теменужените й очи бяха изпълнени с възторг от величествената гледка, а вглъбеният израз на очарователното й лице говореше за дълбоките чувства, които я вълнуваха, чувства, които дори тогава когато носят наслада, будят размисъл у емоционалните и проникновени натури.

И наистина чия душа би останала равнодушна към подобна гледка? На запад, единствената посока, в която се разкриваше по-просторна гледка и накъдето бяха обърнали лица четиримата пътници, погледът се носеше над пищните и несравними по своите багри дървеса, характерни за четиридесет и втория паралел. Стройният плачещ бряст, различните видове клен, величественият американски дъб и широколистната липа сплитаха връхните си клони и образуваха широк и сякаш безкраен килим от листа, който се стелеше към захождащото слънце и се губеше при хоризонта, смесвайки се с облаците така, както морските вълни се съединяват със синевата на небесния свод. Тук-там сред тези горски исполини малки пролуки, образувани от бурите или по прищявка на природата, позволяваха и на някое по-скромно дърво да възправи връх към светлината и почти да се изравни със заобикалящата го зелена повърхност — например брезата, (високо ценената в по-малко облагодетелстваните от природата области бреза), трепетликата, различните видове леска и други като тях. Сякаш обстоятелствата бяха събрали на едно място простолюдието с благородниците. Някъде високият и строен ствол на бора пронизваше обширното пространство и се извисяваше над него като някакъв паметник на изкуството, издигнат сред равнината от листа.

Необхватният кръгозор, тази почти безкрайна зелена повърхност — ето откъде идеше величието на гледката. Нежните багри, които от преливането на светлина и полумрак изглеждаха още по-живи, бяха истинска наслада за погледа, а тържественият покой внушаваше чувство, граничещо с благоговение.

— Вуйчо — възкликна удивено очарованата девойка, обръщайки се към спътника си; тя не се опираше на ръката му, а едва я докосваше, за да направи по-устойчива леката си, но твърда крачка, — колко много прилича тази гледка на твоя любим океан!

— Какво невежество и каква невинна заблуда, Магнит. — Морякът често наричаше племенницата си с това име, за да подчертае нейната привлекателност. — Само на едно дете би хрумнало да сравнява шепа листа с Атлантическия океан. Събери всички тези дървета накуп и от тях ще излезе едно малко букетче, годно само да украси ревера на Нептун.

— Остроумно казано, вуйчо, но струва ми се, невярно. Погледни натам — на цели мили не се вижда нищо друго освен листа! Какво повече би могъл да види човек, ако погледне океана?

— Какво повече ли? — възрази вуйчото, като отдръпна припряно лакътя си, до който се опираше девойката. Той бе скръстил ръце и ги бе пъхнал в пазвата на жилетката си от червено сукно, каквито се носеха по онова време. — Какво повече ли, Магнит? По-скоро кажи какво по-малко от това. Къде са пенливите гребени на вълните, къде са сините води, къде са китовете, водните циклони и неспирното движение на океана в тази жалка горичка, дете мое?

— А нима можеш да намериш в океана клонестите дървета, тържествената тишина, благоуханните листа и тези красиви зелени багри, вуйчо?

— Ех, Магнит, ако разбираше малко повече от тези неща, щеше да знаеш, че зелената вода е истинска злочестина за моряка. Та тя и на новака е противна.

— Но зелените дървета са нещо съвсем друго. Ш-ш-ш, чуй как диша вятърът сред листата.

— Щом толкова обичаш вятъра, момиче, трябва да чуеш как свири северозападният горе в мачтите и въжетата. А къде са морските бури и урагани, пасатите, силните източни ветрове и тям подобните в тази горичка и какви риби плуват под тази спокойна повърхност?

— Че и тука са бушували бури, всичко наоколо достатъчно явно ни го доказва. И ако няма риби, под тези листа ще намериш диви зверове.

— В това не съм сигурен — отвърна вуйчото с упоритостта на стар моряк. — В Олбъни ни разказаха безброй истории за дивите зверове, които непременно ще срещнем по пътя си, но досега не сме видели нищо, което би могло да изплаши дори един тюлен. Съмнявам се дали някое от тези животни може да се сравни с акулата от южните морета.

— Виж! — възкликна племенницата, чието внимание бе насочено по-скоро към величествената красота на необятния лес, отколкото към съжденията на вуйчо й. — Ей там над онези дървета се вие дим. Дали не иде от някоя къща?

— Тъй вярно. Този дим издава присъствието на хора — отвърна старият моряк, — а това струва повече от хиляди дървета. Трябва да го покажа на Пронизваща стрела, който може да мине покрай пристанище и да не го забележи. А там, където има дим, има и кухня — заключи той и като измъкна ръка от пазвата си, докосна леко рамото на застаналия до него индианец и му посочи тънката струя дим, която бавно се издигаше над горската пустош, на около миля от тях, и се разсейваше в трептящия въздух на едва забележими нишки.

Тускарорът беше от онези горди на вид войни, които човек с можел да срещне сред коренното население на страната преди столетие, но не и в днешно време, и макар че бе общувал достатъчно с колонистите и бе опознал обичаите им и дори езика им, той не беше загубил суровото величие и непринуденото достойнство, подобаващи на един вожд. Към стария моряк индианецът се държеше дружелюбно, но сдържано, тъй като твърде често бе влизал в допир с офицерите от различните фортове, които посещаваше, за да разбира, че спътникът му е само един обикновен подчинен. И наистина сдържаността и несмутимото достойнство на тускарора внушаваха такова уважение на Чарлс Кап (така се наричаше морякът), че той, дори когато философствуваше или се шегуваше, не смееше да интимничи с индианеца, макар че пътуваха заедно повече от седмица. Но виещата се струйка дим бе поразила моряка тъй, сякаш бе видял платната на кораб в открито море, и той за първи път откакто се познаваха се осмели да докосне индианския войн.

Зоркият поглед на тускарора веднага съзря дима и почти цяла минута той стоя изправен на пръсти, с разширени ноздри като елен, който души неизвестна опасност във въздуха, приковал поглед подобно на ловджийско куче, очакващо изстрела на господаря си. После се отпусна и от устата му се изтръгна едва чуто възклицание, един тих звук, съвсем различен от пронизителните крясъци на индианските войни, с нищо повече не издаде вълнението си. Лицето му беше спокойно, а черните му орлови очи зорко оглеждаха панорамата от листа, сякаш искаше с един поглед да обхване всяка подробност, която би могла да го ориентира. И вуйчото, и племенницата добре знаеха, че дългото пътешествие, което бяха предприели през този обширен пустинен район, неизбежно ще бъде съпроводено от опасности, но нито единият, нито другият можеха на часа да определят добро или зло предвещава това близко съседство с човешки същества.

— Трябва да са онеиди или тускарори, Пронизваща стрела — каза Кап, обръщайки се към индианеца с английското му име. — Няма ли да е по-добре да се присъединим към тях и да прекараме нощта на удобните нарове в техния вигвам[3]?

— Там не вигвам — отвърна Пронизваща стрела с обичайното си спокойствие, — там много дърво.

— И все пак трябва да са някакви индианци; може би ваши другари от детинство, мастър Пронизваща стрела?

— Не тускарора, не онеида, не моухок — бледолик огън.

— По дяволите, Магнит, това вече превишава цялата ми моряшка опитност. Ние, старите морски вълци, можем да разпознаем войнишкия тютюн от моряшкия или койката на младия моряк от тази на помощник-капитана, но струва ми се, и най-старият адмирал от флотата на негово кралско величество не би могъл да различи дима на кралския огън от дима на въглищаря.

При мисълта, че толкова близо до тях, сред това глухо и отдалечено място, се намират човешки същества, свежите страни на красивата девойка още по-силно поруменяха, а очите й заблестяха, но тя бързо се съвзе от изненадата, обърна поглед към своя сродник и каза колебливо, защото и двамата често се бяха възхищавали от познанията на индианеца или по-скоро от инстинкта му.

— Огън на бледолики! Наистина, вуйчо, как би могъл да знае!

— Преди десет дни можех да се закълна, че не знае, мило дете, но сега вече просто не знам какво да мисля. Ще ми позволите ли, Пронизваща стрела, да ви попитам какво ви кара да смятате, че този дим е от огън на бледолики, а не от огън на червенокожи?

— Мокро дърво — отговори войнът с търпението на учител, който обяснява сложна аритметическа задача на глупавия си ученик. — Много влага — много дим; много вода — черен дим.

— Извинете, мистър Пронизваща стрела, но димът не е черен, нито пък е толкова гъст. Доколкото виждат очите ми, той е лек и прозрачен като парата, която се издига от капитанския чайник, когато на кораба няма друго за горене освен тресчици, останали от подпорките на корабния товар.

— Много вода — повтори Пронизваща стрела с леко кимване на главата. — Тускарор много хитър да пали огън с вода, бледолик много книга и гори всичко, много книга, малко знае.

— Да, виж, това е умно, признавам — обади се Кап, който не беше голям поклонник на учението. — Вождът намеква за твоите книги, Магнит. Той добре разбира нещата, макар и по свой начин. А колко далече сме сега според вашите пресмятания, Пронизваща стрела, от вирчето, което наричате Голямото езеро и към което държим курс вече от толкова дни?

Тускарорът погледна моряка спокойно и с чувство на превъзходство и отговори:

— Онтарио като небе, едно слънце и великият пътешественик ще го види.

— Да, че съм велик пътешественик, не мога да отрека, но от всичките ми пътешествия това е най-дългото, най-безполезното и най-навътре в сушата. Ако този вир със сладка вода е тъй близо, Пронизваща стрела, и в същото време тъй голям, мисля, че две здрави очи лесно биха го открили, защото очевидно от този наблюдателен пункт се вижда всичко на цели тридесет мили.

— Там — отвърна Пронизваща стрела и спокойно и плавно протегна ръка пред себе си — Онтарио!

— Вуйчо, ти си свикнал да се провикваш „земя“, а не „вода“ и затова не я забелязваш — възкликна племенницата и се засмя така, както се смеят младите момичета на собственото си лекомислие.

— Как можеш да допуснеш, Магнит, че няма да позная естествената си среда, ако я видя?

— Но Онтарио съвсем не е твоята естествена среда, скъпи вуйчо, защото ти познаваш солените води, а тази тук е сладка.

— Това би могло да има значение за юнгата, но не за мен, стария моряк. Аз ще разпозная водата, дете, дори ако я видя в Китай.

— Онтарио — повтори тържествено Пронизваща стрела и отново простря ръка към северозапад.

За първи път откакто пътуваха заедно, Кап изгледа тускарора с известно пренебрежение, но не пропусна да забележи посоката, към която бяха отправени погледът и ръката на вожда — една точка в пустите небеса, малко над равнината от листа.

— Да, да, тъкмо това и предполагах, когато напуснах крайбрежието и тръгнах да търся някакъв си сладководен вир — допълни Кап и сви рамене като човек, който е стигнал до извод и смята за излишно да спори повече. — Онтарио може да е там или по-скоро, бих казал, под носа ми. Е, надявам се, че като стигнем до него, ще се намери място и за нашето кану. И все пак, Пронизваща стрела, ако тези хора са бледолики, да си призная, бих искал да се приближим до тях.

Тускарорът кимна в знак на съгласие и групата мълчаливо започна да се спуска по корените на поваленото дърво. Когато стъпиха на земята, Пронизваща стрела изказа намерението си да се приближи до огъня и да разбере кой го е запалил, а жена си и двамата останали пътници посъветва да отидат при кануто, което бяха оставили в близката река, и там да чакат завръщането му.

— А, не, вожде. Това би било уместно, ако си установил с лот дълбочината или познаваш протока — отвърна старият Кап, — но в непозната местност като тази би било твърде опасно, струва ми се, да оставиш лоцмана да се отдалечи толкова от кораба. И така, с ваше позволение, ние няма да се делим.

— Какво желае моят брат? — попита мрачно индианецът, без да показва, че е оскърбен от явното недоверие, проявено към него.

— Да ви придружа, мастър Пронизваща стрела, и нищо повече. Ще дойда с вас и ще поговоря с тези непознати.

Тускарорът се съгласи и повторно заповяда на дребната си, кротка и покорна жена, която обръщаше големите си черни очи към него, само за да изрази уважението, страхопочитанието и обичта си, да тръгне към лодката. Но неочаквано Магнит създаде мъчнотии. Макар да проявяваше изключително безстрашие и издръжливост в мигове на изпитание, тя все пак си оставаше жена и мисълта да остане сама без двамата си покровители сред тази пустош, в чиято безбрежност току-що се бе уверила, така много я разтревожи, че и тя поиска да придружи вуйчо си.

— Една разходка ще ме разнообрази след това продължително седене в лодката, драги вуйчо — добави тя и въпреки усилията й да изглежда спокойна, гъста червенина отново заля пребледнелите й страни. — А с непознатите може да има и жени.

— Добре, ела, дете. Дотам едва ли има повече от един кабелт[4] и ние ще успеем да се върнем един час преди залез слънце.

Като получи разрешение, девойката, чието истинско име беше Мейбъл Дънъм, се приготви да тръгне с двамата мъже, а Юнска роса — така се наричаше жената на Пронизваща стрела — покорно се отправи към лодката, достатъчно привикнала на послушание, на самотата и на дълбокия мрак на горите, за да се страхува.

Останалите трима предпазливо обиколиха заплетения лабиринт на ветровала и излязоха на края на гората, тъкмо в посоката, която желаеха. Само с един бегъл поглед Пронизваща стрела определи откъде идва димът, но старият Кап дълго и внимателно се вглежда в джобния си компас, преди да се реши да навлезе сред сенките на дърветата.

— Ориентирането чрез носа подхожда на един индианец, Магнит, но опитният моряк добре познава достойнствата на тази стрелка — каза вуйчото, като се мъкнеше тежко по стъпките на пъргавия индианец. — Америка тъй е щяла да си остане неоткрита, ако Колумб е разчитал само на собствените си ноздри. Приятелю Пронизваща стрела, виждал ли сте някога подобен механизъм?

Индианецът се обърна, хвърли бегъл поглед към компаса, който Кап държеше тъй, че да указва посоката, и отвърна вежливо:

— Око на бледоликите. Тускарорът има око в своя глава. Солена вода (тъй назоваваше индианецът своя спътник), сега нужно само око, не език.

— Той иска да каже, вуйчо, че трябва да пазим мълчание. Може би се съмнява в хората, при които отиваме.

— Да… Това е типично индиански начин на обход. Забеляза ли как той провери ударника на пушката си? Може би няма да е зле да погледна и аз моите пистолети.

Без да се тревожи от тези приготовления, на които беше свикнала по време на дългото си пътуване из горската пустош, Мейбъл следваше по петите двамата си спътника със същата лека и пъргава стъпка, с каквато вървеше и индианецът. През първата половин миля пътниците се движеха свободно, като пазеха само най-строго мълчание, но щом наближиха мястото, където предполагаха, че се намира огънят, станаха по-предпазливи.

В гората както обикновено освен високите и стройни стволове на дърветата нямаше нищо друго, което да спира погледа към откриващата се напред гледка. Зеленината се бе устремила нагоре към слънцето и човек се движеше под този листен навес като под огромен естествен свод, поддържан от безброй набраздени колони. Но тези колони или дървета често служеха за прикритие на авантюриста, ловеца или врага. Затова колкото повече наближаваха мястото, където според непогрешимия усет на опитния индианец се намираха непознатите, толкова по-леки ставаха стъпките на Пронизваща стрела, толкова по-зорко гледаха очите му и по-предпазливо се прикриваше той зад дърветата.

— Погледни, Солена вода — каза той тържествуващо, като в същото време посочи в далечината между дърветата, — огън на бледолики!

— Ей Богу, този човек е прав — промърмори Кап. — Ето ги наистина. И така спокойно се хранят, сякаш се намират в каютата на някой трипалубен кораб.

— Пронизваща стрела е наполовина прав — прошепна Мейбъл, — защото има само един бял човек. Останалите двама са индианци.

— Бледолики — каза тускарорът и вдигна два пръста. — Червенокож — и вдигна един пръст.

— Е, трудно е да се каже кой е прав и кой не — намеси се Кап. — Единият от тях е напълно бял, добре сложен и хубав младеж, а изразът на лицето му говори за благородство и интелигентност, другият е червенокож и това ясно личи от цвета, с който природата го е дарила. Доколкото мога да преценя по платната му, третият не е нито бригантина, нито шхуна.

— Бледолики — повтори Пронизваща стрела и отново вдигна два пръста. После добави: — Червенокожи — и вдигна един пръст.

— Той сигурно е прав, вуйчо, защото очите му никога не го мамят. Но сега е важно да разберем дали ще се срещнем с приятели или с врагове. Може и да са французи.

— Аз ще извикам и веднага ще си изясним този въпрос — отвърна Кап. — Ти, Магнит, стой зад това дърво, да не би на тези момчета да им хрумне да дадат някой залп, преди да сме преговаряли. А аз незабавно ще разузная под чие знаме плават.

Морякът сложи двете си ръце до устата и образува нещо като рупор и тъкмо се канеше да извика, когато Пронизваща стрела с бързо движение отмахна ръцете му и попречи на намеренията му. — Червенокож — мохикан — каза тускарорът. — Добър. Бледолики — ингилиз[5].

— Каква приятна новина — прошепна зарадвана Мейбъл, защото мисълта за една кръвопролитна схватка сред този отдалечен горски край я плашеше. — Нека да се приближим незабавно, скъпи вуйчо, и да им покажем, че сме приятелски настроени.

— Много добре — каза тускарорът, — червенокож спокоен и мисли; бледолик бърз и стреля. Нека отиде скуоу[6].

— Какво? — възкликна изумен Кап. — Да изпратим малката Магнит като разузнавач, а ние двамата ленивци да лежим тук на дрейф и да гледаме как тя приближава брега! Ако допусна подобно нещо, аз…

— Това е най-разумното, вуйчо — прекъсна го храбрата девойка, — и аз никак не се страхувам. Един порядъчен човек не би стрелял, като види, че към него се приближава жена, а моето отиване ще бъде доказателство за миролюбието ни. Позволи ми да отида сама, както предложи Пронизваща стрела, и всичко ще се нареди. Те все още не ни виждат и моето появяване може само да ги изненада, но не и да ги уплаши.

— Много добре — повтори Пронизваща стрела, който явно се възхищаваше от смелостта на Мейбъл.

— Това не подобава на един моряк — отвърна Кап, — но тъй като сега сме в гората, никой няма да го узнае. Щом така смяташ, Мейбъл…

— Уверявам те, че няма причини да се страхуваш за мене, вуйчо, а и вие сте съвсем наблизо и ще ме защитите.

— Добре, в такъв случай вземи един от пистолетите…

— Не, по-добре ще е да разчитам на моята младост и безпомощност — отвърна с усмивка девойката, от вълнение страните й още по-силно поруменяха. — Най-добрата защита за една жена, попаднала сред порядъчни хора, е да потърси тяхното покровителство. Не разбирам нищо от оръжия и бих искала и занапред да си остана невежа.

Вуйчото не настоя повече и след като тускарорът й даде няколко разумни съвета, Мейбъл събра цялата си смелост и тръгна към хората, насядали около огъня. Макар сърцето й да биеше до пръсване, тя вървеше с твърди стъпки и движенията й с нищо не издаваха безпокойството й. В гората цареше мъртва тишина, а тези, към които тя се приближаваше, бяха твърде заети с утоляването на вълчия си глад, за да се откъснат дори за миг от това важно занимание. Но когато Мейбъл стигна на стотина стъпки от огъня, настъпи, без да иска, една суха клонка и едва доловимото изпращяване накара мохикана — така Пронизваща стрела бе определил племето на индианеца — и неговия спътник, чиято външност им се беше сторила тъй противоречива, да скочат на крака с бързината на мълния. Двамата погледнаха към пушките си, опрени на едно съседно дърво, но не посегнаха към тях, защото очите им съзряха девойката. Индианецът каза нещо на спътника си, седна и продължи да се храни така спокойно, сякаш нищо не се беше случило, а белият човек се отдели от огъня и тръгна към Мейбъл.

Докато непознатият се приближаваше, тя разбра, че насреща й идва човек от нейната раса, макар дрехите му да представляваха такава странна смесица от облеклото на двете раси, че трябваше да го погледнеш отблизо, за да се увериш, че е бял. Той беше на средна възраст, а по честното му открито лице, което не би могло да се нарече красиво, не личеше и следа от притворство. Това веднага накара Мейбъл да се почувствува в безопасност. И все пак тя се спря нерешително, следвайки не природата си, а придобитите навици, които не й позволяваха при подобни обстоятелства да върви свободно срещу човек от другия пол.

— Не се страхувайте, девойко — каза той, дрехите му явно подсказваха, че е ловец, — вие сте имала щастието да попаднете в тази пустиня на почтени хора, които умеят да се отнасят дружелюбно към всеки миролюбив и честен човек. Аз съм добре известен по тези места и може би някое от имената ми е достигнало и до вашите уши. Французите и червенокожите от другата страна на Големите езера ме наричат Дългата карабина; мохиканите, малцината останали от това честно и почтено племе, ме наричат Ястребово око, а сред войниците и ловците отсам езерото съм известен под името Следотърсача, тъй като никога не съм изгубил единия край на следата, когато на другия й край се намира някой минго[7] или приятел, който се нуждае от мене.

В думите му нямаше самохвалство, а само простодушната самоувереност на човек, който е сигурен, че както и да го наричат хората, той няма от какво да се срамува. Думите му оказаха мигновено въздействие върху Мейбъл. Щом чу последното прозвище, тя плесна развълнувано с ръце и повтори:

— Следотърсача!

— Да, така ме наричат, млада госпожице, и малцина са онези благородници, които по-заслужено носят лордските си титли. И все пак ще си призная, че повече се гордея, когато намирам пътя си там, където няма следа, отколкото там, където има. Войниците от гарнизона обаче не са достатъчно разсъдливи, за да правят разлика между пътека и следа, макар че когато търсиш едното, са ти нужни очи, а когато търсиш другото, ти трябва нюх.

— В такъв случай вие сте приятелят, когото баща ми обеща да изпрати, за да ни посрещне?

— Ако вие сте дъщеря на сержант Дънъм, то великият прорицател на делауерите никога не е изричал по-голяма истина.

— Аз съм Мейбъл, а там, скрити зад дърветата, са моят вуйчо Кап и един индианец от племето на тускарорите, когото наричат Пронизваща стрела. Очаквахме да ви срещнем едва при езерото.

— По-добре да имахте за водач някой по-достоен индианец — каза Следотърсача. — Аз не обичам много тускарорите, защото те твърде много се отдалечиха от гробовете на дедите си и не почитат Великия дух, а Пронизваща стрела е славолюбив вожд. Юнска роса с него ли е?

— Да, и жена му ни придружава, какво кротко и покорно създание!

— И предано. А никой, който познава Пронизваща стрела, не може да каже същото и за него. Е, трябва да се примиряваме с това, което ни отрежда провидението, докато следваме житейския си път. Мисля, че можехте да попаднете и на по-лош водач от Пронизваща стрела, макар че ако се съди по кръвта, която тече в жилите му, той е един минго и едва ли е приятел на делауерите[8].

— Какво щастие, че ви срещнахме! — възкликна Мейбъл.

— Във всеки случай не е нещастие, защото аз обещах на сержанта да заведа дъщеря му невредима до гарнизона дори с цената на собствения си живот. Надявахме се да ви срещнем, преди да сте стигнали водопада. Оставихме лодката си там и решихме да повървим някоя и друга миля, за да помогнем, ако стане нужда. И добре че направихме така, защото според мен Пронизваща стрела не е човек, който може да се спусне по бързея.

— А ето че идват вуйчо Кап и тускарорът. И ние ще се присъединим към вас.

В това време Кап и Пронизваща стрела, виждайки, че Мейбъл разговаря приятелски, се приближиха. С няколко думи тя им предаде онова, което сама току-що беше научила от непознатия. После всички се отправиха към двамата мъже, седнали край огъня.

Бележки

[1] Стиховете в книгата преведе Асен Тодоров. — Б. ред.

[2] Тускарори — племе от ирокезкия племенен съюз, населяващо Северна Каролина, а по-късно Ню Йорк и Онтарио. — Б. пр.

[3] Вигвам — индианска шатра. — Б. пр.

[4] Кабелт — мярка за дължина — 0,1 морска миля или 185,3 метра. — Б. пр.

[5] Ингилиз — така индианците наричат англичаните. — Б. пр.

[6] Скуоу — на индиански — жена. — Б. пр.

[7] Минго — презрително прозвище, с което делауерите са наричали хуроните — северноамериканско индианско племе от ирокезкия племенен съюз, поддържали французите по време на англо-френската война за колонии в Америка (1750 — 1760). — Б. пр.

[8] Делауери или лени-ленапе, както те сами се наричат, северноамериканско индианско племе, населяващо в XVIII век долината на река Делауер и крайбрежието на Атлантически океан до днешна Северна Каролина. Поддържали англичаните по време на англо-френската война за колонии в Америка. — Б. пр.