Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pathfinder, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР

СЛЕДОТЪРСАЧА

РОМАН

 

Преведе от английски КРАСИМИРА ТОДОРОВА

Редактор ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник ВАСИЛ ИНДЖЕВ

Художествен редактор ВАСИЛ МИОВСКИ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА

Американска. Второ издание.

Изд. номер 1305

Дадена за набор 20.II.1987 г. Подписана за печат 14.IV.1987 г. Излязла от печат 18.V.1987 г.

Формат 16/60/100. Печатни коли 24. Изд. коли 26,64. Усл. изд. коли 30,99. Цена 3.30 лв.

ДИ „Отечество“, София, пл. „Славейков“ № 1

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

София, 1987

с/о Jusautor, Sofia ДЧ-3

 

James Fenimore Cooper

The Pathfinder

The New American Library of World Literature Inc.

New York 1961

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (dd)

Статия

По-долу е показана статията за Следотърсача от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Следотърсача
The Pathfinder, or The Inland Sea
Други именаНа бреговете на Онтарио
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1840 г.
САЩ
Първо издание1840 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаПоследният мохикан
СледващаПионери
Следотърсача в Общомедия

Следотърсача (на английски: The Pathfinder) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1840 г. Това е третата книга от пенталогията Коженият чорап.

Сюжет

Действието на романа се развива в Северна Америка през 1759 г. по време на Френската и индианска война. Капитан Чарлз Кеп помага на младата си племенница Мейбъл да се добере от Ню Йорк до бреговете на езерото Онтарио, където служи баща и – сержант Дънъм. В последните няколко мили от пътуването им помагат белият следотърсач Нати Бъмпо, неговият приятел Чингачгук – индианец от племето на мохиканите, и младият лодкар Джаспър Уестърн. Книгата проследява войната с хуроните при бреговете на Големите езера, предателството на един от верните войници, гибелта на няколко от героите и любовния триъгълник с участието на Мейбъл Дънъм.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Водачъ въ пустинята (Следотърсачъ)“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 272 с.
  • „Следотърсача“, София, изд. „Народна култура“, библиотека „Четиво за юноши“, 1968 г., 504 с.
  • „Следотърсача“, София, изд. „Отечество“, 1987 г., 384 с.

Филмови екранизации

  • The Pathfinder (1952), американски филм, с участието на George Montgomery, Helena Carter и Jay Silverheels.
  • Hawkeye, the Pathfinder (1973), американски телевизионен сериен филм в 5 епизода от по 50 мин., с участието на Windsor Davies, William Ellis и Jan Francis.
  • Следопыт (1987), филм на СССР, с участието на Андрейс Жагарс, Анастасия Немоляева, Емануил Виторган
  • The Pathfinder (1996), американски телевизионен филм, с участието на Kevin Dillon, Graham Greene и Laurie Holden.

Външни препратки

Глава XVI

В теб, огледало, в твоите глъбини

се отразява в буря и в покой ликът на всемогъщия.

С вълни заливаш ледове и южен зной.

велико в своя непрестанен вой.

Люлееш властно в своето легло

чудовища безименни безброй;

ти трон си на самото естество.

бездънно, безначално и само.

Байрон

Когато денят напредна, онези от пътниците на „Вихър“, които имаха правото свободно да се движат, се появиха на палубата. Тъй като вълните не бяха още много високи, можеше да се заключи, че кутерът все още се намира в подветрената страна на островите, но за онези, които познаваха езерото, беше ясно, че им предстои да преживеят една от тежките есенни бури, каквито често вилнеят в този край. Никъде не се виждаше земя. Мрачният и пустинен хоризонт придаваше на езерото някакво тайнствено величие. Ниските заоблени вълни се разбиваха по-бързо от високите вълни на океана, а водата, обикновено съперничеща по цвят на прекрасната синева на южното небе, сега беше зелена и мрачна и не искреше с онзи блясък, който й придаваха ярките слънчеви лъчи.

Войниците скоро се наситиха на тази гледка и един по един се оттеглиха долу. На палубата останаха само екипажът, сержантът, Кап, Следотърсача, интендантът и Мейбъл. Печална сянка бе покрила лицето на девойката, вече я бяха запознали с истинското положение на нещата и всичките й молби да върнат командването на кутера на Джаспър бяха отишли напразно. След една безсънна нощ, прекарана в размишления, у Следотърсача напълно се беше затвърдило първоначалното убеждение, че младежът е невинен, той горещо се беше застъпил за своя другар, но както и Мейбъл, бе претърпял неуспех.

Изминаха няколко часа. Вятърът постепенно се усилваше, вълните се издигаха все по-високо и по-високо, докато накрая корабът така силно почна да се люлее, че и Мейбъл, и интендантът се принудиха да се оттеглят. Кап на няколко пъти обръща кораба по посока на вятъра. Сега вече беше ясно, че „Вихър“ се носи в най-откритата и най-дълбоката част на езерото. Вълните свирепстваха и се разбиваха в борда му с такава сила, че само един много здрав и издръжлив плавателен съд можеше да устои дълго на напора им. Но всичко това ни най-малко не тревожеше Кап. Напротив, подобно на хрътка, която наостря уши при звука на ловджийския рог, или войскови кон, който започва да пръхти и да рие с копита, щом чуе биенето на барабана, у Кап бушуващата буря събуждаше цялото му мъжество. На мястото на онзи заядлив, високомерен и дребнав критикар, който повеждаше спор за всяко нещо и придаваше прекалена важност на всяка дреболия, сега стоеше един смел и опитен моряк, какъвто всъщност беше. С умението и ловкостта си той бързо успя да спечели уважението на моряците от екипажа и макар че те все още се чудеха на внезапното изчезване на предишния им командир и на лоцмана, за което никой не им бе дал каквото и да било обяснение, безпрекословно и с охота изпълняваха заповедите на новия командир.

— Това сладководно езерце, братко Дънъм, все пак не е съвсем безхарактерно, както виждам — възкликна Кап към обяд, потривайки ръце от удоволствие, че още веднъж му се е отдал случай да се пребори със стихията. — Вятърът прилича на един добър стар ураган, а вълните странно напомнят вълните на Гълфстрийма. Това ми харесва, сержанте, харесва ми и аз ще започна да уважавам вашето езеро, ако успее да се задържи така още двадесет и четири часа.

— Земя! — извика морякът, който караулеше на бака.

Кап изтича към него. И наистина, през мъглата и дъжда, на разстояние от около половин миля се виждаше земя и кутерът се носеше право към нея. Старият моряк вече се готвеше да изкомандва: „Спри! Завой и курс открито море!…“ Но хладнокръвният сержант го възпря.

— Ако се поприближим малко — каза той, — някой може да познае мястото. Мнозина измежду нас познават добре американския бряг в тази част на езерото, а няма да е лошо най-после да си изясним къде точно се намираме.

— Съвсем вярно, съвсем вярно. Ако има и най-малката възможност, няма да я изпуснем. А това там в наветрената страна какво е? Прилича ми на нисък нос.

— За Бога, та туй е нашият гарнизон! — възкликна сержантът, който със своето опитно око успя по-бързо от своя роднина да различи военните укрепления.

Сержантът не грешеше. Това действително беше фортът, макар че очертанията му през пелената от мъгла и дъжд изглеждаха неясни и неопределени като във вечерен сумрак или утринна мараня. Ниските, просмукани от вода, затревени крепостни валове, тъмните площадки, които от дъжда изглеждаха още по-тъмни, покривите на няколко къщи, високият самотен пилон за флага и самият флаг, издут от вятъра и сякаш застинал неподвижно във въздуха — всичко това се забелязваше вече съвсем ясно, но признаци на живот — никакви. Дори часовоят се беше укрил в будката си и отначало като че ли никой не усети приближаването на „Вихър“. Но бдителният пограничен гарнизон не спеше. Навярно някой от стражите вече бе съобщил за появяването на кутера. Отначало върху насипа се появиха само няколко души, но после крепостните валове край езерото се покриха с човешки фигури.

Пейзажът поразяваше със своеобразното си величие и сурова красота. Бурята продължаваше да бушува със същата сила, сякаш беше една от типичните и постоянни особености на това кътче на света. Вятърът виеше без прекъсване, а водата отвръщаше на този монотонен, но мощен звук със съскащи пръски и със заплашителния грохот на прибоя. Ръмящият дъжд образуваше завеса, която почти скриваше околния пейзаж и с това му придаваше някаква тайнственост, а жизнерадостното чувство, което видът на бушуващата стихия пораждаше, притъпяваше неприятните усещания, които човек обикновено изпитва в подобни минути. Тъмната безкрайна гора се издигаше като стена — величествена, мрачна и внушителна, и погледът, угнетен от грандиозността на тази девствена природа, намираше убежище в отделните мимолетни проблясъци на живот във форта и около него.

— Те ни виждат — забеляза сержантът — и навярно смятат, че сме се върнали заради бурята и сме попаднали в подветрената страна на пристанището. Да, ето го и самия майор Дънкън, застанал на североизточния бастион, познах го по високия му ръст и по офицерите, които го окръжават!

— Сержанте, струва си да изтърпим малко подигравки, стига да можем да влезем в устието на реката и спокойничко да си пуснем котва, а, какво ще кажеш? В такъв случай ще можем да свалим на брега и този мастър Сладка вода и да очистим кораба от него.

— Да, не би било лошо, но колкото и слаб моряк да съм, зная, че това е невъзможно. Никакъв плавателен съд не може да се обърне при такава буря към наветрената страна на езерото.

— Да, зная, сам виждам… И колкото и да ви се нрави на вас, жителите на сушата, видът на земята, ще трябва да я изоставим. Що се отнася до мен, по време на такава тежка буря съм спокоен само когато съм сигурен, че земята е далече-далече зад мене.

В това време „Вихър“ толкова се беше приближил до брега, че се наложи незабавно да го обърнат и да го насочат отново към откритата вода. Кап нареди да поставят специално пригодения за бури стансел, да спуснат гафела[1] и да обърнат кормилото надясно. Лекото корабче, което като същинска патица се гмуркаше във вълните, леко се наклони, пое напред и подчинявайки се на кормилото, ускори ход и полетя по гребените, гонено от бурята. Кутерът тъй бързо бягаше напред, че скоро фортът и групичката разтревожени наблюдатели по крепостните валове потънаха в мъглата. Последваха редица маневри, чрез които „Вихър“ трябваше да задържи курса си по посока на вятъра, и отклонявайки се по вълните, той отново пое тежкия си път към северния бряг.

Изминаха часове, без да настъпи някаква промяна. Вятърът продължи да се усилва, докато най-после дори и придирчивият Кап благоволи да признае, че „започва наистина славен ураган“. Към залез слънце „Вихър“ отново се обърна пред вятъра, за да не се натъкне през нощта на северния бряг. Към полунощ временният капитан, след като по заобиколен начин поразпита екипажа и доби някаква най-обща представа за големината и формата на езерото, реши, че се намира приблизително по средата между двата бряга. Височината и дължината на вълните подкрепяха това предположение. Трябва да кажем, че сега вече Кап започваше да изпитва уважение към тази сладка водица, на която двадесет и четири часа по-рано с презрение се бе надсмивал. След полунощ вятърът задуха с небивала ярост и старият моряк се принуди да признае, че не може да се бори срещу него. Огромни маси вода се стоварваха върху палубата на малкото корабче с такава сила, че то цялото се тресеше и въпреки че притежаваше отлични мореходни качества — беше леко и подвижно, вълните заплашваха всеки момент да го премажат под тежестта си. Моряците на „Вихър“ твърдяха, че никога досега не са преживявали такава буря и това действително беше така, защото Джаспър, който отлично познаваше всички реки, носове и пристанища, дълго преди да започне ураганът, щеше да отведе кутера близо до брега и да го закотви на някое безопасно място. Но Кап за нищо на света не искаше да се посъветва с младия моряк, който все още седеше затворен долу, и реши да действа така, както би действал, ако се намираше в океана.

Беше един часът след полунощ, когато отново издигнаха допълнителния стансел, събраха грота и насочиха кутера по посока на вятъра. Макар почти всички платна на корабчето да бяха събрани, „Вихър“ с чест защитаваше името, което носеше. В продължение на осем часа той буквално летеше напред, състезавайки се по скорост с чайките, които като обезумели кръжаха над него в бурята, очевидно страхувайки се да кацнат в кипящия котел на езерото. Настъпващото утро не донесе нищо ново. Хоризонтът представляваше само един тесен пръстен от навъсено небе и клокочеща вода, сякаш двете разбунтувани стихии — вятърът и водата — се бореха една с друга в някакво неимоверно безредие. Междувременно екипажът и пътниците на кутера по принуда седяха в пълно бездействие. Джаспър и лоцманът продължаваха да стоят долу, но щом люлеенето малко понамаля, почти всички останали се изкачиха на палубата. Докато закусваха, мълчаха и само се споглеждаха, сякаш се питаха безмълвно един друг как ли ще свърши в последна сметка тази борба между стихиите. Единствено Кап оставаше напълно спокоен. Колкото повече се усилваше бурята, толкова повече се разведряваше лицето му, походката му ставаше по-енергична и движенията по-уверени, защото с това му се откриваше възможност да прояви цялото си професионално умение и мъжество. Той стоеше на бака със скръстени на гърдите ръце, балансираше с тялото си като опитен моряк и следеше с поглед пенливите гребени на вълните, които се разбиваха в кутера, оставяйки сребриста следа, а пръските им в бързия си полет сякаш се устремяваха към самото небе. И в този величествен момент един от моряците неочаквано извика:

— Платноход!

На такова пусто и отдалечено езеро като Онтарио трудно можеше да се очаква среща с други кораби. Самият „Вихър“ се струваше на тези, които се намираха на борда му, като самотен пътник, провиращ се през леса, и срещата му с друг кораб би могла да се сравни със срещата между двама самотни ловци, бродещи под необятния навес от листа, който покриваше по онова време милиони акри от земята на Америка. Бурята допринасяше появяването на чуждия кораб да изглежда още по-романтично и дори свръхестествено. Само Кап гледаше на това събитие с опитните очи на моряк, но даже и неговите железни нерви потръпнаха при вида на тази странна картина.

Чуждият кораб се намираше на около два кабелта разстояние от „Вихър“ и държеше такъв курс спрямо него, щото навярно щеше да се наложи да се разминат на няколко ярда един от друг. Беше отлично стъкмен и дори и най-опитното и взискателно око не би могло да открие през завесата от мъгла и дъжд някакъв недостатък в корпуса или в такелажа му. От всичките му платна бяха издигнати само гротмарсела и два стансела — единият на предната мачта, а другият на задната. Вятърът духаше с такава сила, че корабът ту се накланяше настрана, ту се изправяше отново под напора на вълните откъм подветрената страна. Мачтите и рейте му бяха на мястото си, в пълна изправност, и ако се съдеше по скоростта, с която се носеше по водата — около четири възела в час, той явно се движеше съвсем свободно.

— Този приятел знае добре пътя си, както изглежда — забеляза Кап, докато кутерът се носеше срещу чуждия кораб със скоростта на бурята. — Щом така смело държи курс на юг, сигурно се надява да намери там безопасно място за закотвяне или може би дори пристанище. Трябва да е съвсем без ум, за да лети тъй, ако вятърът не го гони като нас, без да знае точно къде отива.

— Голяма беда ни сполетя, капитане — отвърна морякът, към когото беше отправена тази забележка. — Това е френският кралски кораб „Монкалм“, който държи курс към Ниагара, където французите имат пристанище и гарнизон. Лоша среща, капитане, лоша!

— Да, лоша, но за него! Нали си е французин, бърза да се скрие в пристанището, щом види насреща си английски кораб.

— Добре щеше да бъде и ние да можехме да направим като него — отвърна морякът и поклати загрижено глава, — вместо да летим така право към залива в оня край на езерото, от който не се знае дали изобщо ще излезем.

— Хайде, приятелю, не умувай толкова! Я виж на какво открито място се намираме сега, да не говорим за това, че под краката си имаме един отличен английски кораб. Ние не сме такива страхливци, че да тичаме да се крием във форта, щом подухне малко ветрец. Ей, дръж кормилото, сър!

Това предупреждение не беше напразно, защото опасното разминаване наближаваше. „Вихър“ се носеше право срещу „Монкалм“, разстоянието между тях вече беше намаляло до стотина ярда, а вероятността да се разминат благополучно беше доста малка.

— Ляв рул, сър, ляв рул! — закрещя Кап. — Ляв рул и мини край кърмата!

Екипажът на френския кораб се събра на палубата откъм наветрената страна и няколко мускета се насочиха към кутера, сякаш искаха да го предупредят да се пази от пътя им. Виждаше се как французите размахват ръце, но езерото беше толкова развълнувано, че за никакви военни действия не можеше да се мисли. От дулата на две-три леки оръдия се изливаше вода, но никой не смяташе да стреля с тях при такава буря. Черният корпус на „Монкалм“ заплашително блестеше, като излизаше над водата, вятърът свиреше във въжетата и извличаше от тях хиляди звуци, заглушавайки крясъците на французите, които те обикновено с охота надаваха.

— Нека си дерат гърлата! — изръмжа Кап. — Времето е такова, че не можем да си нашепваме тайни. Ляв рул, сър, ляв рул!

Морякът на кормилото се подчини и следващата вълна отхвърли „Вихър“ почти до самия френски кораб, тъй близо, че дори старият моряк неволно отстъпи крачка назад, в очакване следващата вълна да забие носа на кутера в „Монкалм“, Това обаче не се случи. Като се изправи от наклоненото си положение, кутерът, подобно на пантера, която се готви да скочи, се стрелна напред и в следващия миг се плъзна край кърмата на неприятелския кораб, като едва не закачи бизанмачтата[2] му с гафела си.

Младият французин, който командваше „Монкалм“, скочи на хакборда[3], усмихна се и с пресилената любезност, присъща на повечето представители на нацията дори когато извършват най-долни постъпки, размаха шапка за поздрав към преминаващия край него кутер. Тъй като обстоятелствата не позволяваха да се установи по-близък контакт, с този жест той искаше да изрази уважението си, но на Кап това не направи добро впечатление и той, верен на себе си, размаха заплашително юмрук и промърмори:

— Да, да, имаш щастие, че на борда нямам никакво оръдие, иначе щях да ти дам да разбереш. Щях да те накарам да слагаш нови стъкла на илюминаторите. Виж го този мошеник как ни се присмива, сержанте.

— Това е най-обикновена вежливост, братко — отвърна сержантът, като отдаде чест по военному, както повеляваше честта му на войник. — Това беше чисто и просто вежливост, какво повече можеш да очакваш от един французин. А какво всъщност се крие зад нея, никой не може да каже.

— Той обаче не плава без цел по това езеро. Но хайде, нека си върви в пристанището, ако изобщо успее да се добере до него, а ние, както подобава на смели английски моряци, ще си останем на езерото.

Думите на Кап прозвучаха много тържествено, но той не без завист следеше лъскавия черен корпус на „Монкалм“, издутия му гротмарсел и неясните очертания на корабните въжета, които все по-слабо се различаваха и най-после изчезнаха в мъглата като някаква призрачна сянка. Кап с радост би последвал кораба, ако смееше, защото, честно казано, перспективата да прекарат още една бурна нощ сред вълните не беше много утешителна. Но гордостта му на моряк го караше да скрива безпокойството си, още повече че неопитните пътешественици, които се намираха под негова грижа, сляпо се доверяваха на знанието и умението му да се измъква от трудни положения.

Изминаха още няколко часа. Настъпващата тъмнина увеличаваше опасностите, на които можеше да се натъкне „Вихър“. По едно време ураганът позатихна малко и това накара Кап отново да обърне кораба по вятъра. Цяла нощ кутерът лежа на дрейф както преди, като от време на време се обръщаше на другия галс, да не би в тъмното случайно да се натъкне на брега. Излишно е да описваме събитията от тази нощ. Тя приличаше на всяка друга нощ, съпроводена от буря. Корабът се люшкаше, вълните се разбиваха с грохот, пръски вода заливаха палубата, страхотни тласъци застрашаваха всеки миг съдбата на лекия плавателен съд, когато той се врязваше в поредната вълна, вятърът неспирно виеше, но най-страшното от всичко беше дрейфът. Той беше най-голямата опасност, заплашваща кораба, макар че такелажът и добре завързаните платна щяха да издържат на бурята, „Вихър“ беше твърде лек и в отделни мигове изглеждаше, че гребените на вълните ще го повалят и ще го отнесат със себе си.

През тази нощ Кап заспа и спа дълбоко в продължение на няколко часа. Зората вече се пукваше, когато усети, че някой го разтърсва за рамото. Надигна се и видя Следотърсача до себе си. По време на бурята ловецът почти не се беше появявал на палубата. Вродената му скромност му подсказваше, че моряците сами трябва да се разпореждат с управлението на кораба. Той оказваше такова доверие на тези, на които беше поверен „Вихър“, каквото изискваше да проявяват спътниците му в гората към неговото умение и опит. Но сега вече реши, че е в правото си да се намеси и го направи по своя прям и непресторен начин.

— Сънят е сладък, мастър Кап — каза той, когато морякът разтвори широко очи и се разбуди напълно. — Сънят е сладък, знам това по себе си, но животът е още по-сладък. Огледайте се наоколо и ми кажете редно ли е командирът на кораба да спи при такова време?

— Какво има… какво има, Следотърсачо? — измърмори Кап, възвръщайки си постепенно способността да разсъждава. — и вие ли минахте на страната на мърморковците? На сушата аз се възхищавах от находчивостта, с която се промъквахте през непроходимите дебри без всякакъв компас, а когато излязохме на езерото, се радвах, че намирам у вас скромност и смирение, неотстъпващи на знанията и умението, които проявявате на своя почва. Да си призная, не очаквах от вас подобни упреци.

— Що се касае до мен, мастър Кап, то аз добре зная с какви способности ме е надарила природата и не смятам да се натрапвам там, където не ми е мястото, но не забравяйте, че с нас е Мейбъл Дънъм, а това е вече съвсем друго. И Мейбъл си има свои способности, но тя не е така закалена като нас, тя е нежна и крехка, каквато би трябвало да бъде. За нея се безпокоя, не за себе си.

— Да, да… започвам да разбирам! Мейбъл е чудесна девойка, скъпи ми приятелю, но тя освен това е дъщеря на войник и племенница на моряк и не й подхожда да се показва слаба и страхлива пред една никаква буря. Нима тя се изплаши?

— О, не, не, Мейбъл е жена, но е разсъдлива и умее да мълчи. Нито една дума не съм чул от нея за това, което става на „Вихър“. Ала си мисля все пак, мастър Кап, че на нея би й се искало Джаспър Сладката вода да се върне на мястото си и всичко да тръгне по старому. Такава е човешката природа.

— Да, разбирам. Така именно може да разсъждава една девойка, която при това носи името Дънъм. Всеки друг е по-добър от стария й вуйчо и всеки нехранимайко знае повече от стария моряк! Такава е човешката природа, Следотърсачо! Но аз не съм човек, дявол да го вземе, който ще се отклони дори на клафтер вляво или вдясно от определения курс заради прищявката на някаква си капризна двадесетгодишна девойка или пък… — Тук Кап леко понижи глас. — Или пък заради тези, които знаят само да се обтягат като струни на парадите на петдесет и пети пехотен полк на негово величество. Нима съм плавал четиридесет години по океана, за да дойда тук на сладководното езерце да ме учат какво е човешка природа? Ама че упорита буря, брей! Все тъй, сякаш самият Борей[4] собственоръчно раздухва меха. Но какво е това там откъм подветрената страна? — прибави той, като разтърка очи……Земя! В това съм тъй сигурен, както че ме наричат Кап. Бряг, и то висок!

Следотърсача не отговори, само поклати глава и с тревога заследи изражението по лицето на Кап.

— Земя! В това съм тъй сигурен, както съм сигурен, че се намираме на „Вихър“ — повтори Кап. — Брегът, към който духа вятърът, е на по-малко от миля разстояние от нас, но с такъв чудесен пояс от пенести вълни, каквито не можеш да видиш по цялото крайбрежие на Лонг Айлънд.

— А това обнадеждаващо ли е, или отчайващо? — попита Следотърсача.

— Ха! Обнадеждаващо, или отчайващо! Нито едното, нито другото. Не, не, няма нищо обнадеждаващо в това, но един моряк не бива да оставя да бъде обезкуражен. Вие никога не се плашите или обезкуражавате, когато сте в гората, нали, приятелю?

— Не, струва ми се, че не. Когато опасността е голяма, аз се старая да я открия, да я разпозная и после търся начин да се избавя от нея. Иначе моят скалп отдавна щеше да съхне във вигвама на някой минго. Тук на езерото обаче не умея да откривам следи, и затова се чувствувам длъжен да се подчинявам. И все пак не бива да забравяме, че на борда с нас има и една девойка като Мейбъл Дънъм. Но ето че идва баща й. Той сигурно немалко се безпокои за детето си.

— Намираме се, както изглежда, в трудно положение, братко Кап — каза сержантът, като се присъедини към тях, — ако съдя по това, което чух от двамата моряци на бака. Те казват, че на кутера не може да се издигне повече нито едно платно, а вятърът ни носи така бързо, че след час-два ще ни изхвърли на брега. Надявам се, че страхът им ги е заблудил, ти как мислиш?

Кап нищо не отговори. Обърна унило поглед към брега, после погледна със злоба към наветрената страна, сякаш, ако можеше, с удоволствие би се сдърпал с вятъра.

— Може би ще бъде добре, братко — продължи сержантът, — да извикаме Джаспър и да се посъветваме с него какво да правим по-нататък. Тук от французи няма какво да се страхуваме, а освен това момчето при никакви обстоятелства не би ни оставило да се удавим, ако може да помогне.

— Да, да, цялата беда произлиза от тези именно проклети обстоятелства! Но хайде, нека дойде младежът. Нека дойде. Ще му задам умело няколко въпроса и ще изтръгна от него истината, ще видиш.

Щом самонадеяният Кап даде съгласието си, веднага пратиха да извикат Джаспър. Младежът се яви незабавно. Цялото му поведение и изражението на лицето му говореха за оскърбено достойнство, което сержантът и Кап, които го наблюдаваха, приписваха на това, че измяната му е разкрита. Щом стъпи на палубата, първата му работа беше да хвърли тревожен поглед наоколо, за да си изясни в какво положение се намира кутерът. И този единствен поглед му беше достатъчен, за да разбере каква опасност ги грози. Както всеки моряк, той отначало погледна небето откъм наветрената страна, после проследи с очи целия хоризонт и накрая ги спря на стръмния бряг откъм подветрената страна. Тогава всичко му стана ясно за миг.

— Изпратих да те повикат, Сладка вода — започна Кап, като скръсти ръце и взе да се олюлява с важен вид, — за да чуя нещо за пристанището откъм подветрената ни страна. Уверен съм, че твоята злоба не се простира тъй далеч, че да желаеш да удавиш всички ни, особено жените. Предполагам, че ще постъпиш както подобава на един мъж и ще ни помогнеш да отведем кутера на някое безопасно място, където да пуснем котва и да изчакаме тази буря да премине.

— Готов съм по-скоро да умра, отколкото да допусна някаква беда да сполети Мейбъл Дънъм — отвърна с жар младият човек.

— Аз си знаех, знаех си — възкликна Следотърсача, като потупа Джаспър приятелски по рамото. — Момчето е по-вярно и надеждно от най-добрия компас, който някога е извеждал човек на правилния път. Смъртен грях би било да вярваме в противното.

— Хм! — промърмори Кап. — Казах „особено жените“, като че ли тях ги заплашва по-голяма опасност от всички останали. Впрочем това са празни работи, момче. Надявам се, че ще се разберем един друг, като си говорим както подобава на двама моряци. Знаеш ли да има някакво пристанище откъм подветрената ни страна?

— Не, пристанище не знам да има. Има един голям залив в този край на езерото, но никой от нас не го знае и да се влезе в него е много трудно.

— А наветреното крайбрежие? И то май няма нищо особено, което да ни предложи, нали?

— Този бряг е покрит с непроходима гора от едната страна до Ниагара, а от другата — до Фронтеняк. А пък на изток и на запад, както разправят, по протежение на хиляди мили няма нищо друго освен гора и прерии.

— Слава на Бога! Значи там няма французи. А по тези места има ли много индианци?

— Индианци ще намерите навсякъде, но не много на брой. Случайно можете да срещнете индиански отряд и тук, на това крайбрежие, още щом слезете, но можете да прекарате и месеци, без да видите нито един.

— В такъв случай трябва да се оставим на съдбата си, що се касае до тези мизерници. А сега ми кажи откровено, Сладка вода, ако не беше тази малка неприятност с французите, какво щеше да направиш сега с кутера?

— Аз съм много по-млад и неопитен моряк от вас, мастър Кап — смирено отвърна Джаспър, — и едва ли ми подобава да ви давам съвет.

— Да, да, това е известно на всички. При обикновен случай не би ти подобавало, разбира се, но този случай е необикновен обстоятелствата са по-специални. Оказва се, че и това сладководно езерце си има своите особености. Ако се вземат всички тези неща предвид, ти си в правото си да даваш съвети и на родния си баща дори. Във всеки случай ти кажи каквото мислиш, пък аз ще преценя дали ще се съглася с теб, или не. Това ще ми подскаже моят опит.

— Смятам, сър, че преди да изтекат два часа, кутерът трябва да пусне котва.

— Да пусне котва? Тук, насред езерото?

— Не съвсем, сър, но малко по-нататък, по-близо до брега.

— Да не би да искаш да кажеш, Сладка вода, че ще пуснеш котва към подветрената страна при буря като тази?

— Ако трябва да спасявам кораба си, тъкмо това ще направя, мастър Кап.

— Гледай ти каква била тази сладка вода. Слушай какво ще ти кажа, млади човече, вече цели четиридесет години плавам по море, започнал съм още като юноша и никога досега не съм чувал подобно нещо. Аз по-скоро ще изхвърля през борда всички котви и въжета, преди да стана виновник за такава нелепа постъпка!

— Да! Но ние тук на езерото постъпваме така, когато сме в тежко положение — скромно възрази Джаспър. — Навярно бихме постъпвали по-умно, ако са ни учили както трябва.

— Разбира се, че бихте постъпили по-умно! Не, не, никой не може да ме накара да извърша такъв грях и да забравя онова, което са ме учили. Допусна ли подобна глупост, не бих посмял да си покажа носа в Саиди Хук. Срамно е, че дори Следотърсача разбира от мореплаване повече от теб. Хайде, Сладка вода, върни се обратно долу.

Джаспър мълчаливо се поклони и си тръгна, но присъстващите забелязаха, че като стигна до стълбата, се забави и хвърли тревожен поглед първо към хоризонта откъм наветрената страна, после към брега откъм подветрената и тогава заслиза надолу със силно безпокойство, изписано по лицето му.

Бележки

[1] Гафел — наклонена греда, прикрепена от единия край към мачтата и опъваща горния край на наклоненото платно. — Б. пр.

[2] Бизанмачта — задната мачта. — Б. пр.

[3] Хакборд — горната закръглена част на кърмата на кораб. — Б. пр.

[4] Борей — у древните гърци — североизточен вятър, тачен като бог. — Б. пр.