Джеймс Фенимор Купър
Следотърсача (12)

Глава XII

И ето към защитната стена

безшумно идват вражите бойци.

а над брега през влажната мъгла

надничат плахо кротките звезди.

Байрон

Няколко часа по-късно Мейбъл Дънъм седеше дълбоко замислена на бастиона, който гледаше към реката и езерото. Вечерта беше тиха и спокойна. Още не бе известно дали отрядът ще може да отплува за Хилядата острова същата нощ поради липсата на какъвто и да е вятър. Припасите, оръжието и амунициите, та дори и личните вещи на Мейбъл бяха вече пренесени на борда, но малкият отряд от хора, които трябваше да отпътуват, още стояха на брега, тъй като не се очертаваха никакви изгледи за скорошно тръгване. Джаспър беше изтеглил кутера от заливчето и го беше отвел малко нагоре по течението на реката, за да може да преплува устието й веднага щом реши, но засега „Вихър“ си стоеше закотвен на едно място. Избраните за експедицията хора се разтакаваха по брега на заливчето в очакване да потеглят.

След шумните стрелкови състезания, състояли се сутринта, в гарнизона беше настъпила пълна тишина, която изцяло хармонираше с красотата на околната природа. Мейбъл изпитваше някакво непознато за нея вълнение, но несвикнала да размишлява над чувствата си, не можеше да осъзнае причината. Всичко наоколо беше приказно красиво и спокойно. Тържественото великолепие на безмълвната гора и гладката езерна шир придаваха несравнимо величие на целия пейзаж. И Мейбъл за първи път усети, че привичките й, които я свързваха с града и цивилизацията, все повече губят сила. Простодушната девойка започваше да си мисли, че животът, прекаран тук, сред тази красота, може да бъде много по-щастлив. Че преживяванията през последните десет дни, а не само спокойствието на тази прелестна вечер, помогнаха на Мейбъл да стигне до тези разсъждения, това може само да се предполага, но не и да се твърди със сигурност в тази ранна част на нашия разказ.

— Чудесен залез, Мейбъл — обади се изведнъж звучният глас на вуйчото тъй близо до ухото на нашата героиня, че тя се стресна. — Чудесен залез, но тук, за сладките води. Разбира се, там на морето няма и да го погледнем.

— Нима природата не е еднаква на сушата и по морето, на това езеро или на океана? Слънцето не свети ли навсякъде еднакво, скъпи вуйчо, и ние не трябва ли да сме еднакво благодарни за благата, пратени ни от Провидението както тук, така и в нашия Манхатън?

— Явно е, че момичето се е нагълтало с книгите на майка си! И сержантът едва ли ще тръгне на поход втори път с такава дрънкулка в багажа си. Природата била еднаква! Ти какво, Мейбъл, нима смяташ, че природата на войника по нищо не се отличава от тази на моряка? Ти, момиче, имаш родственици и сред едните, и сред другите и би трябвало да отговориш.

— Но аз нямам предвид човешката природа въобще, скъпи вуйчо.

— И аз също, миличка. Природата на моряка и природата на който и да е от тези момчета от петдесет и пети полк или даже на твоя баща не е еднаква. Ето например това състезание сутринта — колко различно беше от стрелбата по мишена в открито море. При подобен случай там щяхме да изпратим с един залп гюллетата на всички бордови оръдия едновременно в мишената, отстояща поне на половин миля разстояние. А картофите, ако изобщо биха се намерили на кораба, щяха да си останат в казана на готвача. Войнишката професия може и да е благородна, Мейбъл, но опитното око веднага вижда всички грешки и нередности на тези фортове. Колкото до това езерце тук, ти вече знаеш какво ми е мнението за него. Не ми е в нрава да гледам отвисоко на нещата, пък и на кой ли моряк е присъщо това, но проклет да съм, ако в това Онтарио, както го наричат, има повече вода, отколкото в една корабна бъчва. А сега погледни, ако искаш да разбереш разликата между океана и езерото. Аз ще ти я обясня нагледно. Ето това например е тъй нареченият щил^[1], макар че, откровено казано, аз съвсем не го считам за същия като този в морето.

— Във въздуха не се усеща и най-малкият полъх, вуйчо! Дори листенцата на гората в момента са така неподвижни, както никога досега не съм ги виждала.

— Листата! Че какво общо имат тук листата? В океана няма листа. Ако искаш да разбереш дали е настъпил щил, изпробвай с горяща свещ и по пламъка ще разбереш има ли вятър, или няма. Ако попаднеш в областта на онези географски ширини, където въздухът действително е тъй неподвижен, че не може дори да се диша, ще разбереш какво значи щил. Хората от тези области често страдат от недостиг на въздух. А сега погледни водата! Като мляко в тенджера, по-неподвижно дори от водата в голяма бъчва, преди да са извадили чепа. В океана водата никога не е спокойна, каквото и безветрие да има.

— Какво говориш, вуйчо, нима водата в океана наистина никога не е спокойна, дори при пълно безветрие?

— Бог да те поживи, дете, не, разбира се. Океанът диша като живо същество и гръдта му, както казват поетите, вечно се надига, макар в нея да няма въздух дори колкото в един сифон. Никой досега не е видял океана така спокоен и гладък като това езеро. Неговата повърхност се надига и отпуска, сякаш има дробове.

— Но водата в езерото не е съвсем неподвижна. Покрай брега се образуват малки вълнички, а на моменти дори се чува как прибоят се разбива о скалите.

— Все тази проклета поезия! Ти си готова да наречеш въздушните мехури вълнички, а водата, заличаваща палубата — прибой, но езерото Онтарио прилича на Атлантическия океан толкова, колкото индианската пирога на океанския кораб. Виж, Джаспър не е лошо момче, но му трябва още да учи, за да стане истински мъж.

— Ти намираш, че е невежа ли, вуйчо? — попита Мейбъл, като взе с красив жест да оправя косата си, за да може да извърне лице встрани. — Според мен Джаспър Сладката вода знае повече, отколкото много млади хора с неговата професия. Наистина малко е чел, понеже книгите не се намират в изобилие в този край на света, но за годините си много е размишлявал, поне на мен така ми се струва.

— Невежа е, невежа както всички, които плават по тези вътрешни морета. Може да прави гладък възел и змийче^[2], вярно е, но знае да сплита въже и да връзва рифов възел колкото ти знаеш да вдигнеш котва със скрипец. И все пак, Мейбъл, ние двамата с тебе сме задължени донякъде на Джаспър и на Следотърсача и в последно време доста си мисля как най-добре да им се отблагодаря, защото смятам, че неблагодарни могат да бъдат само свинете, макар че някои хора приписват този недостатък и на кралете. Покани свинята на трапезата си и тя ще те излапа вместо десерт.

— Прав си, скъпи вуйчо. Трябва да направим всичко, за да изразим нашата благодарност за услугите, които ни оказаха тези двама смели мъже.

— Ти говориш също като майка си, Мейбъл, и това прави чест на фамилията Кап. Дошло ми е наум нещо, което сигурно ще допадне на всички, и аз възнамерявам да го предложа веднага щом се върнем от тази малка експедиция до Хилядата острова и се наканя да поема обратния път.

— Скъпи вуйчо, колко мило е това от твоя страна и колко справедливо! Мога ли да узная какви по-точно са намеренията ти?

— Не виждам причина да ги държа в тайна от тебе, Мейбъл, но баща ти нищо не бива да узнава — сержантът е човек с предразсъдъци и може да попречи на изпълнението им. Нито Джаспър, нито неговият приятел Следотърсача могат да постигнат нещо свястно тук, затова предлагам да ги взема с мен на морския бряг и да ги настаня на някой голям кораб. След две седмици Джаспър вече ще може да се държи на краката си, а след една година пътешестване ще стане истински моряк. На Следотърсача обаче ще му трябва повече време. Е, разбира се, от него моряк никога няма да стане, но биха могли да го поставят на вахта например с това негово изключително остро зрение.

— И ти мислиш, вуйчо, че те ще се съгласят? — попита Мейбъл с усмивка.

— Че да не са някакви глупци? Кое разумно човешко същество би пропуснало късмета си? Остави Джаспър сам да си проправя път, и той така и ще си умре — капитан на някое корабче с полегати платна.

— А дали така няма да е по-щастлив, скъпи вуйчо? Не е ли все едно дали ще командваш кораб с полегати платна или кораб с прави платна?

— Пфу, Магнит! Ти чудесно би могла да изнасяш беседи за корабоплаването пред обществото на някои малоумни. Та ти не знаеш какво говориш, момиче. Остави всичко на мен и аз ще се постарая да го уредя както трябва. А, ето го и самия Следотърсач. Тъкмо ще му загатна за намеренията, които имам по отношение на него. Надеждата насърчава човека.

Кап кимна с глава и замлъкна. Ловецът се приближи, но не с обичайния си открит и непринуден начин, а с леко смущение, сякаш не беше сигурен как ще го посрещнат.

— Вуйчо и племенница, увлечени в семеен разговор — каза Следотърсача, когато стигна до тях — и кой знае дали един чужд човек ще им бъде желана компания.

— Вие не сте ни чужд, мастър Следотърсач — възрази Кап, — и ние едва ли бихме посрещнали някого другиго с такава радост. Тъкмо говорехме за вас, а когато приятели говорят за някой, който отсъства, не е трудно да се отгатне какво са си казали.

— Не любопитствам да узная тайната, не любопитствам. Всеки човек си има неприятели и аз също, но в никакъв случай не ви причислявам към тях, нито вас, мастър Кап, нито прекрасната Мейбъл. За мингосите не мога да кажа същото, макар че и те нямат основателна причина да ме мразят.

— В това съм напълно убеден, Следотърсачо. Още от пръв поглед разбрах, че сте добър и честен човек. Но има едно средство да се избавите от враждата на тези мингоси и ако решите да се възползвате от него, никой няма да ви го посочи с по-голяма готовност от мен, и то без да искам каквото и да било за съвета.

— Аз не желая да имам врагове, мастър Кап Солена вода — отвърна Следотърсача, като неволно нарече Кап с името, което му бяха дали индианците, живеещи във форта и в околностите му. — Не желая да имам неприятели и съм готов да заровя томахавката и с мингосите, и с французите, макар че както знаете, не е в наша власт, а във властта на Всевишния да изкорени враждебните чувства от сърцето на човека и да го избави от врагове.

— Ако вдигнете котва и ме придружите до морския бряг, след като се върнем от краткото плаване, за което сме се приготвили, приятелю, няма да чувате вече бойния вик на индианците и техните куршуми няма да ви достигнат.

— И какво ще правя на солената вода? Ще ходя на лов из градовете? Ще търся следите на хора, отиващи и връщащи се от пазар, и ще устройвам засади на кучетата и домашните птици? Не, мастър Кап, вие не ми желаете щастието, щом искате да ме изведете от сенчестата гора и да ме изложите на слънчевия пек на площадите.

— Нямам и най-малкото намерение да ви оставям в града, Следотърсачо, а да ви отведа в открито море, където единствено човек диша свободно. Мейбъл ще ви увери, че тъкмо това беше намерението ми, преди още да разменя и дума с вас по този въпрос.

— А какво мисли Мейбъл за такава една промяна? Тя знае, че всеки човек си има своето призвание и че е безсмислено да тръгне да търси друго, защото това би значило да се противопостави на волята на Провидението. Аз съм ловец и водач, Солена вода, и не съм от тези, които ще се противят на Бога и ще зарежат призванието си, за да търсят друго. Прав ли съм, Мейбъл? Или и ти разсъждаваш така лековато като другите жени и смяташ, че няма нищо страшно в това, човек да измени на природата си?

— Не бих искала да се измениш, Следотърсачо — отвърна Мейбъл със сърдечност и простота, които дълбоко трогнаха ловеца. — Колкото да се възхищава моят вуйчо от морето, каквито и големи блага да очаква той от него, не бих искала да видя най-добрия и най-благородния ловец на горите да се превърне в адмирал. Остани такъв, какъвто си, смели приятелю, и не се бой от нищо освен от Божия гняв.

— Чувате ли, Солена вода? Чухте ли какво каза дъщерята на сержанта? А тя е твърде пряма, твърде честна и справедлива и винаги казва само това, което мисли. Докато тя ме одобрява такъв, какъвто съм, няма да се обърна против природата, която ми е отредила призванието, и да се мъча да променя съдбата си. Тук в гарнизона може да ви се струвам безполезен, но там, на Хилядата острова, навярно ще ми се отдаде да докажа каква работа може да свърши понякога добрата и сигурна пушка.

— Значи ти също ще дойдеш с нас — каза Мейбъл с такава открита и мила усмивка, че ловецът беше готов да я последва, ако ще и накрай света. — Жената на един от войниците и аз ще бъдем единствените жени там, но въпреки това ще се чувствувам много по-сигурна, като знам, че и ти ще бъдеш сред защитниците ни.

— Теб би те защитил и сержантът, Мейбъл, би те защитил независимо от това, дали си му дъщеря, или не. Всеки би се погрижил за тебе. А на вуйчо ти, предполагам, ще се хареса такава една експедиция, едно плаване под платна, при което ще може да се запознае с вътрешното море.

— Вашето вътрешно море не е нищо особено, мастър Следотърсач, и аз от него не очаквам нищо. Да си призная обаче, бих искал да знам целта на това пътуване. Не съм свикнал да бъда само обикновен пасажер, а моят зет, сержантът, мълчи като франк-масон. Ти, Мейбъл, не знаеш ли какво означава всичко това?

— Не, вуйчо. Не се осмелявам да разпитвам татко за служебните му задължения, защото според него това не е женска работа. Знам само, че трябва да отплаваме веднага, щом задуха попътен вятър, и че ще отсъстваме един месец.

— Навярно мастър Следотърсач ще може да ни каже нещичко, защото никак не е приятно на един стар моряк да плава, без да знае целта.

— Целта на нашето пътуване и пристанът, към който ще държим курс, не е голяма тайна, Солена вода, макар че в гарнизона е забранено да се говори за това. Аз не съм войник и мога да говоря колкото си искам, но не обичам празното дърдорене. И все пак, тъй като всеки момент можем да отплаваме, пък и вие двамата ще участвувате в експедицията, ще ви кажа къде ще ви отведат. Вие, мастър Кап, струва ми се, сте чувал за онова място, наречено Хилядата острова?

— Да, чувал съм, макар да съм напълно сигурен, че не са истински острови, каквито ги има в океана, и че под хиляда трябва да се подразбират два или три, както при броенето на убитите или ранените след голямо сражение.

— Моите очи са зорки, но колкото и пъти да съм се опитвал да ги преброя, все не съм успявал.

— Хм, познавам хора, които умеят да броят само до определено число. Вашите сухоземни птици, когато се връщат от морето, често не могат да намерят дори гнездата си и стигат там, където ги отведе вятърът. Колко пъти се е случвало вече да виждам земята, къщите и църквите, докато пътниците не виждат друго освен вода! Недоумявам как можеш да изгубиш из очи земята, когато плаваш по сладководно езеро. Това ми се вижда нелогично и изобщо немислимо.

— Не познавате нашите езера, мастър Кап, иначе не бихте говорил така. Преди още да стигнем Хилядата острова, ще си промените схващането за това, което е създала природата в този пущинак.

— Съмнявам се дали изобщо имате и един истински остров в целия този край. Според мен в сладката вода не могат да съществуват острови, поне такива, каквито аз разбирам.

— Ще ви покажем стотици. Е, може би не чак хиляда, но все пак толкова много, че погледът не може да ги обхване и езикът — да ги преброи.

— А как изглеждат тези острови?

— Как ли? Чисто и просто земя, заобиколена отвсякъде с вода.

— Е, добре, но каква земя и каква вода? Готов съм да се закълна, че в най-добрия случай те ще се окажат само полуострови, носове или просто най-обикновени брегове. Тези неща обаче, ако смея да забележа, са ви твърде малко познати. Но острови, или не, кажете все пак каква е целта на това пътуване, мастър Следотърсач?

— След като вие сте зет на сержанта, а прекрасната Мейбъл е негова дъщеря и след като всички ще участваме в експедицията, няма да напакостя, ако ви разкажа за това, което ни предстои да правим. Мастър Кап, вие сте стар моряк и несъмнено сте чувал за пристанището Фронтеняк?

— Та кой не е чувал за него? В самото пристанище не съм влизал наистина, но често ми се е случвало да минавам покрай него.

— В такъв случай предстои ви да попаднете в познати места, макар че как изобщо сте могъл да достигнете до тях от океана, не мога точно да си обясня. Но както и да е, на вас трябва да ви е известно, че Големите езера образуват помежду си верига, водата преминава от едното езеро в другото, докато стигне в Ери, което се намира на запад и е голямо колкото Онтарио. Е, добре, като изтича от Ери, водата среща на пътя си една невисока планина и се спуска от нейния хребет.

— Бих искал да знам как, по дяволите, става това?

— Съвсем просто, мастър Кап — отвърна със смях Следотърсача, — като се има предвид, че се спуска по надолнището. Ако бях казал, че се изкачва по планината, това би било противно на законите на природата, но че водата, при това сладководна, се стича от планината, в това няма нищо необичайно.

— Добре, но вие казахте, че водата, която изтича от езерото, среща по пътя си планина, а това е противно на всякакъв разум, ако изобщо съществува такъв.

— Хайде, хайде, няма да спорим повече, но което съм видял, видял съм. Колкото до това, дали съществува разум, не мога да твърдя, но знам, че съвест съществува, и то будна съвест. След като се влее в Онтарио, водата на всички езера образува река и се влива в морето. Тъкмо в тази тясна част на езерото, която всъщност не е нито река, нито езеро, се намират островите, за които ви говорех. Малко по-нагоре от тези острови се намира френското пристанище Фронтеняк. А тъй като французите имат гарнизон по-надолу по течението, те отправят стоките и оръжието си по реката до Фронтеняк и оттам го разпращат по бреговете на Онтарио и другите езера, като подпомагат индианците да вършат своите дяволщини и да смъкват християнски скалпове.

— А нашето присъствие ще прекрати ли тези ужаси? — попита живо Мейбъл.

— Може да ги прекрати, а може и не, зависи от волята на провидението. Комендантът на нашия гарнизон, Лунди, както го наричат, изпрати един отряд да се настани на някой от островите и да пресича пътя на френските лодки. Ние сме вторият отряд, който отива. Намиращата се там група досега не е успяла да свърши много работа, заловила е само две лодки със стоки, предназначени за индианците. И понеже миналата седмица оттам дойде куриер с тая вест, майорът реши да направи един последен опит да развали плановете на тези негодници. Джаспър познава пътя и там ние ще сме в добри ръце, защото сержантът е благоразумен, а това е основното качество, което се изисква при засада. Да, той е предпазлив и в същото време действен и енергичен.

— Това ли е всичко? — пренебрежително попита Кап. — Съдейки по приготовленията и екипировката, реших, че се готви някаква контрабанда и че ще ни се падне по някоя честна пара, ако вземем участие в работата. Но навярно тук, на прясната вода, не делят плячката?

— Какво искате да кажете?

— Че навярно кралят прибира всичко, което пада от тези схватки и засади, както вие ги наричате.

— Това не мога да знам, мастър Кап. Аз си вземам моя дял от барут и олово, ако ни попаднат в ръцете, без да разменя и дума за това с краля. А пък ако някой получи повече, то това не съм аз, макар че е време и аз да се замисля да обзаведа семейство и дом.

При този открит намек за желанието си да промени своя живот. Следотърсача дори не се осмели да погледне Мейбъл, макар че беше готов да пожертва всичко на света, за да разбере дали тя го беше слушала и какъв израз беше изписан по лицето й. Но Мейбъл не заподозря истинския смисъл на тези думи и лицето й си остана напълно спокойно, когато обърна поглед към реката. Там, на борда на „Вихър“, имаше явни признаци на раздвижване.

— Джаспър се кани да изведе кутера — забеляза водачът, който също погледна в тази посока, привлечен от шума, произведен от падането на нещо тежко на палубата.

— Младежът очевидно е усетил някакви признаци на вятър и иска да е готов.

— Да, сега вече ще имаме случай да понаучим нещо от мореплаването — насмешливо добави Кап. — Вдигането на платната си има тънкост, по която веднага ще познаеш истинския моряк. Тъй както добрия войник ще го отличиш по това, как си закопчава мундира — отгоре надолу, или отдолу нагоре.

— Не знам дали Джаспър може да се сравнява с вашите моряци от океана — забеляза Следотърсача с простодушие, което никога не се засягаше от недостойното чувство на завист или ревност, — но той е смело момче и толкова умело управлява своя кутер, колкото може да се желае поне на това езеро. А и вие, мастър Кап, не го намерихте за несръчен, когато се спусна по водопада на Осуиго, това почти непреодолимо на вид препятствие, което сладководните моряци успяват да преминат с такава лекота.

Вместо отговор Кап издаде само някакво възклицание на недоволство, после всички замълчаха и започнаха внимателно да следят движенията на кутера. Техният интерес беше напълно оправдан, тъй като по-нататъшната им съдба беше изцяло свързана с този кораб. Все още не се усещаше и най-малък полъх, гладката повърхност на езерото блестеше от лъчите на залязващото слънце, „Вихър“ тежеше привързан на котвата си, хвърлена на сто ядра по-нагоре от устието, с явното намерение чрез маневриране — имаше достатъчно място за това — да излезе от реката, служеща тогава за пристанище на Осуиго. Но пълното безветрие препятствуваше всеки такъв опит и лекото корабче можеше да се измъкне от този проход единствено с гребла. Нито едно платно не се вдигна на кутера, но щом отделиха котвата от дъното, тозчас се чу силният плясък на тежките корабни гребла и корабчето, обръщайки нос срещу течението, започна да се придвижва към средата на реката. Там моряците престанаха да гребат и „Вихър“ се понесе по течението. Той напредваше бързо през тесния проход и след по-малко от пет минути вече плаваше отвъд двете ниски пясъчни ивици, които преграждаха пътя на вълните към реката. Без да спуска котва, кутерът продължи да се отдалечава по огледалната повърхност на езерото, докато тъмният му корпус се очерта край ниския нос, който затваряше източния край на така нареченото външно пристанище или рейд, на четвърт миля от брега. Там речното течение губеше сила и кутерът почти спря.

— Колко е красив този кораб, вуйчо — възкликна Мейбъл, която нито за миг не беше свалила поглед от него, докато той се придвижваше до новото си положение. — Ти може би ще видиш грешки и недостатъци във външния му вид и в начина, по който го направляват, но аз със своето невежество намирам чудесни и двете.

— Да, да, момичето ми, добре се носи по течението, като същинска тресчица. Но ако става въпрос за тънкости, един стар моряк като мене не се нуждае от очила, за да открие недостатъците му.

— А пък аз, мистър Кап — обади се ловецът, който рядко се стърпяваше да не се намеси в защита на Джаспър, щом някой започнеше да злослови по негов адрес, — съм чувал стари и опитни моряци, плавали по солената вода, да признават, че „Вихър“ е един от най-красивите плавателни съдове, които са виждали. Аз самият не разбирам много от тези неща, но си имам свое мнение, макар че то може и да е неправилно. А колкото до Джаспър, нищо не е в състояние да ме разубеди в това, че той държи своя кораб в пълен ред.

— Не отричам, че корабът е бърз и лек, но въпреки това в него има много недостатъци, Следотърсачо, много недостатъци.

— И какви са те, вуйчо? Ако Джаспър ги знаеше, с радост би ги отстранил.

— Какви ли? Че те са повече от петдесет, впрочем исках да кажа сто. И са тъй съществени, че веднага се хвърлят в очи.

— Изброй ги, вуйчо, и Следотърсача ще обърне внимание на приятеля си върху тях.

— Да ги изброя ли? Това е толкова трудно, колкото да взема да броя звездите, по простата причина че са тъй многобройни. Да ги изброя искаш, така ли? Е добре, драга моя племеннице, мис Магнит, какво ще кажеш ти за тоя гик^[3]. Според моите неопитни очи той е издигнат поне с един фут по-високо, отколкото трябва. Освен това и вимпелът е обърнат, и… и проклет да съм, ако едно от въжетата на топсела^[4] не виси свободно, да, да, и не бих се изненадал, ако сега при спускане на котвата навитото въже се окаже с обратен шлаг^[5]. Недостатъци! Всеки моряк само като погледне кутера, ще намери в него толкова недостатъци, колкото у слуга, който е дошъл сам да иска да го уволнят.

— Всичко това може и да е вярно, вуйчо, но аз много се съмнявам дали Джаспър изобщо знае за тези неща. Струва ми се, че ако някой му ги посочи, той не би ги търпял, нали, Следотърсачо?

— Нека Джаспър сам да се справя със своя кутер, Мейбъл, нека сам да се справя. Това е неговото призвание. Аз ви уверявам, че никой не би съумял по-добре от него да опази „Вихър“ от фронтенякските французи или от техните приятели — проклетите мингоси. Кой го е грижа, че гикът е един фут по-високо или че шлагът е обратен, мастър Кап, щом корабът плава отлично и не допуска французите до себе си? Смятам, че тук на езерата няма по-добър моряк от Джаспър, а дали има талант, за да плава по океана, не мога да твърдя, защото никога не е ходил там да опита.

Кап се усмихна снизходително, но реши, че ще е по-добре да прекрати нападките си поне засега. По лицето му постепенно се изписа надменен и презрителен израз, сякаш с това искаше да покаже, че е напълно незаинтересован от спор, в който единият от участниците е кръгъл невежа.

В това време кутерът бе започнал да дрейфа по течението на езерото, носът му се обръщаше ту на една, ту на друга страна, макар и много бавно, но това вече не се стори особено интересно на наблюдателите. Тъкмо в този момент вдигнаха кливера^[6] и платното веднага се изду от бреговия вятър, макар че по гладката езерна повърхност не се забелязваха още никакви следи от него. Колкото и слаб да беше тласъкът, лекият корпус се поддаде и след минута „Вихър“ вече пресичаше речното течение, напредвайки тъй леко и плавно, щото човек оставаше с впечатление, че изобщо не се движи. Като излезе от устието, попадна на един водовъртеж и после бързо се понесе към стръмния бряг, на който се намираше фортът. Там Джаспър пусна котва.

— Това не беше лошо — промърмори на себе си Кап, — съвсем не беше лошо, само че той трябваше да обърне кормилото не наляво, а надясно — корабът трябва винаги да приближава брега с кърмата си, независимо дали се намира на една лига или на един кабелт от сушата. Само така ще му се види красотата, а тя не е без значение на този свят.

— Джаспър е сръчно момче — обади се неочаквано сержант Дънъм до самото рамо на шурея си. — И ние изцяло се уповаваме на неговата ловкост в нашите експедиции. Но хайде, елате всички, след половин час ще се стъмни, а дотогава трябва да сме се качили на „Вихър“. Докато ние се приготвим, ще бъдат готови и лодките.

След това напомняне всички отидоха да се погрижат за ония свои вещи, които още не бяха натоварени на кутера. С няколко барабанни удара дадоха сигнал на войниците и след минута всичко беше в движение.