Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pathfinder, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

ДЖЕЙМС ФЕНИМОР КУПЪР

СЛЕДОТЪРСАЧА

РОМАН

 

Преведе от английски КРАСИМИРА ТОДОРОВА

Редактор ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник ВАСИЛ ИНДЖЕВ

Художествен редактор ВАСИЛ МИОВСКИ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА

Американска. Второ издание.

Изд. номер 1305

Дадена за набор 20.II.1987 г. Подписана за печат 14.IV.1987 г. Излязла от печат 18.V.1987 г.

Формат 16/60/100. Печатни коли 24. Изд. коли 26,64. Усл. изд. коли 30,99. Цена 3.30 лв.

ДИ „Отечество“, София, пл. „Славейков“ № 1

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

София, 1987

с/о Jusautor, Sofia ДЧ-3

 

James Fenimore Cooper

The Pathfinder

The New American Library of World Literature Inc.

New York 1961

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (dd)

Статия

По-долу е показана статията за Следотърсача от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Следотърсача
The Pathfinder, or The Inland Sea
Други именаНа бреговете на Онтарио
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1840 г.
САЩ
Първо издание1840 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаПоследният мохикан
СледващаПионери
Следотърсача в Общомедия

Следотърсача (на английски: The Pathfinder) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1840 г. Това е третата книга от пенталогията Коженият чорап.

Сюжет

Действието на романа се развива в Северна Америка през 1759 г. по време на Френската и индианска война. Капитан Чарлз Кеп помага на младата си племенница Мейбъл да се добере от Ню Йорк до бреговете на езерото Онтарио, където служи баща и – сержант Дънъм. В последните няколко мили от пътуването им помагат белият следотърсач Нати Бъмпо, неговият приятел Чингачгук – индианец от племето на мохиканите, и младият лодкар Джаспър Уестърн. Книгата проследява войната с хуроните при бреговете на Големите езера, предателството на един от верните войници, гибелта на няколко от героите и любовния триъгълник с участието на Мейбъл Дънъм.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Водачъ въ пустинята (Следотърсачъ)“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 272 с.
  • „Следотърсача“, София, изд. „Народна култура“, библиотека „Четиво за юноши“, 1968 г., 504 с.
  • „Следотърсача“, София, изд. „Отечество“, 1987 г., 384 с.

Филмови екранизации

  • The Pathfinder (1952), американски филм, с участието на George Montgomery, Helena Carter и Jay Silverheels.
  • Hawkeye, the Pathfinder (1973), американски телевизионен сериен филм в 5 епизода от по 50 мин., с участието на Windsor Davies, William Ellis и Jan Francis.
  • Следопыт (1987), филм на СССР, с участието на Андрейс Жагарс, Анастасия Немоляева, Емануил Виторган
  • The Pathfinder (1996), американски телевизионен филм, с участието на Kevin Dillon, Graham Greene и Laurie Holden.

Външни препратки

Глава IV

С природата повело спор.

изкуството с успех създаде

беседка сред градински двор

с бръшлян по нейната ограда.

Спенсър

След водопада Осуиго става по-бърза и по-своенравна. Има места, където водите са дълбоки, тихи и спокойни, но се срещат и немалко подводни пясъчни насипи и бързеи, а в онова далечно време, когато всичко си беше такова, каквото природата го бе създала, преминаването на тези места не беше съвсем безопасно. Малко усилия се изискваха от кормчията да направлява лодката, но там, където течението ставаше много бързо или се срещаха подводни скали, трябваше да се внимава. Нужна беше не само предпазливост, а и голямо хладнокръвие, сръчност и сила, за да се избегнат опасните места. Мохиканът знаеше добре това и внимателно избра едно място, където реката течеше съвсем спокойна, за да могат лодките да се приближат до брега и той да им предаде новините.

Щом разпозна фигурата на червенокожия си приятел, Следотърсача с мощен замах на греблото обърна носа на лодката си към брега, като в същото време даде знак на Джаспър да го последва. След миг двете лодки безшумно се плъзнаха покрай храстите, надвиснали над реката. Всички пазеха пълна тишина — едни от страх, други от привична предпазливост. Когато лодките наближиха индианеца, той им даде знак да спрат и двамата със Следотърсача размениха загрижено по няколко думи на езика на делауерите.

— Вождът не би могъл да вземе изсъхналия дънер за враг — каза Следотърсача на червенокожия си другар, — защо тогава ни накара да спрем?

— Гората е пълна с мингоси.

— Това ние подозираме вече от два дни. Има ли вождът някакви доказателства.

Мохиканът безмълвно му подаде чашката на изсечена от камък лула.

— Лежеше на една прясна следа, водеща към гарнизона. — Така наричаха в ония дни военните укрепления по границата, независимо имаше ли в тях войска, или не.

— Това може да е част от лулата на някой войник. Мнозина от тях си служат с лули на червенокожи.

— Погледни — каза Голямата змия и отново поднесе откритието си към своя приятел.

Чашката на лулата беше от креда, издялана внимателно и с голямо умение. В средата беше издълбан един католически кръст с такава прецизност, че не оставяше място за никакво съмнение относно предназначението му.

— Това предвещава опасност — каза Следотърсача, изпълнен със суеверния страх, който изпитваха всички колонисти пред този свещен символ, завладял по онова време цялата страна и станал такава неотменна част от нейните предразсъдъци, че караше хората винаги да го свързват с неговите носители. Този страх беше пуснал дълбоки корени в съзнанието и следи от него могат да се открият и днес. — Само на индианец, покварен от лукавите канадски свещеници, би дошло наум да издълбае подобно нещо върху лулата си! Уверявам те, че тези негодници се молят пред това изображение всеки път, когато се готвят да нападнат невинната си жертва и да я подложат на страшните си зверства. Но с тази лула е пушено до неотдавна, Чингачгук, нали?

— Тютюнът още тлееше, когато я намерих.

— Това не ми харесва, вожде. Къде беше следата?

Мохиканът посочи едно място на около стотина крачки от тях. Положението започваше да става сериозно и двамата водачи се съвещаваха настрани в продължение на няколко минути, после се изкачиха по брега, отидоха до посоченото място и се заеха да разглеждат внимателно следата. След около четвърт час Следотърсача се върна сам, а червенокожият му другар изчезна в гората.

Обикновено лицето на ловеца изразяваше простодушие, честност и искреност, примесени със самоувереност, и това винаги внушаваше спокойствие на онези, които се намираха под неговата грижа. Но сега тревога помрачаваше неговото открито лице и това не остана незабелязано от спътниците му.

— Какво се е случило, Следотърсачо? — попита Кап, като благоразумно сниши плътния си гръмлив самодоволен глас почти до шепот, който много повече подхождаше на криещата безброй опасности горска пустош. — Дали неприятелят не се готви да ни попречи да акостираме в пристанището?

— Какво казахте? Не ви разбрах.

— Да не би тези нарисувани нехранимайковци да са пуснали котва в пристанището, към което ние държим курс, с надеждата да ни отрежат пътя?

— Може и така да е, както казвате, приятелю Кап, но аз, да си призная, нищо не разбирам от думите ви. В такива трудни минути колкото по-просто се изразява човек, толкова по-лесно го разбират. Не разбирам нищо от вашите пристанища и котви, знам само, че на стотина крачки оттук се намира дяволската следа на един минго и е прясна като току-що убит дивеч. Ако оттам е минал един от тези дяволи, защо да не са минали и цяла дузина? И което е най-лошо, те са отишли надолу към гарнизона и жива душа няма да може да прекоси просеката около форта, без техните зорки очи да я забележат и без да засвистят куршуми.

— А защо този форт не даде един бордов залп и не разчисти всичко, докъдето може!

— Тук фортовете не са като тези в поселищата. Имат всичко на всичко две или три леки оръдия, разположени при устието на реката, и нищо повече. А да дадеш бордов залп срещу дузина мингоси, изпокрити зад дърветата на цяла една гора, е все едно да хвърлиш барута на вятъра. Ние имаме само един начин на действие и той съвсем не е лош. Тук сме на сравнително безопасно място, двете лодки са напълно скрити от високия бряг и от храстите. Могат да ни видят единствено от отсрещната страна. В такъв случай можем да седим тук, без да се страхуваме. Но как да накарам тези кръвожадни дяволи да се върнат отново нагоре по реката? Ха, сетих се, ако не ни принесе полза, то няма и да ни навреди. Джаспър, виждаш ли онзи клонест кестен при последния завой на реката? Откъм нашата страна.

— Онзи до поваления бор ли?

— Същият. Вземи кремъка и огнивото, промъкни се дотам и запали огън, пушекът може да ги накара да се върнат. В това време ние внимателно ще изтеглим лодките надолу и ще им намерим друго скривалище. Храсти — колко щеш. Не е трудно да се скриеш по тези места, затова и толкова засади се правят, я!

— Всичко ще свърша на часа, Следотърсачо — каза Джаспър и скочи на брега. — След десет минути огънят ще гори.

— Сложи повече сурови съчки този път, Сладка вода — почти прошепна другият, като се засмя сърдечно по своя особен начин. Трябва ли ти гъст дим, влагата ще ти помогне.

Младият човек, който твърде добре разбра задачата си, за да се бави ненужно, тръгна бързо към посоченото място.

Мейбъл се опита да намекне, че този план е рискован, но никой не й обърна внимание и групата незабавно се приготви да промени местоположението си, тъй като то се виждаше оттам, където Джаспър щеше да запали огъня. Нямаше защо да се бърза, затова всичко се вършеше спокойно и предпазливо. Лодките излязоха изпод храстите и се оставиха на течението да ги носи, докато кестенът, под който Джаспър трябваше да запали огъня, почти се скри от погледа. Тогава спряха и всички обърнаха очи назад.

— Ето го димът — възкликна Следотърсача, когато лек ветрец издигна от брега слаба струйка дим и я нави спираловидно над реката. — Ако имаш добър кремък, парче желязо и много сухи листа, огънят бързо се разпалва! Надявам се, че Сладка вода няма да забрави суровите съчки, тъкмо сега ще имаме голяма полза от тях.

— Много дим, много хитрост — добави дълбокомислено Пронизваща стрела.

— Това би било самата истина, Пронизваща стрела, ако мингосите не смятаха, че се намират близо до войници, а войниците, като спрат да почиват, мислят повече за обеда си, отколкото за опасността, която ги застрашава. Не, не, нека момчето натрупа повече влажни съчки, та да се вдигне колкото може по-гъст дим. Това ще мине за сметка на някой глупав и невеж шотландец или ирландец, който повече се безпокои за овесената си каша, отколкото от това, че някакви си индианци могат да го нападнат из засада и да го застрелят.

— И все пак от това, което сме чували в градовете, съм останала с впечатление, че войниците по границата са привикнали с хитростите на враговете си и са станали почти толкова хитри, колкото и самите червенокожи — намеси се Мейбъл.

— Не са, не са. Опитът не ги е направил по-умни. Все се строяват по взводове и роти — тук в гората, като че ли са в родните си паркове, за които тъй много обичат да говорят. Един червенокож има повече ум в главата си, отколкото цял полк войници от отвъдната страна на морето. Това наричам аз горска хитрост. Във всеки случай димът е вече достатъчно гъст и ние можем да се настаним в друго прикритие. Момчето вдигна такъв пушек, че има опасност мингосите да помислят, че цял полк е излязъл от укреплението.

Докато говореше, Следотърсача освободи лодката от храсталака, който я задържаше, и след две минути завоят на реката скри изцяло и дима, и дървото. За щастие недалеч, на стотина ярда, се показа малко заливче и двете лодки се плъзнаха в него, тласкани от веслата.

Едва ли пътниците можеха да намерят по-подходящо прикритие от това, в което се настаниха. Гъстите храсти, надвиснали над водата, образуваха нещо като навес. Заливчето завършваше с тясна пясъчна ивица и всички слязоха от лодките, за да се поразтъпчат. Единственото място, откъдето някой можеше да ги види, беше отсрещният бряг на реката. Опасността да ги открият откъм тази страна обаче беше малко вероятна, тъй като там храстите бяха по-гъсти отвсякъде, и почвата беше така влажна и мочурлива, че брегът беше почти непристъпен.

— Това скривалище е сигурно — отбеляза Следотърсача, след като щателно огледа разположението на заливчето. — Но няма да е зле да го направим още по-сигурно. Мастър Кап, от вас искам само да мълчите и да оставите за друг път морските си позналия, а ние с тускарора ще вземем мерки да не ни сполети непредвидена беда.

После водачът навлезе в шубрака, придружен от индианеца; двамата отрязаха стеблата на няколко елши и някакви други храсти, като се стараеха да вдигат колкото се може по-малко шум. След това набучиха в песъчливата почва тези малки дръвчета — защото всъщност те приличаха на същински дръвчета — откъм външната страна на лодките, където водата беше съвсем плитка. И за по-малко от десет минути издигнаха много сполучлива преграда между лодките и мястото, откъдето би могла да дойде опасността. Голяма сръчност и изобретателност проявиха двамата водачи, за да стъкмят тази на вид проста маскировка. Улесни ги много и самото разположение на брега — естествената извивка, плиткото дъно и гъсто сплетените, надвиснали храсталаци, чиито върхове се миеха във водата. Следотърсача нарочно беше избирал храсти и криви стебла, а тук те се намираха в изобилие. Беше ги отрязал малко под извивката, така че върховете им докосваха водата и по този начин малката изкуствена горичка не будеше никакво съмнение — който и да минеше край нея, би помислил, че стеблата първо се свеждат хоризонтално от брега и после вдигат връх към светлината. Накратко казано, скривалището беше така хитро измислено и така майсторски направено, че само най-подозрителното око би се спряло да търси засада на това място.

— Никога не съм се подслонявал в по-добро скривалище — каза Следотърсача с обичайния си беззвучен смях, след като внимателно огледа прикритието. — Листата на нашите дръвчета се смесват с храстите над главите ни и дори художникът, който неотдавна беше в гарнизона, не би могъл да познае кои са насадени по Божията воля и кои от нас. Пет! Ето го и Сладка вода. Благоразумното момче гази във водата, за да не остави следи. Скоро ще разберем струва ли нещо нашето скривалище, или не.

След като изпълни задължението си, Джаспър се върна обратно и понеже не намери лодките там, където ги беше оставил, реши, че са се спуснали при следващия завой на реката, за да се скрият от погледа на онези, които биха се запътили към огъня. Обичайната му предпазливост веднага го накара да нагази във водата, та да не остави никаква видима връзка между следите, оставени по брега от групата, и мястото, където той предполагаше, че са се скрили лодките. Ако канадските индианци се върнеха, щяха да открият само следите на Следотърсача и Голямата змия, които се бяха изкачили на брега и отново се бяха спуснали в реката. Указание за по-нататъшните им движения нямаше да получат, тъй като по водата не остават никакви отпечатъци или стъпки. Младежът газеше до колене, когато спътниците му го видяха да се показва на завоя. Той напредваше бавно, придържайки се близо до брега, и търсеше лодките.

За укритите зад храстите не беше трудно да наблюдават какво става по реката. Достатъчно бе да приближат лице до листата, за да намерят безброй пролуки, през които да погледнат. Но човек, застанал на две крачки вън от преградата, не виждаше нищо. Дори погледът му да намереше някой мъничък отвор, брегът и трептящите над него сенки пречеха да различи очертанията на скрилите се зад изкуствения шубрак бегълци. По движенията на Джаспър явно личеше, че е объркан и недоумява къде е могъл Следотърсача да скрие лодките. Като заобиколи извития бряг и изгуби из очи огъня, който беше запалил, той се спря и започна бавно и внимателно да оглежда брега. От време на време пристъпваше десетина крачки, после пак спираше и подновяваше търсенето. Тъй като тук реката беше по-плитка от обикновено, той отстъпи встрани, за да улесни движенията си, и толкова се доближи до изкуственото насаждение, че можеше да го докосне с ръка. Но пак не го откри и вече отминаваше, когато Следотърсача разтвори клоните и тихо му извика да влезе.

— Отлично — възкликна ловецът със смях, — макар че очите на червенокожите в сравнение с очите на белите приличат на далекогледи. Бих се обзаложил с дъщерята на сержанта на един рог барут срещу наниз раковини, че полкът на нейния баща ще мине покрай нашето прикритие, без ни един да открие измамата! Но ако вместо Джаспър по реката минат мингосите, доста бих се поуплашил за нашата горичка. И все пак от отсрещния бряг тя ще убегне дори от техните очи, а това не е без значение за нас.

— Не мислите ли, Следотърсачо — попита Кап, — че ще бъде най-разумно да надуем платната и да дадем пълен напред по течението, щом се убедим, че тези разбойници са зад гърба ни? Ние моряците наричаме преследването в килватер[1] „празна работа“.

— Не мърдам от това място, дори да ми предложат всичкия барут в склада на гарнизона, докато не получим вест от Голямата змия. Та нали отговорността за красивата дъщеря на сержанта лежи върху нас! А работата няма да се размине, без да пленят или убият някого. Ако една нежна сърничка като тази, която са ни поверили, можеше да галопира през гората като стар елен, бихме могли да напуснем лодките и по обиколен път да стигнем гарнизона призори.

— Нека тогава го направим — възкликна Мейбъл, като се изправи под напора на внезапен изблик. — Аз съм млада, подвижна, свикнала съм да вървя, лесно бих могла да изпреваря дори и милия си вуйчо. Не ме считайте за пречка.

— Не, не, мило момиче, никой не ви смята за пречка или нещо подобно и всеки от нас би се подхвърлил на двойно по-голям риск, стига да може да услужи на вас и на доблестния сержант. Не мислиш ли и ти така, Сладка вода?

— Да й направя услуга! — възкликна Джаспър. — Нищо не може да ме накара да изоставя Мейбъл Дънъм, докато не я видя здрава и читава в прегръдките на баща й.

— Прекрасни са думите ти, момче, благородни и мъжествени. И аз се присъединявам към тебе с цялото си сърце и душа. Не, скъпа Мейбъл, вие не сте първата жена, която ще преведа през горската пустош, и само с една се случи нещастие… Ужасен ден беше този наистина, но дано никога вече не се повтаря!

Мейбъл погледна единия, после другия от покровителите си и хубавите й очи плувнаха в сълзи. После съвсем непринудено подаде ръка и на двамата и заговори, макар в началото гласът й да беше малко задавен.

— Не мога да си позволя да се излагате на опасност заради мене. Моят скъп баща ще ви бъде благодарен, аз също много ви благодаря и вярвам, че Бог ще ви възнагради, но нека не поемаме ненужен риск. Мога да вървя, често съм изминавала цели мили разстояния, ей тъй, просто от детинска приумица. Защо сега да не напрегна сили, когато става въпрос за живота ми, впрочем не — за драгоценния живот на всички вас?

— Тя е добър, честен другар, Джаспър — намеси се Следотърсача, без да изпуска ръката на девойката, докато тя, подтиквана от някаква вродена скромност, сама не я отдръпна. — И в същото време тъй очарователна! Нас гората ни прави груби и понякога коравосърдечни, Мейбъл, и едно такова мило създание като вас може да ни възвърне към младежките ни чувства и да ни накара да ги запазим до края на дните си. Сигурен съм, че и Джаспър ще ви каже същото, защото и на него, както и на мен, рядко му се случва да срещне по Онтарио същество като вас, което да смекчи сърцето му и да му спомни за любовта към ближния. Е, Джаспър, кажи, прав ли съм, или не?

— Съмнявам се дали подобни на Мейбъл Дънъм изобщо могат да се срещнат някъде — отвърна вежливо младежът, а искреността, изписана по откритото му лице, говореше по-красноречиво от всякакви думи. — Няма да ги срещнеш не само в горите и по езерата, но дори в колониите и градовете.

— По-добре е да оставим лодките — намеси се бързо Мейбъл. — Струва ми се, че е опасно да седим повече тук.

— Това не е по вашите сили, няма да издържите. Ще трябва да вървим повече от двадесет мили, да газим през шубраци, коренища и блата в непрогледна тъмнина. Освен туй сме и много хора — ще оставим широка диря след себе си, а може и да се наложи да си проправим път до гарнизона с оръжие в ръка. Не, по-добре е да чакаме мохикана.

Никой не заговори повече по този въпрос, тъй като решението на ловеца, от когото всички чакаха помощ и съвет в тези трудни минути, беше категорично. Хората се разпръснаха на отделни групички. Пронизваща стрела и жена му седнаха настрани под едни храсталаци и заговориха шепнешком — мъжът говореше троснато, отсечено, а жената отговаряше с кротост и смиреност, характеризиращи подчиненото положение на туземните жени. Следотърсача и Кап се настаниха в една от лодките и започнаха да си разказват разни свои приключения по море и по суша, а Мейбъл и Джаспър, седнали в другата лодка, за един час се сближиха и опознаха тъй, как го при други обстоятелства не биха успели и за цяла година. Минутите летяха неусетно въпреки заплашващата ги опасност и двамата млади много се учудиха, когато Кап им каза колко време вече са прекарали в чакане.

— Ако човек можеше поне да запуши, Следотърсачо — забеляза старият моряк, — тази каюта би му се сторила по-удобна. Защото, да ви призная, вие така добре скрихте лодките, така ги закотвихте, че и на мусона могат да устоят. Единствената беда е в това, че не можеш да запалиш лулата.

— Миризмата на тютюна ще ни издаде, а защо вземаме всички тези предпазни мерки, за да заблудим зорките очи на мингосите, ако ще им дадем възможност чрез носа си да открият скривалището ни? Не, не, откажете се от тези си желания, откажете се и вземете пример от червенокожите. За да се доберат до един-единствен скалп, те са в състояние цяла седмица да не хапнат залък. Не чу ли нещо, Джаспър?

— Голямата змия идва.

— Добре. Нека тогава видим чии очи са по-зорки — на мохикана или на моряка от езерата.

Мохиканът се появи откъм същата посока, от която дойде и Джаспър. Но вместо да продължи напред, след като мина завоя, който го закриваше тъй, че от горната страна на реката никой не можеше да го види, той се долепи предпазливо до обраслия с храсталаци бряг, обърна се назад и започна да наблюдава нещо в тази посока.

— Голямата змия е забелязал негодниците — прошепна Следотърсача. — Те са се хванали на нашата въдица и сега се промъкват към огъня. Сигурен съм в това, както съм сигурен, че кожата ми е бяла. — Веселият му беззвучен смях прекъсна думите му и той сбута с лакът Кап. После настъпи тишина и всички напрегнато започнаха да следят движенията на Чингачгук. Цели десет минути мохиканът остана неподвижен като камъка, на който беше стъпил. После несъмнено видя това, което го интересуваше, защото внезапно се дръпна назад, огледа неспокойно брега и тръгна бързо надолу, като най-старателно заличаваше следите си в плитката вода. Той бързаше и очевидно беше разтревожен, защото непрестанно обръщаше глава назад, а в същото време нетърпеливо оглеждаше всяко местенце по брега, където биха могли да се скрият лодките.

— Извикай го — прошепна Джаспър, който едва се държеше, — извикай го, или ще стане твърде късно. Виж, та той вече ни отминава.

— Не така, момче, не припирай, работата не е бърза, повярвай ми — отвърна водачът. — Иначе Голямата змия щеше да започне да пълзи. Бог ни помага и ни учи на мъдрост! Мисля, че дори Чингачгук, чиито очи са безпогрешни като обонянието на куче, не ни забелязва и няма да открие нашето скривалище.

Радостта му беше прибързана, защото едва бе изрекъл последните си думи, когато индианецът, който наистина ги беше отминал с няколко крачки, изведнъж се спря, впери проницателните си очи в присадените храсталаци, върна се бързо, наведе се, разтвори внимателно клоните и се озова сред тях.

— Е, проклетите мингоси ли? — попита Следотърсача едва когато приятелят му се приближи достатъчно, че да могат да разговарят тихо.

— Ирокези — отвърна му лаконично индианецът.

— Все едно, все едно… Ирокези, мингоси, мингуези или дяволи. Не е ли все едно? Всички нехранимайковци аз наричам мингоси. Ела по-близо, вожде, и нека поговорим сериозно.

Двамата се оттеглиха настрана и заговориха на езика на делауерите. След като се съвещаваха известно време, Следотърсача се върна при останалите пътници и им съобщи онова, което беше научил.

Мохиканът следвал известно време ирокезите по пътя им към форта. Но те, щом видели дима от огъня, запален от Джаспър, тозчас тръгнали обратно. Чингачгук, който всеки момент можел да бъде забелязан, трябвало да се укрие и да ги остави да минат пред него. За щастие диваците били така погълнати от последното си откритие, че прекосили гората, без да проявяват обичайната си бдителност. Във всеки случай те минали близо покрай него, петнадесет на брой, като всеки стъпвал леко в следите на другия, и той отново тръгнал подире им. Като дошли до мястото, където стъпките на Следотърсача и мохикана се сливали в една обща диря, ирокезите се спуснали по брега и стигнали до реката тъкмо когато Джаспър се скрил зад завоя. Оттам димът се виждал съвсем ясно и те отново навлезли в гората, стараейки се незабелязано да се доближат до огъня. Чингачгук използувал този момент да се спусне в реката и да се добере до завоя — според него без те да го забележат. Останал там, както вече казахме, докато ги видял, че обграждат огъня, където обаче не се бавили много дълго.

За намеренията на ирокезите мохиканът можел да съди само от техните действия. Той разбрал, че са открили измамата с огъня, запален само за да ги заблуди, защото, след като огледали набързо мястото, се разделили на две — едните потънали отново в гората, а другите, шест или осем души, тръгнали по следите на Джаспър надолу по брега към мястото, където първоначално били спрели лодките. Какво щели да предприемат, след като стигнели там, можело само да се предполага, затова Голямата змия решил, че опасността е много близка и трябва незабавно да се върне при приятелите си. Съдейки по някои жестове на ирокезите, той смятал, че те ще се спуснат надолу по реката, но не бил съвсем сигурен.

След като Следотърсача разказа всичко това на спътниците си, Джаспър и Кап в стремежа си да намерят изход от опасността потърсиха средство за спасение в своята професия.

— Нека веднага изкараме лодките оттук — предложи Джаспър разпалено. — Течението е бързо и ако гребем по-енергично, скоро ще се избавим от тези негодници!

— А това бедно цвете, току-що разцъфнало, няма ли да повехне в гората? — възрази Следотърсача. През дългото си общуване с делауерите той несъзнателно бе възприел техния поетичен език.

— По-скоро всички ние ще умрем — отвърна младежът и гъста червенина обля лицето му чак до слепоочията. — Мейбъл и жената на Пронизваща стрела ще легнат на дъното на лодките, а ние ще изпълним дълга си, както подобава на мъже.

— Да, ти си несравним в греблото, Сладка вода, признавам, но проклетият минго е ненадминат в злочинствата си. Лодките се носят бързо, но куршумът лети още по-бързо.

— Длъжни сме да поемем този риск, щом бащата ни е оказал доверие…

— Но не и да забравим всяко благоразумие.

— Благоразумие! От прекалено благоразумие човек може да забрави мъжеството си.

Всички стояха на тясната пясъчна ивица. Опрял на земята приклада на дългата си карабина, която достигаше чак до раменете му, Следотърсача се облягаше на нея, обхванал с две ръце цевта й. Когато Джаспър изрече тежкото си и несправедливо обвинение, загорялото от слънцето лице на ловеца не промени цвета си, но младежът забеляза как пръстите му стегнаха желязната цев като менгеме. И с нищо повече не изрази вълнението си.

— Ти си млад и буен — отвърна Следотърсача с такова достойнство, че младият му събеседник неволно изпита уважение към моралното му превъзходство. — Но аз съм прекарал живота си сред безброй такива приключения и опасности и моят опит и знания няма да отстъпят пред едно нетърпеливо момче. А що се отнася до смелостта, то аз няма да отвърна на гневните ти и безразсъдни думи, защото зная, че за себе си ти си прав, доколкото ти позволява опитът и призванието. Но чуй съвета на човек, който е имал работа с мингосите, когато ти си бил още дете, и запомни, че по-лесно ще ги надхитриш с благоразумие, отколкото с безразсъдни постъпки.

— Моля те да ме извиниш, Следотърсачо — каза разкаяният младеж и сграбчи буйно ръката на ловеца, която той не отдръпна. — Най-искрено и смирено те моля да ми простиш. Беше не само безразсъдно, но и недостойно от моя страна да намеквам подобно нещо за човек, чието сърце, когато е на страната на правдата, е тъй непоколебимо и твърдо, както са твърди и яки камъните по езерния бряг.

Сега вече страните на Следотърсача пламнаха и изразът на сдържана гордост и достойнство, който той инстинктивно бе възприел, се смени с простодушната искреност, тъй присъща на неговия характер. Той разтърси сърдечно ръката на младия си приятел, сякаш нищо не се бе случило между тях. Леко смръщените му вежди се отпуснаха и в очите му отново се изписа доброта.

— Добре, Джаспър, добре — отвърна той със смях. — Аз не желая никому злото, нито пък някой желае моето. Ние, хората от бялата раса, не бива да сме злопаметни. Но ти щеше да изпаднеш в доста неприятно положение, ако беше наговорил и половината от тези неща на Голямата змия. Макар той да е от племето на делауерите, все пак цветът на кожата…

Леко докосване до рамото го накара да замлъкне. Мейбъл стоеше права до лодката. Дребната й стройна фигура беше някак напрегнато наведена напред. Допряла показалец до устните си, извърнала глава, девойката беше вперила поглед в една пролука на храстите. В протегнатата си назад ръка държеше една въдичарска пръчка и тъкмо с края на тази пръчка бе докоснала рамото на Следотърсача. Той веднага наведе глава към наблюдателния пост, до който несъзнателно бе застанал, и прошепна на Джаспър:

— Проклети мингоси! Пригответе оръжието си, приятели, но стойте неподвижни като изсъхнали дънери!

Джаспър се приближи бързо, ала безшумно до лодката и с ласкава настойчивост принуди Мейбъл да легне на дъното, но не можа да я склони да скрие главата си, тъй че девойката продължи да следи с поглед враговете. Младежът зае пост до нея, вдигна пушката си, запъна я, готов всеки миг да стреля. Пронизваща стрела и Чингачгук допълзяха като змии до зеленото прикритие и залегнаха там в очакване, с пушки в ръка, а жената на Пронизваща стрела скри глава между коленете си, покри я с памучната си рокля и затихна неподвижна. Кап извади пистолетите си от пояса, но явно не знаеше какво да предприеме по-нататък. Само Следотърсача не помръдна. Още от самото начало той бе заел позиция до една пролука в листата, през която можеше да стреля безпогрешно и да наблюдава движението на враговете. Той беше така спокоен и хладнокръвен, че дори критичен момент като този не можеше да го накара да изгуби присъствие на духа.

А положението наистина беше тревожно. Тъкмо когато Мейбъл докосна рамото на ловеца, на завоя на реката, едва на стотина метра от прикритието, газейки във водата, се появиха трима ирокези. Спряха се и заоглеждаха реката. Бяха голи до кръста, въоръжени за поход срещу врага, а по лицата им бяха изрисувани бойни знаци. Те очевидно се колебаеха накъде да тръгнат да търсят бегълците. Единият сочеше надолу по течението, вторият нагоре, а третият към отсрещния бряг.

Бележки

[1] Килватер — следата, която оставя корабът след себе си върху водата. — Б. пр.