Джеймс Фенимор Купър
Следотърсача (29)

Глава XXIX

Игриво се обърна тя

на устните с усмивка мила.

В очите му съзря скръбта —

пак стана тъжна и унила.

Мур

Драматичните събития от последните дни изискваха от нашата героиня голямо напрежение на душевните сили, но тя бързо преодоля потиснатостта си. Мейбъл оплакваше покойния си баща, ала неволно настръхваше, когато си спомняше за смъртта на Джени и за всички ужаси, които беше видяла. Все пак успя да се съвземе и да се освободи от угнетеността, която винаги следва тежките преживявания. Може би мъката, която потресе Юнска роса и я хвърли за цяло денонощие в някакво вцепенение, помогна на Мейбъл да изживее по-леко своята скръб. Тя се почувства задължена да утеши младата индианка и изпълняваше този човешки дълг с онова нежно, грижливо и деликатно съчувствие, което проявяват жените в такива случаи.

Заминаването на „Вихър“ бе определено за утрото на третия ден и Джаспър беше привършил вече необходимите приготовления.

Багажът бе натоварен и Мейбъл се прости с Юнска роса, това беше една тъжна, трогателна раздяла. Накратко, всичко беше готово за заминаването — на острова бяха останали само индианката, Следотърсача, Джаспър и нашата героиня. Индианката се скри в гъсталака, за да се наплаче свободно, а тримата наши приятели се отправиха към трите лодки, останали на пясъчния бряг. Едната беше на Юнска роса, а с другите две нашите пътешественици трябваше да стигнат до кутера. Следотърсача вървеше напред, но когато наближи брега, вместо да отиде към лодките, даде знак на другите да го последват и ги поведе към едно повалено дърво. То лежеше в самия край на поляната и не се виждаше от кутера. Като седна на ствола, той покани с ръка Мейбъл и Джаспър да седнат от лявата и от дясната му страна.

— Седни, Мейбъл. Седни и ти, Сладка вода — започна той. — На душата ми тежи една грижа и тъкмо сега е времето да се освободя от нея, преди да е станало късно. Седни, Мейбъл, и ми помогни да сваля този камък от сърцето си, ако не и от съвестта си, докато имам сили.

Минаха две-три минути в тягостно мълчание. Младите хора чакаха с удивление какво ще стане. И на двамата им се струваше невероятна мисълта, че нещо тежи на съвестта на Следотърсача.

— Мейбъл — продължи Следотърсача, — трябва да поговорим ясно и открито, преди да отидем при вуйчо ти на кутера. Впрочем известно ли ви е, приятели, че Солена вода след сраженията, които минаха, прекарва и денем, и нощем на кутера. Според него това било единственото място, където човек можел да бъде спокоен за скалпа си. Ех, деца, деца, време ли е сега за шеги! Старая се да бъда весел, да изхвърля всичко от главата си, но човек не може да заповяда на водата да тече към извора си. Ти знаеш, Мейбъл, че преди смъртта си сержантът ни завеща да се оженим, да живеем заедно и да се обичаме един друг — отначало на земята, докато бъде угодно на Бога, а после и на онзи свят.

От хладния въздух на свежото утро бузите на Мейбъл бяха порозовели и изглеждаха както преди, но при тия неочаквани думи кръвта се отдръпна от лицето й и то отново възвърна восъчната бледност, която му беше придала скръбта. Въпреки това тя ласкаво го погледна и дори се опита да му се усмихне.

— Това е вярно, скъпи приятелю — отговори тя, — такова беше желанието на нещастния ми баща и аз зная, че като посветя целия си живот, за да се грижа за теб, едва ли ще успея да ти се отблагодаря за всичко, което направи за нас.

— Боя се, Мейбъл, че много по-силно чувство, отколкото обикновената благодарност, трябва да свързва мъжа и жената. От това именно се боя. Ти нищо не си направила за мен или поне нищо особено, но сърцето ми мъчително се стреми към теб. Мисля, че това чувство няма нищо общо със спасяването на скалповете и съпровождането през гората.

Бузите на Мейбъл пламнаха отново. Тя се усмихваше, но гласът й трепереше, когато отговори:

— Не е ли по-добре да отложим този разговор, Следотърсачо? Не сме сами, а за страничния човек е неприятно да слуша семейни обяснения, които не са му интересни.

— Започнах този разговор, Мейбъл, тъкмо защото не сме сами и защото с нас е Джаспър. Сержантът смяташе, че аз съм подходящ за теб мъж и спътник в живота и, макар че се съмнявах в това, сериозно се съмнявах, той успя да ме убеди и ти знаеш до какво доведе това. Но когато ти, Мейбъл, обеща на баща си да се омъжиш за мен и така скромно и мило ми подаде ръка, не знаеше едно обстоятелство, както би се изразил твоят вуйчо, и аз се считам задължен да ти разкажа за него, преди да вземем каквото и да е решение. Често съм утолявал глада си с тлъсто еленово месо, защото не съм имал подръка по-добър дивеч, но струва ли си да се примирява човек с това, което не му харесва, когато има възможност да получи нещо по вкуса си.

— Говориш със загадки, Следотърсачо, и аз трудно те разбирам. Щом смяташ, че този разговор е наистина необходим, моля те да се изразяваш по-ясно.

— Добре, Мейбъл. Мисля, че когато се съгласи да изпълняваш желанието на сержанта, ти не си знаела какви чувства изпитва към теб Джаспър Уестърн.

— Следотърсачо! — възкликна Мейбъл.

Лицето й непрекъснато сменяше цвета си, а тялото й трепереше като от треска. Но Следотърсача бе твърде зает със своите разсъждения и не забеляза нейното вълнение, а Сладка вода закри лицето си с ръце, защото се боеше да не срещне погледа й.

— Аз говорих с Джаспър и като сравнявах неговите мечти с моите мечти, неговите чувства с моите чувства, неговите желания с моите желания, разбрах, че твърде много те обичаме и двамата, за да можем и двамата да бъдем щастливи.

— Следотърсачо, ти забравяш… спомни си, че сме сгодени! — прошепна толкова тихо Мейбъл, че думите й можеха да бъдат чути само при много напрегнато внимание от страна на слушателите й.

Не беше чудно, че водачът не разбра последната дума и веднага призна невежеството си с обичайното: „Какво каза?“

— Ти забравяш, че сме годеник и годеница и твоите намеци са не само неуместни, но и съвсем неприятни за всички нас.

— Уместно е това, което е правилно, а правилно е това, което води до справедливи и честни постъпки. Права си, че е неприятно, аз най-добре го чувствам. И така, Мейбъл, ако знаеше, че Джаспър Сладка вода изпитва към тебе същите чувства, каквито изпитвам аз, може би не би се съгласила да се омъжиш за такъв грозен и стар пръч като мене?

— Защо ти е този жесток разпит, Следотърсачо? Какво искаш да постигнеш? Джаспър Уестърн не мисли нищо такова. Той нищо не казва и нищо не чувства.

— Мейбъл!

Този вик се изтръгна против волята му от гърдите на Джаспър и издаде силата на неговите чувства. Но той не каза нищо повече.

Мейбъл закри лицето си с ръце. Двамата седяха като провинили се ученици, които се страхуват да не огорчат любимия си учител.

В този миг Джаспър бе готов да се отрече от любовта си към Мейбъл, само за да не причинява страдание на приятеля си, а Мейбъл бе объркана от току-що чутото. То потвърждаваше това, на което тя може би се надяваше тайно, но не смееше да го повярва. Не знаеше да плаче ли, или да се радва и все пак заговори първа, за да попречи на Джаспър да каже нещо, което би прозвучало фалшиво или би обидило неговия приятел.

— Прощавай, Следотърсачо, но всичко това звучи така грубо. Защо ти е нужно?

— Да, Мейбъл, това звучи грубо, защото аз съм си наполовина дивак — дивак по природа и по навици. — Следотърсача се опита да се засмее с характерния си беззвучен смях, но от гърлото му се изтръгнаха някакви странни, глухи звуци. Сякаш смехът го задушаваше. — Да, може да се каже, че това се разсъждения на дивак.

— Мили Следотърсачо, прекрасен — и може би единствен — мой приятелю! Как можа да помислиш, че съм искала да кажа това! — прекъсна го Мейбъл, която се задъхваше от вълнение и от желание да заличи причинената от нея обида. — Ако мъжеството, благородството на чувствата и на постъпките, високата нравственост и други прекрасни качества правят човека достоен за уважение, приятелство и любов, няма на света човек, който повече от теб да заслужава това.

— Е, Джаспър, чуваш ли я? Какви сладки очарователни гласчета имат тези девойки — каза Следотърсача, като се засмя, но този път свободно и естествено. — Да, изглежда, природата нарочно ги създава, за да радват слуха ни, когато млъкне музиката на гората. Но ние трябва да се обясним, длъжни сме, разберете! Аз те питам отново, Мейбъл: ако знаеш, че Джаспър те обича не по-малко, отколкото те обичам аз, макар че това едва ли е възможно, ако знаеш, че в своите сънища той вижда твоето лице, отразено в бистрите води на това езеро; ако знаеше, че цяла нощ говори с теб или за теб, че за него всичко прекрасно, добро и благородно прилича на Мейбъл Дънъм и че не е познавал щастието, преди да срещне теб; ако знаеше, че е готов да целува земята, по която си стъпвала, и да забрави всички радости на професията си, за да мисли за теб, да се наслаждава на твоята красота, да слуша твоя глас — би ли се съгласила да се омъжиш за мен?

Дори и да искаше, Мейбъл не можеше да отговори на този въпрос. Макар че бе закрила лицето си с ръце, руменината на бузите й прозираше между пръстите и беше толкова ярка и топла, че сякаш се предаваше и на ръцете. И все пак тя не издържа: само за миг обърканата и почти изплашена девойка повдигна крадешком очи към Джаспър, за да се убеди вярно ли е това, което говори Следотърсача, и отново закри лице, сякаш искаше да го скрие завинаги от света.

— Помисли си добре, Мейбъл — продължи Следотърсача, — това не е шега! Трябва ли да се омъжиш за един, когато мислите и мечтите ти са отправени към друг. Ние с Джаспър говорихме за това откровено, като стари приятели. Макар и да знаех, че на много неща в живота двамата гледаме по един и същи начин, никога не съм мислил, че и тук нашите възгледи ще съвпаднат напълно, както се разбра, когато открихме един на друг чувствата си към теб. Джаспър ми каза, че се е влюбил в теб от пръв поглед, че не е срещал по-хубаво момиче, че гласът ти звучи в ушите му като шуртенето на бистър поток, че като гледа платното на кутера, си представя твоята рокля, развята от вятъра, че нощем сънува смеха ти, че неведнъж е скачал от леглото, защото все му се струвало, че някой иска да те открадне от „Вихър“, където уж живееш. Освен това момчето ми призна, че често плаче, само като си помисли, че ще принадлежиш на друг.

— Джаспър?

— Това е самата свята истина, Мейбъл, и трябва да я знаеш. А сега стани и избирай между двамата. Вярвам, че Сладка вода те обича не по-малко, отколкото аз. Той иска да ме убеди, че те обича повече, но аз не го допускам, защото мисля, че не е възможно. И все пак признавам, че младежът ти е предан искрено и ти си длъжна да го изслушаш. Сержантът ми поръча да бъда твой защитник, а не тиранин. Аз му обещах да бъда не само твой мъж, но и твой баща, а никой любещ баща няма да откаже на дъщеря си правото на избор. Стани, Мейбъл, и изрази волята си свободно, все едно че аз съм сержантът. Твоето щастие е най-важното нещо за мен.

Като махна ръце от лицето си, Мейбъл стана и се обърна към двамата мъже. Гъстата руменина, която бе заляла лицето й, говореше не толкова за момичешка свенливост, колкото за голямото напрежение на чувствата й.

— Какво искаш от мене, Следотърсачо? — попита тя. — Аз обещах на моя баща да те слушам във всичко.

— Тогава чуй какво искам. Ето пред теб стоя аз, дивият обитател на горите, неукият, на когото се иска да има повече, отколкото заслужава. Но аз ще се постарая да бъда справедлив и към двете страни. Първо, по отношение на чувството ни към теб нашите шансове са еднакви. Джаспър твърди, че неговото чувство е по-силно, но аз не мога да се съглася с това, защото го смятам за невъзможно, иначе честно бих признал преимуществата му. И така, в този пункт сме равни, Мейбъл. А сега нека започнем от мен, защото съм по-старият. Първо ще кажа това, което говори в моя полза, а после ще се спра и на недостатъците. Като ловец нямам равен на себе си в района на нашите войски. Ако у дома се случи да няма еленово или мечо месо, да не говорим за птиците и рибата, това би станало само по причини, зависещи от природата, или по-просто казано — от волята на Провидението, а не по моя вина. С една дума, моята жена едва ли някога би изпитала глад. Но аз съм невежа, дивак. Наистина зная няколко езика, но лошо говоря на родния. Освен това съм много по-стар от теб, Мейбъл, а това, че съм бил дълги години приятел на баща ти, не е голямо достойнство в твоите очи. Нямаше да бъде лошо, ако бях и малко по-красив, но всички сме такива, каквито ни е създала природата, и е безсмислено човек да съжалява за външността си освен в някои по-особени случаи. Ако съберем всичко, Мейбъл — възрастта, външността, образованието, навиците, — струва ми се, че не съм ти еш или по-просто казано, не съм за тебе. И аз още сега бих се отказал от всякакви надежди, ако нещо не притиска сърцето ми — нещо, от което не е лесно да се освободя…

— Следотърсачо! Благородни, великодушни Следотърсачо! — възкликна Мейбъл, като хвана ръката му и я целуна с искрено благоговение. — Ти си несправедлив към себе си! Ти забравяш баща ми и своето обещание! Ти не ме познаваш!

— А Джаспър — продължи Следотърсача, като не се поддаваше на ласкавите думи на младото момиче и не позволяваше да го разколебаят — е съвсем друга работа. По отношение на обичта към жената и осигуряването на прехраната нашите възможности са равни; той е сръчно, грижливо и работливо момче. Но е и образован, знае френски, чете много, при това книгите, които, както се досещам, се харесват и на теб, винаги ще те разбере, което аз не мога да кажа за себе си за съжаление.

— Е, и какво? — нетърпеливо го прекъсна Мейбъл. — Защо трябва да говорим за това? Защо изобщо водим тоя разговор?

— Освен това умее да изразява мислите си красиво, както аз никога няма да мога. Ако има нещо на света, за което съм способен да говоря убедително и смело, това си ти, Мейбъл, а в нашия последен разговор Джаспър и тук ме сложи в джоба си, дори съвсем ме посрами. Той ми говори колко си простодушна, какво добро и отзивчиво сърце имаш, как презираш тщеславието; могла си да се омъжиш за офицер — казваше той, но за теб главното са чувствата и ти предпочиташ да последваш гласа на сърцето си, отколкото да станеш жена на полковник. Каза ми такива неща за теб, че стопли душата ми: и за това, че си красива, но най-малко мислиш за красотата си; че твоите движения са естествени и грациозни, като движенията на бягаща кошута, макар и ти да не го подозираш; че имаш точни и разумни възгледи, добро и великодушно сърце…

— Джаспър! — възкликна Мейбъл, отстъпила най-сетне пред напора на своето чувство, което се изля с непреодолима сила, като дълго задържан поток, и падна в прегръдките на младия човек, плачейки като безпомощно дете. — Джаспър, Джаспър, защо сте крил това от мен?

Отговорът на Джаспър бе също тъй неясен, както и последвалият го несвързан диалог. Но езикът на чувствата лесно се разбира. Цял час измина като една минута за влюбените и когато Мейбъл дойде на себе си и си спомни за съществуването на други хора, нейният вуйчо отдавна и с най-голямо нетърпение крачеше по палубата на „Вихър“, чудейки се как Джаспър е могъл да се заплесне така, че да пропуска благоприятния попътен вятър. Но първата мисъл на Мейбъл беше за този, когото разкриването на нейните истински чувства засягаше най-пряко.

— О, Джаспър — каза тя с глас на осъден на смърт, — ами Следотърсача?

Сладка вода трепна — не от страх, а от мъчителната мисъл за страданието, което е причинил на своя приятел. Смутен и объркан, той се оглеждаше на всички страни, без да може да разбере къде е изчезнал. Следотърсача се бе оттеглил навреме, показвайки такт и деликатност, които биха направили чест и на най-запознатия с етикета придворен. Няколко минути влюбените мълчаливо чакаха неговото завръщане, незнаейки как да постъпят при тия трудни и необичайни обстоятелства. Най-сетне видяха своя приятел, който вървеше бавно със замислен и печален вид.

— Сега ми е ясно, Джаспър, какво си имал предвид, като ми казваше, че хората могат да се разбират един друг, без да проговорят нито дума — каза Следотърсача, като спря пред поваленото дърво, на което седеше младата двойка. — Да, сега разбирам. Сигурно е много приятен и увлекателен този разговор, когато го водиш с девойка като Мейбъл Дънъм. Ех, деца, деца! Казах аз на сержанта, че не е за нея такъв невеж и стар дивак като мене, но той не искаше и да ме чуе.

Джаспър и Мейбъл седяха като осъдени, подобно на нашите прародители в „Изгубеният рай“ на Милтън^[1], когато извършеният грях за първи път ляга върху душите им с оловната си тежест. Те не се решаваха да помръднат, камо ли да проговорят. И двамата бяха готови в тая минута да се отрекат от щастието си, за да върнат на приятеля си загубеното душевно спокойствие. Джаспър беше блед като смъртник, докато моминската свенливост бе запалила върху бузите на Мейбъл такъв пожар, какъвто те не помнеха дори от дните, когато тя беше жизнерадостна и безгрижна. Щастието от споделената любов бе придало на лицето й особена мекота и нежност и тя изглеждаше изключително красива. Следотърсача я гледаше с нескрито възхищение. После се засмя. Смя се продължително и ликуващо, както се смеят наивните и искрени хора, когато изразяват своето удоволствие. Но смехът му секна също тъй изведнъж, както и започна. Той си спомни с болка, че тази прекрасна млада девойка е завинаги загубена за него. Повече от минута нещастникът не можа да дойде на себе си от мъка. Най-сетне се овладя и каза с достойнство, дори с известна тържественост:

— Аз винаги съм знаел, Мейбъл Дънъм, че всеки си има своя цена, но бях забравил, че не мога да се харесвам на младите, красиви и образовани момичета. Надявам се, че тази грешка не е кой знае какъв грях, ако пък е грях, аз съм достатъчно наказан за него. Не, Мейбъл, зная какво искаш да кажеш… не говори, не е нужно, чувствам това, сякаш вече го слушам. Този час не беше лек за мен, Мейбъл! Не беше лек, моето момиче!

— Час! — като ехо отвърна Мейбъл, не вярвайки на ушите си, и предателската руменина се разля отново по лицето й. — Нима е минал цял час, Следотърсачо?

— Час? — възкликна и Джаспър. — Не, приятелю, не са минали и десет минути, откакто ни остави.

— Възможно е, напълно е възможно. На мен те ми се видяха цяла вечност. Сега виждам, че щастливите мерят времето с минути, а нещастните — с месеци. Но да не говорим повече за това. Всичко е минало, излишните думи няма да прибавят нищо към вашето щастие, а на мен само ще покажат колко много съм загубил, може би напълно заслужено. Не, Мейбъл, не ме прекъсвай, не трябва. Това, което ще ми кажеш, макар и с най-добри намерения, няма да промени нищо. Джаспър, сега тя е твоя. И колкото и да ми е тежко, зная, че с тебе ще й бъде по-добре, отколкото с мен, ти имаш по-големи права и основания за това, макар че и аз не бих пожалил сили, за да й угодя, доколкото познавам себе си. Не трябваше да вярвам на сержанта! Трябваше да повярвам на Мейбъл и да разбера това, което ми каза тя при езерото. С разума си го разбирах, но нали е толкова приятно да мислиш това, което ти харесва да мислиш, и е така лесно да убедиш този, който сам е готов да се убеди. Но какво ли има повече да се говори! Мейбъл наистина се съгласи, но само за да не огорчи баща си и от страх да не попадне в ръцете на индианците…

— Следотърсачо!

— Разбирам те, Мейбъл, и никак не ти се сърдя, повярвай! Хрумна ми, че би било добре да се заселя някъде наблизо до вас, да виждам щастието ви. Впрочем по-хубаво ще е да оставя петдесет и пети полк и да се върна в шестдесети — той ми е сякаш родният полк. А най-хубаво би било да не бях се разделял с шестдесети полк. Но и тук имаха нужда от мене, а с мнозина от петдесет и пети се познавах и по-рано — например със сержант Дънъм, когато служеше в другия полк. И все пак, Джаспър, аз не съжалявам, че се запознах с тебе…

— А с мене, Следотърсачо? — прекъсна го Мейбъл. — Нима съжаляваш, че ме опозна? Няма да си го простя, докато съм жива!

— Теб ли, Мейбъл? — възкликна водачът, нежно взе ръката й и я погледна в очите. — Мога ли да съжалявам, че слънчевият лъч е пробил облаците на безрадостния ден, че светлината блесна в мрака, макар и за миг? Аз не се залъгвам с надеждата, че на сърцето ми ще бъде така леко и ще крача по земята със същата твърда стъпка, както по-рано, или че сънят ми ще бъде пак така сладък и дълбок, но винаги ще помня, че някога ми се е усмихнало незаслужено щастие. Вината не е твоя, Мейбъл, аз обвинявам само себе си, дето от глупост и тщеславие си въобразих, че мога да се харесам на такова създание. Още повече, ти всичко ми обясни, когато говорихме на носа при езерото, и аз трябваше да ти повярвам, защото младите момичета много по-добре от родителите си разбират какво им трябва. Но въпросът е решен, остава ми само да се простя с вас, за да можете да заминете. Представям си как се сърди мастър Кап и ако се забавите още малко, сигурно ще слезе на брега, за да види какво правим тук.

— Да се простим! — извика Мейбъл.

— Да се простим! — повтори след нея Джаспър. — Нима смяташ да се разделяш с нас, приятелю?

— Така ще бъде по-добре, Мейбъл, много по-добре, Джаспър. Това е най-разумното. Ако слушам сърцето си, бих могъл да живея с вас до смъртта си, но ако слушам разума, трябва да се разделя с вас тук. Вие ще се върнете в Осуиго и ще се ожените. Мастър Кап вече е подготвен за това и ще бъде щастлив да се завърне при морето. А пък аз ще се върна в гората и при моя Творец. Е, Мейбъл — продължи Следотърсача, като стана и тръгна тържествено към нея, — целуни ме! Джаспър няма да се сърди за тази единствена целувка. А след това ще се разделим.

— О, Следотърсачо! — извика Мейбъл, като се хвърли в прегръдките на водача и покри лицето му с хиляди целувки със свобода и пламенност, каквито не бе проявила в прегръдките на Джаспър. — Да те благослови Бог, мили, мили, Следотърсачо! Ти пак ще дойдеш при нас! Ние отново ще се видим! А когато остарееш, нашата къща ще бъде и твоя, защото ти ще се прибереш при нас и ще ми позволиш да ти бъда дъщеря.

— Да, да — проговори с мъка водачът, усещайки на гърлото си някаква бучка. — Така би трябвало да гледам на теб. Ти можеш да ми бъдеш дъщеря, а не жена. Прощавай, Джаспър! А сега да вървим към лодките. Вие отдавна трябваше да бъдете на борда.

С някакво тържествено спокойствие Следотърсача ги поведе към брега. Като стигна до лодките, той отново взе ръката на Мейбъл и дълго, с мъка я гледа в лицето, докато на очите му се появиха сълзи и като ручейчета потекоха по загрубялото му лице.

— Благослови ме, Следотърсачо — каза Мейбъл и смирено падна на колене пред него. — Благослови ме, преди да се разделим.

И този истински син на природата, с проста, но благородна душа, изпълни молбата й. Когато й помагаше да седне в лодката, той приличаше на човек, който с решително усилие къса здраво опъната връв. Преди да си отиде, той хвана Джаспър за ръка, отведе го настрани и му каза:

— Ти имаш добро сърце и мек характер, Джаспър, но и двамата сме диваци в сравнение с тази нежна тръстика. Щади я, не проявявай никога мъжка суровост към това крехко създание. Ти ще се научиш да я разбираш и Господ, който създава горите и езерата и който с усмивка гледа добродетелта и отвръща лице от порока, ще ви дари със заслужено щастие.

Следотърсача даде знак на приятеля си да се отдели от брега и остана, подпрян на своята пушка, докато лодката не се долепи до борда на „Вихър“. Мейбъл плачеше така, сякаш сърцето й се разкъсваше, а очите й не се отделяха от поляната, където самотно се извисяваше фигурата на Следотърсача, докато „Вихър“ заобиколи носа и островът изчезна от погледа й. До последната минута тя гледаше неподвижната мускулеста фигура на този необикновен човек, която се издигаше като статуя, поставена на това отдалечено място в памет на събитията, разиграли се тук.