Джон Конъли
Книга за изгубените неща (9)

IX
За лупите и за това как те се появили на белия свят

Дърваря залостил вратата здраво, сетне се захванал да подрежда пъновете и да разпалва огън. Скоро в огнището заиграли весели пламъци, а в помещението полазила приятна топлина. Дейвид се приближил до прозореца с дебелата решетка и надникнал навън, колкото да забележи отсъствието на вълците. Дърваря се държал съвсем естествено, усмихвал се и с нищо не показвал да е разтревожен от случилото се преди малко. Всъщност бил забележително спокоен и това спокойствие постепенно започнало да се предава и на момчето. То съзнавало, че е нормално да е ужасено и травмирано, защото все пак случилото се не било никак нормално. Среща с говорещи изгладнели вълци, които искат да те изядат, нападение на жив бръшлян, търкаляща се в нозете ти овъглена, нахапана от остри зъби глава на германски самолетен картечар. Да, това никак не е малко, нали? Но вместо да е рухнал психически, сега Дейвид бил само донякъде удивен и доста любопитен.

След малко пръстите на ръцете и краката му изтръпнали и затрептели, носът му потекъл и той побързал да свали топлата връхна дреха на Дърваря. Носът си избърсал в ръкава на робата и веднага се засрамил от това. Тя и без това изглеждала съвсем овехтяла и на края на живота си, но пък в момента все пак била единствената му връхна дреха, затова не било разумно, нито възпитано да се отнася по този начин с нея. Облеклото му се състояло от един пантоф, скъсано долнище на пижама и нейното горнище, което единствено било почти като ново.

На прозореца имало и вътрешни капаци с една-единствена хоризонтална цепка за гледане навън. През нея Дейвид видял как зелените филизи теглят труповете на мъртвите вълци към гората, а след някои от тях се точели кървави дири.

— Все по-дръзки и по-хитри стават и затова не можеш да ги убиеш лесно — обадил се застаналият зад него Дървар.

Момчето се извърнало, погледнало го в лицето.

— Преди години изобщо не биха посмели да излязат открито срещу мен, камо ли да нападнат. Но сега броят им се с увеличил, глутницата расте с всеки изминал ден, просто не зная как. И скоро вероятно ще се опитат да направят онова, за което отдавна се заканват — да завладеят кралството.

— Но бръшлянът ги нападна, нали? — рекъл Дейвид, все още невярващ изцяло в истинността на случилото се преди малко.

— Гората или поне тази гора тук има начини да се защитава — отвърнал Дърваря. — Тези зверове са противоестествени, заплаха за нормалния природен ред. Самият лес не ги желае тук. Но цялата работа има и друга страна, свързана с краля и отслабването на властта му. Нашият свят се разпада и с всеки нов ден се случват все по-странни и построили неща. Лупите са досега най-опасните сред новопоявилите се същества, защото те обединяват най-лошото от природата на човека и звяра, борещи се за постигане на пълно превъзходство над другите.

— Лупи ли казахте? — сепнал се Дейвид. — Така ли се наричат тези вълкоподобни зверове?

— Те не са вълци, макар че същинските вълци се движат с тях — обяснил Дърваря. — Нито пък са човеци, въпреки че ходят изправени, когато им се налага, а лидерът им се кичи със скъпоценности и хубави дрехи. Той самият се назовава Лерой, интелигентен е, амбициозен и толкова лукав, колкото и жесток. Сега се кани да се опълчи на краля, да воюва срещу него. Чувам разни истории от минаващи през нашата гора пътници. Разказват за големи вълчи глутници, кръстосващи страната нашир и надлъж — бели от севера, черни от изтока. Това става в отговор на призива на сивите им събратя и техните лидери — лупите.

И двамата се настанили край огъня, а Дърваря разказал на момчето една приказка.

Първата приказка на Дърваря

Имало едно време едно момиче и то живеело край една гора. Жизнерадостно било то, пък и умно. Червен плащ носело, та ако се изгуби някога, лесно да го намерят. Защото червеният цвят винаги ще изпъкне ярко на фона на дърветата и храстите, нали? Годините си минавали и то вече не било момиче. Превърнало се в девойка, а тя ставала все по-хубава и по-хубава. Много момци идвали да искат ръката й, но тя все ги отпращала. Никой не бил достатъчно добър жених за нея, за никого не искала да се венчае, за по-умна от всеки срещнат мъж се смятала и затова мъжете не представлявали предизвикателство за нея.

Девойката си имала баба и тя живеела в къщурка насред гората. Често ходела на гости там, носела кошници с хляб и месо и винаги оставала да погостува на старицата за ден-два. Когато бабата почивала, девойката в червено излизала на разходка сред дърветата, похапвала диви ягоди и други вкусни горски плодове, беряла прекрасни цветя. Един ден тъкмо се разхождала из едно тъмно място и ето ти насреща и вълк. Той пръв я зърнал и се опитал да се измъкне незабелязан, но пък девойката била много наблюдателна и с остри сетива. Видяла го, застанала насреща му, право в очите го погледнала. И тутакси се влюбила, влюбила се в неизвестното, в необичайното, което съзряна там. Вълкът се извърнал и побягнал, но тя тръгнала подире му, така и двамата навлезли много надълбоко — чак вдън гори тилилейски. Звярът се опитал да й избяга, избирал места, където нямало нито пътечка, нито път, нито пък човешки крак някога бил стъпвал. Само че тя била прекалено находчива и лесно откривала дирите му, така преследването продължило дълго и все по-надалеч. Накрая на вълка му омръзнало и спрял. Извърнал се, оголил зъби, изръмжал предупредително, но тя съвсем не се уплашила.

— Сладки вълчо — прошепнала тя, — няма защо да се страхуваш от мен.

Протегнала ръка и го погалила по главата. Разрошила козината, ласките й го успокоили. А вълкът забелязал прекрасните й очи (тъкмо с тях да го вижда по-добре), усетил нежните и ръце (тъкмо с тях да го гали по-ласкаво), взрял се в сочните и червени устни (тъкмо с тях да го целува по-нежно). Тогава девойката се навела, целунала вълка. Захвърлила плаща, кошницата с цветята и легнала с него. Ето така се родило същество, което било по-скоро човек, отколкото звяр. Той бил първият от лупите, нарекли го Лерой, а след него имало и още много други. И още жени идвали, привлечени от девойката в червено. Тя обикаляла горските пътеки нашир и надлъж, подмамвала минаващите пътнички с обещания за сочни, дъхави боровинки, къпини и ягоди, за изворна вода, кристална и чиста, отпие ли от нея човек, отново се подмладява. Понякога излизала на края на гората край някое градче или селце, изчаквала да мине момиче или мома и я прилъгвала да влезе в гората с лъжливи викове за помощ.

Но имало и жени, които идвали доброволно, защото сред тях се раждат и други, съблазнявани от мисълта да легнат с вълк.

Тези жени впоследствие изчезвали и повече никой не ги виждал живи, защото след време зверовете човеци се обръщат и срещу създателките си, за да ги разкъсат и изядат някоя лунна нощ.

Ето така се появили на белия свят лупите.

Дърваря завършил приказката, пък станал и отворил дъбовия дрешник в ъгъла до леглото. Оттам извадил риза като за Дейвид и панталони, те били въздълги, но като няма по-добро и такива вършат работа, нали? Дал му и обувки, малко по-широки се оказали, само че нещата се оправили с помощта на чифт дебели и топли вълнени чорапи. Обувките били кожени, личало, че не са носени от доста години. Дейвид се учудил — откъде ли са попаднали тук? Защото видно били момчешки, но когато запитал Дърваря, онзи извърнал гръб и премълчал, заемайки се да подрежда масата.

Вечеряли с хляб и сирене, сега Дърваря станал по-разговорлив. Разпитвал Дейвид надълго и нашироко как е влязъл в гората, откъде идва. Много неща му разказало момчето, но Дърваря не се интересувал толкова много от войната и летящите машини в Дейвидовия свят, колкото от самия него, от семейството и историята на майка му.

— Казваш, че си чул гласа й — обадил се по едно време Дърваря. — Но тя нали е мъртва, тогава как е възможно това?

— Не зная — отвърнал Дейвид. — Но тя беше. Сигурен съм, чувствам го.

Дърваря скептично поклатил глава.

— Жена тук не съм виждал. Много, много отдавна жена не е минавала по тези места. Но ако е тук, значи е влязла в нашия свят по друг път.

Сетне разказал на момчето някои неща за тукашните земи. Говорил му за краля, който царувал много отдавна, но напоследък губел контрол върху нещата, защото бил доста остарял, уморен и фактически превърнат в отшелник в собствения си крепостен замък. Съобщил му още неща за лупите, за стремежите им да завладеят господарството и да го управляват като човеци, за нови замъци, появили се в отдалечени части на кралството, за затънтени места, където се крият тъмни сили на злото.

Споменал и един вълшебник, измамник със странни неведоми сили, същество безименно, различно от всяко друго в кралството, защото дори и кралят се боял от него.

— Да не е един гърбат такъв? — внезапно запитал Дейвид. — Със закривена шапка и дълга крива брадичка, не е ли същият?

Дърварят удивено изгледал момчето и престанал да се храни, сякаш хапката му заседнала на гърлото.

— А ти откъде знаеш това?

— Виждал съм го — отвърнал Дейвид. — В спалнята ми у дома беше влязъл.

— Същият е — процедил Дърваря замислено. — Той краде и отвлича деца, те изчезват завинаги. Всякакви измамни трикове и бели го бива да прави, най-вече злини по този начин се забавлява. Така и злите помисли си удовлетворява.

Говорел тихо, с дълбока тъга и спотаен гняв, а Дейвид се зачудил — сигурно Лерой, водачът на лупите, не е бил прав? Може би Дърваря някога наистина е имал семейство, но му се е случило нещо действително лошо и е останал съвсем сам?