Джон Конъли
Книга за изгубените неща (8)

VIII
За вълците и другите, още по-страшни от тях

Дърветата сякаш летели край тях, а в очите на измореното момче гората се превърнала в размазана картина в сиво, кафяво, избеляло зимно зелено. Клонки, бодливи храсти закачали рубашката на Дърваря и крачолите на Дейвидовата пижама, а на няколко пъти му се наложило рязко да мести глава, за да избегне острите тръни — те сякаш нарочно посягали към лицето му. Воят стихнал, но Дърваря не спирал, напротив, още повече увеличил темпото. И двамата мълчали, а Дейвид бил доста изплашен. Веднъж се опитал да погледне назад през рамо, но за малко щял да загуби равновесие и да падне, затова повече не си позволил подобни волности.

Все още били на пътека в самото сърце на този огромен лес, когато Дърваря изведнъж спрял и внимателно се заслушал. Дейвид понечил да запита какво има, но премислил и премълчал, наостряйки слух в надежда да чуе онова, което видимо се стремял да долови и Дърваря. Тогава изпитал още по-голям страх, тръпки полазили по гърба му, усетил как космите му настръхват. Вече бил сигурен, че някой ги следи и дебне иззад мрачните горски сенки. Изведнъж отдясно се чуло шумоленето на листа, а отляво изпукали съчки. Нещо се раздвижило около тях, в храстите се долавяло враждебно присъствие, излъчвала се тъмна сила сякаш невидими същества се канят всеки миг да връхлетят върху тях двамата.

— Дръж се здраво! — викнал внезапно Дърваря. — Още малко и почти стигаме…

Сега се хвърлил в най-гъстите трънаци и хукнал с все сила, изоставяйки пътеката. В същия миг Дейвид отчетливо чул ръмженето на носещите се след тях преследвачи. Нещо одраскало ръката му, кръв закапала, левият крачол на пижамата се разпрал, отворила се дупка от коляното чак до глезена. Единият пантоф се изхлузил и паднал, мразовитият нощен въздух веднага захапал голите пръсти. Чак го заболяло от студа, изтръпнали и ръцете му от усилията да се държи здраво за Дърваря, но нито за миг не посмял да се отпусне. Препускали като луди през гъстите шубраци. По едно време излезли на неравна горска пътека, която се спускала надолу по стръмен скат, в чието дъно момчето зърнало подобна на градина площ. Дейвид се извърнал назад, сторило му се, че вижда две бледи кръгли очи, злокобно проблясващи под лунните лъчи, зад тях сивеела плътна козина.

— Не се обръщай назад! — викнал Дърваря. — Каквото и да правиш, само назад не поглеждай!

Дейвид се стреснал и бързо извърнал глава напред. Бил ужасен, горчиво съжалявал, че последвал майчиния глас в това нечестиво място. Какво прави тук в разкъсана пижама, с един-единствен чехъл и стара изтрита роба на гърба на напълно непознат човек, когато истинското му място си е в мансардната спалня?

Скоро дърветата оредели, сетне излезли съвсем на открито, отсреща им се показали равните, симетрично подредени лехи на добре обработена зеленчукова градина. Отвъд нея се намирала къщурка с ниска дървена ограда, а момчето си казало, че едва ли някога е виждало нещо по-чудновато. Била построена от грубо издялани, явно отсечени от близката гора трупи; по средата й — врата, от двете страни — прозорчета, отгоре стръмно наклонен остър покрив със зидан от камъни комин вдясно. Но дотук свършвала и приликата с нормалните къщи. Защото тази била цялата покрита с дървени и метални шипове — силно заострени колчета и железни пръчки, набити навсякъде между трупите и в самите тях. Когато се приближили още, Дейвид съзрял и друго — парчета стъкло и камъни с остри, ръбати върхове в стените и по покрива, те блестели на лунната светлина като едри нешлифовани диаманти. В рамките на прозорците имало дебели метални решетки, а на вратата стърчали големи пирони, забити отвътре така, че върховете им да сочат навън. Това не било къща, а истинска крепост.

Профучали през портичката и почти стигнали до вратата и безопасния уют на дома, когато иззад него се появила едра фигура и се втурнала насреща им. По форма приличала на голям вълк, само дето била облечена в богато украсена в бяло и златисто риза, а на задните крака носела червен брич. Дейвид ясно видял как се изправя над тях и застава отпреде им като човек. Тогава разбрал, че това същество е нещо доста различно от вълците, защото ушите му били почти човешки, макар и доста окосмени, а муцуната — далеч по-къса от вълчите. Пастта му зейнала, показали се зъбите — оголени, остри — и то заканително изръмжало. Момчето забелязало очите и тук разликата между човека и звяра в това същество била най-показателна: те не били животински. В тях се четели лукавство и самоувереност, усет за собствената сила и качества, но най-вече глад и стръвно хищно желание.

От гората се показали още подобни същества, някои от тях също облечени, само че предимно в износени, полуразкъсани дрехи и панталони. И те вървели изправени, а с тях имало и множество най-обикновени вълци. Последните били по-дребни, на Дейвид му се сторили много свирепи и лишени от разум. Но най-страховити му се видели изправените, в които разпознал човешки черти.

Сега Дърваря свалил момчето на земята.

— Стой зад мен — наредил той. — И ако нещо ми се случи, опитай да влезеш в дома и да заключиш вратата.

В същия миг Дейвид почувствал допир на ръка, а в джоба му паднало нещо тежко. Оглеждайки се внимателно в стремеж да не привлича вниманието към себе си, мушнал ръце в джобовете на кожената дреха, ужким ги крие от студа. В единия напипал голям железен ключ. Стиснал го с все сила, сякаш животът му зависи от него, което всъщност било и самата истина.

Внезапно усетил, че човекът вълк пред къщата го гледа съсредоточено и право в очите, а погледът бил толкова ужасяващ, че Дейвид отместил своите и инстинктивно се скрил зад широкия гръб на Дърваря. Не посмял повече да обърне лице към тези страшни, жестоки очи. Човекът вълк докоснал шиповете по стените на дома с дългата си лапа със закривени нокти, сякаш изпитвал силата и степента на заплаха, която представляват, сетне заговорил. Гласът бил плътен, нисък, примесен с ръмжене и пръскане на слюнка, но Дейвид различавал всяка дума достатъчно ясно.

— Аха, виждам, че напоследък си бил зает, а, Дърварю? Укрепявал си бърлогата, така да се каже?

— Горите се променят — отвърнал Дърваря. — Появили са се непознати същества.

Говорел, а в същото време намествал брадвата в ръце, като я стискал здраво. Човекът вълк сигурно забелязвал подчертаното предупреждение, но с нищо не го показвал. Само изръмжал в знак на съгласие с последното, сякаш с Дърваря са съседи, срещнали се неочаквано по време на разходка в гората.

— Цялата страна се променя — обадил се след малко звярът. — Кралят е остарял, вече не е в състояние да управлява кралството.

— Не е моя работа да съдя, когото и да е — отвърнал Дърваря. — Аз краля не го познавам, никога не сме се срещали, пък и той едва ли с мен ще се съветва относно делата на господарството.

— А може би е нужно — рекъл другият и се ухилил, макар че в гримасата му нямало и капка приятелски чувства. — В края на краищата ти тези гори си ги имаш като свое кралство. А не бива да забравяш, че има и други, които биха оспорили правото ти да ги управляваш еднолично.

— Аз към всички живи същества тук се отнасям еднакво — с уважението, което са си заслужили, но то си е ясно, че според създадения ред човекът управлява всички останали.

— Значи тогава е дошло време да създадем нов ред — изръмжал човекът вълк.

— И какъв ще да е той? — усмихнал се Дърваря и Дейвид усетил иронията. Редът на вълците, на хищниците, а? Ти какво си мислиш, че като можеш да ходиш на задните си нали, това те прави човек ли? Да, ама не. А че на ухото си носиш нещо златно, пък те прави крал, а? Ама отговорът пак е не.

— Много кралства могат да съществуват, всяко със свой си крал — изръмжал човекът вълк.

— Само че ти тук крал няма да станеш! — троснал се Дърваря. — Само опитай! Първо теб ще убия, сетне и всичките ти братя и сестри ще изтребя.

Човекът звяр разтворил остра паст, чуло се гневно ръмжене. Дейвид цял се разтреперил, но Дърваря дори и не трепнал.

— Ти, изглежда, вече си започнал. Онова там в гората не е ли твоя работа? — запитал човекът вълк ужким безгрижно.

— Горите са мои, поверени са ми. Значи делата там са и мои.

— Твои и на брадвата ти. Аз за трупа на бедния Фердинанд говоря, той ми беше разузнавач. Само че май главата си е загубил някъде.

— О, така ли се казваше? Жалко, не съм имал възможността да го питам. Прекалено бързаше да ми прегризе гърлото, та нямах време за любезни приказки.

Човекът вълк облизал устни.

— Гладен е бил. Сега всички сме гладни.

А очите му се преместили от Дърваря към Дейвид, но всъщност това ставало периодично още от началото на разговора. Този път обаче те жадно полазили по цялото тяло на момчето и се задържали достатъчно дълго върху него.

— Значи поне с Фердинанд въпросът съм го уредил — обадил се Дърваря спокойно. — Освободил съм го от това бреме — вече няма да е гладен.

Само че онзи отсреща повече от разузнавача си не се интересувал. Вниманието му сега било изцяло привлечено от Дейвид.

— Яаа, какво си намерил по време на пътуванията, а? — подхвърлил човекът вълк. — Прясно месо от гората? И си го повел за себе си, нали?

От муцуната му се проточили дълги, тънки лиги слюнка, закапали по земята. Дърваря прегърнал момчето през рамо, привлякъл го към себе си с лявата ръка, но брадвата останала в дясната, здраво стисната, заканително насочена към съществото отсреща.

— Това е братовият ми син. Дошъл е да живее при мен.

Вълкът се отпуснал на четири крака и с хищнически наежен гръб подушил въздуха.

— Лъжеш! — изръмжал той. — Ти братя нямаш, никога не си имал семейство. Тук сам си живееш, така е било открай време. Това дете не е от нашите земи. Други миризми носи. То е… различно.

— Мое си е! — отсякъл Дърваря. — Аз съм му настойник сега.

— В гората имаше пожар. Гореше нещо непознато — чуждо. Детето с него ли е дошло?

— Не зная нищо за никакъв пожар.

— Ти може би не, но пък момчето знае и може да обясни откъде идват тези чужди неща.

Човекът вълк направил знак на един от събратята си. Нещо кръгло, сферично излетяло откъм групата край гората, тупнало недалеч от Дейвид и се изтъркаляло току в нозете му.

А той потръпнал, когато зърнал главата на германския картечар — овъглена, отблъскваща, почерняла. Пилотският шлем разтопен, залепен за скалпа, зъбите замръзнали в ужасяваща смъртна гримаса, досущ ухилена маска.

— Почти нищо не беше останало за ядене в този — обадил се пак човекът вълк. — Смърдеше на пепел и много горчеше.

— Човекът не яде себеподобните си — с отвращение качал Дърваря. — Ето, отново действията показват истинската ви природа.

Човекът вълк се направил, че не чува.

— Ти това момче сам не можеш го опази. Другите скоро ще научат за него. Дай ни го на нас, ние ще му предложим защитата на глутницата.

Очите му обаче красноречиво издавали лъжата — излъчвали хищен, ненаситен глад. За неутолимото желание да разкъса момчето говорела и напрегнатата стойка на звяра, постоянното облизване и слюнките. Той дишал тежко, сумтял и въпреки ризата ребрата му ясно изпъквали през сивата козина, изтънели били и крайниците му. Същата животинска стръв подсказвали и израженията на останалите хищници. Неспособни да контролират ненаситния си глад и подтика тутакси да се домогнат до плячката пред тях, те постепенно се примъквали все по-наблизо и по-наблизо, заобикаляйки плътно Дърваря и Дейвид.

Внезапно нещо сиво се мярнало във въздуха отдясно — един от обикновените вълци не издържал на изкушението и се стрелнал напред, всъщност право към Дейвид. Дърваря сръчно замахнал с брадвата само веднъж, чуло се жалостиво квичене и вълкът тупнал на земята мъртъв, а главата му се търкулнала встрани отсечена. Глутницата шумно завила в хор, зверовете се засуетили на място, възбудени, но и уплашени. Човекът вълк изгледал мъртвото животно, сетне бавно извил глава и изръмжал срещу Дърваря, показали се дългите остри зъби, козината му настръхнала под ризата. Дейвид си рекъл, че се кани да ги нападне, а нахвърли ли се той, то и другите със сигурност ще го последват и тогава… Човешкото в това същество обаче, изглежда, надвило и то овладяло гнева си. Изправило се на задните крака отново и поклатило глава.

— Предупредил съм ги да стоят далеч от теб, Дърварю, но те гладуват, сам виждаш — бавно рекло то. — Имаме нови врагове, нови хищници, които ни отнемат храната. И все пак убитият не е като нас, Дърварю. Ние не сме животни. Но по-нисшите видове не могат да сдържат нуждите си.

В същото време Дърваря и Дейвид бавно отстъпвали към вратата, опитвайки се да скъсят разстоянието и да влязат в дома.

— Не се самозалъгвай, звяр — обадил се Дърваря. — Такова нещо като „ние“ няма, просто не съществува. Аз лично имам много повече общо с дърветата и почвата в гората, отколкото с теб и твоя вид.

Междувременно някои от вълците вече разкъсвали мъртвия си другар, но сред тях нямало никой от облечените в дрехи. Всъщност и те жадно поглеждали към трупа, но поне външно се опитвали да поддържат впечатление за самоконтрол. Съвсем явно било обаче, че го правят с много усилия, защото ноздрите им трептели при миризмата на кръв, видно било как се свиват и раздуват. Момчето било сигурно, че няма ли го тук Дърваря, те мигом ще го разкъсат и изядат. Зверовете от по-нисшия вълчи вид били открити канибали, готови да изядат себеподобния, но пък стръвта и апетитите на другите, облечените в опит да приличат на хора, се изявявали не по-малко красноречиво и убедително.

Човекът вълк се замислил над думите на Дърваря, а в същия миг Дейвид, скрит зад гърба на едрия мъж, извадил ключа и протегнал ръка към вратата.

— Ако връзка между нас наистина няма — рекъл звярът ехидно, то значи съвестта ми е чиста.

Тогава се извърнал към смълчаната глутница и изревал:

— Хайде, братя, дойде времето да се нахраним.

Дейвид вече отключвал, а човекът вълк току приклякал, готов за скок.

Внезапно се чул предупредителен вой, идвал от вълка часовой на пост на края на гората. Животните и техният водач мигом извили глави в същата посока, усетили опасността. Вниманието им се отвлякло за миг, а Дейвид рискувал и макар че ръката автоматично завъртяла ключа, очите му се насочили към крайните дървета. Там се случвало нещо извънредно странно. Змиевидни зеленикави форми се прокрадвали сред дърветата, увивали се около дънерите. Най-близкият до тях вълк побягнал с уплашено скимтене, но от недалечния клон се стрелнало нещо, подобно на челен бръшлянов филиз, увило се в плътна примка около врата му и с лекота го повдигнало във въздуха. Разтресло го здраво, отнесло го още и още нагоре. Примката се стягана и го задушавала, звярът уплашено виел и ритал с крака, но гласът му бавно затихвал.

В следващия миг сякаш цялата гора оживяла, отвсякъде като пипала на смъртоносен гигантски октопод се заизвивали същите змиеподобни зелени филизи. Ловели вълците и човеците вълци — кого за краката, кого за муцуната или врата. Извивали се около тях и бавно ги задушавали, докато животните губели сили, за да се отпуснат напълно безпомощни на земята. Зверовете се опитвали да се борят, хапели, злокобно щракали с челюсти, грозно ръмжали, но били напълно безпомощни срещу този враг. И скоро оцелелите предпочели да се оттеглят и позорно да избягат.

Дейвид отворил вратата в мига, когато близкият до тях водач въртял глава наляво и надясно, разкъсван от съмнения дали да ги нападне, или да се спасява с бягство. Същите змиевидни ластари пълзели вече и насам, извивали се около лехите на зеленчуковата градина и приближавали, макар и бавно. Водачът хвърлил бърз поглед към Дърваря и с последно яростно изръмжаване се извърнал, за да побегне на юг. Междувременно Дърваря и Дейвид успели да влязат и да затворят вратата след себе си, скривайки се на безопасно място в къщурката. А отвън долитали отчаяните ревове и вой на умиращите зверове, чиито другари се спасявали с позорен бяг.