Джон Конъли
Книга за изгубените неща (27)

XXVII
За кралския замък и за срещата с краля

Денят се точел безкраен, уморителен, сив, чак до здрач и падането на нощта, посрещната от Дейвид с дълбоко удовлетворение и благодарност. Бил уморен до смърт, паднал духом, гърбът и краката ужасно го болели от безкрайната езда. Все пак уроците на Роланд си казвали думата — знаел как да се държи на седлото, как точно да нагласи стремената, юздите. Затова пътувал на Сцила далеч по-умело, отколкото в началото, макар и конят да бил прекалено едър за него. Снеговалежът затихвал, сега се носели само дребни снежинки и личало, че бурята скоро съвсем ще затихне. Земята замряла, потопена в сняг и тишина, сякаш по-красива отпреди, може би заради бялото покривало.

Задал се завой. Пред Дейвид хоризонтът изпъквал, леко обагрен в меки жълтеникави тонове, и той се досетил, че кралският замък е вече наблизо. Тогава се ободрил, дошло му настроение, а и като че почувствал прилив на нова енергия. Побутнал с колене Сцила, давайки й знак да увеличи темпото, макар и двамата да били гладни и уморени. Сцила минала в тръс, сякаш подушвала сено, прясна вода и топъл обор за почивка. В следния миг обаче Дейвид я спрял и внимателно се ослушал. Счуло му се нещо, макар и да било възможно да е и далечен вятър, въпреки че нощта била тиха. Изглежда, и Сцила усещала нещо, защото изцвилила и неспокойно потропвала с копитата по пътя. Дейвид я потупал по хълбока, опитвайки да я успокои, но в същия миг и той усетил напрежение.

— Тихичко, Сцила — помолил той.

Но сега го чул по-силно и ясно. Някъде виел вълк. Не можело с точност да се определи разстоянието, защото снегът заглушавал звука и създавал измамни усещания, но щом го чувал, без да напряга слуха си, какво тогава? Значи не е далеч и това изобщо не се харесало на Дейвид. Откъм гората чул други шумове и веднага измъкнал меча, представяйки си белите зъби, розовия език, зейналата вълча паст и щракащите й челюсти. Само че насреща му се задал не друг, а Гърбушкото. В ръка държал дълъг и тънък, закривен кинжал. Дейвид повдигнал меча, острието насочил право към гърбатия, очите му сурово измервали приближаващата фигура.

— О, я си прибери оръжието — обадил се Гърбушкото. — От мен няма защо да се страхуваш.

Но Дейвид задържал меча все така насочен и с удоволствие констатирал, че ръката му не трепва. Това не учудило новодошлия.

— Добре де — рекъл той. — Както искаш. Но да знаеш, че вълците идват. Не зная колко време ще мога да ги задържа сам, но ще е достатъчно, за да стигнеш до замъка. Само че ще вървиш единствено по пътя и няма да се изкушаваш да търсиш преки пътеки, защото могат да те отведат не там, където трябва.

Проехтял вой отново и отново, сега вълците явно били повече от един.

— А вие защо ми помагате? — запитал Дейвид.

— Аз ли? Че аз още от началото ти помагам — отвърнал Гърбушкото. Само че ти си прекалено самонадеян да го разбереш. През цялото време вървях подпре ти и ти спасявах живота и все за да можеш да стигнеш до замъка. Хайде, отивай при краля. Той те очаква. Хайде, върви!

С тези думи Гърбушкото оставил момчето и тръгнал към гората, размахвайки кинжала със свистене, сякаш вече убива вълци. Стигнал до края на дърветата, но не навлязъл сред тях, а продължил да върви по края на гората. Дейвид го изпратил с поглед, сетне решил, че няма причини да не последва съвета му, и побутнал Сцила с колене. Гърбатият се сгушил в хралупата на огромен дъб и оттам със задоволство видял, че момчето потегля напред. Оказало се по-мъчно, отколкото смятал в началото, но все пак планът му се изпълнявал — момчето отивало точно там, където той искал. А това приближавало Гърбушкото до крайната му цел.

— Джорджи, Джорджи, хей, момче — запял той доволно, облизвайки се. — Хей ръчички, хей ги две, те ме слушкат най-добре…

Изкикотил се щастливо, но веднага запушил уста с длан. Усещал, че вече не е сам. Откъм дърветата се чуло сумтене, подала се силно космата черна форма, зъбатата уста на вълка съгледвач бълвала пара. Гърбушкото се свил на топчица, търкулнал се в най-дълбоката пряспа и само връхчето на острия кинжал се подавало лекичко от снега.

И щом звярът минал край него, гърбатият разпорил търбуха му отдолу от опашката чак до устата, а вътрешностите му се изсипали в белоснежната покривка, изпускайки облаци пара.

 

 

Пътят се извивал завой след завой и постепенно се стеснявал, но Дейвид усещал, че краят идва и той е близо до целта. Сега от двете му страни вече се издигали стръмни, почти отвесни скали, образувайки истински каньон, където ехото от копитата на Сцила се носело надалеч и се връщало. Тук сняг много нямало, сигурно високите стени ограничавали валежа. Не след дълго излезли от каньона, пред тях се ширнала просторна долина, а в нея синеела река. На не повече от миля оттук, на брега на реката, се извисявал кралският замък. Голям и красив бил, с високи и дебели стени, множество кули и вътрешни постройки. Прозорците светели, по стените с бойниците горели огньове, а стражите държали факли.

Сцила спряла и докато Дейвид удивено наблюдавал красивата гледка, подвижният мост на крепостта се спуснал, вратите се отворили, тържествено прозвучали рогове. Излязла група от дванайсетина конници, прекосила моста и устремно препуснала към него. Загрижен, че вълците могат да се появят всеки момент, Дейвид не се поколебал повече, а пришпорил Сцила насреща им. Срещнали се на средата на пътя и воините бързо заобиколили момчето, насочвайки копията си към устата на каньона, откъдето можела да се появи опасност.

— Очаквахме те — обадил се един от тях.

Бил по-възрастен от другите, по лицето си носел стари белези от множество битки. Изпод шлема и по ризницата падала и се разстилала сиво-кестенява коса, а на гръдната му броня блестял сребърен герб с релефни бронзови украшения.

— Заповядай с нас — поканил го военачалникът. — Наредено ни е да те отведем на безопасно място в кралските покои.

Дейвид препуснал към замъка, а кралската стража го обградила плътно от всички страни. Сигурно затова се почувствал едновременно защитен, но и пленник. До портата стигнали без инциденти, влезли в замъка, а мостът незабавно се вдигнал след тях. Появили се прислужници, най-почтително помогнали на Дейвид да слезе от кобилата. Любезно го наметнали с плащ от мека черна кожа, поднесли му сребърна чаша със сладка, гореща напитка, за да се стопли. Един от тях поел поводите на Сцила и Дейвид тутакси отворил уста да го спре, но възрастният воин се обадил:

— Не се безпокой. Добре ще се погрижат за кобилата. Ще бъде настанена недалеч от твоите покои, ще я нахранят и почистят. Аз съм Дънкан, предводител на кралската гвардия. Нямаш основания за тревога. Тук си в безопасност, почетен гостенин на краля си.

Сетне го повел със себе си към двореца. Вървял отпред, Дейвид го следвал на неголямо разстояние. Прекосили двора, влезли в красива сграда. Тук имало множество царедворци, цели тълпи елегантно облечени мъже, жени и дворцови слуги в ливреи. Толкова много хора на едно място не бил виждал от началото на пътуванията си. Интересно му било, а и той самият бил също обект на голямо любопитство. Младите прислужници се спирали на групички, гледали го скришом, шушукали си усмихнати. Възрастни придворни му кимали любезно с глава. Момчетата от прислугата го гледали със страхопочитание.

— Много са слушали за теб — обадил се Дънкан.

— Че как са научили? — учудил се Дейвид.

На това Дънкан загадъчно отговорил само едно — че кралят си знае работата.

Минавали по безкрайни каменни коридори с големи запалени факли по стените, встрани се редели красиво обзаведени запи. Тук слуги се срещали по-малко, повече били царедворците и велможите — мъже със сериозни лица и златни накити. Гледали на Дейвид различно, а по лицата им той четял нееднакви чувства — задоволство, загриженост, подозрение, дори страх.

Накрая двамата с Дънкан стигнали до висока двойна врата, богато украсена с множество символи, изваяни дракони и гълъби. От двете й страни стояли едри стражи с кръстосани алебарди в ръка. Щом зърнали Дънкан, те веднага разтворили крилата й, открила се голяма зала с мраморни колони, подовете покрити с пищно извезани килими. По стените висели огромни гоблени и те придавали на помещението топлота и уют. На тях били изобразени чутовни битки, ловни сцени, сватби, погребения, коронации. Тук имало още и още придворни, както и подредени в две редици войни. По средата на този шпалир минали Дейвид и Дънкан на път към огромния трон, поставен на платформа, към която водели три стъпала. На трона седял извънредно възрастен, престар мъж с обкичена с червени рубини корона на главата. Не изглеждал щастлив този човек, по-скоро имал много, много изморен вид. Сигурно короната му тежала и в буквален, и в преносен смисъл, защото по челото му кожата червенеела като охлузена. Очите му били полузатворени, дишането — плитко.

Дънкан паднал на коляно, ниско свел глава. И веднага дръпнал крака на Дейвид в явен знак и той да направи същото. До този миг на Дейвид не му се било случвало да бъде приеман от кралска особа, затова не знаел как точно да постъпи, но веднага последвал примера. Само че свеждайки глава, веднага отправил поглед нагоре, за да може да следи изражението на стария суверен.

— Ваше Величество, той е тук — обадил се Дънкан.

Кралят се раздвижил, отворил очите по-широко.

— Приближи се повече — наредил той на момчето.

Сега то пък не знаело дали да се изправи, за да се приближи, или да се влачи по колене. Никак не му се искало да загази по някакъв начин, неволно обиждайки, когото и да е тук.

— Можеш да се изправиш — рекъл кралят, сякаш прочел мислите му, и отново го повикал със закривен пръст. — Ела, приближи се по-добре да те видя.

Дейвид станал и се изкачил по стъпалата, заставайки пред възрастния владетел. С голямо усилие кралят се навел напред, поставил ръка на рамото му и почти се облегнал върху момчето. Всъщност той не бил тежък, тялото му приличало на живи мощи и Дейвид си спомнил мумифицираните в броните си рицари в омагьосаната крепост.

— Много отдалеч идваш — поклатил глава кралят. — И малцина са успявали да постигнат това, което ти си съумял с делата си.

Дейвид не се досещал как да отвърне. Да каже „благодаря“ му се струвало неуместно, пък и съвсем не бил особено горд от постигнатото досега. И Дърваря, и Роланд били мъртви, на съвестта му тежали двамата разбойници, сигурно отдавна заровени под снега. Дали кралят знае и за тях? Срамувал се да запита. А този владетел, изглежда, знаел прекалено много като за човек, който иначе е на път да загуби господарството си.

Колебал се още малко, току изтърсил:

— Много съм щастлив да бъда тук, Ваше Величество — рекъл и с тъга си казал, че може би Роланд би бил доволен от подобна дипломация.

Кралят кимнал и се усмихнал, сякаш в неговия двор било невъзможно някой изобщо да бъде нещастен.

— Ваше Величество осмелил се отново Дейвид, — казаха ми, че ще ми помогнете да се завърна у дома. Разбрах също, че имате книга, в която…

Суверенът вдигнал ръка, била съсухрена, цялата покрита с изпъкнали вени и изпъстрена с кафяви старчески петна.

— Всяко нещо с времето си — хрипаво отвърнал той и повторил: — Всяко нещо с времето си. Първо да се нахраниш и да починеш. Утре сутрин отново ще говорим. А сега Дънкан ще ти покаже покоите. Няма да бъдеш далеч от мен.

И с това привършила първата аудиенция. Дейвид слязъл от платформата заднешком, защото чувствал, че иначе може да обиди монарха. Дънкан кимал одобрително, харесвала му схватливостта на момчето. И с поклон към своя господар той повел Дейвид към малка врата вдясно от трона. Оттам късо стълбище водело до балкон, който опасвал залата на половин височина, а по продължението му следвали врата след врата. Дънкан отворил една от тях, въвел госта в огромно помещение с маса и шест стола по средата, камина в едната стена и три прозореца с изглед към реката и пътя към замъка. Върху шкаф край балдахина нов кат чисти дрехи очаквал госта, масата била сложена: горещо печено пиле, картофи, зеленчуци, пресен плодов пудинг. В съседство имало кана с вода и горещо вино в мраморна кана. Пред огъня в камината стояла пълна вана, а под нея голяма скара с нажежени до червено въглени.

— Нахрани се до насита, сетне си почивай — рекъл Дънкан. — Утре сутринта ще дойда да те взема. Нуждаеш ли се от нещо, просто използвай звънчето до леглото. Вратата не е заключена, но, моля те, не излизай от стаята. Замъкът не ти е познат и не бихме искали да се изгубиш.

Дънкан се поклонил учтиво, сетне излязъл. Дейвид свалил обувките, някои от дрехите. Изял почти цялото пиле, похапнал от плодовия пудинг, опитал виното, но не му харесало. В неголям дрешник в стената намерил дървена скамейка с дупка в нея, това било тоалетната. Там миришело ужасно въпреки окачените по стените цветя и най-разнообразни билки. Дейвид едва изтърпял вонята, през цялото време си стискал носа, а когато свършил, изтичал навън и с облекчение поел въздух. Изкъпал се във ваната, облякъл широка вълнена нощница. Преди да си легне обаче, тихичко открехнал вратата. Тронната зала долу била празна, кралят сигурно отдавна се бил оттеглил в покоите си. По балкона вървял едър страж, още един се виждал по-надолу, на отсрещната страна — също. Дебелите стени поглъщали звука, на пръв поглед изглеждало сякаш само той и неколцината стражи са единствените хора в замъка. Затворил вратата, качил се на високото легло и както бил изморен, незабавно потънал в здрав, дълбок сън.

 

 

Събудил се изведнъж, сякаш стреснат от нещо, и в първия миг не могъл да си даде сметка къде се намира. Решил, че е в мансардата, и се огледал за книгите и играчките, но ги нямало. Сетне изведнъж споменът нахлул в съзнанието му. Седнал в леглото, забелязал, че в камината някой е сложил още дърва. Масата и останките от снощната вечеря били разчистени, ваната и скарата с въглените — изнесени. Явно е действано тихо и внимателно.

Нямал представа дали е много рано или късно, струвало му се, че е някъде посред нощ. Замъкът тънел в тишина, през прозореца зърнал далечната бледа луна, надничала иззад тънки, прозрачни облаци. Какво ли го е събудило? Тъкмо сънувал дома, когато чул гласове, а те нямали нищо общо с него. В началото инстинктивно се опитвал да ги свърже със съня, така както понякога изморен и дълбоко заспал човек възприема звука на будилника като телефонен звън. Вече напълно разбуден, изправен сред възглавниците, се заслушал внимателно и сега по-ясно различил гласовете. Разговаряли двама мъже, дори му се сторило, че и неговото име споменават. Отхвърлил завивките, тихичко слязъл на пода, промъкнал се до вратата. Там поставил ухо на ключалката и се опитал да чуе повече, но гласовете били приглушени, думите им не се разбирали ясно. Е, тогава се осмелил да открехне вратата и да надникне навън.

Стражите на балкона ги нямало. А гласовете долитали отдолу, откъм тронната зала. Прокрадвайки се напред в мрака, Дейвид се скрил зад голяма сребърна урна и надникнал през дупките в парапета. Единият от събеседниците се оказал самият крал, само че не седял на трона, а на най-горното стъпало към него, загърнат в дебела пурпурна роба, под която се виждала извезаната му със златни ширити бяла нощница. Мътно блестяло плешивото му теме, по него пъстреели същите кафеникави петна, каквито имало и по ръцете му. Въпреки плътната дреха монархът потрепервал от нощния студ в огромната зала и от време на време поглаждал провисналата до яката на робата дълга бяла коса над ушите.

А на трона му седял Гърбушкото, кръстосал нозе, преплел опрените на коленете си пръсти. Изглеждал недоволен от нещо, казано от краля, защото след малко ядно се изхрачил върху пода. И Дейвид за втори път чул как плюнката му засъсква и закипява.

— Тази работа не става бързо — рекъл в следващия миг Гърбушкото. — Още няколко часа няма да те убият, я!

— Изглежда, че мен наистина нищо не е в състояние да ме убие — отвърнал кралят. — Но ти нали ми обеща да сложим край на всичко това? Най-после и аз имам нужда от почивка. Искам да легна, да спя, да спя… в гробницата и да се разпадна, на прах да се превърна. Ти обеща, че най-сетне ще ми бъде разрешено да умра…

— Той смята, че книгата ще му помогне — прекъснал го гърбатият. — Когато разбере, че тя няма никаква стойност, ще стане по-сговорчив, тогава и двамата ще получим онова, което искаме от него.

Кралят се размърдал и на Дейвид му се сторило, че в скута му вижда книга. Дебел том, подвързан в кафява кожа, на пръв поглед много, много стар, овехтял и окъсан.

— За мен тя определено има стойност — възразил кралят.

— Значи можеш да си я отнесеш в гроба заедно със себе си — съгласил се Гърбушкото. — За всеки друг тя е безполезна. Обаче докато не му дойде времето, остави си я на мястото, за да го примамва.

Кралят се изправил с мъка и закуцукал надолу по стъпалата. Отправил се към малка ниша в стената и грижливо поставил тома върху позлатена възглавница. Дейвид гледал удивено. Защо ли по-рано не е забелязал нишата? Вероятно защото е била скрита зад гоблените.

— Не се безпокой, Твое Величество — саркастично се обадил гърбатият. — Сделката ни е вече почти приключена.

Монархът се изправил гордо и отвърнал:

— Това не беше никаква сделка. Нито за мен, нито за теб, когато ме увещаваше и подлъгваше.

Гърбушкото скочил от трона и с един-единствен скок се намерил току под носа на суверена. Но той не се стреснал, нито помръднал.

— Ти насила с нищо не си се съгласявал. Иначе си го наричай както искаш — сделка или не — озъбил се той. — Дадох ти желаното, в замяна бях съвсем ясен какво очаквам от теб.

— Аз тогава бях само дете — възразил кралят. — При това едно обидено дете. Не съм съзнавал вредата, която нанасям.

— О, и си мислиш, че това те извинява, а? Ти като дете нещата си ги виждал само в бяло и черно, а? Не си различавал между добро и лошо, приятно и болезнено, а? А сега как ги виждаш? Само в сиви тонове ли? Дори и за кралството си не можеш да се погрижиш, воля нямаш да вземеш решение кое е право, кое — криво, или да си признаеш, че май вече и за това не те бива. Отлично си знаел с какво се съгласяваш през онзи ден, когато направихме сделката! Сега паметта ти е задръстена от разни съжаления и своите собствени слабости на мен се опитваш да прехвърляш, нали? Внимавай какви ги дрънкаш, старче, за да не бъда принуден да ти напомням за властта, която все още имам над теб!

— Какво би могъл да ми сториш, което вече да не е сторено? — въздъхнал кралят. — Единствено смъртта ми е останала, а ти дори и нея ми отказваш.

Гърбушкото се изправил на пръсти и се навел към монарха, лицата им почти се допрели.

— Запомни, и то добре го запомни, дъртак такъв — смъртта бива лека и тежка! Мога да ти я направя приятна, като следобедна дрямка кротка. А може да бъде и иначе: болезнена и продължителна, доколкото съсухреното ти тяло и дъртите кокали издържат. И това не го забравяй!

Гърбушкото се завъртял на пети и закрачил към стената зад трона. Там потънал в гоблена с изображение на еднорог, само факлата над него кратко примигнала. В залата останал само кралят. Старият суверен се върнал при нишата с книгата, разгърнал я и се загледал в отворената страници. Дълго гледал в нея, сякаш нещо му се разкривало, сетне я затворил и напуснал залата през вратата под балкона. Дейвид останал сам. Дълго чакал стражите да се завърнат, но това не станало. Изчакал още малко, а тишината била все така плътна, тогава изтичал към стълбището и слязъл в тронната зала. Тихичко прекосил широкото пространство и стигнал до нишата.

Значи това е книгата, за която говорил Дърваря, а после я споменавал и Роланд. Книга за изгубените неща. А Гърбушкото току-що я обявил за безполезна, макар че кралят пък, изглежда, я ценял повече дори и от короната си. А може би гърбатият не е прав? — помислил Дейвид. Възможно ли е той да не разбира какво съдържат страниците й?

Тогава протегнал ръка, взел книгата.