Джон Конъли
Книга за изгубените неща (2)

II
За Роуз и доктор Мобърли, както и за смисъла на множество дребни неща

Странно или не, но Дейвид запомнил, че скоро след смъртта на майка си почувствал почти облекчение. Ставало дума именно за такова състояние и то предизвикало у него угризения. Но то било усещане двояко и особено, защото в същото време съзнавал, че нищо не е в състояние да върне майка му обратно, и страдал. Независимо от думите на свещеника, че се намира на по-добро, по-щастливо място и на болките й е настъпил край. Не помагали и твърденията, че е постоянно около Дейвид и бди над него, нищо че той не я вижда. Че може ли една невидима, безтелесна майка да ходи с теб на дълги летни разходки, да ти разказва интересни неща и от бездънната съкровищница на знанията си да черпи отговори на всичко, което я запиташ — като например как се нарича това дърво или ей онова цвете там? Да ти помага, когато си пишеш домашните, поправяйки някоя и друга правописна грешка, да разяснява смисъла на непознато стихотворение и навела се над теб, да усещаш познатото ухание на парфюм? Може ли един нетленен дух да ти чете забавни неща през студените есенни вечери, когато огънят весело пращи в камината, дъждовните капки потропват по прозорците, а в стаята мирише на дървесен дим и препечени кифлички?

Дейвид помнел и друго: през последните тъжни, проточили се болезнено месеци майка му не била в състояние да прави, което и да е от тези неща. Предписаните от докторите лекарства я правели сънлива, отпаднала. Не можела да се съсредоточава дори и за нещо съвсем простичко, още по-малко да ходи на дълги разходки. А някъде почти към края Дейвид вече не бил сигурен и дали го разпознава. При това вече около нея и намирисвало особено — не отблъскващо, просто особено, като например стари, отдавна неносени дрехи. Нощем проплаквала насън, а баща му я прегръщал и приласкавал в опит да облекчи болката. Когато състоянието й се влошавало повече, викали лекар. Сетне болестта преминала в критична фаза, една нощ дошла линейка, отвела я в болница. Само че каква ли болница била тя — неистинска, казвал си Дейвид, защото в нея никой не оздравявал и никога повече не се завръщал у дома. Там болните лежали тихо, все по-рядко ставали и говорели, докато някой ден настъпвала гробовна тишина, а утринта заварвала нечие легло празно.

Тази неистинска болница била доста далеч от тяхната къща, но бащата посещавал болната през ден вечер след работа и вечеря. И момчето ходело с него в стария им форд осмица поне два пъти седмично, макар че така му оставало съвсем малко време за подготвяне на домашните. Бащата се уморявал много и Дейвид се питал откъде ли взима енергия сутрин да става, да приготвя закуска, да го изпраща на училище, а сетне пак да ходи на работа. После, връщайки се, отново да се заема с домашните дела, да прави чай, да помага на сина в уроците, да посещава майка му в болницата и пак да се връща у дома, да го слага да спи с целувка, а сетне и вестника да прочита час преди лягане.

Една нощ момчето се пробудило с пресъхнало гърло, тръгнало към кухнята да си вземе вода и слизайки на долния етаж, заварило баща си да спи в гостната на креслото с увиснала глава и търкалящ се в нозете му вестник. Било три часа след полунощ. Не знаело как да постъпи, но накрая решило да го събуди, защото помнело как то самото веднъж заспало във влака по същия начин, а сетне вратът го болял дни наред. Баща му изглеждал изненадан и леко ядосан, че го будят, но сетне станал и се прибрал в спалнята си на горния етаж. А Дейвид се запитал дали това е първият път, когато е заспал така — напълно облечен, при това не в собственото си легло.

Но майчината смърт, за нея самата истинско спасение от страданията, означавала и още други неща: край на уморителните, сякаш безкрайни пътувания до голямата жълта сграда на неистинската болница, където хората чезнели и се смалявали, за да потънат в небитието. Край на заспиването от преумора в креслата, край на набързо приготвените вечери. У дома обаче настъпила гробовна тишина, както става, когато отнесат домашния часовник на поправка. Не след много човек усеща отсъствието му, защото го няма вече онова познато, успокоително тиктакане и то започва да му липсва.

Така усещането за облекчение се стопило в Дейвид след няколко дена и той отново изпитал чувство за вина, задето е доволен, че повече няма да има всичките онези наложителни заради майчината болест задължения. Угризенията останали да го измъчват и през следващите месеци. При това все повече се усилвали и той често се питал дали не би било по-добре майка му все още да е в болницата. Казвал си, че би ходил да я навестява всеки божи ден, та дори и това да налага да става сутринта по-рано, за да си довършва домашните. А животът без нея ставал все по-непоносим.

И училището му натежало, все по-трудно му се струвало да ходи там. Отдалечил се от приятелите дори още преди да е дошло лятото и топлите ваканционни повеи да са ги разпилели като глухарчета всеки по различни места. Вече вървели слухове, че през септември — с началото на учебната година — децата ще бъдат евакуирани от Лондон и изпратени в провинцията, но баща му обещавал, че няма да се разделят. В края на краищата, казвал той, сега сме останали само двамата и трябва да сме заедно.

Баща му плащал на жена на име Хауард да помага в домакинството по няколко часа дневно — да чисти, да готви веднъж, да пере и глади. Когато Дейвид се връщал от училище, тя обичайно била в дома, но винаги достатъчно заета и в невъзможност да му обръща внимание. Освен това посещавала курсовете на гражданската отбрана, там подготвяли хората за спешни действия при въздушни нападения, грижела се за собственото си семейство и съвсем не разполагала с време да говори с Дейвид или да се интересува как е минал денят му.

Госпожата си тръгвала някъде след четири часа, бащата се връщал от университета чак в шест, а много често и доста по-късно. Всъщност Дейвид прекарвал много часове сам, с радиото и книгите. Понякога влизал в някогашната спалня на родителите си. Там майчините дрехи все още висели в един от дрешниците — спретнато подредени рокли и поли, досущ човеци в редици, стига да се взреш малко повечко и с нужната нагласа. Дейвид прокарвал пръсти по тях, те тихичко шумели, като че шепнат, струвало му се, че помръдват — сякаш майка му е в тях. Друг път се изтягал на широкото легло, опирал лице на възглавницата откъм майчината страна, там, където си представял, че някога е лежала нейната глава.

Новият му свят се оказал прекалено болезнен, трудно се справял с него. Нещо в съзнанието му започнало да се бунтува. Та нали се бе старал, и то предостатъчно? Спазвал правилата, броял грижливо, внимавал да не сбърка. И все пак животът го измамил. Различавал се този свят от другия в приказките. Нали? Там доброто се възнаграждава, а злото — наказва. Спазваш ли правилата, придържаш ли се към пътя, не влизаш ли в гората, нищо лошо няма да ти се случи. Заболее ли някой, както старият крал в една от приказките, синовете му тръгват по големия, широк свят да дирят цяр като живата вода например и поне един от тях да се окаже достатъчно смел и предан, тогава кралският живот ще бъде спасен. А Дейвид се държал смело, нали? Майка му — още по-храбро, но в края на краищата смелостта се оказала недостатъчна. Значи в неговия свят това качество не се възнаграждава. И колкото повече мислел за това, толкова по-силно си пожелавал повече да не е част от него.

Продължавал да изпълнява правилата, но вече не с предишната охота. Пак докосвал крановете и дръжките на вратите по два пъти, първо с лявата, сетне с дясната ръка, просто за да е щастливо четно число. Сутрин пак първо стъпвал с левия крак на пода, както и на вътрешната стълба в къщата, все пак то не било чак толкова трудно. Понякога се питал какво ли ще стане, ако не се придържа към правилата чак толкова точно? Не знаел, не бил сигурен — току-виж на баща си навредил? Може би е спасил бащиния живот по-рано именно спазвайки предписанията, макар и да не бе успял с майчиния? Но сега са само двамата, по-добре да не поема никакви рискове.

Само че тогава в живота му се появила Роуз и припадъците започнали.

За пръв път се случило на Трафалгарския площад, там отишли с баща си да хранят гълъбите. Било в неделя, първо обядвали в „Попюлър Кафе“ на „Пикадили“. Баща му казал, че скоро щели да го затварят, и Дейвид се натъжил, защото много харесвал този ресторант.

От смъртта на майка му били изминали пет месеца, три седмици и четири дни. В ресторанта на масата им се появила жена, бащата я представил с името Роуз. Била доста слаба, с дълга черна коса и яркочервени устни. Дрехите й изглеждали скъпи, злато и диаманти святкали на ушите и шията й. Твърдяла, че се задоволява с много малко храна, но си изяла почти цялата порция пилешко, при това й останало достатъчно място за пудинга впоследствие. На Дейвид му се струвала позната, по-късно разбрал защо — оказала се управителката на неистинската болница, където починала майка му. Бащата изтъкнал, че Роуз положила големи, специални грижи за нея. Дейвид обаче си помислил друго: не ще да са били чак толкова специални, че да предотвратят смъртта й, нали?

Роуз опитвала да заговори Дейвид за училището, приятелите там и любимите му вечерни занимания, но той отговарял кратко, с по една дума, че и погледа й отбягвал. Не му харесвал начинът, по който гледала баща му, и това, че се обръщала към него свойски, с малкото му име. Не му се нравело и това, че често докосва ръката му, винаги когато той каже нещо забавно или умно. На първо място обаче го дразнел фактът, че баща му се опитва да остроумничи и интимничи с тази жена. Не било честно.

Когато излезли от ресторанта, Роуз хванала баща му под ръка. Дейвид вървял малко пред тях, за двамата, изглежда, така било по-добре. Не разбирал точно какво всъщност става или поне така си мислел. Когато приближили Трафалгарския площад, мълчаливо приел от бащината ръка пликче със семенца за гълъбите и скоро те се насъбрали около него. Наблюдавал ги без особен интерес: гладни птици, с охота кълват храната, перата им зацапани със сажди и типичната градска мръсотия, очите им празни, възглупави. Баща му и Роуз стояли недалеч и тихо разговаряли. Изведнъж се целунали кратко, сигурно смятали, че той не ги вижда.

Именно тогава се случило — както си подхвърлял зрънцата, а по-гладните птици почти докосвали ръката му. В един миг бил наведен към тях, в следващия — лежал на площада с бащиното сако под главата, а наоколо виждал събрани любопитни зяпачи, че и някой и друг гълъб. Гледат го с интерес, а над главите им пълни, кълбести облаци, същински балони от празни мисли. Приклекнал до него, баща му обяснявал случилото се с припадък. Дейвид помислил, че сигурно е прав, само дето в главата му звучали множество чудати гласове и шепот, нещо непознато досега, при това имал откъслечен, неясен спомен за странен горист пейзаж и вой на вълци. Чувал и гласа на Роуз, питала с какво може да помогне, а баща му отвърнал, че нещата ще се оправят, просто ще го отведе у дома и ще го сложи да спи. Сетне повикали такси, баща му го внесъл вътре и преди да потеглят, рекъл на Роуз, че по-късно ще й телефонира.

Същата вечер, докато почивал в спалнята, Дейвид все така чувал шепота и гласовете, само че сега към тях се присъединили и тези на книгите. Наложило се да си запушва ушите с възглавницата, за да заглуши шума, защото най-старите приказки се пробуждали от дълъг, дълбок сън и си търсели места, където да оживеят.

Кабинетът на доктор Мобърли се намирал в красив дом на широка улица в централен Лондон. В него било много тихо. Скъпи килими застилали обширните стаи, по стените висели картини с морски сюжети, кораби в открито море. В чакалнята ги посрещнала възрастна секретарка със снежнобяла коса; тя се изправила иззад бюро, върху него имало купчета документи, пишеща машина и телефон. Дейвид и баща му седнали на близкото канапе. В ъгъла тиктакал голям, поставен на пода часовник. И двамата мълчали. Може би защото в помещението било извънредно тихо и всичко казано помежду им щяло да бъде чуто от дамата на бюрото. Дейвид обаче имал усещането, че баща му е ядосан за нещо.

След първия пристъп на Трафалгарския площад получил още два подобни. Всеки следващ бил по-продължителен от предхождащия, а чудноватите образи в съзнанието му се умножавали: виждал замък с развени от кулите бойни знамена; гъста гора, където дървесната кора кърви в алено; неясна фигура, гърбата и злокобна, броди сред мътните сенки на този странен свят и сякаш очаква нещо или може би някого.

Преди това баща му го водил при семейния лекар доктор Бенсън, но той не успял да открие симптоми, на каквото и да е заболяване. Тогава изпратил Дейвид при специалист в голяма болница, който прегледал главата и очите му, святкал с фенерче в тях, задавал много въпроси. И бащата разпитвал още повече и най-подробно, включително за майката и нейната кончина. Докато разговаряли, казали на Дейвид да изчака навън, при това, когато баща му излязъл, изглеждал сериозно ядосан. И ето, накрая се озовали при доктор Мобърли.

А Мобърли бил психиатър.

На бюрото на секретарката бръмнало звънче, белокосата кимнала на бащата.

— Малкият може да влиза.

— Хайде, синко — рекъл бащата.

— Няма ли да дойдеш с мен? — запитал Дейвид.

Бащата поклатил глава и Дейвид разбрал, че той вече е разговарял с доктор Мобърли, вероятно по телефона.

— Лекарят желае да те прегледа насаме. Но не се безпокой. Аз съм тук и ще те чакам, докато свършите.

Показала се сестра, отвела момчето в лекарския кабинет. Доста по-широк и по-просторен от чакалнята бил. По стените му се редели широки лавици с множество дебели книги, само че не като тези, които Дейвид обичал да чете. Влизайки, му се сторило, че ги чува да разговарят. Повечето от думите им не разбирал, въпреки че говорели мнооого бавно, сякаш искат да подчертаят тежестта на казаното или пък обектът, към когото е насочено посланието им, е доволно глупав. След малко доловил, че някои спорят помежду си, но за него спорът бил безсмислен. Все едно дрън-дрън-дрън, както понякога по радиото в спорове между специалисти, които желаят да впечатлят опонентите и слушателите с голямата си ерудиция и интелигентност.

Тези книги силно обезпокоили момчето.

Дребен мъж със сива коса и още по-сива брада седял зад старинното бюро в кабинета, а то изглеждало прекалено голямо за него. Костюмът му бил тъмен на цвят и някак си торбест, завързаната стегнато на шията папийонка — в червено и черно.

— Добре дошъл — обадил се той. — Аз съм доктор Мобърли. А ти трябва да си Дейвид.

Момчето кимнало. Докторът го поканил да седне и запрелиствал поставения пред него бележник, препрочитайки написаното в него, като през цялото време разсеяно подръпвал брада. По едно време привършил с четенето, вдигнал очи от бележника, запитал Дейвид как се чувства. Добре, отвърнало момчето. Сигурен ли е, че е така, отново попитал лекарят. Да, в рамките на нормалното, отговорил Дейвид. Мобърли помислил, изтъкнал, че баща му е обезпокоен за него, и пак задал въпрос: усеща ли липсата на майка си? Дейвид премълчал. Мобърли изчакал малко, рекъл, че не му харесват пристъпите, затова сега ще се опитат заедно да открият какво се крие зад тях.

Дал му кутийка с моливи, помолил го да нарисува къща. Дейвид избрал черен цвят, внимателно очертал стените и комина, сетне поставил прозорци и врата, тогава се захванал да рисува керемиди със закръглени краища на покрива. Съвсем бил погълнат от тях, когато лекарят го спрял с думите, че това е достатъчно. Загледал се в нарисуваното, от време на време повдигал очи, поглеждал момчето. Запитал защо не е помислил да рисува с повече цветове. Дейвид отвърнал, че рисунката не е завършена, щом приключи с керемидите, ще ги боядиса в червено. А лекарят попитал много бавно — по същия начин както говорели някои от книгите — защо именно керемидите са толкова важни?

Дейвид се позачудил — дали пък доктор Мобърли е наистина лекар? Предполага се, че лекарите са интелигентни хора. А този тук не му изглеждал особено умен. И много бавно обяснил, че няма ли керемиди на покрива, значи дъждът може да влиза в дома, затова те са толкова важни, колкото например и стените. А страхува ли се Дейвид, че дъждът може да влезе в къщата, запитал внезапно лекарят. Не обичам мокрото, отвърнало момчето. Ако навън вали, човек излиза облечен, подготвен, тогава не е толкова страшно, но у дома никой не се облича като за дъжд, нали?

При този отговор доктор Мобърли изглеждал донякъде объркан.

След малко помолил Дейвид да нарисува дърво. Момчето започнало с клоните, грижливо ги скицирало, сетне се захванало поред на всеки да добавя листа. Стигнало до третия, Мобърли го спрял. Този път на лицето му имало ново изражение — приличало на бащиното при успешно решена докрай кръстословица в неделния вестник. Лекарят изглеждал особено доволен от себе си, готов току да скочи от стола с насочен нагоре пръст и гордо да викне „Аха, аз казвах ли ви!“ — също както по карикатурите рисуват лудите учени.

Сега дошло ред на въпроси за дома, за майката и бащата. За пристъпите. Какво чувства преди настъпването им? А преди да е загубил съзнание, не му ли замирисва на нещо особено? Впоследствие боли ли го главата? Ами преди това? Може би го боли в момента?

Според Дейвид обаче лекарят не питал за най-важното, приемайки за даденост, че припадъкът води до пълно безсъзнание, а сетне момчето не помни нищо от изпитаното, преди да дойде в съзнание. А това не било вярно. Помислил дали да му разкаже за съпровождащите припадъците странни видения и пейзажи, но Мобърли вече отново разпитвал за майка му. Дейвид обаче не желаел да говори за майка си, още повече с непознати. Лекарят разпитвал и за Роуз, и чувствата му спрямо нея. Тук момчето направо не знаело какво да каже. Не харесвало тази жена, не му се искало баща му да е с нея, само че как да признае това пред доктора? Още повече че той вероятно после ще сподели казаното с баща му.

Към края на прегледа Дейвид се разплакал, без да осъзнава защо. Всъщност така силно заридал, че от носа му протекла кръв и това го изплашило. Тогава завикал, чак закрещял. Свлякъл се на пода, ситно треперещ, в съзнанието му заблестели ослепителни бели пламъци. Заудрял с юмруци по дъските и в същия миг чул как книгите зацъкали високо и неодобрително, а Мобърли завикал за помощ. В следващата секунда баща му нахлул в кабинета, тогава момчето почувствало, че потъва в тъмна бездна. Сторило му се, че това продължава само секунди, но всъщност продължило дълго време.

А в мрака чуло женски глас, заприличал му на майчиния. Тогава съзряло приближаваща се фигура. Тя обаче не била женска. Бил гърбав мъж, разкривен, с дълго лице и извита брадичка. Задавал се от сенките на своя свят.

И се усмихвал.