Джон Конъли
Книга за изгубените неща (10)

X
За измамните трикове, вероломството и похитените

Същата нощ Дейвид спал на леглото на Дърваря. То миришело на сушени плодове, шишарки и на животинските миризми, идващи от кожените дрехи и ботуши на стопанина. Самият той почивал на тежък стол край огнището с отпусната върху дръжката на брадвата ръка, а загасващите пламъци хвърляли гъвкави, тъжни сенки по лицето му.

Момчето дълго не успявало да заспи, въпреки че Дърваря го успокоявал: къщата е достатъчно здрава, никой не може да влезе насила в нея. Дори и цепките в капаците на прозорците се запушват нощем, а по средата на комина е поставена дебела метална пластина с пробити в нея мънички дупки — дима да пускат, но да спират всякакви опити на горските същества да проникнат по този път. Горите отвън тъмнеели тихи, привидно мирни, но това не било вярно — отвъд съвсем не царели истински мир и спокойствие. Дърваря обяснил на момчето, че нощем гората се променя. Материализират се недооформени създания на тъмни мисли, същества, пръкнали се дълбоко изпод земята, те завладяват леса, когато и сетната светлина си отива, а нормалните нощни животни се изпокриват кое, където види в неистов страх пред новите хищници. Защото който не успее да се скрие, умира.

Момчето изпитвало странно смесени чувства. Страх го било, разбира се, мъчели го сериозни съжаления, дори угризения за това, че постъпило така глупаво да изостави сигурността на собствения си дом и да навлезе в този непознат свят. Ужасно му се искало да може да се завърне към стария живот, колкото и трудно да изглеждало това. Но в същото време му се щяло да научи повече за тази тъй интересна чужда земя. А и обяснение за майчиния глас не било намерено, нали? Такива неща ли се случват с мъртвите? Може би те преминават в друг свят, като тукашния например? Или това е само междинно място, нещо като спирка по дългия път към един друг, отвъден свят? А може би майка му е била подмамена да попадне в капан? Или е станала някаква грешка? Може би не е трябвало да умира и сега се опитва да се задържи тук с надежда, че някой ще я открие и върне при любимите й хора? Не, не бива да се прибирам точно сега — казвал си Дейвид. И си повтарял, че ще остане, за да разкрие истината за майка си и ролята на този свят за съдбата й. А в краен случай онова дърво е маркирано, пътят назад може да се намери!

В същото време не забравял и баща си. Дали му липсва? Поредната мисъл затова предизвикала силна мъка и в очите му избликнали сълзи. Падането на германския самолет и експлозивният удар в земята вероятно е разбудил всички в къщата, сигурно вече е пристигнала армията и гражданската отбрана, за да отцепят района и предотвратят пожарите. Няма начин веднага да не забележат отсъствието му. Тогава ще тръгнат да го търсят, сигурно в настоящия момент точно това правят. Изпитал известно облекчение, дори удовлетворение, че отсъствието му ще го направи по-нужен и желан в бащините очи. Може би в този миг баща му искрено се тревожи за сина си, забравил е за работата, тайните кодове… Роуз и Джорджи?

Ами ако изобщо не съжаляват за това, че го няма? Така и така е изчезнал, може би животът им сега ще се облекчи? Баща му и Роуз ще се радват на нови спокойни отношения без него, без неприятности и мисъл за старото семейство… Ще си спомнят за него веднъж годишно — на датата на безследното му изчезване. А с времето и това ще отзвучи. Направо ще го забравят, я някой някога го спомене, я не. Също както чичото на Роуз — Джонатан Тълви. Че нали тя се досети за него само защото Дейвид задаваше въпроси на тази тема.

Опитвайки се да прогони черните мисли, Дейвид затворил очи и най-сетне се унесъл в сън. Сънувал баща си, Роуз и новото братче. А после го заизмъчвали кошмари: тъмни, злокобни неща излизат изпод земята недооформени, изчакват хорските страхове да им придадат живот и сила.

А в тези тъмни кътчета на съня му бродела и една гърбата фигура, кикотела се и победоносно подхвърляла закривената си шапка във въздуха.

На сутринта го разбудило тропане — Дърваря приготвял закуската. Похапнали твърд бял хляб на малката маса край задната стена, пили силно черно кафе от грубо изработени пръстени чаши. Навън вече леко светлеело зората давала първи признаци на живот. Дейвид рекъл, че е наистина много рано, вероятно слънцето ще изгрее по-късничко, но Дърваря веднага обяснил, че тук небесното светило почти не се вижда, и то вече от много години. Момчето се запитало дали пък това място не се намира много на север, там, където нощта зиме трае месеци и месеци наред, но пък знаел, че дори и в арктическия север дългите, тъмни зими се редуват през лятото с дни на обилна светлина. Но не, отговорило си само, тук не е Северът, това е някъде Другаде.

След като закусили, Дейвид си измил ръцете и лицето в голям купел, опитал с пръст да си почисти зъбите — доколкото може, разбира се. Привършил и се досетил за стария ритуал преди майчината смърт — да брои до двайсет при миенето на зъби, да внимава кое колко пъти докосва и ако числото е нечетно… И в същия миг усетил тишината и погледа на Дърваря върху себе си.

— Какво правиш? — запитал той.

За пръв път му било на момчето да чува такъв въпрос, озадачило се в опит да даде сносно обяснение на странното си поведение. Неудобно му станало, но избрало да каже истината.

— Измислих си едни правила — простичко отвърнало то. — Всеки ден ги правех, преди майка ми да умре, за да я предпазвам от зла участ, правя ги и сега. Мислех си, че помагат…

— А тогава помогнаха ли ти?

Дейвид поклатил глава.

— Не, мисля, че не. А може и да са, само че недостатъчно. Сигурно смятате, че са чудновати, пък и аз се държа странно, нали?

Страх го било да погледне Дърваря в очите, да не би в тях да види я укор, я присмех. Затова забил поглед в купела с водата, в собственото си леко разкривено отражение. След малко Дърваря заговорил.

— Е, всички робуваме на навици — тихо рекъл той. — Но те трябва да имат определен смисъл и да водят до видимо положителни резултати, иначе ще се превърнат в безсмислена самоцел. Представи си ги така: затворено в клетка животно, което се върти на едно и също място до безкрайност. И ако това само по себе си не представлява форма на лудост, определено води към нея.

Тогава се изправил и вдигнал брадвата, за да я покаже на Дейвид.

— Виж тук посочил той острието с пръст. — Всяка сутрин я чистя и точа. Проверявам къщата от край до край, за да се уверя, че прозорците и вратите са здраво залостени. Сетне излизам, обработвам земята, плевя, напоявам лехите. Тогава тръгвам на обиколка из горите, проверявам всичко, почиствам онези пътеки, които имат нужда. Има ли наранени дървета, помагам, с каквото мога да ги излекувам. Това са моите навици и изпълнението им ми доставя удоволствие.

Положил приятелска ръка на рамото на момчето и в изражението му Дейвид съзрял разбиране.

— Правилата и навиците са нещо хубаво, но те трябва да ти носят удовлетворение. А можеш ли честно да кажеш, че имаш полза от това броене и другите неща?

— Не — поклатил глава Дейвид, — но ме е страх, когато не ги правя. Боя се от онова, което може да се случи.

— Тогава си създай нови навици — такива, дето ще ти носят чувство за сигурност. Каза ми, че имаш братче. Наглеждай го, грижи се за него, с каквото и колкото можеш. Слушай баща си, но и втората си майка, обръщай й повече внимание. Работи у дома. Поливай цветята в саксиите и в градината, плеви я. Помагай на по-слабите от теб, защитавай ги, доколкото ти стигат силите. Ето такива навици придобий, нека те да бъдат ръководните в живота ти правила.

Дейвид кимал, но извърнал лице встрани от това на Дърваря, да не би последният да прочете истинските му мисли. Може би този мъж е прав, но как да намери в себе си сили да прави всички тези неща за Джорджи и Роуз? Сигурно ще открие начини да върши добрини някому, но не и на тези двамата, натрапили се в живота му насила.

А Дърваря събрал старите му дрехи — скъсаната пижама, мръсната роба, единствения окалян пантоф — и ги сложил в чувал от грубо зебло. Заметнал го през рамо, взел брадвата и отключил вратата.

— Къде ще ходим? — запитало момчето.

— Ще те върнем на твоята си земя.

— Обаче дупката в дървото нали изчезна?

— Ще се опитаме отново да я отворим.

— Но аз трябва да намеря майка си — настоял Дейвид.

Дърваря го погледнал и по лицето му се изписала тъга.

— Майка ти е покойница. Ти сам ми каза.

— Но нали я чух! Гласът й чух!

— Може би е бил нечий друг — подобен или нарочна имитация — отвърнал Дърваря. — Не твърдя, че зная всичките тайни на тукашния свят, но ще ти кажа, че той е извънредно опасно място, още повече че с всеки ден става все по-опасен и по-страшен. Ти трябва да си отидеш у дома. Водачът на лупите Лерой беше прав за едно нещо — аз не съм в състояние да те защитя напълно. В момента едва себе си опазвам жив. Хайде тръгвай — сега е най-подходящото за път време. Всички нощни хищници са дълбоко заспали, а пък най-злите от дневните тепърва ще се пробуждат.

Съзнавайки, че едва ли има голям избор, Дейвид покорно последвал Дърваря и двамата навлезли в гората. Вървели, вървели, от време на време Дърваря спирал, заслушвал се и мълком вдигал ръка в знак момчето да застине на място и да кротува. Така в път изминал близо час, а признаци за живот единствено давали птиците и насекомите.

— Къде са сега лупите и вълците? — запитал по едно време Дейвид.

— Опасявам се, че не са много далеч — отвърнал Дърваря. — Търсят храна или мърша по другите части на гората — там, където няма кой да им пречи. А след време отново ще се опитат да те отвлекат. Затова бързам да те отпратя, преди да са се върнали.

При самата мисъл за Лерой и глутницата Дейвид потръпнал. Представил си как му се нахвърлят изгладнели, озъбени и настървени, със закривени нокти и го разкъсват на части. Вече отлично разбирал каква цена би трябвало да заплати, за да потърси майка си в този свят, но пък в същото време изглеждало, че решението за завръщане у дома е вече взето от друг, поне засега. Успокоявала го мисълта, че по-късно отново може да дойде тук. В края на краищата нали вкопаната градина си е на мястото? Само дано германският самолет да не я е разрушил.

След време стигнали до поляната с исполинските дървета, откъдето Дейвид влязъл в света на Дърваря. Там последният внезапно застинал на място така неочаквано, че момчето се блъснало в гърба му. И какво да види, когато неспокойно надникнало иззад него?

— О, боже! — възкликнало то с уплаха.

Докъдето погледът му стигал, всяко дърво било белязано с канап, а всеки канап — намазан със същото зловонно вещество, използвано предния ден от Дърваря, с цел да отблъсква дивите зверове. Сега вече нямало начин да различат дървото, водещо към Дейвидовия свят. Момчето се разтичало наоколо, но усилията му били напразни. Дърветата си приличали като братя с еднаква гладка кора. Може би ще го намери по нараненото място, което Дърваря натрил с мъх? Но не, навсякъде повърхността изглеждала напълно незасегната, а най-странното било, че я нямало и пътечката, водеща към тази част на гората. Дори и Дърваря се озадачил относно посоките тук. Никъде не се виждали и останките на германския бомбардировач, изораните от него в горския килим следи били напълно закрити от нови листа и клонки. Сигурно са били нужни много часове работа и участието на стотици ръце — или може би лапи? — за да се постигне такъв резултат, помислил Дейвид. Възможно ли е подобно нещо да стане за една-едничка нощ, и то без по земята да се виждат следи?

— Че кой би могъл да го направи? — безпомощно запитал той.

— Злосторник с вълшебни умения — отвърнал Дърваря. — Например един измамен гърбушко със закривена шапка.

— Но защо? — запитал Дейвид. — Защо просто не е свалил оставения от нас канап?

Дърваря се замислил за миг, сетне казал:

— Да, само че не би му било толкова забавно. Пък и приказката нямаше да е същата.

— Каква приказка? — сепнал се Дейвид. — Какво искате да кажете?

— Ти си част от една приказка — отвърнал Дърваря. — Той обича да създава приказки. Събира си ги, цял чувал си има, много му се нрави да ги разказва. И сега се получава чудесна приказка, сам виждаш.

— Но как ще се върна у дома? — запитал Дейвид.

Сега, когато се оказвало, че няма обратен път, внезапно ужасно много му се прищяло да се прибере в своя си свят. Докато преди малко, когато Дърваря сякаш насила се опитвал да го върне там, на Дейвид повече от всичко друго му се искало да остане в тази чужда земя и да потърси майка си. Чудно нещо, нали?

— Въпросът е, че той не иска ти да се върнеш у дома — обадил се Дърваря.

— Ама аз никога нищо лошо не съм му направил — възразил Дейвид. — Защо се опитва тогава да ме държи тук? Защо е толкова зъл?

— Не зная истинската причина — поклатил глава Дърваря.

— А кой може да я знае? — отчаяно викнал Дейвид.

Защо този, Дърваря, вечно няма отговори на въпросите му? Няма ли някой друг тук, дето да знае малко повечко от него? Много го бива вълци да обезглавява и ненужни съвети да дава, обаче май нищо не разбира от случващото се в това кралство!

— Кралят може би — обадил се по едно време Дърваря замислено. — Кралят може да я знае.

— Но нали казахте, че вече не бил в състояние да контролира нещата, пък и никой отдавна не го е виждал?

— Това не означава, че не знае какво става — рекъл Дърваря. — Чувал съм, че имал една книга. „Книга за изгубените неща“ се казвала, най-ценното му притежание била. Държал я на скришно място в тронната зала на двореца. И освен него никой нямал право да я пипа. Казвали са ми, че съдържала отколешни знания и той я отварял в смутни времена, в трудни мигове на съмнения, тогава търсел в нея съвет и напътствия. Може би там ще има и отговор на въпроса как да си идеш у дома.

Дейвид погледнал Дърваря в очите, опитал да прочете мислите му. Странно се държал този мъж, струвало му се, че сега не му казва цялата истина за краля. Но преди да успее да му зададе друг въпрос, едрият мъж захвърлил чувала със старите Дейвидови дрехи в близкия храсталак, извърнал се и бодро закрачил назад.

— Да не ми тежи излишно — рекъл той през рамо. — Дълъг път ни чака.

Дейвид се озърнал, отново огледал дърветата великани с напразна надежда, но какъв друг избор имал, освен да последва Дърваря?

Когато след малко двамата се отдалечили достатъчно, скривайки се сред дърветата, изпод дебелите корени на исполинско вековно дърво изскочила уродлива фигура. Гърбата, с разкривени пръсти и закривена шапка на главата. Тя се разшавала сред храсталаците и шубраците с едрите, налели се къпини, откъдето сръчно измъкнала грубия чувал. Бръкнала в него, извадила горнището на пижамата, поднесла го към носа си, внимателно го подушила.

— Дошло дете… — прошепнало си това същество, — … изгубило се момче…

Метнало чувала през рамо и потънало в горските сенки.