Джон Конъли
Книга за изгубените неща (3)

III
За новата къща, новото дете и новия крал

Ето как по-нататък се развили нещата.

Роуз била бременна. Дейвид научил това от баща си, докато, похапвайки чипс, разговаряли на пейка на брега на Темза. Покрай тях по реката се нижели лодки и по-големи плавателни съдове, във въздуха се носели петролни изпарения и мирис на водорасли. Било ноември 1939 година. По улиците имало много повече полицаи и военни, отколкото когато и да е преди това. Всъщност мъже в униформи се срещали на всяка крачка. По первазите на прозорците поставяли чували с пясък, на улиците и кръстовищата като страховити змиевидни спирали стояли големи рула бодлива тел. В градинките се виждали гърбатите изходи на бомбените убежища, в парковете копаели окопи. Кажи-речи на всяко свободно място разлепвали обявления: предупреждения за спазване на нощните правила, стриктно затъмняване на прозорците, прокламации от името на краля, всъщност всички те били свързани с проблемите на воюващата родина.

Повечето от децата, които Дейвид познавал, вече ги нямало — били извън столицата. По лондонските гари се тълпели множество хора на път за провинциални къщи, села и по-отдалечени градчета. Вечер градът изглеждал напълно опустял и някак празен, останалите в него лондончани били изнервени, изпълнени с лоши предчувствия и боязън. Нощем очаквали поредната бомбардировка, столицата потъвала в мрак, за да затруднява задачите на бомбардировачите. Така тъмно ставало, че човек можел да различава дори лунните кратери на фона на осеяното със звезди небе.

По пътя към Темза забелязали баражните балони в Хайд парк, завързани с дебели стоманени въжета за тежките си бетонни котви. Надували ги, за да ги издигат високо в небесата, където масивните им тела пречели на германските летци да спускат бомбения си товар от по-ниско. Така се намалявала точността на попаденията, както и броят на засегнатите мишени.

По форма балоните приличали на огромни бомби. Бащата рекъл, че в този факт се съдържа немалко ирония, а момчето запитало защо. Смешно е, отвърнал той, че именно предпазващият Лондон от бомбардировачите фактор трябва да наподобява бомба. Дейвид кимнал, съгласен бил с бащината теза. Представял си германските машини в небето, пилотите, маневриращи, за да избягнат противосамолетния огън от земните батареи, приведените над бомбените мерници екипажи. Питал се дали те изобщо мислят за хората в къщите и фабриките, спускайки смъртоносния товар. Как ли изглежда Лондон от високо? Сигурно като голяма комплексна играчка, модели на къщички, миниатюрни дръвчета, мънички улички. Може би така е най-лесно да хвърляш бомби — представяйки си, че долу има само детски играчки? Че всичко това не е истинско, а просто игра — никой на земята няма да изгори или да се задуши в дима и пламъците на експлозиите.

Запитал се как ли ще се чувства в ролята на пускащия бомбите, да речем от „Уелингтън“ или „Уитли“, летящ над германски градове със смъртоносния си товар? Ще бъде ли в състояние да дръпне ръчката на бомбоизхвъргача? Все пак е война, нали? А германците са лошите. Всеки го знае. Нали те започнаха конфликта, че кой друг? Също както е в книгите и в игрите: започнеш ли с лошото пръв, значи ти си виновен и сетне няма какво да се жалваш от възможните последствия. Дейвид си казал, несигурно ще дръпне ръчката, но няма да мисли за това дали долу има хора. Там ще са само фабрики и пристанища, тъмни сенки в здрача, а работещите в тях ще си бъдат у дома на топличко, безопасно заспали в леглата. Бомбите ще унищожат само работните им места.

И в същия миг му хрумнало и друго.

— Татко? — запитал той. — Ако на германците мерникът им се разваля заради баражните балони, значи бомбите им могат да попаднат навсякъде, нали? Ще се мерят във фабриките, но няма да са точни заради височината, затова просто ще ги спускат и ще се надяват да поразят целта? Дали няма просто да се откажат и да си отидат? Или не биха го направили, ти как смяташ?

Бащата се замислил.

— Според мен не ги е грижа къде ще попаднат бомбите — отвърнал той накрая. — Целта им е да ужасяват и обезкуражават нашите хора тук, да им отнемат надеждата. А пък ако едновременно с това успеят да унищожат фабрики за военна продукция или готови самолети, още по-добре. Логиката на злодея е такава — първо да те уплаши, сетне да те унищожи.

Бащата въздъхнал и добавил:

— Ние с теб, моето момче, трябва обаче да поговорим за нещо друго, нещо много важно.

Току-що се връщали от пореден преглед при доктор Мобърли, на който лекарят отново разпитвал Дейвид трудно ли понася отсъствието на майка си. Ама че глупав въпрос! — ядосал се Дейвид. Разбира се, че майка му ще му липсва! И то толкова много, че направо се чувствал сломен. Нямал нужда от лекар да му обяснява толкова прости неща. Всъщност приказките на Мобърли трудно се разбирали, момчето повечето време не осъзнавало какво точно цели той. Понякога поради използваните сложни думи, но най-вече защото постоянният брътвеж на книгите от лавиците направо заглушавал казаното от него.

За сметка на това все по-ясно чувал какво говорят те. Схващал също, че доктор Мобърли не ги чува, иначе не би работил в този кабинет, защото направо би полудял. Понякога кажел ли нещо, с което книгите били съгласни, те вкупом мърморели одобрително — „Хмммммм“. Споменел ли обаче друго, с което не можели да се съгласят, хорово го порицавали:

— Шарлатанин!

— Глупости!

— Този човек е идиот!

Една от книгите, на която със златни букви било гравирано името Юнг, така се ядосала, че направо скочила от лавицата и тупнала на килима. Толкова вбесена била, че почти дим изпускала. Мобърли много се изненадал, когато зърнал падащата книга. Дейвид се изкушавал да му повтори думите й, но си рекъл, че не е добра идея открито да признае, че чува разговор между книги. Знаел какво може да му се случи — вече бил чел за насилствено прибирани в психиатрична болница хора, за които казвали, че „не са добре с главата“. Не му се искало да попадне на такова място.

Във всеки случай той невинаги чувал гласовете на книгите. Долавял ги само когато бил извънредно разстроен или ядосан. Иначе се опитвал да бъде спокоен, да мисли положително, поне доколкото било възможно. Но понякога положителното мислене се оказвало ужасно трудно, особено при разговор с доктор Мобърли или с Роуз.

Сега се намирали с баща си край реката и целият му свят отново бил на път да се промени.

— Ще си имаш по-малко братче или сестриче — изтърсил изведнъж бащата. — Роуз ще ражда.

Дейвид се стреснал, спрял да дъвче. Отвратително му загорчало в устата. Усещал натрупващо се в главата напрежение, за миг помислил, че току ще падне от пейката в поредния пристъп. Но успял някак си да удържи и да остане изправен на място.

— Ще се ожениш ли за Роуз? — попитал той.

— Така мисля — отвърнал баща му.

Предната седмица подочул разговор между двамата. Роуз била на гости у тях, с баща му обсъждали същата тема, защото смятали, че Дейвид спи в стаята си. Само че той се измъкнал в коридора, седнал тихо на горната площадка на стълбището и слушал какво си говорят. И друг път се било случвало, макар че предпочитал да си легне и да затвори вратата, когато те внезапно притихвали или чувал звука на целувка и ниския, гърлен смях на Роуз. Миналия път тя споменала нещо от рода на „хората говорят, знаеш ли…“, но не казала какво точно. Станало ясно само, че не харесва какво казват. Именно тогава отворили дума за брак, но Дейвид не чул повече, тъй като баща му тръгнал към кухнята, за да сложи чайника на котлона, и за малко не го видял, прекосявайки откритата площ в подножието на вътрешното стълбище. Веднага се мушнал в спалнята и се направил на заспал, а бащата се появил няколко минути по-късно, за да провери какво прави, вероятно заподозрял, че е подслушвал. Останал доволен от затворените очи и равното дишане, но Дейвид се изнервил и повече не посмял да излезе от стаята.

— Виж, Дейвид — продължил бащата, — искам да запомниш едно нещо завинаги. Обичам те и това няма да се промени дори в живота ни да се появят и други хора. Обичах майка ти, винаги ще я обичам, но да ти кажа честно — това, че Роуз бе до мен през последните няколко месеца, ми помогна извънредно много. Тя е чудесен човек, Дейвид. И те харесва истински. Опитай се да й помогнеш, а?

Дейвид премълчал, преглътнал с мъка. Винаги си мислел колко би било хубаво да има брат или сестра. Но не по този начин, а от неговите мама и татко. Това, което ставало сега, не било справедливо. Така няма да е истинско братче или сестриче. Защото се намесва Роуз. И не може да бъде същото.

Бащата поставил ръка на рамото му.

— Е, сине, няма ли да кажеш нещо?

— Искам да се прибираме у дома — отвърнал Дейвид.

Възрастният мъж задържал ръка на рамото му още секунда-две, въздъхнал и я свалил. Изглеждал посърнал и някак си приведен, сякаш изведнъж много му натежало.

— Добре — рекъл той тъжно. — Добре, давай да се прибираме тогава.

Шест месеца по-късно Роуз родила момченце, а бащата и Дейвид напуснали дома, където бил отрасъл, и отишли да живеят при нея и новия му природен брат на име Джорджи. Роуз притежавала красива и голяма къща на северозапад от Лондон. Стара, триетажна, с големи градини отпред и отзад, а наоколо се простирали гори. Според бащата къщата била наследствена от вече няколко поколения и поне три пъти по-голяма от стария им дом. Отначало Дейвид не искал да ходи там, но баща му най-кротко разяснил причините, които наистина налагали преместването. Било много по-близо до новата му работа, а поради войната се налагало той да прекарва значително повече време там. И тази близост ще позволява баща и син да се виждат по-често, а може би първият понякога ще съумява да се връща и за обед. Освен това, допълнил родителят, поради военната обстановка градът става все по-опасен и извън него ще бъдат на далеч по-сигурно място. Германските самолети редовно долитали нощем, макар и бащата да бил сигурен, че в края на краищата Хитлер ще бъде разгромен. Междувременно обаче нещата сериозно се влошавали.

Дейвид не знаел с какво се занимава баща му сега. До неотдавна бил преподавател в голям университет, където имал репутация на много голям специалист в областта на математиката. Но после напуснал академичния пост и по покана на правителството заработил по специален проект в голяма и стара извънградска резиденция. Близо до нея се намирали армейски подразделения и казарма, войници охранявали вратите, оградата и целия околен парк. Дейвид питал понякога баща си за новата му работа, а отговорът винаги бил един и същ: задълженията му към правителството предполагат обработка на цифри и математически цифров анализ. В деня на преместването им при Роуз обаче бащата, изглежда, решил, че дължи на сина си повече обяснения.

Зная, че харесваш приказките и изобщо книгите с най-различни легенди и истории — заговорил бащата, докато шофирал колата след камиона с вещите им на път от старата къща към новия дом. Струва ми се, че понякога се питаш защо и мен не ме привличат толкова много. Е, истината е, че и на мен ми се нравят, само че по малко по-особен начин, а пък сега са и част от работата ми. Нали разбираш, понякога дадена история на пръв поглед е за едно нещо, но всъщност става дума за съвсем друго? Искам да кажа, че такава история носи скрит смисъл и човек трябва да го открие.

— Както в Библията, нали? Например при притчите? — запитал Дейвид.

Всяка неделя на служба свещеникът прочитал на глас откъс от Светото писание, а после го тълкувал с помощта на присъстващите богомолци. Дейвид не внимавал винаги, тези неща понякога му се стрували скучни. Удивително било, че в прочетеното, свещеникът вижда сложни за разбиране иносказателни поуки — за Дейвид те били съвсем прости и очевидни. Вероятно ги усложнява нарочно, за да удължава словото си. Затова църковните проповеди не привличали момчето особено много. Пък било и сърдито на господ заради случилото се с майка му, още повече за появата на Роуз и Джорджи в живота му.

— Има и друго — продължавал бащата. — Някои истории не всеки може да ги разбере. Те са предназначени за шепа хора, а смисълът им е много прецизно скрит. И може да бъде разчетен само с помощта на код — дадени думи или цифри или и двете заедно, иначе причината е винаги една и съща. Да не се позволява да ги разбере всеки, който попадне на тях и ги прочете. Значи свежда се до следното: не знаеш ли кода, историята няма смисъл за теб.

И така стигаме до същността: германците изпращат кодирани съобщения. Ние — също. Някои от тях са много, много сложни, други изглеждат съвсем прости, но често излиза, че те са най-трудните. И се налага някой да ги разчита. Ето това ми е работата сега. Опитвам се да разбера тайния смисъл, вложен в разни текстове, писани от хора, които са целели например аз да не мога да го разчета.

Сложил ръка на рамото на Дейвид.

— Виж, моето момче, доверих ти тайна. Не бива никому да разказваш за моята работа.

Тогава поставил пръст пред устните си.

— Строго поверително, приятелю мой, нали?

Дейвид направил същия жест.

— Строго поверително — повторил бащите думи.

И продължили по пътя си.

Спалнята на Дейвид била на най-горния етаж в дома, в малка мансардна стая с нисък таван. Роуз я избрала специално за него, защото там имало много книги, до една поставени на лавици. И така се наложило собствените му томове да се размесят с други, някои от които били доста по-стари и по-чудновати. Поразместил намиращите се там, опитвайки се да направи повече място за своите, накрая решил да ги подреди по височина и цвят. Струвало му се, че така ще изглеждат по-добре, а всъщност книгите се объркали и се оказало, че например една негова с детски приказки стои между две от старите: история на комунизма и преглед на последните ключови битки от Първата световна война. Дейвид опитал да прочете нещо от книгата за комунизма, най-вече защото не бил съвсем сигурен какво означава този термин (като изключим чутото от бащата, че става дума за нещо наистина много, много лошо). Успял да прехвърли три страници, сетне съвсем изгубил интерес и почти се приспал от приказки като „работниците да притежават средствата за производство“ и „хищническата същност на капитала“. Историите от Първата световна война се оказали далеч по-интересни, още повече че там намерил изрязвани от илюстровани списания рисунки на стари танкове, поставени на подходящи места между страниците. Имало още скучен учебник по френски език и книга за Римската империя с доста забавни илюстрации, а в нея авторът подробно и видимо с удоволствие разказвал за жестокостите на римляните срещу други народи и, от друга страна, техните пък ответни изстъпления срещу древния Рим.

Книгата на Дейвид с гръцките митове била еднаква по размери и цвят на кориците със съседната стихосбирка, затова вместо митовете той често по погрешка вадел поемите. Всъщност стиховете не се оказали чак толкова лоши, веднъж, щом като се зачел и започнал да ги харесва. Една от поемите била за някакъв си рицар, само че в нея го наричали със странното име Чайлд^[1], а той тръгнал да дири една тъмна кула и тайната, която, изглежда, се пазела в нея. Стигнал значи до кулата и точка — толкова била по дължина и поемата, тук свършвала. Този край не е хубав, никаква работа не върши, рекъл си Дейвид. Интересувало го какво ще има в тази кула, какво се е случило с рицаря, поетът обаче, изглежда, не намирал това за важно. Това накарало Дейвид да се замислил върху друго нещо: какви хора са поетите? Защото то било от просто по-просто — историята става интересна точно когато рицарят стига до кулата. А авторът решава тук да сложи край и да пише нещо си друго. Или може би е възнамерявал да се върне към поемата и сетне е забравил? Или не е успял да измисли достатъчно страшно чудовище, което да се крие в кулата, нали? И Дейвид внезапно си представил поета, заобиколен с листа хартия, на тях нахвърля куп идеи за страшилища, но те не му харесват и той едно по едно ги задрасква ли, задрасква.

Върколак.

Змей.

Ама много голям змей.

Вещица.

Страшно огромна вещица.

По-дребна, ама много зла вещица.

Опитвал отново и отново да си представи наистина страховито чудовищно създание, но се оказало, че не може. Значи вероятно било по-трудно, отколкото изглежда, защото нищо не отговаряло на идеята му за много голяма ужасия. И в края на краищата в съзнанието му се оформил половинчат образ на някакво си чудновато деформирано същество, дето клечи нейде в дълбините на въображението — там, където в мрака се кривят, гърчат, пълзят всички неща, от които най-много се страхува.

Нареждайки и пререждайки книгите по лавиците, момчето постепенно усетило настъпващата в стаята промяна. Новите книги изглеждали неловко и звучали неспокойно пред заварените, чиято външност била застрашителна, а и говорели на Дейвид в прашни, бумтящи тонове. Старите били подвързани с кожа, някои съдържали отдавна забравени неща, които днешната наука отрича като неверни, тъй като откритията на нови истини са всъщност постоянно движение напред. А книгите с древно познание така и не се примирявали с отричането на тяхната стойност. Не можели да приемат също, че ги считат за по-долна категория и от приказките, тъй като последните така или иначе се възприемат като измислица и фантазия. И се имали за родени с важна роля и за велики неща. Големи мъже и жени на своето време били работили по създаването им, излагайки в тях цялата съвкупност на тогавашните вярвания и познания. Почти не били в състояние да понесат и твърденията, че авторите им може би са се заблуждавали и затова днес заключенията им са напълно безполезни.

Дебела книга, която на базата на задълбочено проучване на Библията твърдяла, че краят на света ще дойде през 1783 г., била вече почти невменяема и отказвала да приеме, че сегашната година е различна от 1782. Защото иначе би признала, че съдържанието й е погрешно и в съществуванието й няма никакъв друг смисъл, освен това да бъде истински куриоз като библиографска рядкост. Тънко томче на тема марсианските цивилизации, съчинено от човек с голям телескоп и очи, различили канали там, където вода изобщо не е текла, непрестанно дърдорело, че марсианците са се скрили под повърхността на своята планета и сега тайно строят там големи машини. В момента същата книжка заемала място до няколко томове за езика на глухонемите, а те за щастие не чували нищичко.

Обаче Дейвид открил и книги, подобни на неговите: дебели, богато илюстровани томове с приказки за феи и народни сказания, а самите рисунки били все така свежи и богати тонално, сякаш са нови. Именно към тях насочил вниманието си през първите дни в новия дом. Често се излягал на двойната седалка в прозоречния еркер и се зачитал, дълбоко потъвайки в атмосферата на поредната приказка, а от време на време надничал навън към гората, сякаш очаквал оттам да изскочат вълци, вещици или великани човекоядци. Защото описаните в книгите гори така силно и странно приличали на тези около къщата на Роуз, че за момчето било просто невъзможно да повярва, че не са едни и същи. А това впечатление се засилвало и от друго някои от приказките били дописвани на ръка, а рисунките били явно дело на човек с голям художествен талант и фин усет за прилика. Дейвид не успял да открие името на автора на продълженията, то никъде не било представено. При това повечето от приказните сюжети му били непознати, макар и да съдържали познато ехо от други, които знаел почти наизуст.

В една приказка могъщ зъл чародей омагьосал принцеса, принуждавайки я да танцува до изтощение нощем, а денем да спи непробудно. Но вместо да бъде спасена от делата на смел принц или умен слуга, тя умряла. Затова пък духът й се връщал нощем и дълго измъчвал чародея чак до такава степен на обезумяване, че накрая той се хвърлил в дълбока бездна, за да загине там в подземни огньове. В друга приказка едно момиченце било нападнато от страшен вълк вдън гори тилилейски. Побягнало горкото, ужасно изплашено, вълкът му подире и ето им насреща дървар с брадва. Ще помислите, че за щастие той ще убие звяра и ще отведе детенцето у дома при родителите, ама не. В този сюжет той наистина отсякъл вълчата глава, но сетне завел момиченцето в своята колиба в най-дълбоката и най-гъстата част на гората и там го държал, докато пораснало достатъчно, за да се омъжи за него. Така и станало — оженили се, а сватбената церемония била ръководена от бухал, макар че момичето не престанало да плаче за семейството си през всичките тези дълги години като пленница в гората. Сетне им се родили и деца, а дърварят ги учел на лов и всякакви други неща — вълците да преследват и избиват, да издирват изгубилите пътя си в гората хора, мъжете да обират и убиват, а жените да водят у дома.

Дейвид четял денем и нощем, увит в дебело топло одеяло, защото в къщата на Роуз било винаги студено. Вятърът прониквал през цепнатините по рамките на прозорците и недобре затварящите се врати. Течението шумоляло по страниците на поредната отворена от Дейвид книга, сякаш я прелиствало, търсейки нещо ценно, скрито сред страниците. Целият дом бил обрасъл в бръшлян, филизите му отдавна проникнали в горната част на къщата, години наред бавно пробивайки си път, извивайки се по таванските ъгли и под прозоречния перваз в стаята на Дейвид. В началото момчето се дразнело, изрязвало с ножици тънките ластари и ги изхвърляло навън, но скоро установило, че след няколко дни те отново се завръщат, дори по-жилави от преди, още по-дебели и дълги, упорито търсещи ямките в дървенията и фините цепнатини в гипсовите стени. През същите дупки влизали и най-различни насекоми, така че границата между естествения външен и домашния свят се губела някак размазана и неясна. Дейвид откривал бръмбари в дрешника, а в чекмеджето за чорапи намирал стоножки. Нощем чувал шумолящи под дъсчения под мишки. Струвало му се, че природата всячески се опитва да му отнеме стаята.

Още по-лошо било, че насън все по-често му се явявало съществото, което вече наричал в себе си Гърбушкото. То винаги бродело сред гъсти гори тилилейски, същите като онези под прозорците на къщата, и наближавало дома — поне така го виждал в сънищата си Дейвид. Гърбушкото стигал съвсем до края на гората, току до последната, най-външна редица дървета, надничал иззад някой от дебелите дънери, оглеждал зелената морава пред къща, досущ като тази на Роуз. Понякога се опитвал да заговори Дейвид. Усмивката му била насмешлива, а думите, които изричал, били някак си безсмислени, поне на Дейвид така му се струвало.

— Ние чакаме — казвало съществото. — Чакаме ви, Ваше Величество. Всички приветстват новия крал!