Джон Конъли
Книга за изгубените неща (20)

XX
За селото и втората приказка на Роланд

Същата сутрин Роланд и Дейвид не срещнали никого по пътя. Дейвид отново се зачудил — защо почти никой не пътува по него? В края на краищата е добре поддържан и можеш нормално да се придвижиш от едно място на друго.

— Защо тук винаги е така тихо? — запитал той спътника си. — Почти никога няма пътници.

— Хората се боят да пътуват, защото този свят се промени много и все към лошо — отвърнал Роланд. — Ти вчера сам видя какво бе останало от онези войни. Разказах ти и за омагьосаната от злата вълшебница дама, а още десетки други беди са сполетели мнозина. Опасности по тези земи винаги е имало, животът никога не е бил лек, но сега се появиха нови злини и никой не знае откъде идват. Дори и кралят не е в състояние да каже, ако онова, което говорят за двора му и самия него, е вярно. А се твърди, че песента му била изпята.

Роланд разперил ръка на североизток.

— Отвъд онези хълмове има населено място. В него ще прекараме последната нощ, преди да стигнем до замъка. Може би от тамошните ще научим нещо повече за дамата и съдбата на моя приятел.

След около час път насреща им се появила група мъже, току-що излизали от гората вдясно. Били въоръжени с къси, грубо изработени мечове и остри пики, а на шишове носели мъртви зайци и полски мишки. Щом зърнали наближаващата двойка, спрели и застрашително насочили оръжията си към нея.

— Кои сте вие? — викнал един от тях, червенокос и брадат. — Спрете на място и не мърдайте, докато не се представите.

Роланд заковал коня на достатъчно безопасно разстояние, сетне отговорил:

— Аз съм Роланд, с мен е оръженосецът ми Дейвид. Отиваме към селото с надежда там да намерим храна и да си починем.

Червенокосият свалил меча.

— Да починете става, с храната обаче е трудно.

Показал своя шиш с нанизаните няколко животинки и добавил:

— Ето, по полето вече почти няма живот. Вижте какво хванахме за два дни лов. На всичкото отгоре един човек загубихме.

— Как така загубихте? — заинтересувал се Роланд.

— Най-отзад вървеше, в ариергарда. По едно време чухме, че вика, но когато се върнахме да проверим що става, него вече го нямаше.

— А следи от нападател имаше ли? — отново запитал Роланд.

— Никакви. Всъщност заварихме дири от борба по земята и дупка, сякаш оттам е излязъл някой и му се е нахвърлил, иначе само кръв и някаква гадна черна материя, която ни е съвсем непозната. Във всеки случай той не е първият, който загива по този начин. И други са изчезвали така, само че досега не сме виждали нищо определено. Вече се движим само в големи групи, защото се боим от нови инциденти. Повечето от нас смятат, че нападателят ще се добере и до домовете ни.

Роланд се озърнал, извърнал глава назад към посоката, откъдето идвали с Дейвид.

— На ден път назад оттук попаднахме на останките на загинали войни — казал той замислено. — По гербовете на останалото оръжие личеше, че са били кралски хора. Не са имали късмет в битката срещу същество, наречено Звяра смятам, че той е нападателят, макар че са били отлично обучени и въоръжени. И ако оградните стени на селото ви не са укрепени добре и високи, по-добре напуснете домовете и се скрийте някъде. Ще се върнете, когато опасността премине.

Мъжът поклатил глава в знак на отрицание.

— Не можем и няма да напуснем. Тук са ни стопанствата, животните, къщите. Живеем в бащините домове, предавани са от поколение на поколение. Няма да ги изоставим. С голям труд са били създавани и поддържани, животните — гледани и развъждани.

Роланд премълчал, а на Дейвид му се сторило, че чува мислите му.

Тогава ви чака сигурна смърт.

 

 

Яздили бавно след групата, разговаряли, а Роланд почерпил мъжете с останалия в манерката му алкохол. Хората благодарили за любезността и в ответ надълго и нашироко разказали какво става по техните земи, потвърждавайки предишните Роландови думи, че в тукашния свят има големи промени, а по полята и в горите са се навъдили нови същества, враждебни, много опасни и винаги гладни. И за вълците станало дума, и за това колко нагли и дръзки са станали в нападенията си напоследък. Ловците успели да уловят в капан и да убият един от тях. Бил луп, само че преселник от далечни места, изглежда, от полярните зони. Личало по козината и дрехите — тя била съвършено бяла, а бричовете му — съшити от тюленова кожа. Преди да го убият, казал, че идва от далечния север, и се заканил, че пристигащите след него събратя ще отмъстят за смъртта му. Дейвид отново се замислил: потвърждавали се и думите на Дърваря, че вълците искат да си присвоят кралството и за целта набират истинска армия.

След поредния завой укрепеното село се разкрило пред очите им в далечината. Било заобиколено от поля, където се намирали говедата и овцете на стопаните. Стени от камък нямало, затова пък се издигала здрава, висока ограда от дебели дървесни стволове със заострени върхове, а отзад били построени платформи за наблюдение и защита. От комините на къщите се виели тънки стълбчета дим, виждала се и камбанарията на църква. Роланд не изглеждал особено доволен от факта, че може би в селото има последователи на новата религия.

— Ето, сигурно и тук я практикуват рекъл той тихичко на момчето. — Само че в името на мира и добрите отношения аз за моите възгледи с местните хора няма да говоря.

Когато приближили, иззад стените отекнал приветствен вик, здравата двойна порта била отворена. Цяла тълпа дечица се втурнала да прегръща бащите си, а след тях идвали и жените да поздравят коя сина си, коя съпруга. Те загледали с любопитство Роланд и Дейвид, но преди да успеят да запитат кои и какви са гостите, една от по-младите завикала и избухнала в сълзи, повтаряйки името на загиналия отново и отново.

— Етан! Етан, къде остана?

Водачът на ловците, чието име било Флечър, се приближил до Роландовия кон, а след него вървяла съпругата му, щастлива, че мъжът й се е върнал жив и невредим.

— Етан е човекът, когото загубихме — казал той с тъга. Двамата щяха да се женят. А сега дори и гроб няма, над който тя да го оплаче, цветя да положи.

Жените се насъбрали около плачещата, опитвали да я успокояват. След малко я отвели в недалечна къщурка, някои от тях влезли заедно с нея, зад тях вратата тъжно се затръшнала.

— Елате с мен — поканил ги Флечър. — Имам голяма, суха плевня с много сено, там можете да си починете, коня да нахраните. А довечера ви каня на вечеря, с каквото бог дал. Но след това ще трябва да си тръгнете, защото не разполагаме с много храна. Едва да прехраня семейството си ще успея.

Двамата поблагодарили и последвали домакина си по тесните улички. Скоро стигнали до боядисана в бяло дървена къща. Флечър ги отвел в плевнята, показал им къде има вода, прясно сено и овес за Сцила. Роланд свалил седлото, настанил кобилата на удобно място и чак тогава заедно с момчето се захванали да се почистят и измият. Дрехите им били мръсни, миришели и докато Роланд имал чисти за смяна, Дейвид разполагал само с тези на гърба си. Съпругата на домакина обаче най-любезно му предложила част от старите дрехи на най-големия си син, който бил вече женен и имал деца. Дейвид се почувствал добре от лоста време насам. По-късно били поканени на вечеря в дома, където семейството ги приело най-сърдечно. Големият син много приличал на баща си, бил също червенокос и с брада, само че била по-рядка от бащината, а и сиви кичури в нея нямало. Съпругата му — чернокоса и дребна — почти не говорела, вниманието й било постоянно насочено към новороденото в ръцете й. Флечър имал още един син и две дъщери, и двете по-малки от Дейвид. Те го поглеждали лукаво и тихичко се кикотели.

След като се настанили на трапезата, домакинът затворил очи, навел глава и зашепнал благодарствена молитва. Свършил, чак тогава поканил всички да се хранят. Дейвид забелязал, че Роланд не последвал примера му, нито затворил очи, нито задвижил устни в знак, че повтаря молитвата.

Докато се хранели, разговаряли за селските дела, лова и изчезването на Етан. Сетне разговорът се прехвърлил върху гостите и причините за пътешествието им.

— Не сте първите минаващи оттук на път за Замъка на трънаците — рекъл Флечър, след като Роланд обяснил целта си.

— Защо го наричаш така? — запитал воинът.

— Защото е точно такъв, целият заобиколен с пълзящи растения огромни трънливи храсти, бодливи шубраци. Всеки, дръзнал да върви към стените му, рискува да бъде наранен, дори разкъсан от тези жилави и високи трънаци. Повече от доспехи ще са ви нужни да си пробиете път и да влезете там.

— Значи си го виждал? — отново запитал Роланд.

— О, да, мина над селото преди около половин месец, голяма черна сянка падна върху нас. Погледнахме нагоре, замъкът се движеше без звук или видима опора. Някои от нашите го последваха по земята и аз бях с тях. Видяхме къде спря и се приземи, но не посмяхме да приближим. От такива нечестиви неща по-добре е човек по-надалеч да стои.

— Но ти каза, че и други са се опитвали да го намерят продължавал воинът. — Какво стана с тях?

— Просто минаха оттук, но повече не се върнаха — отвърнал домакинът.

Роланд бръкнал под ризата, извадил медальона и показал на Флечър образа на младия мъж в него.

— Този човек не беше ли един от тях?

Флечър се взрял внимателно в портретчето, кимнал и знак на съгласие.

— Да, помня го. Тук си напои коня, поръча си пиво в ханчето. Тръгна преди полунощ, тогава май за последен път го видяхме.

Роланд затворил медальона, прибрал го на мястото му близо до сърцето. А след това дълго не продумал — чак до края на вечерята. Когато разчистили посудата, домакинът поканил война да седнат край огнището, предложил му лула.

— Разкажи ни приказка, татко — помолила едната от дъщерите, седнала в бащините крака.

— Вярно, татко, моля те! — обадила се и другата.

Флечър поклатил глава.

— Свършил съм си приказките. Всичките съм ви ги разказвал вече. Но може би нашият гостенин ще знае някоя нова и ще я сподели с нас?

Погледнал Роланд въпросително, а и детските личица тутакси умолително се извърнали към госта. Тогава той извадил лулата от устата си, помислил за миг и започнал да разказва.

Втората Роландова приказка

Имало едно време рицар на име Александър. Всички най-благородни добродетели на истинския рицар притежавал храбър и силен бил, верен и дискретен, в същото време и млад, пламтящ от желание да се докаже с подвизи и смели дела. Родната му земя била мирна, отдавна войни там нямало, затова му липсвали възможности да спечели слава в бран и тежки битки. И ето, един ден се явил пред своя повелител, чийто васал бил, с молба да бъде изпратен в далечни, непознати земи. Там да потърси приключения, сили и умения на изпитание да постави, за да докаже, че е достоен да застане наред с най-големите в съвременното рицарство. Разпознавайки пламенния младежки устрем в него, владетелят се съгласил и дал своята благословия, защото съзнавал, че Александър няма да намери мира, докато не получи бленуваната възможност. Тогава нашият рицар се метнал на коня, целият в доспехи, понесъл бляскави оръжия. И поел по безкрайните друмища да потърси съдбата си, но оръженосец, който да се грижи за всекидневните му нужди, не взел.

През последвалите години Александър странствал по чужди земи и имал множество приключения, за които отдавна мечтаел. В едно от тях се присъединил към рицарски поход до далечно източно царство, където воините се сражавали срещу велик чародей на име Абуходонозор, а той имал силата погледне ли човек, в прах и пепел да го превръща. И по този начин множество достойни люде унищожил, а прахът им се разнасял по бойните полета, където битка подир битка печелел.

Говорело се, че злият чародей не може да бъде убит от човешка ръка. И наистина — всички опълчили му се до един загинали. Рицарите обаче споделяли надеждата, че заедно и с общи усилия ще намерят начин да се справят с него. Привличала ги и голямата награда, обещана от коронования владетел на онова господарство, който бил принуден да бяга от вълшебника и да се крие.

Тогава рицарите излезли срещу магьосника на голямо празно поле пред неговия замък, а той повел срещу тях армия от зли духове. Започнало кръвопролитно, тежко сражение и много от Александровите другари загинали — разкъсани от острите нокти и зъбите на демоните, превърнати в пепел от вездесъщия взор на чародея. Александър се биел храбро, пробивайки си път сред вражеските редици и много от нечестивите, духове паднали сразени под острия му меч. Криел се зад щита си, нито за миг не поглеждал към магьосника и така след известно време се добрал достатъчно близо до самия него. Тогава изкусно застанал така, че да остане скрит за смъртоносния поглед на вълшебника, а в същото време щитът като огледало да отрази врага му. Металът искрял под яркото слънце, излъскан до блясък от рицаря предната нощ, и Абуходонозор неволно видял отражението си в него, на мига се раз паднал и се превърнал в пепел. Тогава и демоните му се разпръснали, изчезнали като дим и никога повече не се появили в царството.

Местният владетел удържал на думата си, прещедро възнаградил победителя, засипвайки го със злато и скъпо ценности. Предложил му и ръката на дъщеря си и половината царство, но Александър отказал всичките дарове и подложения, помолил само дума да бъде проводена до неговите земи и тамошния повелител относно делата му и спечелената победа. Царят дал дума, че това ще бъде сторено незабавно, а Александър отново поел по пътища далечни нови приключения да дири. В западните земи убил най-стария и най-злия дракон, а от кожата му си направил плащ. С негова помощ успял да издържи на непоносимия зной на Долната земя, където слязъл, за да спаси отвлечения от демон син на Червената кралица. И пак нищо не взел от подложените му в знак на благодарност богатства, само отново помолил вест да бъде проводена до господаря му у дома. И така след всяко поредно приключение и подвиг, Александър не искал нищо друго, освен делата му да бъдат широко разгласявани, а славата му растяла ли, растяла.

Изминали десетина дълги години на рицаря му омръзнало да броди, изморил се от пътешествията си по широкия свят. Вече носел множество белези от безбройните битки, а бил и уверен, че притежава славата на най-смелия рицар. И решавайки да се завърне у дома, отново поел на дълго пътуване. Една вечер обаче банда крадци и злосторници го изчакала в засада и най-подло го нападнала в гръб на тъмен, пуст път. Изморен от безконечните тежки битки, Александър не съумял да се защити достатъчно бързо и умело, затова получил много и тежки рани. Успял да се измъкне от преследвачите, силите му обаче бързо се изчерпвали. Вече едва се държал на коня, но продължавал да язди. По едно време се добрал до хълм, а на върха му зърнал замък. Стигнал до портите, извисил глас в молба за помощ, защото по тези земи старите обичаи повелявали на изпадналите в нужда винаги да се помага. Още повече, кой би отпратил ранен рицар, без да му окаже гостоприемство и всяческа подкрепа?

Отговор обаче нямало, макар че някъде по високите кули на крепостта мъждукала светлинка. Тогава Александър отново извикал за помощ и този път му отговорил глух женски глас.

— Не съм в състояние да ти помогна. Иди си, другаде потърси облекчение.

— Ранен съм — казал рицарят. — Опасявам се, че ще загина, ако никой не се погрижи за рачите ми.

Но жената отвърнала в същия тон:

— Върви си. Не мога да ти помогна. Продължи по пътя, след миля-две ще стигнеш село. Там ще ти превържат раните.

Нямал друг избор, затова обърнал коня и слязъл по хълма, отправяйки се по пътя към селото. Силите съвсем го напуснали. Паднал от коня и останал да лежи на коравата мразовита земя, а светът наоколо постепенно потъвал в мрак.

Когато дошъл на себе си, видял, че се намира в удобна, чиста постеля. Помещението, където лежал, било голямо и красиво, но потънало в прах и паяжини, сякаш отдавна не е използвано. Изправил се, тогава забелязал, че раните му са почистени и превързани. Доспехите и оръжията обаче ги нямало. До леглото намерил храна и кана вино. Нахранил се, отпил от виното, сетне облякъл роба, която била поставена на стол до постелята. Все още бил много слаб, заболяло го силно, когато направил първата крачка, но опасността да умре от силното кръвотечение била избегната.

Опитал да отвори вратата, но тя се оказала заключена. Тогава чул същия, вече познат от по-рано женски глас.

— Направих за теб повече, отколкото възнамерявах, но в моя дом да се разхождаш няма да позволя. В него чужд крак не е стъпвал вече много години наред. Тук аз съм владетелка. Когато си възвърнеш силите и бъдеш в състояние да пътуваш, ще ти отворя вратата, за да си тръгнеш. Но трябва да обещаеш, че никога повече няма да се връщаш тук.

— Коя си ти? — запитал Александър.

— Аз съм Господарката — отвърнала тя. — Друго име, вече нямам.

— Но къде се намираш? — учудил се рицарят, защото му се сторило, че гласът й долита някъде иззад стените.

— Тук съм — последвал отговорът.

На мига огледалото на стената вдясно затрептяло, заискрило и станало напълно прозрачно, а през стъклото съзрял фигурата на облечена в черно жена. Седяла на голям трон в изцяло празна зала. Лицето и било забулено, ръцете покрити с черни кадифени ръкавици.

— Мога ли да погледна лицето на онази, която ми спаси живота? — попитал Александър.

— Избирам да не ти разреша — отвърнала Господарката.

Александър се поклонил като истински рицар — щом така желае дамата, нека да бъде волята й.

— Къде са слугите ши? — заинтересувал се той след малко — Питам, защото трябва някой да се погрижи за коня ми.

— Слуги нямам — отвърнала Господарката. — Сама се погрижих за него. Добре е, нахранен е, напоен. Не се тревожи.

В главата на Александър се въртели множество въпроси, искал да ги зададе всичките, но просто не знаел откъде започне. И тъкмо понечил да отвори уста, когато Господарката вдигнала ръка в знак да замълчи.

— Сега ще те оставя да си почиваш — казала тя с повелителен глас. — Спи, защото искам бързо да се възстановиш и веднага да напуснеш моя дом.

Огледалото отново заискрило, сетне потъмняло и в него Александър видял отразен собствения си лик. И като нямало какво друго да прави, върнал се в леглото и пак заспал.

На следващата сутрин се събудил, за да намери край постелята прясно изпечен хляб и кана топло мляко. Не усетил кой и кога ги е донесъл, през нощта спал дълбоко, непробудно. Изпил част от млякото, нахранил се, тогава се отправил към огледалото, но от там го гледал единствено собственият му образ. Постоял, постоял, нищо не се променило. И все пак бил сигурен, че Господарката е от другата му страна и го наблюдава.

Както повечето истински рицари и Александър не бил просто воин. Умеел да свири на лютня и на лира. Пишел сонети, рисувал по малко. Много обичал книгите, най-вече защото в тях били описани всички важни събития и подвизи на големите войни от различни епохи.

И когато Господарката благоволила отново да му се покаже в огледалото, той помолил — ако е възможно — да получи някои от споменатите неща, та докато раните му заздравяват, времето да минава по-леко. Така и станало. Когато на другата сутрин се събудил, край леглото, наред с храната, вече го чакали купчина стари книги, прашна лютия, платна, четки и бои.

Нахранил се, посвирил на лютнята, сетне се заел да разгледа книгите. Интересни били — трудове по история и философия, астрономия и етика, поезия и религия. Захванал се да чете с голяма охота, а Господарката сякаш по-често започнала да се появява в огледалото и да разпитва за прочетеното. Ясно му станало, че самата тя е чела и препрочитала същите томове неведнъж, а съдържанието им познава задълбочено. Александър бил донякъде изненадан, защото по неговите земи не било обичайно жените да четат такива книги, но пък бил благодарен за разговорите. По-късно Господарката го помолила да й посвири на лютнята и по изражението й било видно, че тя харесва уменията му.

Така минавали дните, превръщали се в седмици, седмиците се умножавали, а Господарката все по-често се вестявала в огледалото, за да говорят за изкуство и литература или да послуша неговата музика. Не по-малко се интересувала и от онова, което рисувал. Рицарят обаче не й показвал нарисуваното досега и все молел да му обещае, че няма да наднича в платното, докато той спи, поне не и докато не завърши наченатото до край. И въпреки че раните му вече почти заздравявали, Господарката не отваряла дума за тръгване. Александър също не мислел за дома, напротив, тук му харесвало, усещал, че започва да се влюбва в тази странна, забулена жена отвъд огледалото. Разказвал й за водените битки, за изстраданите подвизи, за славата, спечелена в резултат на множеството победи. Много му се искало тя да повява, че той е истински рицар и мъж, достоен за истинска любов и дама на сърцето му.

Така минали два месеца и един ден тя се появила на обичайното си място на големия трон.

— Защо изглеждаш тъжен? — запитала Господарката, веднага разпознавайки настроението на рицаря.

— Не мога да завърша картината си — отвърнал той.

— Защо? Не ти ли дадох четки, бои? Какво ти е нужно още?

Александър свалил покривалото, обърнал платното към нея, за да види нарисуваното досега. Оказало се неин портрет на трона, само че без лице. Нали Александър не го бил виждал, булото пречело.

— Прости ми. Влюбих се! — неочаквано признал той. — През времето тук те опознах отблизо. Не съм срещал жена, така чудесна като теб. Страхувам се, че тръгна ли си, никога повече няма да имам такова щастие… Мога ли да се надявам, че чувствата ми са споделени поне мъничко?

Господарката навела глава. Понечила да заговори, но изведнъж огледалото потрепнало и потъмняло, образът й изчезнал.

Минали няколко дни, тя не се появявала. Александър страдал мълчаливо, задавайки си постоянния въпрос дали не я е обидил с дръзките думи. Нощем спял зле, всяка заран намирал храна, но така и не успявал да зърне Господарката в мига, когато влиза да я остави.

На петия ден внезапно чул ключа да се завъртва в ключалката и тя се появила на прага. Влязла, все така забулена, изцяло в черно, но Александър усетил нещо много различно в нея.

— Мислих за думите ти — рекла тя. — И аз също имам чувства към теб. Но кажи, кажи ми право: наистина ли ме обичаш? И ще ме обичаш ли винаги, независимо от онова, което би могло да се случи? Същото ли ще чувстваш, ако обстоятелствата се променят?

В сърцето на рицаря спонтанно бликнала така типичната за младостта прибързаност и той отговорил почти без да мисли:

— О, да, да, винаги ще те обичам!

Тогава Господарката вдигнала булото и той за пръв път зърнал истинското й лице. Пред него стояла прилична на пантера жена, същинско диво горско същество.

Александър зяпнал, понечил да проговори, но не успял толкова бил сащисан и уплашен от видяното.

— Злата ми мащеха ми стори това — казала Господарката. — Красива бях, а тя ми завиждаше за красотата. Тогава ме прокълна да заприличам на звяр и никога да не бъда обичана. А аз се подчиних на проклятието, скрих се зад булото в срам, избягах от света. Докато ти се появи.

Пристъпила към Александър с разтворени за прегръдка ръце, в очите й искрици надежда и любов, но и страх. Страх, защото се разкрила пред него както никога по-рано, пред което и да е друго човешко същество. А сърцето й пламтяло в съкровена обич, чувство плахо, непознато и досега.

Александър обаче не я приел в обятията си. Напротив отстъпил назад и в този миг съдбата му била решена завинаги.

— Подлец! — извикала Господарката. — Лъжлив негодник, жалка твар! Твърдеше, че ме обичаш, но всъщност обичаш единствено себе си!

Вирнала глава, разтворила озъбена паст. Ръкавиците се пръснали, от тях изхвръкнали остри, закривени нокти. Изсъскала, изревала и се нахвърлила върху него. За гърлото го захапала, поглъщайки топлата кръв, а ноктите й вече раздирали Александровата кожа.

И там — в спалнята — убила рицаря, а докато го разкъсвана, горко ридаела.

 

 

Прежълтели, двете момиченца гледали Роланд с широко отворени от уплаха трескави очички, истински ужасени от страшната му приказка. А той се изправил, благодарил на Флечър и на семейството за вечерята, кимнал на Дейвид да тръгват. На вратата домакинът поставил приятелска ръка ма рамото на война.

— Само една дума, ако обичаш — рекъл той. — Старейшините ни са много разтревожени. Убедени са, че Звярът, когото ти спомена, е набелязал селото ни за нападение. И сигурно ни дебне вече, някъде наблизо…

— Оръжия имате ли? — запитал Роланд.

— Имаме, ти нали ги видя? Само че това са най-добрите сред тях. Ние сме фермери и ловци, а не войници.

— Възможно е именно това да ви е късметът — отвърнал Роланд. — Войните не се справиха със Звяра. Докато вие може да имате повече щастие.

Флечър го изгледал с неразбиране. Не бил сигурен дали гостът говори сериозно или се шегува. Дори и Дейвид се зачудил какво ли означават тези думи.

— Но ти изглежда се шегуваш? — подхвърлил Флечър.

Едрият мъж потупал домакина по рамото.

— Е, само донякъде. Но виж, войните са пристъпили към битката с това чудовище, както биха постъпили при сблъсък с друга армия. Били са се по необходимост, и то на непознат терен, срещу враг, когото не познават. Имали са време да си построят някакви укрепления, видяхме онова, което бе останало от тях. Но не са се оказали достатъчно силни да ги удържат, отстъпили са в гората, където са били довършени, тоест доубити. Каквото и да е това страшилище, знай, че на първо място то е огромно и тежко, видях повалените от тялото му дървета и смачканите храсти. Мисля, че не може да се движи много бързо, съмнявам се да е пъргаво, но за сметка на това е много силно и издържа на нанесени с копия и мечове рани. И на открито никакъв войн не може да му устои.

Ти и твоите съселяни обаче сте в по-различно положение. Тук е вашата територия, вие си я познавате отлично На Звяра ще гледате като на опасен вълк или какъвто и да е друг звяр, който заплашва животните ви. Трябва да го примамите на място, което вие изберете, а там да му устроите капан и да го убиете.

— Примамка ли имаш предвид? — оживил се домакинът — Може би някакво домашно животно, а?

Роланд кимнал в знак на съгласие.

— Може да свърши работа. И аз мисля, че този кръвожаден Звяр идва насам, защото със сигурност е гладен, обича месо, а никъде няма да го намери по-лесно, отколкото при вас. Имате избор: или да се криете по домовете си, да треперите и да се молите злата участ да ви отмине, или да планирате защитата си и неговото унищожение. Но това може да ви струва много, много повече от някое и друго добиче.

— Какво искаш да кажеш? — запитал Флечър, изплашен от последните Роландови думи.

Роланд взел купа вода от масата, клекнал на каменини под и потопявайки пръст в нея, нарисувал непълен кръг.

— Ето това е селото ви. Оградата е строена да отблъсква външна атака — обяснил той и по контура добавил сочещи навън стрели. — Но да речем, че допуснете врага си в него, сетне залостите портите. Ето така ще го вкарате в капан.

И воинът нарисувал нови стрели, сега те сочели навътре.

Флечър се загледал в рисунката, която вече почти изсъхвала върху камъка.

— А после? — запитал той.

— Сетне ще запалите селото и всичко, което е в него — Отсякъл Роланд. — Така жив ще го изгорите и ще спасите себе си.

 

 

Същата нощ, докато всички спели дълбок сън, навън забушувала силна снежна буря, покрила всичко наоколо с дебели преспи сняг. Снегът продължил да вали и през деня, и то така обилно, че видимост нямало на повече от метър-два. Ясно било, че в такова време не могат да тръгнат, нямали храна, а им било съвестно да искат от селяните, защото и те изнемогвали. Тогава Роланд помолил за среща със старейшините в селската църква, където обичайно се провеждали съветите по важните общи въпроси. На нея войнът обещал да помогне при убиването на Звяра в замяна на по-дълготраен престой в селото за него и Дейвид. Докато разговаряли, изслушвайки Роландовия план за действие, и обсъждали подробностите, Дейвид седял на последния ред и внимателно следял мненията за и против. Повечето от участниците били против запалването на селото. Предпочитали да се надяват, че ограждението ще ги защити срещу Звяра, когато той дойде, и Дейвид не можел да ги вини. Тукашният им имот бил всичко, което те реално имали на този свят.

— Ами ако оградата ви не удържи? — питал за пореден път Роланд. — Тогава какво ще правите? Вече ще бъде много, много късно, за каквото и да е друго. И ще загинете до един.

Накрая стигнали до компромисно решение. Пооправи ли се времето, жените, децата и старите хора да напуснат селото и да се скрият в пещерите в подножието на недалечните хълмове. Със себе си да отнесат всичко ценно, дори и покъщнината, домовете да останат кажи-речи съвсем празни. В къщите в центъра на селото да подготвят за запалване бъчви с катран, смоли и летливи масла. Нападне ли Звяра, първо ще се опитат да го отблъснат и убият още докато е отвън. Пробие ли оградата, ще отстъпват и ще го примамват към центъра, където подготвените за запалване материали ще пламнат и избухнат в подходящ момент. Това, разбира се, ще стане само в краен, неизбежен случай. Старейшините събрали всички мъже и гласували, стигайки до съгласие, че това е най-доброто решение.

Роланд ядно напуснал гласуването, затръшвайки църковната врата след себе си. Дейвид изтичал подире му и го догонил.

— Защо се гневите толкова? — запитало момчето. — Та те се съгласиха с по-голямата част от вашия план.

— Това не е достатъчно — отвърнал воинът. — Че ние всъщност дори не знаем с кого точно си имаме работа. Наясно сме обаче, че дори добре обучени, истински войни, въоръжени със стоманени мечове, не са били в състояние да надвият това чудовище. Тогава кажи ми какви шансове имат тези селяни срещу него? Каква надежда? Ако ме бяха послушали, бихме могли поне да се опитаме да го убием без загуба на живот от наша страна. А при техния план на действие със сигурност ще загинат мнозина. И за какво? Заради сламени и дървени къщурки, жалки жилища, които могат да бъдат построени наново само за няколко седмици.

— Да, ама селото си с тяхно — възразил Дейвид. — И изборът си е техен, нали?

Роланд поспрял, замислил се. Главата и раменете му били покрити със сняг, съвсем побелели. Така изглеждал доста по-стар.

— Да — рекъл той тихо. — Така е, селото си е тяхно. Само че съдбата ни сега е свързана с тяхната, волю-неволю. И ако планът им пропадне, има голяма вероятност и ние да намерим смъртта си заедно с тях. Заради готовността си да им помагаме според него.

Снегът валял все така изобилно, голям студ стегнал. Огнищата в селските къщи пламтели с все сила, а вятърът отнасял дима в най-затънтените и тъмните краища на горските дебри.

А в бърлогата си Звяра се размърдал, подушвайки дима.