Джон Конъли
Книга за изгубените неща (14)

XIV
За Снежанка, която наистина се оказва доста неприятна личност

— Пак сте закъснели!

Ушите на Дейвид писнали при звука на този вик, долетял в мига, когато другарят Първи брат отварял вратата и напевно, угоднически повтарял:

— Ето ни и нас, ето ни и нас…

Дейвид помнел този напевен, неспокоен тон от ранните детски години, когато баща му, макар и рядко позакъснявал в местната кръчма и пред майка му се чувствал гузен.

— Я не ми нинаскай! — долетял разгневен отговор. — Къде скитосвате, бе? Умирам от глад! Застъргало ми е в тумбака, червата ми куркат!

Дейвид не бил чувал подобен глас досега. Женски бил, едновременно звучал в противоположни тонови степени — от най-плътно ниската до най-пискливата.

— Ууу, леле как куркат — писнал гласът отново. — Я само чуй!

И месеста бяла ръка се стрелнала някъде отвътре, сграбчила другаря Първи за рошавия мършав врат и го вмъкнала силом, само краченцата му се разлюлели във въздуха.

— Уф, ва — зафъфлил след малко гласът му и превръщайки д-то във в, а ч-то във ф, приглушено добавил: — Фувам, фувам.

Дейвид нарочно изостанал, пропуснал другите пред себе си. А джуджетата на обречени затворници заприличали, сякаш току-що са ги уведомили, че палачът има малко време за едно-две обезглавявания, преди да седне чая да си пие. Силно разколебано на прага — да влезе или не, — момчето обърнало глава назад към тъмнеещата гора и се питало дали пък не е по-добре да се върне и да рискува там, пък каквото ще да става?

— Я там вратата да затворите веднага! Какво ми се туткате?! — ревнал гласът. — Ченетата ми дзиндзиркат! Страшен студ.

Със съдбоносното чувство, че няма избор, Дейвид прекрачил прага и бързо затворил след себе си.

Сега вече зърнал собственичката на гласа: пред него стояла най-едрата, най-дебелата дама на света. Лицето й цялото нацапано с грим, косата й — черна, стегната със светла на цвят памучна панделка, устните й — огненочервени, чак пурпурни от червилото, а облечена в розова огромна рокля — същинска палатка, цял малък цирк да побере. Другарят Първи бил притиснат към многобройните й гънки, видимо с учебна цел — да опознае странните звуци, които издавал големият корем отдолу. Краченцата му висели безпомощно, току докосвайки пода. Роклята била нашарена с толкова много панделки, бастички, копчета и шнурове, че не ставало ясно кои имат практическа цел и кои са просто за украшение. Големите крака пък с мъка влизали в копринени чехли поне три размера по-малки от нужните, а множеството пръстени по ръцете й се губели, дълбоко впити в плътта.

— К’ъв си ти, бе? — викнала жената, съзирайки момчето.

— Гошти фодим — с мъка изфъфлил Първи.

— Ааа, гости водите значи, добре, добре — смекчила тона грамадната дама и захвърлила джуджето на пода като вече ненужна играчка, пък си погладила косата и извила устни в усмивка. — Е, защо пък не рекохте още в началото, така де? Тъкмо съм се издокарала с новата фуста, начервосала съм се значи.

С ъгълчетата на очите си Дейвид зърнал Трети да се навежда и шепне в ухото на Осми. Не чул всичко, но доловил няколко думи — „каквото и да е“ и „подобрение“. За беля и дамата ги чула и вероятно не ги одобрила достатъчно, защото ръката й се стрелнала и Трети получил няколко удара по главата.

— Я да си траеш, нахал дребен!

Сетне огромната жена протегнала към Дейвид голямата си бяла ръка и тромаво направила реверанс.

— Аз съм Снежанка — рекла усмихнато, а гънките по лицето й се надиплили. — Приятно ми е да се запознаем, значи.

Дейвид също протегнал ръка и с ужас видял как дланта му потъва в огромната маса бяла отпусната плът на Снежанка.

— Дейвид се казвам.

— Ааа, Дейвид значи, хубаво име — отвърнала Снежанка и се изкикотила, гушите й се разтресли, сякаш преливат, а главата й започва да се топи. — Ти сигурно си принц, а?

— Не, не съм — отвърнало момчето. — Съжалявам.

Снежанка разочаровано поклатила глава, освободила ръката му и се опитала да завърти един от пръстените, но той не помръдвал, толкова бил стегнат.

— Хм, значи може би благородник?

— И такъв не съм.

— Е, тогава си син на благородник с голямо наследство, дето му влиза във владение на осемнайсетия рожден ден, а?

Сега Дейвид се престорил, че се замисля.

— Хм, отговорът отново е не.

— Брей, ами тогава к’ъв си? Само да не си от ония скучни другари, дето се дотрисат тука за работническата класа и икономическия гнет да ми дрънкат! Аз вас съм ви предупредила: няма да ви слушам безкрайните дивотии за революции някакви си. Не и преди да съм си пила чая.

— Но ние наистина сме жертви на икономически гнет — обадил се Първи.

— Ами че как няма да си угнетен! — викнала Снежанка. — Само се виж — педя човек, едно нищо значи! Я беж да те няма, чая да сложиш да ври, че да не си загубя доброто настроение, тогава ще ти разкажа кой е угнетен! И да си сваляте ботушите! Кални стъпки по пода не искам! Нали вчера чистихте!

Джуджетата забързано свалили ботушите и заедно с инструментите ги подредили покрай вратата. Сетне чинно застанали на опашка по един пред малкия умивалник да се почистят, че да приготвят вечерята. След малко замирисало вкусно — нарязали хляба и зеленчуците, а на огъня вече цвърчали два заека. На Дейвид чак слюнките му потекли.

— Ти сигурно и храна ще поискаш, а? — измерила го с поглед по едно време Снежанка.

— Наистина съм ужасно изгладнял — признал Дейвид и навел глава.

— Значи може от техния заек да си вземеш. От моя не давам.

Сетне се отпуснала на голям стол край огнището, издула бузи и отегчено изпуснала въздуха.

— Мразя го аз тоя живот тука — въздъхнала тя. — Скукааиаа, ти казвам, ама до шия.

— Защо не напуснете? — запитал Дейвид.

— Да напусна ли? — изгледала го тя. — Че къде да ходя?

— Нямате ли си дом?

— Не, тате и мащехата ми се преместиха. За новата къща викат, че било много тясно, за мен местенце нямало. Ама те така и така са си жива скука, по-добре да се гъбаркам с тия, отколкото с тях.

— Аха — неутрално възкликнал Дейвид, чудейки се дали ще е уместно да разпита за съдебния процес и опитите на джуджетата да отровят Снежанка.

Много му била интересна тази тема, но не бил уверен дали ще е учтиво да разпитва. При това не желаел да създава на джуджетата повече неприятности от сегашните. Само че Снежанка след малко сама го улеснила, навеждайки се към него с театрален шепот:

— А тия — мъниците тука — трябва да се грижат за мен. Съдията им го рече — длъжни са, нали щото се пробваха да ме отровят.

Ужким шепнела, а гласът й бил като триещи се едни в други ръбати камъни.

Дейвид си рекъл, че той лично не би живял с опитвали се да го отровят хора, но пък, изглежда, Снежанка не се тревожела много-много за евентуално повторен опит. Защото сетне джуджетата сигурно ще ги осъдят на смърт, макар че като им гледал израженията на лицата, особено на другаря Първи, май смъртта ще им е по-добре дошла пред съжителството с нея.

— Значи желаете един ден да срещнете някой прекрасен принц? — любезно запитал след малко Дейвид.

— Ех, имаше един такъв, събуди ме, пък ми се нахвърли да ме целува — отвърнала тя и замечтано се загледала през прозореца. — Ама се изплаши и побягна. Рече, че можело да се върне, ама първо трябвало няк’ви змейове да убие — един ли, два ли бяха. Кой да ти помни…

— Вместо да остане тука и да оправи нашия — злобничко се изпуснал Трети, пък се изплашил и снижил, а Снежанка грабнала цепеница от огнището и го цапардосала с нея.

— Видя ли сега с к’ви мърлячи си имам работа? — оплакала се тя на Дейвид. — Вися сама тук по цял ден, а те копат в мините, пък като се върнат, трябва безкрайните вайканици да им слушам. И да ги питаш за к’во ли им е цялото копане! Така и така досега нищичко не са изровили.

Дейвид забелязал как джуджетата се спогледали, когато Снежанка изтърсила последните думи. Сторило му се, че Трети брат се подхилва и намига, а Четвърти го сритал в глезените и му изшъткал.

— И затуй трябва да се мотам тук с тия дребните и да чакам, докато моят принц се завърне — продължавала снажната дама. — Или да се надявам друг да мине и да ме вземе за жена.

Сетне Снежанка загризала нокътя на кутрето си, откъснала го, па го изплюла в огъня.

— Хей! — ядосала се тя внезапно. — КЪДЕ МИ Е ЧАЯТ, ПРОКЛЕТНИКО!

Цялата къщурка се разтресла от този мощен глас, затракали тенджерите, посудата и окачените по стените тигани. От тавана се отронил прах. Дейвид зърнал едно мише семейство ужасено да се измъква от дупката и панически да изчезва в пукнатина в стената.

— Аз кат изгладнея, малко се изнервям и ставам по-гласовита ухилила се Снежанка. — Така си е. А тоя заек малък ми се вижда…

 

 

Вечеряли тихомълком, ако, разбира се, изключим мляскането, сърбането, оригването и плюенето — звуци, долитащи изключително от Снежанкиното място на масата. Тя наистина се хранела здраво и погълнала ужасно количество храна. На бърза ръка свалила заешкото от костите и го излапала, сетне облизала пръсти и веднага посегнала към чинията на Шести брат, който я гледал безпомощно. С настървение се нахвърлила и върху хляба, като шумно изплюскала цял самун и половин буца миризливо сирене. Прокарвала ги с пиво, халба след халба, бързо унищожавайки голяма част от запаса, който джуджетата държали в навеса. Сетне се захванала с изпечения от Първи брат плодов кекс, замляскала апетитно и грубо започнала да ругае, когато неволно схрускала някаква костилка, отчупвайки част от един зъб.

— Казах ти да внимаваш какво слагаш, пък е и доста сух — прошепнал Втори на Първи, който само се чумерел и нервно преглъщал.

Когато на масата не останало нищо друго, освен посудата, Снежанка се изправила с мъка, залитнала и се строполила върху стола си край огнището, където веднага захъркала. Дейвид помогнал на джуджетата да раздигнат масата и да измият чиниите, сетне всички заедно насядали в ъгъла със запалени лули. Тютюнът им смърдял на непрани стари чорапи, а Първи предложил на момчето да си дръпне от неговата лула, но то отказало.

— Какво добивате в мините? — запитало ги любопитно.

Джуджетата се спогледали и захъмкали, някои се прокашляли и Дейвид забелязал, че всички отбягват погледа му. Само Първи брат изглеждал готов да отговори на въпроса.

— Ами въглища… и нещо като въглища — рекъл той.

— Нещо като въглища ли?

— Ами да, такова нещо. Всъщност дето е било някога подобно на каменните въглища.

— Камъчета бе — неохотно обяснил Трети брат.

Дейвид се замислил върху казаното и внезапно му светнало.

— Хм, искате да кажете скъпоценни камъни ли? Като диаманти например?

Джуджетата вкупом се нахвърлили върху него, затискайки устата му с длани.

— Никога не казвай тази дума на глас тук! Ама никога! Чуваш ли? — тревожно зашепнал Първи.

Дейвид закимал, а след малко домакините му се поуспокоили и го пуснали.

— Значи на Снежанка не сте казвали за тях, а? — усмихнал се той.

— Не сме — измърморил Първи. — Просто време не ни е останало да й кажем, нали, братя?

Другите закимали с глави.

— Не й вярвате, така ли?

— Че ти ще й повярваш ли? — запитал Трети брат. — Миналата зима, когато бяхме страшно закъсали с храната, Четвърти брат се събужда една нощ от болка в крака и какво да види — тя му гризе пръстите!

Четвърти за кимал с глава и тържествено се заклел, че това си е самата истина.

— Още нося белег. Ей на — честен кръст, гледай тук — рекъл той и показал ухапаното място.

— Ако загрее, че в мината има цяло имане, веднага ще ни вземе всичко — обяснил Трети. — И тогава ще бъдем още по-потиснати и експлоатирани. И още по-бедни.

Дейвид внимателно огледал вътрешността на дома. Нищо не говорело за някакво особено богатство, тъкмо напротив. Две стаи само имало — едната, в която се намирали в момента, а другата Снежанка я използвала единствено за лични цели. Джуджетата спели заедно в едно голямо легло в ъгъла край огъня — три от единия край, четири — от другия.

Първи брат уловил погледа му и започнал да обяснява:

— Ако я нямаше нея, бихме могли поне малко къщата да пооправим, да я постегнем, да я поукрасим. Но започнем ли да харчим пари за подобрения, тя ще се усъмни и тогава лошо ни се пише. Затова я държим така. Дори и друго легло не смеем да купим.

— Че никой ли не знае какво правите в мината? Няма ли други хора тук наоколо? Никой ли нищо не подозира?

— Ние на хората отдавна им говорим, че едва припечелваме — въглища продаваме, колкото да преживяваме. Иначе да копаеш под земята е работа тежка и никой не се наема с такава, освен ако не е сигурен, че ще забогатее. А щом си траем и не се фукаме, луди пари по скъпи дрехи и златни верижки не харчим…

— Или по легла например… — добавил Осми.

— Или по легла… — съгласил се Първи и довършил мисълта. — … Значи всичко си е наред. Лошото е, че вече стареем, време ни е по-леко да го караме… дето се казва по някое и друго удоволствие човек да си позволи…

И джуджетата скришом хвърлили бързи погледи към хъркащата на стола Снежанка, пък вкупом въздъхнали.

— Всъщност… надяваме се да намерим човек да ни отърве от нея… — признал след малко Първи брат.

— В смисъл да се ожени за нея ли? — веднага запитал Дейвид.

— Абе, то за такава работа ще трябва да е някой съвсем изпаднал… ама ние пък ще го компенсираме, така да се каже — добавил Първи. — Иначе си мисля, че всички диаманти на този свят, взети заедно, пак няма да са достатъчни да платиш някому да живее с такова зло. Ама пък ще му дадем достатъчно — колкото да облекчи по-голямата част от бремето, нали? Например да си купи истински голямо легло и златни запушалки за ушите, а?

Дейвид забелязвал, че на джуджетата вече главите им клюмат, ужасно им се доспало. А Първи брат взел подобна на остен дълга пръчка от ъгъла и неспокойно побутнал Снежанка с нея.

— Много мрази да я будим — обяснил той на момчето. — Така е по-безопасно…

И отново побутнал спящата с върха на пръчката. Нищо не се получило.

— Май ще трябва по-силно — обадил се Дейвид.

Следващия път джуджето направо я сръгало, а реакцията била поразителна. Снежанка изръмжала като разярен звяр, сграбчила импровизирания остен с две ръце и го завъртяла. Инерцията отпратила Първи във въздуха, той описал дъга и щял да падне право в огнището, само че навреме се усетил да пусне пръчката и се приземил в коша за въглища.

— Гррр… — отърсила се сънливо пробудената Снежанка. — Бррр…

Избърсала потеклите от устата й лиги с опакото на ръката, станала от стола и залитайки, се отправила към съседната стая.

На прага се извърнала и заканително наредила:

— Утре бекон с четири яйца. И парче салам… хм, я по-добре пет парчета.

Сетне затръшвала вратата, сгромолясала се върху леглото и незабавно потънала в дълбок сън.

Дейвид се свил на столче край огнището. Чувал гръмогласното хъркане на Снежанка отвъд вратата, а откъм джуджетата долитала по-тиха какофония от разнородни звуци като тихичко носово подсвиркване, прашна кашлица, сумтене и пуфтене. Не можел да прогони от съзнанието си една ослепително ярка картина: кървавите дири по земята, водещи към гората, Дърваря, размахал брадвата и ножа, Лерой и омразата в очите му. Съзнавал, че не е безопасно да остава с джуджетата повече от една-единствена нощ. Трябвало да продължи пътя. Да се опита да стигне до краля.

Не успявайки да заспи, станал от стола и се приближил до прозореца. Мракът бил гъст, плътен, навън нищо не се виждало. Заслушал се внимателно, нейде далече, далече се обадил бухал. Натрапчиво в главата му се въртяла и мисълта, че е тук, в този опасен свят, следвайки зова на майчиния глас. Но след онзи първи случай повече не го бил чувал. Дали няма да му се обади сега?

— Мамо — прошепнало момчето с копнеж, — ако си тук някъде, моля те, дай ми някакъв знак! Имам нужда от помощта ти. Как да те намеря, ако не ме насочваш?

Но отговор нямало. Само мрак и злокобна тишина.

Върнал се на стола, затворил очи. След малко сънят го надвил. Сънувал мансардната спалня у дома, баща си, новото семейство, но те не били сами в къщата. В съня му Гърбушкото се промъквал в коридора пред стаята на Джорджи. На прага се спрял и дълго време гледал заспалото дете, преди да напусне смълчаната къща и да се върне в своя свят.