Джон Конъли
Книга за изгубените неща (21)

XXI
За появата на Звяра

Още същия ден в селото се заели с подготовката за преместването. Жените, децата и възрастните събрали къде що има и разпределили товарите според възможностите кой какво може да носи. Използвани били всички двуколки, каруци, впрегатни коне. С изключение на Сцила, защото Роланд за нищо на света не би се съгласил да се раздели с нея. Качен на гърба й, той непрестанно обикалял огражденията, отвън и отвътре, проверявал слабите им места, давал нареждане за нови укрепвания, сам помагал, където било нужно. Не изглеждал доволен нито от видяното, нито от направеното. А снегът продължавал да вали, хапещ, мразовит, от студа човешките пръсти изтръпвали, ставали трудно подвижни, краката се сковавали.

Все по-трудни ставали укрепителните дейности, измръзналите мъже били уморени и започвали да мърморят. Някои дори се съмнявали в смисъла им и говорели, че по-добре би било и те да заминат с жените и децата. По едно време дори и Роланд започнал да се съмнява в смисъла на цялата работа.

Нямали и най-малка представа от коя посока ще се появи нападателят, а Роланд отново и отново обяснявал как да се разпределят защитниците, как да реагират на едно или друго негово действие. Кога да отстъпват и в какъв ред, кой каква задача ще има, веднъж рухне ли защитата и Звяра влезе в селото.

Не му се искало мъжете да изпаднат в паника и да се разбягат най-безразборно и слепешката, а в себе си бил сигурен, че чудовището ще събори оградата — рано или късно. Опасявал се, че краят ще бъде лош, защото нямал голяма вяра в готовността на селяните — веднъж измени ли им щастието в битката — да се изправят геройски срещу Звяра.

— Тези мъже наистина не са страхливци — говорел Роланд на Дейвид, докато седели край огъня на кратка почивка, отпивайки горещо мляко. — Но пък и герои от тях едва ли ще излязат.

Наоколо защитниците точели брадви, саби, мечове, острели пики и обикновени пръти — заместители на копия. Други, с помощта на чифтове волове, превозвали дебели трупи за добавъчно укрепване на оградата отвътре. Хората мълчали, потиснати, тежкият ден вече превалял, наближавала нощта. Лицата били опънати, напрегнати.

— Иначе ги разбирам — продължавал Роланд. — Всеки от тях е готов да даде живота си за семейството. В лицето на обикновени бандити, вълци или диви зверове, те смело биха влезли в бой и охотно биха приели залога на съдбата — живот или смърт. Но сега е по-различно. Не знаят, нито разбират срещу какво се изправят. При това не са дисциплинирани и обучени да действат като екип. Макар и да са събрани на едно място, всеки от тях ще мисли и разсъждава различно и ще се бие, сякаш е сам срещу врага. А рухне ли куражът само на един и той побегне, вероятно и останалите ще хукнат след него.

— Вие в хората не вярвате много, не е ли така? — запитал Дейвид след малко.

— Аз поначало почти в нищо не вярвам — отвърнал войнът. — И в себе си дори вяра достатъчно нямам.

Допил млякото, измил канчето със сняг.

— Хайде, ела — повел го той отново покрай оградата. — Налага се пръти да острим, тъпи мечове да точим.

И се усмихнал едва. Дейвид чак го заболяло.

Било вече решено главната част от защитниците да бъде разположена пред портата в надежда, че види ли ги, Звяра ще се насочи именно към тях. А повали ли оградата, те ще го поведат към центъра, където в действие ще влезе капанът. И може би тогава ще имат единствения шанс да надделеят и да го убият.

Паднала тъмна, безлунна нощ, тънка колона хора се проточила от селото към хълмовете. До пещерите ги придружила неголяма група мъже. След завръщането им започвали нощните смени на постовете по оградата, всеки по няколко часа да наблюдава подстъпите към селото. Защитниците наброявали четирийсет мъже заедно с Дейвид. Роланд му предложил да се скрие заедно с жените и децата, но макар и уплашено, момчето отказало. Настоявало да остане, въпреки че и само не знаело защо го прави. Може би защото му се струвало, че ще бъде по-сигурно, ако се намира около Роланд.

Войнът бил единственият мъж, в когото Дейвид имал пълна вяра, но в същото време бил и любопитен. Много му се искало да види Звяра със собствените си очи, пък каквото ще да става. Изглежда, Роланд отлично разбирал какво му се върти в главата, защото когато селяните се възпротивили на присъствието на едно момче — почти дете, той настоял, че Дейвид е негов оръженосец и му е толкова необходим, колкото мечът и конят. Чувайки думите му, момчето се изчервило от гордост.

На поляната пред оградата завързали стара крава с надежда, че ще примами Звяра, но първата нощ нищо не се случило. Спокойно минала и втората, но не и за мъжете, които се изнервяли все повече, пък и умората ги надвивала. Снеговалежът продължавал, мраз сковавал всичко. Снегът замръзвал, отгоре му падал нов и той също замръзвал. Снежната буря пречела на видимостта и часовите на оградата почти не виждали края на гората. След време неколцина започнали да мърморят.

— Но това, което правим, е чиста глупост — обадил се един.

— На онзи Звяр не му ли е студено? И той е замръзнал, нали? Няма да ни нападне в такова време, я! — пригласял му друг.

— Дали пък наистина има такова чудовище или ние само си го въобразяваме? Етан сигурно е бил отвлечен от вълк? Или може би от мечка, нали? А за труповете на някакви си избити войни имаме само думата на онзи вагабонтин Роланд, не е ли така? — рекъл ковачът.

— Ковачът е прав — подкрепил го трети. — Тая работа на някакъв номер ми прилича, да знаете!

Единствено Флечър се опитвал да ги вразумява.

— Че защо? Какъв номер? — говорел той. — Каква полза ще има този човек да ни лъже? Та той е сам, с него е само едно дете. И да иска да ни избие, докато спим, пак няма да успее, а какво ли толкова ценно имаме, та да иска да го открадне? Храната ни ли? Че тя е толкова малко, просто не си заслужава. Не е така, приятели, не е. Имайте търпение и вяра. Трябва да изчакаме и да си отваряме очите на четири.

Тези думи успокоявали повечето от мърморковците, но и студът си казвал думата. Хората били изморени, премръзнали, тревожели се за семействата си.

Роланд спял до Дейвид, наглеждал го, водел го със себе си на нощните дежурства и обходите на огражденията. Сега, когато укрепването им привършило, воинът сядал при хората, заговарял ги, шегувал се и ги окуражавал, когато виждал, че за пореден път са паднали духом. Съзнавал, че преживяват извънредно тежък период, още повече че нощем стражата била отегчителна и дълга, а обстановката неспокойна. Наблюдавайки Роланд сред селяните, подхода му и уменията, с които ръководел отбранителните задачи, Дейвид се питал дали той наистина е само воин, както сам твърдял. Струвало му се, че този мъж е истински лидер, роден да ръководи и управлява, макар че сега се движел сам.

На втората нощ по едно време останали само двамата, приседнали пред буен огън, наметнати с тежки топли плащове. Роланд вече на няколко пъти предлагал на момчето да преспива в някоя от близките къщи, обаче никой от защитниците не постъпвал така, затова на Дейвид не му се искало да изглежда по-привилегирован, по-слаб или по-глезен от другите. И затова си оставал на студа и вятъра, но пък винаги заедно с Роланд. Сега пламъците озарявали лицето на война, хвърляли полусенки върху изражението и му придавали особено замислен вид, подчертавайки скулите и тъмните пламъчета в очите.

— Сигурно мислите за Рафаел и се питате какво ли му се е случило? — запитал Дейвид изведнъж.

Роланд не отговорил, само поклатил глава.

Дейвид си знаел, че е по-добре да мълчи, но пък не го сдържало отвътре. Десетки въпроси се въртели в главата му и съмнения го мъчели, а бил сигурен, че ги споделя и Роланд. И не само това. Двамата като че имали нещо много общо помежду си. Единие на цели или воля? Едва ли случайността ги е събрала — тази мисъл се връщала отново и отново в Дейвидовото съзнание и не го оставяла на мира. Тук, в този свят, нищо не изглеждало подчинено на случайността. Във всичко, което се случвало още от началото, личала скрита цел. Нечия невидима ръка или разум свише сякаш движели събитията, въпреки че Дейвид не можел да каже нищо конкретно, повечето неща по-скоро чувствал и предусещал.

— Допускате, че е мъртъв, нали? — отново запитал той.

— Да — въздъхнал Роланд. Усещам го някъде в сърцето си.

— Но трябва да се уверите, че е така, нали?

— Мира няма да имам, докато не го направя — тежко отвърнал другият.

— Но и вие може да загинете. Следвайки пътя му, вас може би ви очаква същата участ. Не ви ли е страх от смъртта?

Роланд взел дървен ръжен, разровил жарта, в бялата нощ полетели облачета живи искрици. Съскали във влажния студен въздух и угасвали като привлечени от пламъците и поразени в тях хвъркати гадинки.

— Страх ме е от предхождащата смъртта болка — отвърнал той. — Бил съм раняван в миналото. Единият път бе така зле, че не вярвах дали ще оцелея. Помня цялата мъчителна агония на страданието и не ми се иска тя да се повтаря отново.

Помълчал и продължил:

— Всъщност повече се боя от смъртта на близки хора. Страхувам се да не ги загубя, безпокоя се за тях дори и когато са живи. Понякога ми се струва, че по-скоро се задълбочавам във възможността да ги изгубя, отколкото се радвам на факта, че са около мен. Такъв съм си, такава ми е природата. Такава е и връзката ми с Рафаел. Беше ми много близък — кръв от моята кръв, пот от моята пот. Без него никога вече няма да бъда същият.

Дейвид мълчал, загледан в пламъците. Думите на Роланд ехтели дълбоко в съзнанието му. Нали по същия начин бе изживявал загубата на майка си? И така дълго и силно бе страдал от мисълта за предстоящата загуба, че не бе успял да се порадва на времето с нея преди кончината й.

— А ти? — обадил се в същия миг Роланд. — Та ти си само едно момче. Не ти е тук мястото. Не те ли е страх?

— Страх ме е — отвърнал Дейвид. — Само че нали чух гласа на майка си? Тя е тук някъде. Трябва да я намеря. Длъжен съм да я върна у дома.

— Дейвид, майка ти е покойница — кротко възразил воинът. — Ти сам ми съобщи това.

— Тогава как и защо е тук? Нали съвсем ясно и отчетливо чух гласа й?

На това Роланд нямал отговор, а отчаянието клъвнало момчето отново, още по-силно.

— Какъв е този свят тук? — изпъшкало то. — Име няма или поне никой не го знае. Дори и вие не можете да ми кажете как се нарича. Имало крал, но той може би реално не съществува? Появяват се неща, дето място нямат тук — като онзи танк, като германския самолет, който влезе след мен, сякаш ме гонеше, като харпиите. Нещо тук съвсем не е наред. Просто не зная…

Замлъкнал с горчиво усещане за безнадеждност. А в съзнанието му се оформяли страшни думи, досущ черен облак надвисва над земята в красив летен ден. Станало му горещо, задушавали го гняв и объркване. Въпросът почти сам изскочил от устата му, дори се зачудил на собствения си глас.

— Роланд, вие мъртъв ли сте? Ние тук мъртъвци ли сме?

Роланд вдигнал очи от огъня, погледнал го през пламъците.

— Не зная — глухо отвърнал той. — Мисля, че сме живи, и аз, и ти. Чувствам студа, усещам топлото, както и глада си, и жаждата, различни желания, съжаления. Усещам тежестта на меча в ръка, а по кожата си виждам отпечатъците на бронята, наложи ли се да я сваля нощем. Храня ли се, разпознавам вкуса на хляба и месото. Подушвам конската миризма по себе си след ден езда. Ако съм мъртъв, ще имам ли всичките тези възприятия?

— Предполагам, че не — съгласил се Дейвид, макар че нямал никаква представа какво изпитват покойните, преминат ли от своя свят в отвъдното.

И наистина, откъде да я има? Помнел едно — кожата на майка му била хладна като лед. Но пък неговото тяло излъчва топлина, нали? И също както и Роланд усеща миризми, вкусове, допира на хора и предмети. При удар го заболява, става му зле. Ето и сега чувства излъчващата се от огъня горещина, сигурен е, че протегне ли пръст към жарта, кожата му ще изгори и ще му излязат мехури.

И въпреки всичко тукашният свят си оставал една странна смесица от познати и непознати неща, сякаш с идването си тук той самият някак си е променил естеството му, населил го е с аспекти от своя собствен живот.

— Вие някога сънували ли сте тези земи? — запитал той Роланд. — А мен някъде по тях или нещо друго подобно?

— Когато те срещнах на пътя, ти беше за мен съвсем непознат — отвърнал воинът. — Чувал съм още преди време, че тук някъде има село, но до онзи миг не го бях виждал, защото по тези краища по-рано не съм пътувал. Но виж, Дейвид, те са си така реални, както си и ти самият. Не си внушавай, че сънуваме или сме в някакво особено, отвъдно състояние. Виждал съм страха в очите ти, когато говориш за вълчите глутници и съществата, които ги ръководят. Вярвам ти, че хванат ли те, жив ще те изядат. Освен това със собствените си очи зърнах останките на онези войни на бойното поле, усетих вонята от разложението на труповете им. Скоро ще се изправим пред причината за гибелта им и е твърде възможно и ние с теб да не оцелеем. Виждаш ли, всички тези неща са реални. Ти си изпитвал болка, нали? Издържал си на нея. Е, щом издържаш на болка, значи можеш и да умреш. Да загинеш тук и завинаги да загубиш своя свят. Никога не забравяй това. Забравиш ли го, загубен си!

Може би, помислил Дейвид.

Може би.

 

 

Късно през третата нощ високо проехтял викът на един от часовите при портата.

— Насам, насам! — викал с все сила младият мъж, чиято задача била да наблюдава главния път към селото.

— Чух шум, видях движение по земята. Сигурен съм!

Заспалите защитници наскачали и затичали към него. Онези, които били на най-отдалечените спрямо портата постове, също чули и тръгнали към нея, но Роланд ги върнал и остро наредил да си останат по местата. Сетне се присъединил към мъжете край портата и се покачил на платформата. Там също имало защитници и те вече се взирали към гората през изрязаните между дебелите дънери бойници. Навсякъде запалили факли, насмолените им глави засъскали под падащия сняг, но не гаснели.

— Нищо не виждам — обадил се ковачът и строго изгледал вдигналия тревогата млад часови. Защо ни будиш без причина?

Тъкмо тогава се разбудила и завързаната отпред крава. Раздвижила се в опит да се освободи от въжето и високо замучала.

— Хайде да видим — обадил се Роланд и взел стрела от предварително подготвените купчини край оградата, запалвайки с факла завързания към нея напоен с летливо масло парцал.

Тя пламнала ярко, а той се прицелил внимателно и я пуснал към мястото, от което според часовия идвали шумовете и движението. Четирима от мъжете горе веднага последвали примера му и след мъничко летящите стрели осветили посочения терен.

В първия миг нищо не се виждало, освен сняг и падащите сенки на дърветата. След малко обаче нещо се помръднало и хората зърнали огромно жълто тяло да се измъква от земята досущ като дебел червей от дупка. Цялото било на подобни на прешлени сегменти, гъсто обрасли с дебели черни израстъци, подобни на косми с остри като кинжали върхове. Една от стрелите попаднала в него, веднага се понесла зловонна миризма на горяща плът. Така отвратителна била тя, че хората закрили носовете и устите си в опит да спрат вонята. От раната избликнала черна течност, засъскала под пламъка на горящото масло. Взирайки се внимателно, Дейвид различил стърчащите от това ужасно тяло десетки пречупени върхове на стрели и копия — следи от по-раншната смъртоносна битка с кралските войни. Засега било невъзможно да се каже колко е реалната височина на това страшилище, но подаващата се над земята част от него била поне триметрова. Звярът се извивал като змия и изведнъж се измъкнал от дупката, разкривайки ужасното си лице. Очите му били на черни гроздове както при паяците, някои по-големи, други по-малки, отдолу имало уста като гигантско смукало, в нея се виждали редица подир редица остри като шипове зъби. Между очите и устата се откривали подобни на ноздри ситно трепкащи дупки, вероятно през тях чудовището вече душело защитниците на селото и течащата във вените им кръв. От двете страни на устата мърдали прилични на ръце органи, а всеки завършвал с три извити ноктести пръста за поднасяне на плячката към устата. Насочило се към хората като дебела, гигантска, ужасяващо грозна гъсеница. Придвижвало се почти безшумно, само от устата се чувал плътно съскащ звук, наподобяващ всмукване, а от горните части на тялото по снега падали големи парцали лигава слуз. Сега главата се намирала поне на шест метра над земята, но това не била действителната височина, защото съществото било силно приведено напред. Разкривала се долната част на тялото и чифтовете черни, тънки членестоноги крачета, които всъщност движели това същество.

— Че то е по-високо от оградата! — викнал ужасеният Флечър. — Няма какво да бута портата. Просто ще пропълзи отгоре й!

Роланд мълчал, мислел съсредоточено, а след минута тихо наредил на защитниците да палят стрелите и да се целят в главата на страшилището. Цял облак стрели полетели към него, последван от втори, трети. Някои пропуснали, но доста попаднали в целта. Дейвид с облекчение зърнал как една ударила очен грозд и тутакси го пръснала. Сега замирисало отвратително на гнусна, горяща плът. Звярът въртял главата си насам-натам от болка, но не спирал движението си към оградата. Вече бил съвсем изправен, ясно видим в целия си исполински ръст — някъде около девет метра от челюстите до задницата. И скоростта на движение се увеличавала, противно на Роландовите очаквания. За щастие до голяма степен го забавяла дебелата снежна покривка. Но така или иначе, съвсем скоро щял да стигне до портата.

— Продължавайте стрелбата колкото е възможно по-дълго, сетне стигне ли оградата, отстъпвайте навътре! — викнал високо Роланд и сграбчил ръката на Дейвид. А ти ела с мен. Нужен си ми!

Момчето не помръдвало. Гледало Звяра право в черните очи като омагьосано и вече нямало никаква сила да откъсне своите от тях. Сякаш кошмарите му оживявали, а онези смътни страшни неща, отдавна обитавали периферията на въображението му, вече определено придобивали ясна форма, обединявайки се в единен образа на гнусната твар.

— Дейвид! — мощно викнал Роланд и рязко дръпнал ръката му, това, изглежда, развалило магията. — Тръгвай с мен! Нямаме време!

Скочили от платформата и затичали към портата. Двойната врата била дебела и здрава, обкована с желязо и дебели дъски, а отвътре залостена с дебел дървен ствол, който при силен натиск от едната страна се вдигал като лост. Роланд пошушнал нещо на момчето и двамата увиснали с телата си от единия му край.

— Хей, какво правите, бе?! — завикал ковачът с все сила. — Защо ни обричате на смърт?

Още недоизрекъл думите си, и над оградата се люшнала огромната глава на Звяра, едната му ноктеста ръка се стрелнала и грабнала бедния ковач, издигнала го високо във въздуха и го натикала право в ужасната многозъба уста. Дейвид извърнал глава, не можел да гледа тази жестока кончина. Защитниците на платформата дружно се нахвърлили върху чудовището, размахали мечове и копия. Флечър, един от най-високите и силни мъже в селото, замахнал с хванатия в две ръце меч с цялата си немалка мощ в надежда да отсече ръката на Звяра. Но тя била дебела и твърда като истински дънер, затова успял само да разцепи кожата й повърхностно. Чудовището изревало от болка и това все пак дало малко време на мъжете да напуснат платформата и организирано да започнат отстъпление към центъра, както бил планът им. А в същото време Дейвид и Роланд успели да вдигнат дебелото резе и да отворят портата.

Отначало Звяра се опитал да се прекачи през оградата, но по нея имало запалени факли, набити между гредите и върху тях остри пръти и метални куки. Те се забивали болезнено в тялото му и задържали мощния устрем, а пламъците запалили дебелите черни косми по тялото. И все пак чудовището напъвало упорито и продължавало опитите да се прехвърли въпреки болките и нанесените рани. Тогава Роланд излязъл през отворената порта и застанал на полето отвън. Запънал стрела в тетивата и я пуснал право в главата му.

— Хей! — викнал той силно. — Ето оттук! Хайде, влизай!

Замахал с ръце, сетне пуснал още една и още една стрела. Звяра отстъпил от оградата и се извърнал към него, а от раните му потекла черна течност върху снега. Тогава се втурнал към война. Роланд умело се върнал назад и хукнал навътре, а чудовището го подгонило приведено, с протегнати напред ноктести израстъци и изпружена глава, като яростно щракало с челюсти в напразен опит да захапе ръката или крака на бягащия. На портата за миг се позадържало, оглеждайки тесните извити улички, а Роланд спрял и размахал меча и факлата си.

— Ето ме! — отново викнал той присмехулно. — Ела и ме хвани, де!

Но Звяра изведнъж загубил интерес към него и се заозъртал, душел около себе си, а очите му внимателно оглеждали къщите. Ноздрите му се отваряли и затваряли, издавайки съскащи звуци, той бавно запристъпвал напред. Роланд пуснал още една стрела, но тя профучала над главата му. Скрит в сенките край недалечната ковачница, Дейвид внезапно зърнал лицето си отразено в черните очи на чудовището. То също го видяло и рязко се навело, а огромната ръка замахнала, буквално отнасяйки покрива на ковачницата, другата се стрелнала да го сграбчи. Дейвид отскочил тъкмо навреме и паднал по гръб, но пък избегнал ужасните нокти на чудовището. В същия миг чул зова на Роланд.

— Бягай, момче! Примамвай го навътре!

Дейвид скокнал и с все сила побягнал през тесните улички навътре към селския център. Звяра го последвал стръвно по петите, мачкал и разрушавал части от къщите по пътя. Огромното тяло се люшкало, главата наклонена напред, страшните челюсти зеели ужасяващо. Веднъж момчето се спънало, смъртоносните нокти почти допрели гърба му, но отново успяло да се претърколи встрани и да ги избегне. Изправило се, пак полетяло напред колкото краката му държат. Вече било на хвърлей от централния площад, зад който била църквата. На равното пространство в центъра се виели изкопаните множество канавки, всъщност канали за маслото според плана за залавяне на Звяра в горящ капан. Дейвид прекосил площада, вихрено тичайки към страничната уличка и църковната врата, чудовището неотлъчно по петите му. Роланд бил вече на прага, окуражавал го с викове.

Внезапно Звяра спрял на място. Дейвид се извърнал и удивено втренчил очи в страховитата фигура. В околните къщи защитниците вече приготвяли бъчвите за изсипване по каналите, но и те спрели в почуда, отправили погледи към чудовището. А то се разклатило, залюшкало, ситно затреперило. Челюстите му се разтворили широко, широко, като в непосилна болка. Неочаквано се сгърчило и с трясък рухнало на земята, коремът му се издул, заиграл конвулсивно, сякаш в утробата има движение. Кожата се раздвижила и разтегнала, отвътре разлети форми натискали в различни посоки, като че търсят свобода.

И тогава Дейвид се досетил! Това е Тя. Нали Гърбушкото я беше нарекъл тя — значи Звяра е женски!

— Ражда! — викнал с все сила Дейвид. — Сега трябва да я убиете!

Но вече било късно. Издутата кожа се пукнала с остър звук, като че някой разпаря тъпан, и поколението се изсипало навън. Малки били зверовете, не по-големи от Дейвид на ръст, очите им мътни, още незрящи, но вече гладни до смърт, челюстите им стръвно щракали. Търсейки пътя навън, най-предните разкъсвали майчината утроба и хищно поглъщали плътта на агонизиращото тяло.

— Изсипвайте маслото! — крещял Роланд на замръзналите по местата си стъписани мъже. — Палете и бягайте!

А новородените зверове плъзнали по площада, водени от инстинкта да търсят плячка, да убиват и разкъсват. Роланд издърпал Дейвид силом в църквата и тръшнал вратата, та я залостил. Отвън закънтели удари, няколко тела се заблъскали в нея и тя потръпнала цялата, но издържала на натиска.

Тогава войнът задърпал момчето за ръката, повел го по витата стълба на камбанарията нагоре към върха на кулата. Излезли там и отправили погледи надолу към площада.

Звяра лежал на една страна, вече неподвижен. Изглеждал мъртъв, а може би още агонизирал, но част от пръкналото се поколение жадно разкъсвало огромното му тяло и лакомо дъвчело очите. Други зверове обикаляли площада, няколко се насочили към най-близките къщи. Маслото лъщяло мазно в каналите, но новородените гигантски червеи не му обръщали внимание. В далечината се виждали гърбовете на бягащите защитници, отчаяно увеличаващи разстоянието между себе си и новопоявилото се зло.

— Но те не са запалили маслото — отчаяно въздъхнал Дейвид.

— Сега пък ние ще свършим тази работа — поклатил глава Роланд и от колчана извадил стрела с напоен парцал.

Запалил го от факела, който носел, пуснал стрелата към канавките долу. Първия път пропуснал, втория път летливата течност пламнала, огънят светкавично се разнесъл във всички посоки. Зверовете по пътя му пламнали и се загърчили, плътта им съскала и се разпадала. Роланд пуснал поредна стрела към къща, около която имало няколко зверчета, но за нещастие нищо не се получило. А Дейвид виждал как няколко от новите хищни червеи се опитват да изпълзят от площада. За нищо на света не трябвало да им позволяват да се доберат до гората.

Роланд опитал пак — вече с последната стрела — и този път усилието му се увенчало с успех. Къщата се запалила, огънят предизвикал силна експлозия и покривът полетял във въздуха, разпръсквайки десетки горящи отломки във всички посоки. Последвали поредица взривове в централните къщи, където били разположени бъчвите със запалителни материали. Над площада завалял огнен дъжд и всичко живо там погинало на място. Роланд и Дейвид обаче били в безопасност, високо горе на църковната камбанария, докъдето пламъците все пак не стигали. Останали там през нощта, за да дочакат зората на новия ден, а наоколо се носела воня на изгоряла нечиста плът и остър мирис на дим. Останките от къщите вече догаряли, огньовете гаснели. Единствено падащият сняг нарушавал нощната тишина, топейки се в жарта с тихичко пращене и съсък на пара.