Джон Конъли
Книга за изгубените неща (12)

XII
За мостове, гатанки и за отблъскващата природа на троловете

Притъмнявало, когато Дърваря завършил приказката. Погледнал нагоре към небето, сякаш се надява да задържи падането на мрака за известно време, сетне изведнъж спрял, загледан в нещо. Дейвид проследил погледа му и какво да види? Високо горе над главите им, над големите корони на дърветата се виело нещо черно. Сторило му се също, че чува далечен грач.

— Проклятие! — възкликнал Дърваря.

— Какво има? — недоумявал Дейвид.

— Гарван.

И с тези думи свалил лъка от гърба си, на тетивата опънал стрела. Приклекнал, прицелил се и я пуснал. Точен бил. Гарванът се сгърчил, острието пронизало тялото му, пък рухнал тежко на земята недалеч от Дейвид, мъртъв, окървавен.

— Нечестива птица — рекъл Дърваря с отвращение, затиснал трупа с крак, та измъкнал стрелата.

— А защо я уби? — запитало момчето.

— Гарванът е съюзник на кръвожадните вълци в лова им. Лети горе, насочва ги към плячката — сега сочеше нас. За възнаграждение му оставят очите на жертвите — да ги кълве. И нашите му се дощели, гадината му с гадина.

Извърнал се назад към пътя, по който дошли.

— Сега вече ще трябва да разчитат единствено на обонянието си. Но скъсяват разстоянието помежду ни, бъди сигурен. Трябва да побързаме.

Продължили напред, сега вече почти тичали, макар че били доста изморени. Така стигнали края на гората и излезли на високо плато. Пред тях зейнала огромна бездна, стотици метри в дълбочина и много, много широка. На дъното й се извивала река, от тукашната височина тя изглеждала тъничка като канапче, от ниско нейде долу между стените на каньона долитали звуци, наподобяващи птичи крясък.

Дейвид пристъпил към ръба на пропастта и внимателно се надвесил, та погледнал надолу да види кой ги издава. И веднага зърнал птица, далеч по-едра от всяка жива, виждана досега. Тя плавно се плъзгала във въздуха, понесена от могъщата сила на теченията в каньона. Взрял се в краката й — голи, удивително прилични на човешки, а пръстите — удължени, извити като хищни птичи нокти. С широко разперени ръце, от тях излизат гънки тънка, опъната кожа, досущ крила, дълга бяла коса се вее във вихъра на вятъра. Изведнъж тази фигура запяла с висок, прекрасен глас, а Дейвид отлично различавал странните думи:

Каквото пада, е храна,

а падне ли ни тук — умира.

Котило сме — Сестрите на Смъртта,

къдет сме ний, животът спира.

Други гласове подели песента, отекнало ехо, бездната го поела, понесла го надалеч. Сега Дейвид различил още подобни, летящи в пространството между стените на бездната, същества. Най-близкото се — завъртяло, преметнало се във въздуха, същински самолетен лупинг, едновременно красив, но и злокобен, излъчващ заплаха. Сега Дейвид успял да види голото тяло по-добре. И веднага извърнал очи — засрамен и притеснен.

Женско било — старо, с люспи вместо кожа, но все пак женско. Противно на волята си отново погледнал към него — сега то бавно снижавало, летейки в спираловидни кръгове. Изведнъж прибрало крилете към издълженото, аеродинамично тяло и падайки бързо, се насочило право към каменната стена на каньона с издадени напред крака. Те се стрелнали към камъка и Дейвид ясно видял как нещо се загърчило в закривените ноктести пръсти. След малко разбрал какво е — малък кафеникав на цвят бозайник, на ръст колкото катеричка. Лапичките му отчаяно, безпомощно махали във въздуха, докато хищникът го отскубвал от скалата. А той променил посоката и се насочил към група пораснали в скалната стена храсти, току под мястото, където било момчето. Там се заел да го разкъсва, като пищял остро, триумфално. Привлечени от крясъците, към него се насочили подобните му същества, но той изпляскал предупредително с крилата и засъскал силно, тогава съперниците се отдалечили. Сега Дейвид имал възможността да огледа лицето по-добре — приличало на женско, само че доста по-издължено и слабо, уста без устни, затова острите като кинжали зъби били постоянно оголени. Те се забили в плячката, разпорвайки козината и плътта, струйки алена кръв оплискали злокобните, хищни черти.

— Ето това го наричат Котилото — обадил се гласът на Дърваря зад него. — Харпии. Още едно зло, пръкнало се да върлува в тази част на кралството.

— Харпии — бавно повторил Дейвид.

— Ти досега виждал ли си подобни същества? — запитал едрият мъж.

— Не — отвърнало момчето. — Не и в действителност.

Но съм чел. Виждал съм илюстрациите в книгата с древногръцките митове. Божества на вихъра, мрака и смъртта. И не знам защо ми се струва, че те тук — в тази приказка — място нямат, но пък ето ги там долу…

В следващия миг му призляло и се отдръпнало от ръба на бездната. Само да надникне надолу още веднъж и…

— Как ще минем оттук? — запитал Дейвид след малко, когато се почувствал малко по-добре.

— Има начини — един мост по-нататък, на около километър оттук отвърнал Дърваря. — Но там трябва да сме, преди да се е стъмнило.

Повел Дейвид покрай гората, по възможност по-надалеч от опасния ръб на каньона. Но и оттук ясно се чувало плющенето на крилата на харпиите, а на Дейвид му се струвало, че от време на време нечия глава се подава над пропастта и хищните очи ги оглеждат злобно, отмъстително.

— Не се страхувай — обадил се Дърваря. — Те са същества боязливи. Паднеш ли им вътре, още във въздуха ще те сграбчат и разкъсат, дори и ще се сбият коя повече да докопа, но тук никога няма да се осмелят да нападнат.

Дейвид кимал в отговор, но вътрешно не бил убеден. По тези земи, изглежда, гладът бил най-могъщият фактор и неизбежно би надвил всякакъв страх или боязън, мислел си той. А тези харпии и цялото им Котило изглеждали изтънели и изгладнели до лудост — досущ, както и вълците.

 

 

Повървели още известно време, а ехото от стъпките им се редувало с плясъка на харпиеви крила. По едно време съзрели два моста над бездната, съвсем еднакви — направени от съединени с неравни дъски опънати въжета. На Дейвид му се сторили доста паянтови и опасни, а Дърваря ги загледал силно изненадан.

— Два моста? — възкликнал той с почуда. — Но на това място преди имаше само един.

— Е… сега пък са два — делово рекъл Дейвид.

Не виждал нищо лошо в това да имат някакъв избор, а може би наистина било нужно да са повече — тук друг път и други възможности да минеш над бездната нямало. Освен да умееш да летиш и да си готов да рискуваш в бой с харпиите.

В същия миг дочул шума — някъде наблизо жужали мухи. Момчето проследило с поглед, а сетне и последвало Дърваря, който се насочил към полянка току отвъд края на гората. На нея самотно стърпели развалините на къща с конюшня. Веднага се виждало, че мястото е отдавна изоставено. Пред конюшнята лежали останките на кон, повечето от месото, изглежда, отдавна било отделено от трупа и изядено. Дърваря надникнал през прозореца на дома. Сетне се върнал при момчето с наведена глава.

— Няма го онзи човек — въздъхнал той. — Изглежда, че е избягал — вероятно с останалите си живи коне.

— Това работа на вълците ли е? — запитал Дейвид.

— Не, някой друг е бил тук…

Върнали се към бездната. Тогава една от харпиите излетяла от низините й и хищно ги загледала от разстояние, а крилата й шляпали във въздуха, за да я задържат на едно място.

В същия миг се чул съсък, тялото й подскочило и се загърчило конвулсивно. От гърдите й стърчал силно назъбеният сребърен връх на завързан с въже харпун. Съществото сграбчило острието с две ръце и се опитало да го извади, но усилията му били напразни. Тласъците на крилете отслабвали, сетне съвсем секнали и то стремително полетяло надолу. Въртяло се и се извивало, докато въжето, идващо някъде откъм невидимата за Дейвид и Дърваря вътрешна стена на каньона, се изпънало. Тогава трупът отново подскочил и се разтресъл, сетне с грозен тъп звук се ударил в скалната маса отсреща му. Двамата се надвесили над ръба съвсем навреме, за да забележат как някой вече тегли въжето с мъртвата харпия нагоре към пещерен вход в стената. След малко тялото стигнало до пещерата и невидимият стрелец го изтеглил в нея.

— Брей! Какво беше това! — възкликнал Дейвид.

— Тролове — обадил се в ответ Дърваря. — Това обяснява и втория мост.

Пристъпили към двете съоръжения и чак сега забелязали забитата в скалата между тях каменна плоча с грубо издълбан в нея текст.

Единият казва истината,

истината на другия е лъжа.

Единият път е на живота,

другият път е смъртта.

Един въпрос задай

и пътя верен ти познай!

— Но това е гатанка! — възкликнал Дейвид.

— А какво означава? — запитал Дърваря.

На този въпрос не било чак толкова трудно да се отговори тук имало игра на думи със скрито значение вероятно относно избора между двата моста. Дейвид не бил виждал живи тролове, но пък отдавна го омайвало присъствието им в многобройни приказки и книги с приказно съдържание. Представял си ги като призрачни, зловещи същества, дето живеят под мостовете и задават трудни въпроси на пътниците — отговорят ли правилно — пускат ги да минат, иначе ги убиват и изяждат. Обаче внезапно изскочилите от пропастта две фигури със запалени факли в ръце не изглеждали точно така, както очаквал. От Дърваря били доста по-дребни, иначе с набити и здрави, широки тела, крака като дънери, а кожата им досущ слонска — силно сбръчкана и много дебела. Гръбнакът им удебелен отзад на гърба с роговидни израстъци като на динозаврите, а лицата им като на маймуни — ама от най-грозните, при това с пъпчиви, съсухрени лица, сякаш от тежка форма на акне страдат. Застанали пред мостовете — всеки пред един от тях — с неприятно ухилени физиономии, а очичките им мънички, червенички, злокобно блещукат под светлината на факлите.

— Два моста — два пътя — рекъл Дейвид, мислейки на глас, но се досетил, че е по-добре да си мълчи, преди да е стигнал до определено заключение.

Така или иначе троловете имали всички преимущества на своя страна, защо да им помага допълнително, издавайки хода на разсъжденията си.

Видимо уловката в гатанката била, че единият мост е опасен и би довел до гибел — било в острите нокти на харпиите, било от стрелите на троловете. И третата възможност не била много по-добра, избегнеш ли предните две, току-виж си се строполил на дъното на бездната, където също те очаква сигурна смърт. Дейвид си казвал, че всъщност и двата моста изглеждат достатъчно несигурни, но пък в гатанката би трябвало да има някаква истина и верен отговор — иначе защо ще е гатанка, нали така?

Единият казва истината, истината на другия е лъжа за тези строфи се досещал, вече ги бил срещал някъде, сигурно в приказка, само дето не можел да се досети в коя точно. Замислил се и изведнъж се усмихнал. Ами да! Единият е длъжен да говори истината, другият ще лъже — толкова било просто. Значи можеш да зададеш само един въпрос, съответно на единия от двамата: той или тя, защото Дейвид не бил сигурен кой е мъжки трол и кой женски — въпросът е кой трябва да говори истината. И тук имало познато от приказките решение, само че не можел да си го спомни.

Нощта вече падала, стъмвало се, а от гората долитал недалечен вълчи вой. Изглежда, зверовете наближавали.

— Трябва да побързаме — обадил се Дърваря. — Вълците са надушили следата.

— Не можем, преди да сме избрали моста — възразил Дейвид. — Не мисля, че троловете ще ни пуснат да минем, преди да сме го направили, а пък ако се опитаме насила и изберем грешния…

— Тогава изобщо няма смисъл да се безпокоим за вълците — довършил вместо него Дърваря.

— Има решение — промълвил Дейвид, все така замислен. — Зная, че има… само трябва да си го припомня… как ли беше?

Откъм гората вече се чувало дори и пращенето на съчките под множество крака. Вълците наближавали.

— Един въпрос… — промърморил Дейвид.

Дърваря подхвърлил брадвата в едната ръка, стиснал здраво дръжката, а с другата измъкнал дългия нож. Извърнал се е лице към гората, готов да посрещне каквото съдбата им поднесе.

— Сетих се! — възкликнал Дейвид, а по-тихо рекъл: — Дано не се лъжа…

Пристъпил към трола вляво. Той бил по-висок от другия и не миришел чак толкова зловонно, ако това изобщо означавало нещо.

Поел дъх дълбоко и се осмелил да заговори.

— Ако запитам другаря ти да ми посочи верния мост, кой от двата ще избере той? — обадило се момчето.

Настъпила тишина. Челото на трола се сбръчкало, чак пъпките по кожата му се спукали, та замирисали още по-неприятно. Дейвид не знаел откога съществува вторият мост или колко пътници са минавали досега, но имал усещането, че досега тролът не е чувал подобен въпрос. След малко, изглежда, се отказал да проумява Дейвидовата логика и посочил наляво.

— Значи е десният — обърнал се Дейвид към Дърваря.

— Откъде си толкова сигурен? — запитал той.

— Защото ако този, когото питах, е лъжецът от двамата, значи другият ще говори истината. Говорещият истината ще посочи верния мост, а лъжливият ще излъже. Тоест ако точният би посочил десния мост, значи лъжецът ще направи обратното — ще ни посочи левия.

Замълчал за секунда и добавил:

— Но ако този, когото запитах, е длъжен да казва истината, значи другият е лъжецът и би посочил кривия мост. И при двата случая този отляво е грешният мост.

И въпреки очевидно наближаващите вълци, обърканите, но враждебно настроени тролове и хищните крясъци на харпиите Дейвид не могъл да сдържи доволната си усмивка. Щастлив бил, че си спомнил гатанката и правилното решение. Точно както говорел Дърваря: някой си създава приказка, а Дейвид е част от нея, самата приказка обаче е съставена от различни елементи на други приказки. Нали е чел и за тролове, и за харпии, още цял куп други отколешни приказки, легенди и митове, а в много от тях има по един Дървар или герой с брадва.

— Хайде да вървим — викнало момчето на Дърваря и тръгнало към десния мост, а стоящият отпред трол отстъпил встрани, за да го пропусне да мине.

Стъпило на първите дъски, сграбчило здраво заместващите парапети въжета. Отлично съзнавало, че сега животът му зависи от това дали изборът е бил правилен, и вече не се чувствало толкова уверено в себе си. В същото време виждало мяркащите се току под краката му харпии и това го плашело още повече. Но решителната стъпка била направена, за връщане назад било късно. И така пристъпвало отново и отново напред, стискайки въжетата с все сила, опитвайки да не гледа надолу. Напреднало доста, когато изведнъж усетило, че Дърваря го няма зад него. Спряло и се извърнало.

От леса надничали огнените вълчи очи, същински въглени. И ето ги зверовете, излизали един по един, с настръхнала козина и оголени зъби. Бавно напредвали към Дърваря, обикновените, примитивни вълци отпред, отзад — лупите, лукаво изчаквайки по-нископоставените им братя и сестри да надвият въоръжения човек. Троловете бързо се скрили, съзнавайки безсмислието да задават въпроси на диви зверове.

— Хей, хайде, идвайте! — викнал Дейвид с все сила. — Има още време, хайде!

Но Дърваря не помръдвал. След малко извикал през рамо:

— Побързай, момче, побързай! Аз ще ги задържа колкото мога повече. А стигнеш ли отсреща, срежи въжетата. Чуваш ли ме? Въжетата прережи!

Дейвид поклатил глава.

— Не мога — рекъл той и се разплакал. — Трябва да дойдете с мен. Имам нужда от вас!

А в същия миг вълците се нахвърлили върху едрия мъж вкупом, почти като един.

— Бягай! — ревнал Дърваря, а оръжията в ръцете му засвяткали.

Дейвид зърнал кървав фонтан и смъртта на първия вълк. Сетне рухнал и втори, и трети, но зверовете били вече навсякъде около Дърваря, в плътен полукръг, щракали със зъби и нападали, а няколко се опитали да го заобиколят, за да хукнат към моста. И отправяйки последен отчаян поглед към храбрия едър мъж, Дейвид побягнал. Бил почти на средата на пътя, целият мост се тресял и подскачал от всяко негово поредно движение. Ехото отнасяло звуците отстъпките му надалеч, връщало ги отново и отново. А скоро се чули и други стъпки по дъсчените стъпала — били на вълците. Дейвид хвърлил светкавичен поглед наляво и разбрал, че не успявайки да заобиколят Дърваря, част от нападателите са хванали левия мост в надежда да го изпреварят и причакат отсреща. При това напредвали сравнително бързо, следвани по петите от луп в останки от бяла рокля и златни висулки на ушите. От устата му висял червеният език, дълги слюнки се точели надолу, звярът се облизвал и изведнъж се обадил с почти момичешки глас:

— Бягай, бягай, ама да видим каква ще ти бъде ползата! И на другата страна ще си бъдеш същият на вкус, нали! Ха-ха-ха!

Дейвид усещал ръцете си изтръпнали, голяма била умората от стисканото на въжетата, вече му се виел и свят от непрестанното люлеене на моста. Отляво вълците били почти наравно с него. Рекъл си, че едва ли ще успее да ги изпревари. Дали изобщо ще успее да стигне до другия край?

В същия миг съседният мост изпращял и се разпаднал, водещият вълк полетял надолу в бездната. Изхвърчали харпуни, троловете не били в състояние повече да сдържат стръвта си, отлагайки получаването на полагаемата им се плячка. Веднъж стъпили на фалшивия мост, вълците сами се обрекли на смърт. Един подир друг назъбените остриета на харпуните намирали жертвите си, зверовете политали надолу, а троловете вече дърпали въжетата, прибирайки полумъртвата плячка. Оставал само лупът. Той извил гръб, напрегнал всички сили и в последния миг на срива отскочил от моста, за да се приземи почти благополучно отсреща. Там се подхлъзнал на ръба, но успял да запази равновесие, изправил се на задните крака и надал победоносен вой. А в този миг отгоре му паднала сянка.

От низините излетяла една от харпиите, видимо по-стара, по-едра и по-силна от останалите. Ударила звяра с тяло и го съборила в пропастта. В момента на падането му острите й нокти се забили в него и го понесли надолу. Лупът щракал със зъби, въртял глава и опитвал да досегне нападателката с лапите, но битката била предварително загубена за него. И докато Дейвид гледал надолу в ужас, появила се втора харния, която забила ноктести пръсти във вълчия врат. Двете чудовищни жени запляскали с криле, отстъпвайки в противоположни посоки, а звярът бил буквално разкъсан на две.

Дърваря все така безстрашно въртял двете си оръжия, но вече водел безнадеждна битка, обречена за него самия. Дейвид ясно виждал как при всеки удар някой от вълците пада мъртъв или ранен, но мъжът вече бил уморен, а вълците били много. И ето — в един миг рухнал на земята напълно изтощен, а те заедно наскачали отгоре му.

— О, не! — гневно, но сломено изпищял Дейвид. Неговият приятел обаче бил вече напълно скрит под истинска топка космати тела, бляскащи зъби и нокти.

Нямало много време да тъжи за Дърваря, защото в същия миг зърнал два едри звяра от лупите — прескочили биещите се и хукнали по моста след него, а подире им още два освирепели вълка. За щастие вече приближавал отсрещната страна на бездната, стъпил на твърда земя, измъкнал меча. Обръщайки се назад, видял, че лупите са вече почти на средата. Четирите носещи въжета на висящия мост били закрепени върху два дебели пилона, побити в скалата на ръба на пропастта. Замахнал с късото широко острие, почти успял да пререже първото. Ударил отново и го прекъснал, а мостът изпращял и се наклонил силно вдясно, изхвърляйки задните два вълка направо в каньона. Тогава чул радостните крясъци на харпиите — падала още храна! Сега крилете им плющели силно, цялата харпиева орда връхлетяла върху падащите. Само че лупите на моста успели да се задържат на все още здравото въже и трескаво се опитвали да излязат на твърда земя. Момчето ударило второто въже с все сила, а зверовете завили панически. Мостът отново се раздрусал, но въжето не било прекъснато докрай. Тогава Дейвид хванал оръжието с две ръце над глава и отново замахнал колкото му стигали силите. Второто носещо въже се разкъсало и лупите гибелно полетели надолу, съпровождани от радостните крясъци на чудовищните крилати жени.

Дейвид въздъхнал, взрял се в отсрещния бряг. Дърваря вече го нямало, а към гората се точела кървава диря. Веднага се виждало къде са го отвлекли вълците, а на мястото стоял единствено техният водач — контето Лерой. Както винаги облечен в бялата риза и червените бричове, той втренчено гледал към момчето и в очите му се четяла неприкрита омраза. В следващия миг издигнал муцуна към небето и надал протяжен вой в памет на загиналите събратя. Но не си тръгнал, а останал да стои там, впил злобно поглед в гърба на момчето. Дейвид се изкачил по неголям хълм, прехвърлил билото и се скрил от другата му страна, ридаейки тихичко за гибелта на спасилия живота му Дървар.