Габриеле Мари Кристен
Императрица Сиси (9) (Една мечта за любов)

Виена 1858–1860 година
„По-добре да не бях жива…“

— Радвай се, че мама се грижи така всеотдайно за Рудолф — Франц Йозеф сновеше припряно из стаята, а в гласа му долавях нотка на раздразнение, каквато не бях усещала преди. — Малкият расте и крепне в ръцете на дойката си.

— Така ми се иска да го видя… — за пореден път предпазливо възразих аз.

— Имаш температура — отбеляза Франц Йозеф, сякаш сама бях виновна, че не успявах да се оправя след тежкото раждане на принца. — Не бива да припарваш до детето. Може да го заразиш.

Сведох очи. Как бих могла да му противореча? Веднъж се осмелих и всичко свърши със смъртта на София. Не, нямах право да протестирам. Чувствах такава вина за случилото се, бях толкова отчаяна, че сама си наложих най-строгото наказание и безмълвно се примирих с неизбежното.

С ужасяваща яснота усещах, че заслужавам това покаяние. Как да се радвам с леко сърце на малкото момченце, сгушило се в напращялата гръд на старателно подбраната детегледачка, след като друго мое дете беше мъртво?

Франц Йозеф изтълкува отчаяното ми мълчание като покорство. Милостиво ме целуна по челото, увери ме в любовта си и ми подари бижута. После тръгна да прави политика — занимание, което всички смятаха за толкова важно. Какво означаваха страданията и самотата на глупавата му жена в сравнение със съдбините на цяла една империя?

Именно в онези дни започна коварното отчуждение помежду ни. Разбрах, че няма смисъл да се бунтувам. Важно беше само, че раждането на престолонаследника укрепи позицията ми. Нямаше да ме прогонят по най-позорен начин да си ходя вкъщи, нали бях майката на бъдещия император. Но какво ми беше подготвил животът? Скоро щях да навърша двайсет и една години. Как изглеждаше бъдещето? Да живуркам, принизена до красиво облечено украшение, което стои до Франц Йозеф и се усмихва по команда?

След раждането на Рудолф задачите ми се свеждаха до присъствието ми тук и там, където задължително да се усмихвам и да бъбря баналности. Дори собственият ми мъж не вярваше, че съм способна на нещо повече от участие в мизерния дворцов церемониал. А исках да говоря с него за толкова много неща. Например за ужасната съдба на малката ми сестра Мария. През 1857 г. я бяха сгодили per procura^[1] за престолонаследника на Неапол-Сицилия, а родът Вителсбах, както и династията на Хабсбургите, се радваха на поредната корона във фамилията. Никой, освен мен май, не се запита какво става в сърцето на младото момиче, което до момента бе видяло годеника си само на портрет, украсен със скъпоценни камъни. Изобщо не почувствах „всеобщия възторг“, за който говореше в тази връзка Франц Йозеф.

Горката Мария беше поредната дъщеря на мама, продадена на крехка възраст на онзи, който предлага най-много. През февруари, преди раждането на Рудолф, тя се омъжи за своя италиански престолонаследник, а украсеният с диаманти портрет отстъпи място на действителността: болнав, физически и умствено непълноценен съпруг. Година по-късно тя беше кралица на страна, заплашвана от враговете си, разкъсвана от революции и съсипвана от некадърни политици.

Помолих Франц Йозеф да й помогне, ала той отказа, без да си направи труда да ми обясни това си решение.

— Защо си измъчваш главицата с неща, които не разбираш, ангел мой — додаде той, като видя колко обидено реагирах. — Политиката не е работа за теб. По-добре се щади, за да запазиш драгоценното си здраве. Искам да те виждам весела и щастлива, а не изтерзана и угрижена.

— Разбрах със сигурност, че Гарибалди е влязъл в Неапол със своите революционни войски — раздразнено възразих аз. — Трябва да направим нещо за Мария. Затворена е в крепостта „Гаета“. Ако се опиташ да посредничиш…

Твърде много исках от императора. Тежките поражения в битките при Солферино и Магента, които бе претърпял предишната година във войната в Северна Италия, бяха накърнили гордостта му. Вследствие на договора за мир беше загубил не само Ломбардия и Пиемонт, отстъпвайки ги на Сардиния, но след завръщането си във Виена бе изложен на публична критика и на множество завоалирани упреци. Не някой друг, а по-младият му брат, ерцхерцог Максимилиан, беше станал говорител на вътрешната опозиция. Затова Франц Йозеф беше обиден не само като император, но и като брат.

— Край на политиканстването, Сиси — категорично ме отряза той, отхвърляйки всякаква намеса. — Защо не се опиташ просто да бъдеш мъничко по-мила с мен? Искам да намирам при теб покой, а не да решавам нови проблеми.

Изрече го толкова укорително, че предпочетох да си държа устата затворена.

През последните две години и без това бях станала доста мълчалива. Мълчалива и самотна. След тежкото раждане лекарите бяха препоръчали на Франц Йозеф да се съобразява с деликатното ми здравословно състояние. Ала макар да ми харесваше, че съм се отървала от ужасната принуда да зачевам и да раждам, болезнено ми липсваше утехата от неговите прегръдки, топлотата на обичта му. Какво ми оставаше, ако Франц Йозеф ме разлюбеше? Ако загубех последната опора в един студен, враждебно настроен дворец?

Отлично съзнавах, че съм мишена на критики. Ерцхерцогинята не пропускаше да ме информира за това. Всяка злобна забележка, всеки обиден слух стигаше право до мен чрез една или друга нейна придворна дама. Така например узнах, че в разговор с министъра на полицията личният лекар на императора заявил, че не изпълнявам предназначението си нито като императрица, нито като жена. Че прекомерно се увличам по ездата и гимнастическите упражнения, което за него било равносилно на умишлено съсипване на здравето ми.

И той като императора не разбираше, че щях да се побъркам, ако не бягах редовно от душната атмосфера в двореца. Да яздя, надпреварвайки се с вятъра, докато придружителите ми изостават, да усещам под себе си единствено ритмичните движения на конското тяло — това беше лекът за моята измъчена душа. Пълното физическо изтощение ми изпращаше благословен сън и ме предпазваше от размишления.

Леля София и довереният й доктор Зеебургер не проумяваха огромното значение на безрезервната обич на животните, която ме крепеше по онова време. Кучетата и конете не искаха нищо от мен, просто ме обичаха без „но“ и „ако“. Затова пък ерцхерцогинята се въсеше строго всеки път, когато някое от кучетата ми я доближеше.

Всички настървено търсеха грешките ми. Всеки път, когато в покоите ми се появеше облечената в черно, всяваща страх фигура на майката на Франц Йозеф, имах чувството, че буреносен облак закрива слънцето. Тя рядко ми носеше добри новини. Така беше и в този ден.

— Трябваше да придружиш Франц Йозеф за лова в Райхенау — премина към въпроса тя, след като разменихме няколко нищо незначещи фрази.

— Известно ви е, че той не ме е молил за това — вироглаво отвърнах аз.

— Той е императорът. Твоя задача е да го молиш, още ли не си разбрала? Но ти май и без това нямаш нищо против да сте разделени…

Сега пък какво искаше да каже? Дали това беше поредният критичен намек за посещението ми в Бавария миналото лято? Там ме бяха посрещнали с отворени обятия. Завиждах на Лудвиг и Хенриета, чиято връзка показваше колко прекрасен може да бъде бракът, ако е чужд на принудите и церемониала. Големият ми брат Лудвиг се бе отказал от правото си на първороден син, полагащо му се като на баварски херцог, от богатство и почести, за да се ожени за Хенриета Мендел, майката на неговата дъщеря. Хенриета беше с обикновен граждански произход, на всичко отгоре — актриса. Скандалът бе стигнал и до Виена. Въпреки това аз бях на страната на Лудвиг и на красивата му жена. Завиждах на щастието им.

Ерцхерцогинята отвърна на безмълвния ми въпрос с онзи строг и студен глас, който пазеше специално за малобройните ни лични разговори:

— Не се ли питаш понякога защо мъжът ти прекарва толкова малко време с теб? Защо вече не намира в семейството си спокойствието и радостта, необходими му, за да се справя с тежката си мисия? И кой е виновен, задето търси разтуха при други?

— За какво намеквате, майко? В какво ме упреквате?

Тя потръпна и ме стрелна с ледения си поглед. Както аз не харесвах нейния тон, така и тя не харесваше моя. Отдавна бяхме престанали да се преструваме, че храним симпатии една към друга.

— Млад, здрав мъж като Франц Йозеф едва ли има нужда да моли някоя жена за нейната компания и благосклонност — жестоко изрече тя. — Той има избор между най-красивите изкушения на Виена. Пита се само докога ще им се съпротивлява. Честно казано, никой не би го упрекнал, ако си позволи някое мъничко, чаровно забавление, а такива му се предлагат в изобилие. Не си ли на същото мнение, мила моя?

Както обикновено, тя ме остави гневна, объркана и безпомощна. Дали искаше да ми каже, че Франц Йозеф е пренасочил симпатиите си към друга? Дали вече не бях достатъчно млада, достатъчно красива, достатъчно стройна за него? Хаотичните чувства, които ме връхлетяха, прераснаха в паника. Нима губех и последната си опора?

След като семето на подозрението бе посято, злобните дворцови клюки с готовност ми предоставиха всички необходими подробности, които да му помогнат да покълне. Истина беше — страстите на Франц Йозеф вече не бяха насочени към мен, а към една млада полска графиня, която от известно време беше център на всеобщо внимание. Създание с бликащ темперамент и страст, отличаващо се със знойна красота, което си бе извоювало правото да се противопоставя безнаказано на всички морални норми. Дори не ми се наложи да полагам кой знае какви усилия, за да уловя шушукането в кошера на собствения ми антураж — от камериерките до главната придворна дама.

В Лаксенбург графиня Естерхази се бе посветила на задачата да въведе една нова придворна дама в задълженията й. Дали бе наясно, че това е стигнало до ушите ми? Понятие си нямах, но бях сигурна, че и новата е назначена от ерцхерцогинята. Още една шпионка, която да я осведомява за всяка дума и за всеки жест. Само допреди няколко дни нямаше да се излагам да подслушвам зад полуотворена врата. Сега обаче нямах друг избор.

— Императорът е здрав млад мъж, кой би го съдил, задето търси разтуха? Още преди да се ожени, виенските контеси и красивите актриси трудно устояваха на чара му. Има ли друг монарх, който да изглежда толкова добре?

— Значи е вярно, че е поканил полската графиня на лов? Какво ли са хванали двамата в Райхенау, а?

Просташки, тих кикот. После отново прозвуча гласът на главната ми придворна дама:

— Какво да прави човекът, при положение че тя заключва вратата на спалнята си? Нали знаем какви са мъжете, в крайна сметка и императорът е просто мъж, миличка.

Призля ми. Стаята се завъртя пред очите ми, кръвта забуча в ушите ми. Спрях да дишам. Образът на Франц Йозеф в обятията на чернокосата полякиня нахлу във фантазията ми така злостно и отчетливо, че насмалко не повърнах насред салона. Императорът ме мамеше публично, при това с одобрението на целия дворец! Какво да правя? Как да понеса злорадството, с което всички се подиграваха на нещастието ми?

Сбърках ли, че в крайна сметка не предприех нищо? Че допуснах да ме унижават, че страдах тайно? Гордостта не ми позволяваше да се възбунтувам. Тихо тъгувах по любовта, която някога ни свързваше. Продължавах да мълча, докато Виена се скъсваше да клюкарства как на огнената графиня й се наложило да отстъпи мястото си на някаква жизнерадостна актриса, а тя пък — на следващата услужлива красавица. Ненаситността на моя съпруг беше повод за възхита, не за укори.

Когато се срещах с Франц Йозеф на трапезата, по приеми, големи аудиенции, празненства и официални събития, аз се стараех да изглеждам невъзмутима, недокосната от мълвата. Императорът се държеше любезно, проявяваше загриженост и нежност, но на мен ми се струваше, че и това е просто театър. Все повече се превръщах в нямата, излишната, некадърната. Лицето, което сутрин ме гледаше от огледалото, ставаше все по-бледо и по-болнаво въпреки всички разходки с кон и гимнастически упражнения.

Виена и „Хофбург“ ми бяха отнели куража да се боря с живота.

 

 

— Психическо заболяване? Моля ви, доктор Зеебургер, не говорете такива работи, иначе виенчани ще си помислят, че императрицата се е побъркала. Просто е малко странна, но тя винаги си е била такава. Не открихте ли нещо физическо, нещо по-реално?

— Ами… бронхите са леко засегнати и може би…

— Какво ми е, докторе? — Не можех повече да търпя ерцхерцогинята и придворният лекар на императора да си говорят над леглото и над главата ми, сякаш нямам нито мозък, нито уши.

— Белодробно страдание, Ваше Императорско Височество — угоднически отговори медикът. — Временно увреждане на бронхиалната система…

Тази диагноза сложи началото на цяла поредица от прегледи. Извървелите се след това лекари говореха и за сърдечно неразположение, малокръвие и охтика. Накрая престанаха да ми казват каквото и да било и обсъждаха въпроса само с ерцхерцогинята и императора.

Лежах в леглото си и чувствах как се топят силите ми. Първоначалното затруднено дишане прерасна в треска. Стомахът ми се бунтуваше, щом хапнех нещо, все по-често се питах дали не съм се запътила към преждевременния си край, дали няма да е по-добре да не съм жива…

Отдавна бях престанала да се страхувам от смъртта. Напротив, не беше ли тя решението на всички проблеми? Императорът бе получил своя престолонаследник, ерцхерцогинята властваше над децата ми. Какво още искаха от мен? Кой го беше грижа какво ще се случи с повехналата роза от баварските земи? Край на мечтите ми.

— Трябва да оздравееш, Сиси!

Франц Йозеф очакваше както от мен, така и от лекарите да се подчиняваме на заповедите му и да ги изпълняваме. Загрижеността му ме учудваше. Редовно се появяваше край леглото ми и всеки път се изненадваше, че още не съм на крак.

— Не мога да живея без моята Сиси — безпомощно обяви той в края на есента и се вгледа в тънката ми бледа ръка, сякаш там щеше да прочете кое кара челото ми да гори.

На езика ми беше да попитам: „Че ти не си ли живееш добре и без мен?“, но пустата ми гордост за пореден път ме възпря да призная колко ме бе наранил. Не желаех да слушам извинения. Какво щяха да променят те? Злото беше сторено.

— Не бива да се поддаваш на лошите си настроения — посъветва ме Франц Йозеф, май все пак бе доловил потиснатата ми въздишка. — Ти си моята императрица, забрави ли?

— Лоши настроения? — за момент безсърдечието на това подозрение ме извади от апатията. Нима той предполагаше, че малтретирам клетото си тяло от чиста глупост? — Как можа да кажеш такова нещо?

— Виж сега, ако си наложиш да се стегнеш малко… — отвърна императорът с усмивка, която ме накара тайно да скръцна със зъби. — Направи го заради мен, Сиси! Нашите дипломати вече пишат, че във всички столици се разпространявали зловредни слухове относно загадъчното страдание на моята императрица…

— В какво ме упрекваш? Задето твоите посланици изпращат във Виена глупави доклади ли? — изгубила ума и дума, едва избъбрих аз.

— Дипломатите не са глупаци, ангел мой — обяви Франц Йозеф с онази обидна нотка, която ми казваше, че за него все още съм същото шестнайсетгодишно дете, за което се бе оженил.

— Дипломатите са мъже — отвърнах саркастично, но Франц Йозеф дори не забеляза подигравателния ми тон.

Само кимна утвърдително.

— Точно затова трябва да им вярваме, ангел мой. Грижи се повече за здравето си, обещаваш ли?

Наведе се над мен, целуна ме бегло и изчезна при документите и дипломатите си, преди да съм възразила решително на неговия поглед върху нещата. Остави ме насаме с мислите ми.

Наистина ли беше несправедлив към мен? Засрамих се и в най-закътаното ъгълче на сърцето си признах, че действително се възползвам от заболяването си, за да се измъкна от разочароващата скука и еднообразието на дворцовия живот. Просто се ужасявах от шепненето зад гърба ми, от притворната милозливост и от фалшивото съчувствие. Щом Франц Йозеф така или иначе ме мамеше, то поне не желаех да ме гледат как страдам.

Сред тишината на студените покои на „Хофбург“, докато есенният вятър свиреше над виенските покриви, болестта ми осигуряваше спокойствие и възможност за строга самооценка. Ревнувах ли от глупавите гъски, които преминаваха през леглото на императора в дискретна последователност? Болеше ли ме сърцето от вероломната измяна на мъжа, заради когото бях пожертвала свободата и здравето си?

Сама се учудих на това, което открих след прецизно допитване до собствените си мисли. Болеше ме, задето от обект на всеобщо възхищение се бях превърнала в предмет на съжаление, но сърцето ми беше по-скоро разочаровано, отколкото разбито. Нима открай време не усещах, че любовта на Франц Йозеф е лишена от онази дълбочина и изключителност, които поетите възпяваха в тъй затрогващи стихове?

Той обичаше човеците според възможностите си, но повече от всичко обичаше гордия, строг фантом на своето императорско достойнство. Бляскавата представа за собствената му непогрешимост го водеше през всички катастрофи и удари. Той беше императорът, той не можеше да греши и да се заблуждава. Тази нагласа му пречеше дори да допусне мисълта за лична вина. Да му се възхищавам ли, да го съжалявам ли?

И изобщо — какво да правя? Колкото и да е чудно, решението на моите проблеми ми бе подсказано точно от неприятния лекарски колегиум, който ми досаждаше почти всекидневно. С високопарни думи доктор Зеебургер предложи на двама ни с императора нещо средно между медицински съвет и идеален изход.

— Единодушни сме, че в никой случай не се препоръчва Нейно Императорско Величество да прекара тазгодишната зима във Виена. Климатът е твърде суров за увредените бели дробове на височайшата госпожа. Съветваме я да замине на лечение при мек, здравословен климат, който да подпомогне процеса на лечение на увредените дихателни органи.

Да замина? Самата перспектива да напусна Виена и „Хофбург“ окрили уморените ми сетива. Дори Франц Йозеф не възрази, макар това да означаваше, че ще прекара наближаващите Коледни празници без мен.

— Би могла да отидеш в Меран^[2], Сиси — предложи той. — Италианското адриатическо крайбрежие, което предлага доктор Зеебургер, ми се струва твърде далече. Но ако предпочиташ Абация^[3]…

Предпочитах сама да си правя плановете. Франц Йозеф с мъка запази самообладание, когато ги чу.

— Искаш да заминеш за Мадейра? Моля те, Сиси! Това е на хиляди километри от Виена!

— Три хиляди, ако трябва да сме точни, Франц Йозеф — кимнах аз. — Но там цари вечна пролет. Топло е, а въздухът е приятен както тук през лятото. Ще видиш, че там ще оздравея.

— Нужно ли е да заминаваш толкова далеч от нас, Сиси? Пък и сама? Невъзможно е да вземеш със себе си децата на едно толкова дълго пътуване.

Моите малчугани наистина бяха единствената капчица горчилка в този прекрасен план. Но в Мадейра щях да съм толкова далече от тях, колкото бях и в „Хофбург“. Поради болестта ми ожесточената борба за децата на императора бе завършила окончателно в полза на ерцхерцогинята. Без нейно съгласие не можеше да се премести нито една играчка в детските стаи, а когато посещавах Гизела и братчето й, си оставах чужда и за двамата.

Всеки път набитото момиченце благовъзпитано правеше реверанс пред мен, но после онемяваше и само ме гледаше с големите си сини очи. Толкова приличаше на баба си, че не смеех дори да прегърна малкото създание.

През ранния период от живота си моят син пък обичаше единствено своя източник на храна, унгарската дойка. Надаваше страховит рев, щом го вземех от нея. Не го винях. Вероятно се плашеше от бледата жена с нещастни очи, която се навеждаше над люлката му. Щеше да плаче по-малко, ако не смущавах спокойствието му през скъпоценните моменти, които неговата баба милостиво ми отпускаше.

Беше ми и трудно, и лесно да се сбогувам. С изключение на децата ми нищо не ме задържаше във Виена. Заминах с леко сърце, още повече че успях да се отърва от намусената си главна придворна дама. Възнамерявах да пътувам единствено в интерес на здравето си и поради това свитата ми беше приятно малка. Бях се постарала да избера за придружителки по възможност по-млади дами и дори се изненадах, когато никой не възрази.

Може би това се дължеше на факта, че госпожа Естерхази не пожела да изтърпи неудобствата на дългото пътуване. Не пророних и сълза за нея. Както и за Франц Йозеф, който ме ескортира до Бамберг и изтръгна от мен обещанието да си почивам добре и да му пиша често. В Антверпен се качих на борда на яхтата, която английската кралица любезно ми бе предоставила, и когато поех за Мадейра, усетих, че дишам по-леко.