Габриеле Мари Кристен
Императрица Сиси (14) (Една мечта за любов)

Коледа 1869 — краят на 1873 година

„Какво значат титли и санове…“

 

Угнетяващата гледка от прозореца на моя салон не допринасяше ни най-малко за повдигането на настроението ми. Напротив, декемврийска Виена ми действаше изключително потискащо.

— Иска ми се да замина час по-скоро — въздъхнах.

— Но Вие пристигнахте едва вчера, Ваше Императорско Височество — възрази моята мила Ида и ми се усмихна благо, за да омекоти скрития си упрек. Напоследък тя се осмеляваше да ме призовава към ред, аз пък нямах нищо против. Това беше нейният начин да покаже, че се тревожи за мен.

— Освен това е Коледа, знам — изпреварих нервно следващото й възражение аз. — Въпреки това бих предпочела да прекарам този празник в Унгария. Тук ме харесват по-малко от всякога, Ида. Усещам го с всяка своя фибра.

— Налага се просто да посвикнете, Ваше Величество — благо ме посъветва тя и премести мастилницата на писалището ми.

Тъкмо бях започнала да пиша писмо до мама в Мюнхен, ала безпокойството ме бе тласнало към прозореца. Не се бяхме виждали с майка ми след сватбата на София с младия херцог Алансон през септември миналата година.

Сега София живееше със съпруга си в Лондон, а новините, които получавах от нея, звучаха доста оптимистично. Изглежда беше щастлива, макар че мама предпочиташе да я бе омъжила за крал. В момента обаче никой не говореше за Лудвиг от династията Вителсбах. Посветих една въздишка и на него, после се върнах към писмото.

Отчаяна съм, задето се налага да съм тук, съобщавах на майка ми аз, и това си беше самата истина. Радостта на Франц Йозеф, задето двете с малката Валерия бяхме отново с него, не компенсираше враждебността на виенския двор.

— Толкова дълго бяхте далече от мен — призна той, закачайки малкото момиченце, което без капка респект посегна с нежните си пръстчета към бакенбардите на императора и ги дръпна силно.

— Глезиш я много повече от другите деца — додаде той, когато се намесих, уплашена от твърде грубото му отношение към малката ръчичка. Вече изискваше уважение дори от едно пеленаче, което не разбираше нищо.

— За да глезиш някого, трябва най-напред да бъдеш близо до него, Франц — отвърнах малко остро аз. Близкото съжителство с Валерия ме бе накарало да осъзная колко много майчина обич бях пропуснала да раздам на първите си деца заради диктаторската намеса на свекърва ми.

Ала Франц Йозеф си правеше оглушки за подобни намеци. Макар фиаското на загубената война да бе отслабило влиянието на ерцхерцогинята, той никога нямаше да търпи критика към майка му. Дори ако идва от мен. Само той си знаеше какво изпитва — дали облекчение или тъга, задето тя все повече се оттегляше както от политиката, така и от живота в двореца. Просто го приемаше, както цял живот бе одобрявал всичките й решения.

За мен имаше значение единствено майката на императора да зачита изключителното ми право да се разпореждам в детската стая на Валерия. Тя се порадва на малкото момиченце без особен ентусиазъм, не направи обичайните си забележки относно семейните прилики и не се заинтересува нито от здравето, нито от плановете ми. В нейните очи унгарското дете беше обременено с недостатъците на страната, в която бе родено.

— Слава Богу, че е момиче — отсече тя по обичайния си безпардонен начин и тутакси напусна детската стая.

Топнах перото в мастилото, за да продължа писмото, а Ида приближи към мен кутийката с бонбоните виолетки. Вероятно се надяваше, че апетитът ми ще се събуди, ако се изкуша да похапна нещо сладко. Тревожеше се за мен, когато пропусках хранения, пък и без да въздишам тежко, тя знаеше, че Виена ми разстройва стомаха.

И тя като мен четеше вестници и знаеше как дребнаво ми брояха дните, прекарани в Унгария. Твърдяха, че през последната година били двеста и двайсет. Вместо да се запитат по какви причини предпочитах Унгария, журналистите охотно се впускаха в злобарски предположения дали фактът, че за най-малката дъщеря на императора се грижат само унгарци, при това в Унгария, няма да й навреди необратимо.

Това не беше по вкуса нито на виенчаните, нито на бохемците и на всички останали, които се стремяха да пресекат унгарското влияние върху императора. Те се кахъряха, задето Унгария, видите ли, била предпочитана несправедливо, и кипяха от яд, че новият главен придворен управител на императрицата също произлиза от тази страна.

Барон Ференц Нопча произхождаше от Трансилвания и беше близък приятел на граф Андраши, което създаваше у мен илюзията, че съм с графа дори когато не бе наблизо. Нопча смени граф Кьонигсег, когото освободих с почести ведно със съпругата му, моята главна придворна дама. И те, както много други, бяха на първо място верни слуги на ерцхерцогинята, а не мои. Възнамерявах занапред да се обградя само с хора, които съм си подбрала сама, а това бяха най-вече унгарци.

Сърцето ми остана в „Гьодьольо“ и всяка дума на унгарски, която чувах във Виена, ми звучеше като поздрав от втората ми родина. Тази мисъл ме подсети за един проблем, който от предния ден не ми излизаше от главата.

— Наистина ли след пристигането ни не намери в жилището си никаква вест, Ида? Дори кратко писъмце от нашия приятел?

— Съжалявам, Ваше Величество.

И аз съжалявах, но освен това се ядосвах. Толкова ли беше трудно да изпрати поне честитка за рождения ми ден? Личен поздрав, който шпионите нямаше да прочетат и който щеше със сигурност да стигне до мен чрез моята вярна Ида? Бих се радвала в ден като този да получа поредните уверения в неговата обич, за да вляза в новата година от живота си с тази утеха.

— Е, няма значение — махнах с ръка аз и се опитах да си повярвам. Но прекъснах писмото, защото мама щеше да разбере от всеки ред, който пишех, че не съм толкова щастлива, колкото изискваше от мен тя. Не бях наследила способността й да проявява женско покорство и да се примирява с неизбежното.

Потърсих утеха в детската стая. Моята унгарска принцеса вече бе достатъчно голяма, за да се засмее, щом ме види. Обичах лъчезарната й натура толкова силно, че сърцето ми щеше да се пръсне. В това кръгло детско личице с блестящи очи нямаше нищо фалшиво, изкуствено или критично. Само радост и откритост.

Каква разлика в сравнение с по-големите ми деца. Не успявах да събудя в тях онази безусловна любов, която сякаш бе вродена на Валерия, камо ли да изпитам към тях нещо подобно. Само пред себе си признавах, че те си останаха чужди за мен. Освен това все повече ме обземаше подозрението, че някаква зла съдба е подменила нарочно добрите наченки в тези двама юноши.

Да вземем 13-годишната ерцхерцогиня със строго опънатата назад коса и скованата, почти войнишка стойка. Ъгловатото й детско тяло беше набито и подобаваше повече на момче, отколкото на момиче, което скоро щеше да се превърне в жена. Тя ме хвърляше в такова безпокойство, че вече се боях дори да я прегърна. Наежваше се срещу всякаква близост и нежност. Своенравната, мълчалива съпротива на Гизела не ми даваше шанс да си поговоря с нея. Моята дъщеря ми беше напълно чужда.

За разлика от нея престолонаследникът беше обичлив, често изпадаше във възторг и трогателно се стараеше да угоди на всички. В блесналите му очи четях възприемчивост, чувствителност и силен копнеж за внимание и признание. За единайсетте си години не беше особено висок и често боледуваше, ала полагаше неимоверни усилия да се превърне във всичко онова, което изискваше от него императорът: добър ловец, мъжествен ездач и преди всичко — храбър войник. Отсега носеше само униформи и козируваше по военному.

Както ми казаха, и възпитателят му бил доволен от Рудолф — синът ми изучавал най-прилежно сложните предмети, които се изискват от един престолонаследник на Хабсбургската династия. Всички говореха само хубави неща за него — с изключение на баща му. Франц Йозеф винаги намираше причини да му придиря. Повод за това му даде дори поздравът на детето към мен — когато ме прегърна, Рудолф се просълзи.

Щом забеляза това, императорът тутакси смръщи чело.

— Никога няма да станеш мъж, Рудолф, ако се разреваваш при всеки удобен случай.

Клетият принц най-напред почервеня като рак, а после пребледня. След което се оттегли толкова бързо, че не успях да разменя и две думи с него.

Единственото от децата ми, на което можех да посветя обичта и вниманието си без задръжки, с цялото си сърце, беше малкото ми момиченце. „Единствената“ — злобните придворни дадоха това прозвище на Мария Валерия, с цел да ме подиграят, но за мен то се превърна в галено име.

— Ти си вечно моя — заклех се аз на ритащото създание, което блажено гукаше в обятията ми. — Никой няма да ми отнеме твоята любов, а моята и без това ти принадлежи. Само на теб и на никой друг.

Франц Йозеф се видя принуден да се примири с този факт. Всичко в мен настръхна срещу желанието му отново да въведе общата спалня.

— Нима не изпълних дълга си? — протестирах аз срещу мъжката арогантност, с която предполагаше, че ще го приветствам възторжено в леглото си. — Имаме две здрави дъщери и един престолонаследник. Да изискваш повече значи да предизвикваш съдбата.

Извърнах се настрани, за да не забележи как страхливо бях вкопчила ръце в диплите на дантеленото си неглиже. Нямаше как да забраня на императора да идва в спалнята ми, той беше мой съпруг. Страхувах се обаче, че красивата и фина дреха, която носех за собствено удоволствие, имаше нежелан ефект върху него.

Полупрозрачната дантела не оставяше място за съмнение, че след раждането си бях възвърнала обичайната тънка талия. Деколтето разкриваше твърде много плът; дълбоко в сърцето си току-що бях мечтала друг един мъж да ме зърне в тази дреха. Може да бях прехвърлила трийсетте, но не ми личеше.

Подозирах, че императорът също забелязва тези неща. Опитът ме бе научил да се боя от похотливия блясък в очите му. В миналото достатъчно често бе пренебрегвал отпора ми, прилагайки жестоката смесица от физическа сила и любезна арогантност. Не му минаваше през ум, че се чувствах беззащитна и унизена, когато ме принуждаваше да му се отдавам. Още по-малко бях в състояние да споделя удоволствието, което той изпитваше. Биха го възпрели единствено здравословните обстоятелства и лекарските забрани. В момента не разполагах нито с единия, нито с другия аргумент. Оставаха ми само страхът. И упорството.

— Не може ли просто да ми се прииска да те прегърна с любов, Сиси… — той изрече това толкова скромно и покорно, че се извърнах удивена.

— Ами направи го тогава — позволих му аз, като на всичко отгоре си въобразявах, че проявявам великодушие.

Малко неловко той посочи с глава към една определена посока.

— Имам предвид в леглото, Сиси.

Вероятно бях единствената жена, която някога е молил така настоятелно за нейното благоволение, ала в този миг дори не помислих за това. Твърде ужасена бях от изречената без заобикалки покана.

— Не — извиках с пресипнал глас и малко по-кротко добавих: — Не, Франци, моля те. Все някога трябва да приключим с това. Не искам да надебелея като майка ми и да раждам дете след дете. Пък и не мога, знаеш какво казват лекарите и колко зле се чувствах, когато бях бременна три години една след друга. Това ще ме убие. Нима го искаш?

— Мили Боже, Сиси, какви ги приказваш! Ти си моята любов, ти си всичко за мен! Бих пожертвал собственото си здраве, стига да можех да ти помогна.

Трогнах се от страстния изблик на Франц Йозеф, взех десницата му и я притиснах към сърцето си. Това беше онзи Франц Йозеф, в когото навремето се бях влюбила така наивно и глупаво. Все още изпитвах към него уважение, респект и приятелски чувства, макар да си имаше своите грешки и никога да не ме разбираше.

— В такъв случай ми позволи занапред да изградя живота си така, че да ми носи радост, Франци — тихо промълвих аз. Сама не вярвах как най-после събрах куража да му говоря в прав текст. — Заклевам ти се, че ще ти бъда вечно благодарна и винаги ще те подкрепям! Аз съм твоята вярна съпруга, докато смъртта ни раздели.

— Не знаеш какво искаш от мен, Сиси — възрази той, смаян и възмутен. — Какво да правя, след като ме гониш от леглото си? Та аз съм просто мъж.

— Прави това, което мъжете винаги правят в такива ситуации — промърморих толкова тихо, че не знаех дали ме е чул. — Бъди сигурен, че няма да те упреквам.

Открай време беше трудно да убедиш Франц Йозеф в обратното, след като веднъж е взел решение. Той считаше това за лична атака, за незачитане на позициите му, дори — за обида към Негово Величество. Майка му бе формирала у него фаталното съзнание за собствената му непогрешимост. Нищо не бе в състояние да разклати тази абсолютна увереност — никакви аргументи, никакви възражения. Той беше императорът, а аз се страхувах, че и този път ще настоява на правата си като владетел и мъж.

Изпълнена със страх, очаквах отговора му. Дишах на пресекулки и напразно се опитвах да потисна нервната кашлица, която ме връхлиташе винаги когато се чувствах безпомощна и притисната до стената. Погледите ни се срещнаха. Не знам какво прочете той в очите ми, но накрая се извърна и напусна покоите ми.

— Ах, Сиси — чух го да казва, после вратата се хлопна и аз останах сама.

Коленете ми трепереха, свлякох се на един стол с червена тапицерия и се погледнах в огледалото. Лицето ми беше бяло. Очите — широко отворени, огромни. Сънувах ли? Наистина ли Франц Йозеф си бе тръгнал? Нима бе отстъпил? Нима се бе оттеглил от личния ми живот?

Не ми се вярваше. Измина доста време, докато проумея, че наистина бях победила. Никога повече не зачекнахме темата и аз си правех оглушки за всички клюки, които по-късно стигаха до ушите ми — за разни шивачки на бельо от „Хофбург“ и за търговски щерки от Виена — проявявайки безмълвната лоялност, която бях обещала на Франц Йозеф в онази нощ.

* * *

— Прекрасна си, Сиси! — Франц Йозеф се наведе над ръката ми в тънка атлазена ръкавица и я целуна с перфектна елегантност.

Погледнах изотгоре към грижливо сресаната му на път руса глава. Нима бе възможно косата на темето му да е започнала да оредява?

— И ти изглеждаш доста шик, Франци — поласкана, се реванширах с ответен комплимент. Това не беше лъжа от учтивост. Червената униформа със златни орнаменти и пагони все още му стоеше така добре, както преди много години.

— Представа си нямаш колко съм ти благодарен, задето си до мен днес — додаде императорът, когато седнахме един срещу друг в каретата, движеща се през утринна Виена по посока към катедралата. — Виенчани ще акламират красивата си императрица.

— Да се надяваме — промърморих аз, обзета от тягостни чувства. — Питам се само защо проявяват такова любопитство към мен.

— Е, как защо? — императорът се приведе напред и потърси погледа ми. — Те се гордеят с теб, Сиси, както се гордея и аз. Поласкани са, че цял свят им завижда за красивата императрица. Затова искат да те виждат от време на време в целия ти блясък и да ти се радват.

Въздържах се от отговор, защото вече съжалявах, че се бях съгласила с тази изтощителна и надута церемония. Във Виена ежегодната процесия с Тялото Господне не беше благочестивото събитие, което помнех от Бавария. В Дунавската метрополия тя беше същински панаир на суетата. В тази демонстрация на бижута и дрехи бяха впрегнати не само императрицата, но и всички придворни дами и цялата императорска свита. През миналите години се стараех да я избягвам, ала през 1870 година не успях.

Много преди изгрев-слънце се оставих в ръцете на моите камериерки — за превръщането на Сиси в императрица бе необходимо доста време. Сигурно изминаха повече от три часа, докато ми облекат бледолилавата рокля с шлейф, в чиито сребристи бродерии проблясваха диаманти, и докато Фани среши, сплете и вдигне на кок косата ми. И тъй като процесията се формираше още в седем заранта при катедралата „Свети Стефан“, зад гърба си имах една неприятно кратка нощ и изпратих доста безмилостно послание към Господ, който ми бе надробил този спектакъл.

— Неявяването на Ваше Величество за седма поредна година би нанесло политически щети.

Дюла Андраши бе използвал цялото си влияние, за да ме убеди, когато се изправихме един срещу друг в малкото жилище на Ида Ференци.

— Да не искате да настроите цяла Виена срещу себе си? Отсъствахте при церемониите за Велики четвъртък, а също и при откриването на новата Виенска опера. При това специално заради Вас отложиха датата.

— Не се чувствах добре — оправдах се аз. — В последната минута получих стомашни болки, съпроводени с изпотяване, което ми попречи да присъствам на тържественото представление на „Дон Жуан“.

Пристъпите на неразположение ме сполетяваха все по-често, когато бях изложена на погледите на блъскащата се тълпа. Нима той не разбираше, че единственият начин да се изплъзна от тях беше да избягвам тези поводи? Или бе дошъл само да ме назидава, сякаш бях някое невъзпитано дете?

— Още една причина да омилостивите виенчани с участието си в голямата процесия.

— Дали се лъжа, или в последно време сте придобили навика да ме наставлявате, приятелю?

— Просто съм загрижен за моята императрица, която може да създаде неблагоприятно впечатление — дипломатично се измъкна той.

Потръпнах при спомена за пламенния поглед, съпроводил тези думи. Неговото политическо значение, неговите постове и неговата Унгария поглъщаха огромна част от времето му, така че за мен не оставаше почти нищо.

Почувствах погледа на Франц Йозеф — искрено се надявах, че не умее да чете мислите ми. С леко раздразнение опипах фризурата си.

— Наред ли е всичко? Гледаш ме някак странно.

— Опитвам се да запечатам твоя образ в съзнанието си, Сиси — отвърна императорът с онази удивителна нова комбинация от смирение и възхита, характерна от известно време за гласа му, когато разговаряше с мен. — Наистина ли смяташ веднага да отпътуваш за Бавария? Не можеш ли да останеш малко повече във Виена?

— Наех замъка „Гаратсхаузен“ — потвърдих своите планове аз, благодарна затова отклонение. — На Валерия ще се отрази добре да прекара лятото в Бавария. Ела ни на гости, Франци, и на теб ти трябва малко разнообразие.

— Знаеш, че не мога да оставя мама в Бад Ишъл сама — мрачно въздъхна императорът. — Защо не дойдеш и ти…

— В Бад Ишъл? При майка ти? — тонът ми бе толкова красноречив, че Франц Йозеф се изчерви.

— Почти не ви виждам двете с малката. Или си в Унгария, или в Бавария, или Бог знае къде — упрекна ме той.

— И това го казва императорът, който възнамерява през есента да пътува до Египет и Ориента — опитах се да го обезоръжа аз.

— Ами тогава ела с мен — предложи веднага Франц Йозеф. — Нали толкова обичаш да пътешестваш.

— Да направя официално посещение в Константинопол и после да замина за откриването на Суецкия канал? Как си го представяш? Кой ще се грижи за Валерия? Не мога да водя със себе си малката в такива страни. Забрави ли какво се случи навремето със София, докато бяхме на посещение в Унгария?

— Права си — примири се Франц Йозеф. — Какво да правя, като ми е трудно да се разделям с всички, което обичам. Така ми се иска да си с мен.

За щастие в този момент достигнахме целта си, така че си спестих усилието да продължавам този твърде личен разговор.

През последните месеци Франц Йозеф наистина бе приел да уреждам живота си по свой вкус, но още хранеше абсурдната надежда, че все някога и аз ще изпадна в онова състояние на педантично спокойствие, което го задържаше във Виена на писалището му, проникнат от чувство за дълг. Неприятно ми бе, че се налагаше да го разочаровам, затова слязох бързо, макар че нямаше да е зле да поостана в каретата предвид ниските сутрешни температури.

Съпровождана от мръзнещи придворни дами, принцеси, княгини и от най-важните представителки на висшата аристокрация, аз заех мястото си в процесията. Всички бяха като мен с дълбоки деколтета и трепереха под студения вятър. Военните с техните затворени догоре униформи и духовниците с великолепните си роби бяха в по-изгодно положение. А също и хилядите виенчани, които се блъскаха покрай пътя и издаваха нещо средно между шепот и въздишка, щом ме зърнеха. Всички бяха с пелерини, палта и жакети, докато императрицата и нейните дами бяха покрили голата си кожа единствено с леки като перце копринени платове и хладни бижута. В края на този ден сигурно всички щяхме да сме болни.

Тази вероятност ме плашеше, но повече от нея ме плашеше човешкото множество, което ограничаваше процесията от двете страни. Докъдето стига погледът — едно необятно, развълнувано море от глави, шапки и бонета. Не смеех да си помисля какво ли би се случило, ако някой изпадне в паника при тази блъсканица. Анонимната човешка маса щеше да ни залее като река, която помита и разрушава всичко по пътя си.

Часове по-късно, когато най-сетне се върнах в покоите си, окована в „сбруя“ от бижута и шлейфове, цялата треперех и ми беше ужасно зле. Още малко и щях да повърна. Ако зависеше от мен, никога повече не бих се подложила на такова мъчение. Нито заради Франц Йозеф, нито заради него.

* * *

— Оръжие ли? Мили боже, за какво ми е оръжие, граф Андраши? Аз не водя войни.

Поглеждах удивено ту кутията, в която върху кадифе блестеше красив, малък дамски револвер, ту мъжа, който ми бе поднесъл този подарък.

— Около „Гьодьольо“ е пълно с диви кучета, случвало се е да нападат конете и да създават опасност за ездачите. Ваше Величество трябва да бъде подготвена за подобни ситуации, при целия Ви ездачески финес и цялата Ви лична смелост.

— Аха, значи се тревожите за мен, приятелю? — не устоях на изкушението да го упрекна, толкова много му бях насъбрала.

— Как може да се съмнявате, Ваше Императорско Височество?

— Вероятно защото в последно време не обръщахте достатъчно внимание на моята персона… — продължих да нажежавам опасния дуел аз, докато разглеждах прекрасното оръжие, инкрустирано със злато. Истинско произведение на изкуството, върху чието дуло дори беше гравиран знакът срещу уроки.

Не получих отговор. Той само ме изгледа безмълвно с тъмните си пламтящи очи. Стори ми се, че прочетох в тях странна смесица от тъга и нетърпение. Тъгата я разбирах. Нетърпението — не дотам.

— Не смейте да отричате! — предупредих. — Последния път ви видях във Виена, а в „Гьодьольо“ идвате само когато ви праща императорът.

— Не сте справедлива към мен, Ваше Величество — защити се той. — Не минава нито час, в който да не давам най-доброто от себе си за моята императрица и кралица.

— На полето на политиката, в правителството, пред императора, само не и пред мен — нацупих се аз и тутакси усетих колко детински прозвучах. Побързах да вдигна ръка и да му попреча да отговори. — Няма нужда да се оправдавате, граф Андраши. Благодаря ви за загрижеността и за подаръка. Ще го нося със себе си, когато излизам на езда.

— Моля се Богу да не Ви потрябва никога, Ваше Величество.

Подадох му десницата си за целувка, но ръкавицата ми подчертаваше новата дистанция между нас също както събитията, които отдавна бяха решени през главата ми.

Вече политиката направляваше живота му, а не неговата императрица и кралица. Той придружи императора в пътуването му из Ориента, а клюкарите с наслаждение разчепкваха предполагаемия му флирт с императрицата на Франция, която срещнал там. Нека! Какво ме засягаха глупавите брътвежи на останалите у дома царедворци! Чакаха ме по-важни дела. Имаше хора, които се нуждаеха от подкрепата ми.

Сестра ми Мария, например, която най-после бе заченала от съпруга си и очакваше дете по Коледа. Заминах за Рим, който бездруго беше център на внимание — там се провеждаше църковен събор на папата с висшите сановници на Католическата църква.

Не успях напълно да запазя пребиваването си инкогнито. Папата ме прие на аудиенция във Ватикана; после Светия отец посети двореца „Фарнезе“, изгнаническата резиденция на Мария и съпруга й, и това ни навлече церемонии, още по-безкрайни от тези във виенския двор, както и извънредно странната принуда да се придвижваме на колене.

За щастие дойде време Мария да ражда и това сложи край на официалната програма. Малката ми племенница се появи на бял свят точно по Коледа — за мен това беше чудесен подарък както за Коледа, така и за рождения ми ден. Радостта на Мария ме правеше щастлива. Не посмях да я попитам дали понякога си мисли за другото момиченце, което растеше някъде в Белгия. По-добре беше да не повдигам въпроса сега, когато май всичко започваше да се подрежда.

През декември и януари огромните прохладни зали на двореца „Фарнезе“ приличаха на ледник, но въпреки това на мен ми допадаха повече от зимния „Хофбург“, където завърналият се от Ориента Франц Йозеф празнуваше Коледа и Нова година с останалата част от семейството, без мен. Освен това край Тибър пролетта идваше по-бързо, отколкото край Дунава, и преди да се върна в Унгария, аз се насладих на великолепния първи лов за годината в компанията на римската аристокрация.

В Унгария бях придобила вкус към спортната ловна езда. Физическите движения и възхищението на придружаващите ме унгарски и италиански благородници ми действаха благотворно. Летях над ровове и трънаци, в ушите ми звучаха пръхтенето на конете и лаят на кучешката хайка, някъде назад оставаха удивените викове на придружителите ми, които не можеха да се мерят с мен по смелост и бързина — ето кога се чувствах жива по начин, водещ до пристрастяване. Ясно бе, че виенската аристокрация не го разбираше и остро го критикуваше. Всичко, което не се случваше във Виена, в абсолютния пъп на техния еснафски свят, им изглеждаше подозрително.

Нека! Установих се в „Гьодьольо“ и пътувах до Виена само когато Франц Йозеф изрично ме помолеше да го подкрепя и да бъда до него. Това се случваше доста рядко, защото той вече почти не търсеше съвет от мен, както не го търсеше и министър-председателят на унгарското правителство. Аз вече нямах политическа значимост за нито един от двамата.

Изпълних дълга си, изиграх ролята си. Сега всички те искат от мен само да бъда красива и да им позволя да ми се възхищават — доверих на Ида примиренческите си разсъждения аз.

— Разбира се, само когато им се отвори време, за да се сетят случайно за мен. Колко съм огорчена!

— Не бъдете несправедлива, Ваше Величество — меко прошепна Ида. — Тези двама мъже носят огромна отговорност за империята, те жертват дори личните си желания за нея.

— Ас тях и моите — подигравателно подметнах аз. — Не съм ги молила за това.

— Трябва да проявите търпение, Ваше Императорско Височество.

— Така ли? — усъмних се аз. — И защо точно аз? Кой е разпоредил, че мъжете трябва да действат, а жените — да чакат? Историята познава много примери за обратното. Дори в нашия собствен дом.

— Това беше във времена на нужда, Ваше Величество.

— Искаш да кажеш, че сега не е такова време ли, мила Ида? Дай Боже да не се заблуждаваш. Все някога народът ще проумее, че няма разумна причина, поради която той да гладува, докато ние тънем в блясък и разкош. Времето на императорите и кралете е ограничено.

— Мили Боже, само ако тайната полиция чуе това! — Ида беше ужасена, но и запленена. — Това е подстрекателство към бунт, Ваше Величество! Не бива да говорите така.

— А какво да правя? Да се принасям в жертва, както иносказателно искаше от мен Ида? Кой би имал полза от лишенията ми? Империята? Унгария? Самата аз? — Нямах отговор и това засилваше безпокойството, което ме изпълваше все повече и повече.

Кога ли моето покорство е имало смисъл или е довело до успех? В повечето случаи то носеше само още по-тежки загуби и още по-строги ограничения. Можех да разчитам на внимание, възхита, симпатия и приятелство единствено когато извършех нещо скандално. Когато изумявах всички, когато ги ядосвах или ги хващах натясно, правейки нещо съвсем необичайно.

Дори моят мил педант Франц Йозеф отстъпваше най-лесно, когато го очаровах или изненадвах. Да не говорим, че и Дюла Андраши заслужаваше да му се напомни, че не възнамерявам да седя най-покорно, затънала в скука, и да се надявам на трошица от благосклонното му внимание.

Заинатих се и реших по-малко от когато и да било да съобразявам плановете си с другите. Единствено приятелските чувства, които хранех към Франц Йозеф, ме отведоха през лятото за няколко дни в Бад Ишъл, където заедно със семейството очаквахме пристигането му. Напразно чакахме. През юли Франция обяви война на кралство Прусия. Императорът, в сърцето си на страната на французите срещу свръхмощните прусаци, но официално неутрален, не можеше да напусне нито писалището, нито министрите си през тези кризисни дни.

Той дори се изкушаваше от идеята да подкрепи Франция, така че политическите обстоятелства ми забраняваха да продължа пътя си към Бавария, при моето семейство, както предвиждах първоначално. Освен това братята ми Лудвиг и Карл Теодор се сражаваха на бойното поле на страната на Прусия, а мама се тревожеше за тях. Не възнамерявах да прекарам следващите седмици в Бад Ишъл под безподобния надзор на свекърва си, затова избягах в Нойбург, намиращ се в подножието на Северните Алпи в областта Щирия.

Разделена от Франц Йозеф само на пет часа път, аз получавах неговите писма, които ме информираха за окончателната победа на прусаците в битката при Седан и за ареста и детронирането на френския император. Сега и Австрия бе принудена, ще не ще, да се спогоди с могъщата Прусия. Дошло беше време за коренна промяна в имперската външна политика.

Надеждата ми, че императорът ще се посъветва с мен по този въпрос, беше излъгана. Прекарах зимата на 1870 година с дъщерите си в Мерано, после отново отидох в „Гьодьольо“, следващото лято бях в Бавария и в Бад Ишъл, през октомври 1871 година отново избрах Мерано — и през всичкото това време той не направи дори опит да узнае мнението ми.

Не само аз бях изненадана, когато съпругът ми — без каквото и да било ходатайство от моя страна — реши да назначи Дюла Андраши за нов външен министър на империята и да се раздели с граф Бойст. Още преди години му бях препоръчала да се възползва от дипломатическите способности и от умната глава на моя унгарски приятел, ала когато това се случи, изпитах не само задоволство, но и силна тъга. Бяха се споразумели без мен. Какви още доказателства исках за моята маловажност?

Време беше да погледна фактите в очите. Външният министър на Хабсбургската двойна монархия имаше право да бъде приятел и доверено лице на императрицата, ако изобщо намереше време затова, ала тяхната забранена любов окончателно принадлежеше на миналото. Без да подозира, Франц Йозеф бе издигнал стена, която ни разделяше завинаги. Във Виена бездруго съзираха моя почерк в това назначение. Всичко живо — от майката на императора до консервативната аристокрация — окайваше либерализма, който изповядваше граф Андраши. Колкото по-рядко ни виждаха заедно в бъдеще, толкова по-бързо щеше да затихне клюката, а той да има възможност да работи, както трябва.

Дали графът подозираше каква болка изпитвам, колко самотна се чувствам? Вероятно, защото несъмнено на неговото влияние се дължеше фактът, че при поредната смяна на моите придворни дами отново начело на списъка беше унгарка от средите на политическите му приятели. Графиня Мария Фестетикс фон Толна ме плени още първия път, когато я видях. Само година по-голяма от мен, тя беше хем умна и духовита, хем самостоятелна и любвеобилна. Надарена с гальовен глас и красиви очи, тя най-напред се превърна в приятна придружителка, а скоро и в близка приятелка.

Клюкарките бяха ужасени до дъното на душата си, задето в непосредственото ми обкръжение вече служеха само две „истински“ австрийки, графиня Гъос и графиня Шафгоч, но това изобщо не ме засягаше. И без това избягвах двора, докато в началото на 1872 година не бях повикана у дома по лична молба на външния министър. Все пак си беше спомнил за мен, след като цяла Виена пищеше, че императрицата предпочита „Гьодьольо“, Мерано или Мюнхен пред „Хофбург“.

Заварих всичко във Виена непроменено. Франц Йозеф ме посрещна, преливащ от възторг, майка му — с ледена хладина. Придворните бяха сковани и учтиви, но едничкият специален приятел, заради когото си бях направила труда да се върна, излъчваше странната комбинация от дистанцирана любезност и почти бащинско благоволение. Сякаш изобщо не ме забелязваше, а мислите му бяха някъде далече. При краля на Прусия, например, който бе коронясан за император във Версай, или при някакви конференции в Лондон и в Германия. Но в никакъв случай — при една глупава императрица, която гордо криеше дълбокия си копнеж и самотата си.

Дори на дворцовия бал не успях да разклатя безупречната му поза. Докато се въртяхме в ритъма на валса, той не забелязваше, че съм в прекрасна рокля с елегантна гарнитура от зеленикавосиня коприна, която мосю Уорт от Париж бе създал специално за мен. Обличането отнемаше още повече време, откакто широките кринолини бяха заменени от пищните драперии на шлейфовете и от турнелите^[1], но аз не пожалих сили за този бал. Франц Йозеф ме нарече „извънредно очарователна“, придворните ми дами — „възхитителна като момиче“, а граф Андраши? Той сметна за по-важно да ми напомни за пропуснатите ми задължения като императрица.

— Короната се нуждае от Вас, Ваше Величество. Виена не е същата без своята императрица.

— Не говорете глупости — възмутих се аз. — Да не мислите, че не знам как ме одумват злобно, как ме клеветят и обиждат? Никой не държи на императрицата. Аз пък нямам амбицията да им се натрапвам — отбягвах тъмните му очи, вперила поглед в ревера на елегантния му вечерен костюм. Болезнено осъзнавах, че всички в залата ни дебнеха.

— Вие имате син, който един ден ще носи императорската корона, Ваше Величество — намери той правилните думи, за да победи упоритата ми съпротива. — Сега е моментът да се положат основите на бъдещия европейски мир. Само една силна и единна Хабсбургска династия може да гарантира този мир.

— И как ще укрепя Хабсбургската династия, като се изтощавам в безкрайни церемонии и изпълнявам така наречените си монархически задължения в болници, бедняшки приюти и по лицемерни дипломатически приеми? — осведомих се аз с нотка на ирония, която той се направи, че не чува.

— Тези неща дават сигнал за стабилност и сигурност, за имперска суверенност. Те вдъхват надежда и оптимизъм. Не смятам, че наистина се налага да обяснявам това на моята императрица.

Въздъхнах. Той все още умееше да вниква в мислите ми. Трябваше да призная, че беше прав за едно: бъдещето на Рудолф си струваше усилията.

— Вие сте верен слуга на императора и на сина му, граф Андраши — примирено прошепнах аз. — Ще взема пример от вас, обещавам. Но не искайте пълна всеотдайност от мен. Нужна ми е и малко лична свобода, в противен случай ще се задуша в клетката си.

Валсът свърши, а с него и възможността да разменим поне няколко думи, не предназначени за чужди уши. Графът ме съпроводи до императора; загледана след него, с мъка се въздържах да не го повикам обратно. Как успяваше да изтръгва от мен обещания, които всъщност не исках да давам?

Бъдещето ме занимаваше силно през следващите дни, но не това на империята и на нейния престолонаследник, а на голямата ми дъщеря. Гизела си беше наумила да се омъжи. През последните години тя порасна и се превърна в млада жена с пищни форми, не чак красива, но когато се усмихваше — което за жалост се случваше рядко, — ставаше доста привлекателна и дружелюбна.

Едва шестнайсетгодишна, тя се влюби в принц Леополд Баварски, който всъщност трябваше да се ожени за принцеса Амалия фон Кобург. Вече се водеха преговори за тази сватба. Гизела обаче се заинати — колкото от наивност, толкова и от дебелоглавие, което страшно ми напомняше за нейната баба — и се фиксира върху младия баварец, с когото се бе запознала на семейни срещи и при посещенията ни в Бавария. Искаше него и никой друг. Принцът от династията Вителсбах, десет години по-голям от дъщеря ми, не беше нито красавец, нито блестяща партия за една ерцхерцогиня от династията Хабсбург.

— Сигурна ли си, че искаш да се омъжиш именно за Леополд? — направо изгубих ума и дума, когато тя ми съобщи за желанието си. Никога не бе изговаряла толкова много изречения наведнъж в разговор с мен. След като каза, каквото имаше да казва, млъкна и само кимна енергично.

— Още си много млада — потърсих повод да отложа решението й аз. — Нима искаш отсега да се поставиш под безпрекословното командване на мъж, когото познаваш само от няколко гостувания у баварските роднини?

— Да — отново кимна Гизела. — Леополд е точният човек.

— Чудя се, че си склонна да се откажеш толкова млада от свободата си — промърморих под нос, обезоръжена от дебелоглавието й. — Човек не цени това, което притежава, докато не го загуби.

Голямата ми дъщеря се съпротивляваше на подобни забележки безмълвно, но упорито, така че скоро с Франц Йозеф капитулирахме. Поканих баварския принц за императорския лов на бекаси в „Офен“ и в „Гьодьольо“ и накрая отпразнувахме годеж, който намирисваше на оскърбление към принцеса Амалия. Добре, че брат ми Макс Емануел беше влюбен в Амалия и малко по-късно се ожени за нея, така че до вражда не се стигна.

По изключение в този случай споделях мнението на майката на Франц Йозеф, която резюмира събитията в обичайния си лаконичен стил: „Семейното щастие на малката и на кроткия Леополд според мен е гарантирано, ала тази женитба не струва нищо като партия.“

Но какви алтернативи имаше моята Гизела? В момента нямаше европейски принцове на възраст за женитба. Надявах се наистина да бъде щастлива. Все пак щеше да живее в Мюнхен, за което й завиждах.

Не беше писано на свекърва ми да доживее тази сватба. Още в началото на годината здравословното й състояние се влоши, а през май ми се наложи да прекъсна посещението си в мекия климат на Мерано, защото ерцхерцогинята във Виена давала повод за сериозна загриженост. Треска, прераснала във възпаление на белите дробове, изсмукваше силите й и лекарите се опасяваха от най-лошото. Бдях край леглото й. Отначало от чувство за дълг, а после по ред други причини. Действаше ми тягостно, че тази амбициозна и могъща жена бе изгубила желание за живот.

— Всичко свърши, Сиси — за първи път от десетилетия тя се обърна към мен с любимото ми име. — Не изпитвам тъга. Съжалявам единствено за грешките, които допуснах.

— Всеки прави грешки — отвърнах аз.

— Грешките на властимащите са с най-лоши последици — възрази тя. Това беше един от последните разговори, които водихме. Последваха часове на страдание, в които нямаше място за приказки.

След екзекуцията на Максимилиан тя бе преживяла само поражения и разочарования. Политическата изолация, в която се бе оттеглила — колкото доброволно, толкова и по принуда — разяждаше гордостта и подкопаваше здравето й. Франц Йозеф заповяда да покрият улицата под прозорците й пред „Хофбург“ със сено, което да заглушава шума от колелата на каретите и от конските копита, ала това вече не й помагаше. На шейсет и седем години тя бе легнала, за да не стане никога повече.

При това положение всички грешки и обиди бяха забравени. Сега тя беше просто моята леля София, която изминаваше последния си труден път. Точно по същото време се разболя Валерия, така че аз делях времето си, доколкото ми бе възможно, между двете болнични легла. Мъчителната борба на императорската майка със смъртта продължи десет дни, а аз живеех в постоянен страх, че може да склопи завинаги очи, докато съм при дъщеря си.

Церемониалът определяше и този последен час. Около смъртния й одър се събраха най-важните персони в двора: министрите, нейната свита, семейството. Всички седяха и чакаха края, повече или по-малко невъзмутимо. Часове наред, пристегнати в официални дворцови одежди, а очевидно и с къркорещи стомаси, те безмилостно наблюдаваха как умира тази някога тъй могъща жена.

Вечерта съобщиха, че високопоставените дами и господа трябва да се явят на вечеря, и те хукнаха с такова облекчение, сякаш Дяволът беше по петите им. Радвах се, че се махнаха. Това ми спестяваше шумоленето на роклите, потиснатите въздишки, шепота и осезаемото нетърпение на всички онези, които цял живот бяха пълзели пред клетата жена, агонизираща в леглото. Сега обаче нямаха търпение да се отърват от нея, за да си напълнят стомасите и да я забравят.

Мъките й продължиха до следващата сутрин, после всичко свърши. Гледах как дишането й ставаше все по-плитко и накрая спря. Внезапно ме обзе завист: тя лежеше умиротворена, докато Франц Йозеф, заслепен от мъка, се бе превърнал в дете и проливаше горчиви сълзи.

Отвъд прозорците изгряваше слънцето на 27 май 1872 година, денят на смъртта на майката на императора.

Мрачните, помпозни ритуали на имперското погребение бяха спазени най-прецизно в съответствие с испанския дворцов церемониал. Всяка крачка, всяка дума и всяка молитва се определяха от етикета. Човек можеше да остане с впечатлението, че погребваме не майката на императора, а самата империя.

* * *

Опечаленото семейство, потънало в траур, се събра през лятото в Бад Ишъл. Атмосферата в императорската вила, лишена от господстващата и впечатляваща фигура на ерцхерцогинята, ми действаше тягостно. При първата възможност избягах в „Посенхофен“, където през септември пристигнаха не само братята ми, но и Мария, Елена, Матилда и София. Но лекотата на безоблачните детски дни отдавна бе останала в миналото.

След смъртта на съпруга си Нене се бе отдала всецяло на Бог и на своите деца, занемарявайки външния си вид; уплаших се от прекомерната й набожност и силните й майчински чувства. Можех да разбера презрението й към външните условности, но не и фанатичната й религиозност.

Мария, която бе загубила малката си дъщеря още в първата година след раждането й поради трагичната небрежност на детегледачката, беше принудена по политически причини да се откаже от изгнанието си в Рим. Сега живееше със съпруга си ту в Париж, ту в Бавария. Видя ми се неспокойна и нещастна като Матилда, а и последните новини на София не звучаха обнадеждаващо: макар през 1868 година да бе родила момиченце, тя страдаше от депресия и бракът й май също не беше особено щастлив.

Майка ни слушаше вайкането на дъщерите си и бърчеше чело, а когато започнах да си стягам куфарите, си отдъхна с явно облекчение. Малкото хубави мигове на тази година прекарах — къде другаде? — в „Офен“ и „Гьодьольо“. Ловният сезон примами за кратко дори Франц Йозеф в Унгария и за няколко слънчеви есенни дни нашият тамошен дом се превърна в рая, за който мечтаех.

Човекът, който внасяше ред и система в този рай, беше началникът на моята конюшня Хари Холмс — същински архангел, споделящ пристрастеността ми към чистокръвните коне и зорко надзираващ оборите. Макар да бе попрехвърлил шейсетте, аз не си представях да поверя другиму моите четириноги приятели. Той съдеше строго и за гостите ми — според ездаческите им способности, а не според благородническите титли. Мъже като принц Лихтенщайн, граф Николай Естерхази, графовете Карой или Батиани му импонираха не със славните си фамилии, а единствено защото яздеха умело и разбираха от коне.

Щеше ми се и Рудолф да се възползва от способностите на тези мъже, към които през онази есен се присъедини и Дюла Андраши, но синът ми просто не беше направен от ездаческо тесто. Беше твърде нервен и неспокоен, а това състояние се предаваше и на най-миролюбивия кон. Тревожех се, когато го виждах на седлото, затова му забраних да ме придружава, а той възприе тази забрана гордо, но и с нескрита тъга. Беше ми мъчно за него, но какво трябваше да сторя? Императорът никога не би ми простил, ако Рудолф се нарани при падане от коня.

След тъжните месеци на траур и скръб аз с цялото си сърце се отдадох на чистото удоволствие от физическото движение. Харесваше ми да бъда планетата, около която кръжи вниманието на всички тези храбри, млади спортсмени. Но най-вече ми допадаше искрицата на ревност и гняв в очите на един определен граф.

Той не подозираше какви усилия полагах в усамотението на моите покои, за да усъвършенствам образа на елегантната амазонка, от който да се възхищава. Кройката на черните и тъмносините ми ездачески костюми с гарнитура от тясна ивица самурена кожа трябваше да бъде толкова тясна, че да ми лепнат като втора кожа. Шивачката прикрепяше с миниатюрни бодове полата в талията, едва след като горната част ми стоеше като изваяна, без нито една гънка. Това беше истинско мъчение, защото през цялото време тя не биваше да докосва тялото ми, но резултатът си струваше усилията.

Към костюма носех модни малки ездачески цилиндри с мънички драпирани воали и по няколко чифта ушити по мярка ръкавици, нахлузени един върху друг. Екипировката ми включваше и ветрило — бях оценила интимността, която ми даряваше защитата на тъмносинята кожа, когато не желаех да ме гледат. Разбира се, използвах го едва след като се наситех на одобрението, възхитените погледи и беззвучните въздишки на моите придружители.

В крайна сметка и на мен се наложи да потискам въздишките си, докато каретата на граф Андраши ме отвеждаше към влака, защото дните в „Гьодьольо“ отиваха към своя неизбежен край. Срещу мен с учтиво, невъзмутимо изражение седеше безупречният политик, глава на семейство и дипломат. Нито следа от боготворенето, което другите така страстно демонстрираха пред мен. Защото вече отдавна не изпитваше такова или защото избягваше изкушението?

Не смеех да попитам. Страхувах се от отговора.

* * *

— Защо това Световно изложение трябва да се състои именно във Виена? — измърморих с горчивина аз и захвърлих списъка обратно върху книжата, които покриваха почти цялата маса.

— От събитието се очакват големи печалби — Мария Фестетикс ми напомни неща, които всъщност ми бяха известни. — Всеки, който е в състояние да събере няколко жълтици, инвестира в спекулативни сделки; под сурдинка се говори, че ерцхерцог Луцвиг Виктор участвал със сума в размер на милиони.

— Типично за брата на императора — ни най-малко не се учудих на тази новина. — Как допуснах да ме убедят да участвам във всичките тези събития? Суматохата около сватбата на Гизела ми беше предостатъчна. Още съм изтощена от безбройните приеми.

— Но пък какъв прекрасен празник беше! — възторгна се графиня Фестетикс. — Вие бяхте толкова лъчезарна императрица, Ваше Величество! Грациозна, стройна като момиче, великолепна.

Нямах намерение да засенчвам важния ден на Гизела, но всички твърдяха, че център на тържествата е била по-скоро 35-годишната майка на булката, отколкото самата 16-годишна младоженка. Въпреки това не подобаваше Гизела да демонстрира такова облекчение при сбогуването ни на централната виенска гара. Развълнува се само като се разделяше с разплакания си брат. Рудолф направи изключително емоционална сцена, за което отново си навлече суровия укор на императора. Но и на самия Франц Йозеф му личеше колко му е трудно да се сбогува с голямата си дъщеря.

— Имате ли новини от младата съпруга, Ваше Величество? — Мария ми бе станала толкова близка, че знаеше кога може да наруши забраната да не заговаря първа императрицата.

— Разбира се, тя се обади, както му е редът — писмото от Гизела беше някъде под купищата бумаги. — Както изглежда, чувства се добре с Леополд. Да видим дали и занапред ще е така. Първоначално всичко изглежда толкова обнадеждаващо.

Също така обнадеждаващо започна и важното изложение на 1 май 1873 година, което събра във Виена гости от цял свят. Както се опасявах, събитието се изроди в отвратителна блъсканица между павилиони, празнични зали и пищни приеми. В безкрайна върволица се редуваха речи, химни, банкети, балове и посещения на учтивост, а също и визити на короновани глави. Едвам изпратихме семейството на германския престолонаследник, на което отделихме голямо внимание, както пожела императорът, и ето че пристигна кралят на Белгия. След това испанската кралица, разни съмнителни князе от източните провинции и не на последно място — царят на Русия, който доведе във Виена семейството на престолонаследника си, куп велики князе и огромна свита.

Заредиха се дни на безкрайно, изтощително празнуване и преобличане. Жегата, притиснала Виена, превръщаше всеки ден в ново изпитание. На всичко отгоре в мен все повече се утвърждаваше впечатлението, че интересът на посетителите бе насочен не към Световното изложение, а към моята персона. Очевидно и последният владетел от пустините на Ориента искаше да се убеди с очите си, че аз наистина съм най-красивата европейска императрица.

Колкото и да се стараех да отговоря на очакванията, безсмислената суматоха ми късаше нервите и подкопаваше здравето ми. Все същите церемонии, същите речи, същите жестове. Ала скоро се оказа, че повърхностният блясък не може да прикрива дълго горчивата истина: икономическите очаквания не вървяха в крак с обществените прояви. Докато висшата аристокрация танцуваше цели нощи по баловете, започна да се очертава ужасяваща вълна от фалити. Очакваните печалби от борсата се градяха върху чисто фантомни сделки. За една нощ богати мъже се превръщаха в бедняци, първите самоубийства шокираха Виена.

В края на юли всичко това окончателно ми дойде до гуша. Използвах за предлог месечното си неразположение, за да се оттегля в Пайербах край Райхенау. Желаех самота, чист планински въздух и бързо ходене сред природата. Не ме беше грижа, че разни короновани глави най-безочливо настояваха да ги приема, сякаш това се разбираше от само себе си. Франц Йозеф се подлагаше на тази напаст и изискваше същото от Рудолф, но това си беше негова работа. На мен ми беше писнало от помпозни приеми и тъпи комплименти.

Чисто и просто отказах да участвам повече в тази тупурдия. Накрая направих само едно изключение — поддадох се на женското си любопитство, макар че продължавах да негодувам срещу условностите. Ставаше въпрос за Насреддин^[2], персийския шах, който бе пристигнал във Виена с гигантска свита и живееше в „Лаксенбург“. Граф Кренвил имаше съмнителното удоволствие да подготви двореца за владетеля, роднините му, жените от харема му и не на последно място — за четирийсет овни, пет кучета, четири газели и огромен брой коне.

Разказаха ми, че междувременно графът бил пред пълно отчаяние, защото шахът не спазвал нито една уговорка, ако не бъдела одобрена от астролога му, и изрично настоявал да ме види. Нямало да си замине преди това. Дори вестниците се намесиха в спора, либералните бяха на моя страна. Те задаваха въпроса защо Европа отдава такива почести на шаха, който всъщност бил тиранин, и съзираха в отказа ми знак, че дори той няма право да нарушава безнаказано нравите и приличието.

Имаше опасност ориенталският велможа да разделя общественото мнение във Виена още месеци наред, затова отстъпих пред уговорките да се появя на прощалното му соаре. За моя изненада вечерта се получи доста забавна. Очаквах безпардонен тиранин, а се срещнах с безмълвен мъж, който си сложи на носа очила със златни рамки и ме огледа, сякаш бях изложена за продан на публичен търг като робините му.

Той не изрече нито дума, освен „Ah, qu’elle est belle!“^[3], а в последвалия разговор, който проведохме на френски, с кротката си плахост ми напомняше за Рудолф.

Трогната от стеснителността му, аз го дарих с усмивка, а после заедно наблюдавахме големия фойерверк в „Шьонбрун“.

По-късно ми разказаха, че бил определил тази вечер като най-хубавата от цялото си пътуване из Европа и сравнил фигурата ми с елегантен кипарис. На следващата сутрин си заминаваше, затова сметнах дълга си за изпълнен и се оттеглих за лятото в Бад Ишъл. Тъкмо навреме, защото малко по-късно във Виена избухна холерата.

Макар да се опитваха да скрият мащабите на епидемията, започна истинско бягство на аристокрацията от Виена. Решително отказах да се върна в столицата за приема на италианския крал Виктор Емануил. Нямах друг избор заради Валерия. Нима трябваше да изложа малката на опасност, като се заразя самата аз или пренеса заразата? И освен това нито императорът, нито неговият външен министър не можеха да ме накарат да се усмихвам на един мъж, който бе принудил сестра ми Мария и съпруга й да заминат в изгнание.

Германският император, който пристигна през октомври, също мина без моето присъствие. Отидох за няколко дни до Виена едва заради 25-годишнината на управлението на Франц Йозеф през декември. Още илюминации и фойерверки, тържествени слова, празнични богослужения.

— Всичко това служи единствено за демонстриране на нови рокли, стари семейни бижута и на собствената значимост — възбунтувах се аз срещу показното си присъствие редом с императора.

— Твърде строго съдиш хората, Сиси — отговори Франц Йозеф, докато пътувахме в каляската към поредния прием. — Те обичат пищните събития, които отвличат вниманието им от всекидневието, обичат и красивата си императрица.

— Това не е никаква любов — прошепнах толкова тихо, че думите ми потънаха в тракането на колелата и разговорът ни замря. Ако това беше мнението на Франц Йозеф за любовта, нищо чудно, че пътищата ни се раздалечаваха все повече и повече.

— Те не разбират защо се криеш в закрити превозни средства, защо покриваш хубавото си лице с воали и не желаеш да се покажеш пред тях — подхвана отново императорът след кратък размисъл. — Ех, да беше престанала да задълбаваш в тази пуста свръхчувствителност.

Свръхчувствителност! Колко хубаво, че собственият ми съпруг ме разбираше така „добре“! Стиснах устни, за да не кажа нещо не на място. Този път той не се опита да ме убеждава в правотата си. Останалата част от пътуването премина в мълчание.

Свободата на движение, която така ценях в „Гьодьольо“, Бад Ишъл или Мерано, продължаваше да е недостъпна за мен във Виена. Щом дръзнех да направя няколко крачки извън дворцовия церемониал, опитът завършваше с катастрофа. Не можах дори да се пошляя по новата виенска „Рингщрасе“, без да привлека нежелано любопитство.

Моментално около мен и графиня Фестетикс се образува тълпа, първоначално уж приятелски настроена, приветстваща ме възторжено. После обаче тези, които стояха отзад, започнаха да се блъскат напред, кръгът се стесняваше все повече и повече, докато лицата започнаха да се размазват пред очите ми и не можех да си поема дъх. В последната минута Мария осъзна опасността, извика за помощ и няколко сърцати мъже ни освободиха от народните обятия.

Шокът от тази случка ми въздейства толкова силно, че тутакси заповядах да стегнат куфарите и избягах в „Гьодьольо“. Франц Йозеф се натъжи. Дворецът фучеше от възмущение, господин външният министър се правеше на изумен, а виенските вестници ме наричаха „императрицата, тази странна жена“.

Какво очакваха от мен? Да позволя да ме смачкат като жертвен агнец и да танцувам на конците им подобно на глупава панаирджийска марионетка?