Габриеле Мари Кристен
Императрица Сиси (7) (Една мечта за любов)

Виена, 24 април 1854 година
„Тайнството на любовта…“

Унесена в дрямка, не желаех да се събуждам. Защо да не продължа да сънувам? Защо да не прескоча ясния и слънчев ден, който ме очакваше вън и който щеше да бъде толкова важен за моя живот? Пак спях в ново легло, пак отварях очи под нов покрив. След дългия, зашеметяващ ден виенският „Хофбург“^[1] бе захлопнал вратите си след мен.

Спомените за влизането ми в имперския град се бяха спотаили в периферията на съзнанието ми. Сутринта с мама бяхме отишли до стария градски дворец на великата императрица Мария Терезия^[2], където ни очакваше великолепна позлатена каляска с огромни стъклени прозорци. Осем чудно красиви липицери^[3] с парадни сбруи теглеха каляската през новия мост „Елизабет“ към градските стени. Пътуването можеше да е удоволствие, ала се превърна в изпитание.

Навсякъде по празнично украсените улици бяха издигнати трибуни; всички, заемащи някаква длъжност в двореца, ме придружаваха в официални одежди. Като се започне от всяващата страхопочитание главна придворна дама, тайните съветници и гренадирите и се стигне до най-незначителния дворцов помощник, чиято задача се състои в подаването на заредена пушка на ловеца; да не забравяме и делегациите от различните части на империята. Всеки си имаше място, строго определено по чин, звание и служебно положение. Изминаха часове, докато най-сетне пристигнахме в „Хофбург“. Часове, изпълнени с възгласи, камбанен звън, тържествени речи и любопитни погледи, които бях принудена да изтърпя заедно с мама в нашата стъклена кутия.

Как да предположа, че всичко ще бъде толкова неприятно? С всеки изминал мъчителен час се чувствах все повече като екземпляр от менажерия за редки животни, затворен в клетка. Потискащото чувство, че всички тези хора очакваха от мен нещо, което не можех да им дам, беше непоносимо. Изглежда се надяваха на някакво тайнствено чудо, направо ме задушаваха със симпатията, възторзите и желанията си. Не бях свикнала да съм център на внимание и изпитвах смътното подозрение, че от днес нататък винаги ще е така.

Когато най-после стигнахме до „Хофбург“ с най-бавната скорост на охлюва, там ме очакваше не само Франц Йозеф, но и следващият поздравителен рунд. Приемът за кралския и императорския висш военен състав, за офицерския корпус, за членовете на Двора от мъжки пол и за принадлежащите към тях дами приличаше досущ на онзи в „Шьонбрун“.

Никога в живота си не се бях сблъсквала с такова изобилие от излишен церемониал и помпозна надутост. Царицата на този етикетен бич несъмнено беше моята главна придворна дама. В навечерието на сватбата тя ми поднесе обичайното четиво преди лягане: „Най-покорни напомняния“ за сватбеното тържество през днешния ден.

От инат, но и поради силната си умора не бях прелистила дори половината от страниците. Сигурно нямаше да ме изгонят от църквата, ако направех погрешна стъпка, Франци щеше да има грижата.

Щом се сетих за него, най-после скочих на крака. Днес щяхме да станем мъж и жена. Само заради него бях готова да изтърпя с невъзмутимо изражение превзетите дрънканици и церемониалните баналности. Той беше моят любим и не исках да го разочаровам. Освен това се бях вкопчила в детинската представа, че всичко ще бъде съвсем различно, когато вече няма да съм глупавата малка годеница от Бавария, ами императрицата. Тогава и на Враната, както мислено наричах главната ми придворна дама, ще се наложи да ми се подчинява — или пък не?

Засега обаче нещата се развиваха тъкмо наопаки. Враната, приличаща повече на зловещ призрак, отколкото на майчински настроена приятелка, командваше жените, които ми обличаха прекрасната булчинска рокля. Това продължи безкрайно! Часове наред безброй ръце ме подръпваха оттук-оттам. Надипляха плисета, закопчаваха кукички, пристягаха панделки, вдигнаха нагоре косите ми и прикрепиха над челото ми диамантената диадема с мирта и портокалови цветчета. От мен се искаше само да стоя мирно. Да не издавам нито звук и да не помръдвам.

А в мен бушуваха толкова чувства, страхове и вълнения, че чак кожата ме болеше от напрежение! Бях възбудена и щастлива, наплашена и угрижена, тревожна и оптимистична. Ликувах — и в същото време се тресях от вълнение в очакване на събитието. Предполагам, че щяха да ме наконтят и да ме изправят пред олтара дори ако получех разрив на сърцето. Никой не го беше грижа дали дишам или мръзна, дали треперя или изпадам в несвяст.

„Мили Боже, колко трудно било всичко!“ — тази мисъл се мярна в главата ми, когато пъргавите ръце най-сетне се отдръпнаха от мен и аз направих първата стъпка с було, шлейф, диадема и украса от цветя. Тежестта на извезаното великолепие притискаше като олово раменете и душата ми. Бих дала всичко за миг покой и размисъл, ала това не ми бе позволено. Не можах да си поема дъх дори зад стъклените прозорци на златната булчинска карета. Седях, накичена като Златния телец, беззащитна, изложена на показ, в неведение относно всеобщите очаквания.

В шест и половина вечерта пристигнах в църквата „Свети Августин“, където вече ме чакаше Франц Йозеф. Фелдмаршалската му униформа блестеше от ордени, но аз виждах само искрите в сините му очи. Вкопчих се в този поглед като удавник за сламка, за да забравя, че споделяме този съкровен момент с повече от хиляда души, изпълнили божия храм до последното ъгълче. Имперската парадност, разкошните униформи, тоги и носии, скъпоценната църковна утвар — всичко това се сливаше в такова великолепие, че ме потискаше и заслепяваше, вместо да породи възхищението ми.

Изправена до Франц Йозеф, аз се прекръстих като насън, преди да седнем под пищно украсения балдахин и архиепископ Раушер да започне церемонията по бракосъчетанието. Вече се бях наслушала на много бомбастични речи, но тази проповед надмина всичко. Беше изпълнена с патос и скрити намеци, които проумях едва много по-късно. Архиепископът говори за „тайнството на любовта“, което ни свързвало, както и че жената не бива да се омъжва за някого само заради богатството му; за трийсет и осемте милиона души, над които царувал императорът и които сега отправяли взор и към мен, а в заключение ме призова да бъда за Франци остров на мира и спокойствието, на който да цъфтят цветя и рози.

По-късно разбрах, че кардиналът, когото виенчани наричаха „кардинал Дърдорко“ заради нескончаемите му речи, бил сред най-близките довереници на ерцхерцогинята — тогава ми просветна кой бе прибавил към набожните съвети и недвусмисления призив за пестеливост и послушание. Ала в момента, в който божият човек изричаше тези напътствия, бях объркана и тънех в неведение. Богатството на съпруга ми не ме интересуваше, както и короната му — защо духовникът говореше такива неща? Бях толкова развълнувана, че едва промълвих онова тихо „Да!“, което ме свърза с Франц Йозеф навеки.

По-късно, когато напуснах църквата подръка с императора, аз вече не бях Сиси, а Елизабет Амалия Евгения, императрица на Австрия, кралица на Унгария и Бохемия, кралица на Ломбардия и Венеция, на Далмация, Хърватия, Славония, Галиция, Лодомерия^[4] и Илирия^[5], ерцхерцогиня на Австрия, велика херцогиня на Краков, херцогиня на Бавария, херцогиня на Лотарингия, Залцбург, Щирия, Каринтия, Крайна, на Буковина, на Горна и Долна Силезия, велика княгиня на Седмоградско^[6], маркиза на Моравия и възведена в княжеско звание графиня на Хабсбург и Тирол. Нима беше чудно, че диадемата ми се струваше твърде тежка, а главата ми кънтеше по-силно от топовните гърмежи и камбанения звън, взети заедно?

Вярно, не очаквах непретенциозна селска сватба, каквито бях виждала в „Поси“, ала при все това си представях малко повече радост и веселие. Да бъда преизпълнена с блаженството на любовта, с ликуване, предвкусване на предстоящото съвместно бъдеще и с абсолютната увереност, че с този мъж ще бъда щастлива завинаги.

За Франц Йозеф, напротив, всичко си беше нормално и правилно. Целият сияеше до мен и изглежда намираше напълно в реда на нещата да пропилеем първите часове от нашия брак с поредния помпозен прием в „Хофбург“. Клетата ми ръка беше целуната от толкова много посланици, специални пратеници, министри, генерали, князе, принцеси, херцогини, графини, сиятелства, светлости и високопреосвещенства, че вече почти не я усещах. Всички бяха изключително изискани и тържествени. Никой не се усмихваше и според мен никой не ни пожела щастие с цялото си сърце. Вместо това все повече се засилваше печалното ми впечатление, че се възползваха от мен, за да демонстрират собствената си важност. Значение в този момент имаше правото им да целунат ръка на императрицата, не и самата императрица.

Върволицата нямаше край, а уморителните и изтощителни дни, недоспиването и непрестанно потисканите ми чувства внезапно си поискаха своето. Залата се замъгли пред очите ми, олюлях се. Едно знаех само: не бива да излагам Франц Йозеф, като припадна пред всички тези хора. Затова сторих единствено възможното — избягах. Озовах се в една спокойна стаичка и мигом се свлякох, хлипайки, върху първата табуретка.

Доста време измина, преди да забележа, че около мен се суетяха няколко дами. На първо място, разбира се, леля София и майка ми, но също и страховитата графиня Врана и още две придворни дами, които бяха част от моето домакинство и чиито имена постоянно забравях в бъркотията.

— Вземете се в ръце, Ваше Императорско Височество!

— Какво ти става, Сиси? Да не искаш императорът да се тревожи за теб?

— Много й дойде на малката. Какво да се прави, още е безумно млада.

— Овладей се, Сиси!

— Ето какво се получава, когато направиш от дете императрица.

Заболя ме от последната забележка. Тя нарани гордостта ми и моментално пресуши сълзите ми. Не знам кой я направи, но скритата в нея злоба ме бодна като игла. Това ли си мислеха за мен всички? Дете, одързостило се да стане императрица?

— Съжалявам — притеснено се обърнах към леля София, която, както винаги, владееше ситуацията. — Дали може да ми донесат чаша вода, със сигурност ще ми помогне да се съвзема.

Тя ме изгледа изпитателно и в миг въведе ред в развълнуваната женска групичка. Покорно изкарах докрай уморителното празненство заедно с Франц Йозеф. Цяла Виена блестеше в празнични светлини, а през това време ние се хранехме от златните чинии на Хабсбургската династия, които бяха извадени за специалния повод. Вече не си спомням какво ядох, но точно помня, че след това бях придружена до моята спалня от дванайсет пажа с факли, четири камериерки, графиня Естерхази, придворните ми дами и от майка ми. По-точно казано, до нашата спалня. За щастие вътре влязоха само няколко дами, които да ми помогнат. Мама ме обгрижи за последен път. Не ми хареса изражението на лицето й.

Не само тя — цяла Виена, а може би дори цялата монархия, очакваше с напрегнато любопитство събитията през тази нощ. Само при тази мисъл отново се почувствах на ръба на нервен срив. Какво ги засягаше всички тези хора онова, което вършехме с Франц Йозеф? Кое им даваше правото да проявяват интерес към нашия брачен живот? Не посмях да задам тези въпроси на майка ми, защото дълбоко в сърцето си вече знаех, че отговорът й няма да ми хареса.

За разлика от друг път, през онази вечер бях благодарна за ловките ръце, които ме освободиха от булчинската рокля. Сама нямаше да мога да развържа нито една панделка, както бях разтреперана и със свито сърце. Когато се озовах с разпуснати коси в леглото, вече се чувствах съвсем зле от свръхнапрежение.

— Не се бой, Сиси! — мама ме целуна по челото и тихичко се опита да ме успокои. — Ще видиш, че всичко ще мине добре. Франц Йозеф е мил младеж, просто му се довери. Така се полага, съпругът и съпругата следва да споделят брачното ложе. И ти ще свикнеш, а като станеш майка, ще бъдеш обезщетена за всичко. Изпълни женския си дълг. След като толкова силно обичаш Франци, със сигурност няма да ти е трудно да го изтърпиш.

Трудно? Дълг? Да изтърпя? Не бяха ли това погрешните думи? Аз бленувах за любов и страст, а тя ми приказваше за послушание и майчинство. Скована от безпомощност, зарових лице във възглавницата, щом ерцхерцогинята най-после въведе Франц Йозеф в стаята. Усещах погледа й, очакването й, ала не бях в състояние да промълвя нито звук. Бях вцепенена от страх.

Не посмях да помръдна и когато леглото се раздвижи и Франц Йозеф легна до мен. Чувствах присъствието му, ръката, която ме притегли по-близо, и сладката целувка върху челото ми. Топлота, нежност и най-после — никакви изисквания, а просто закрила и уют.

— Няма защо да се боиш, Сиси — подзе той, очевидно доловил паниката ми. — Не искам да ти причиня болка. Клетото ми мъниче, та ти си леденостудена и трепериш. Не се дърпай, само ще те загрея мъничко…

Нежната му ръка ме замилва успокоително по гърба и след цяла вечност аз наистина успях да се отпусна. Вълнението отлетя и на негово място се настани умората. Мили боже, колко уморена бях… ужасно, страхотно уморена…

* * *

— Много те моля, Сиси, престани да се превземаш като дете. Нали все пак ще ми кажеш какво се случи? Трябва да знам. Целият „Хофбург“ бръмчи като кошер. Камериерките твърдят, че тази нощ Франц Йозеф не е консумирал брака ви.

Майка ми изглеждаше, сякаш бе научила, че всеки миг Виена ще потъне вдън земя. Притеснена до смърт, аз отбягвах питащия й поглед. Не желаех да говоря за изминалата нощ. Кога ще го разбере най-после?

— Ама ние спахме заедно в леглото — отроних неохотно аз, след като тя заповеднически добави:

— Е, казвай! И какво правихте в леглото?

— Какво имаш предвид? — Знаех си аз, че мама ще ми се разсърди, след като разбере, че съм заспала в обятията на Франц Йозеф, без да му пожелая лека нощ.

— И още питаш? Ама че наивност! Как е възможно? Франц Йозеф е натрупал достатъчно опит, за да… — тя смутено замлъкна по средата на изречението, добави енергично: — Е, така де! — и с нов устрем продължи: — Все пак той е очарователен младеж…

Идеше ми тутакси да потъна в земята. Какво им ставаше на всички? От сутринта ме преследваха тези въпросителни погледи, тези многозначителни забележки и глупавото шушукане зад гърба ми. Едвам го изтърпях още по време на закуската. На всичкото отгоре Франц Йозеф настоя да закусваме с леля София и цялото семейство.

— Но защо?

— Такъв е обичаят при нас, Сиси. Не мога да обидя ерцхерцогинята, като променя всичко само защото сега съм женен мъж.

Още първият ден на моя брак ясно ми показа кой командва в „Хофбург“ и с кого трябва да се съобразявам. Леля София беше нещо повече от майка на императора, тя беше самият Господ в тези великолепни зали, където обаче ставаше ужасно течение.

— Сиси, не ме карай да се ядосам. Какво ви става на вас двамата? — Мама ме изтръгна от мислите ми и продължи да ме врънка, докато не разбра всичко. След което плесна с ръце и недоумяващо поклати главата си, увенчана с дантелено боне. — Мили Боже, била уморена? А той те оставил да спиш? Ама моля те, Сиси, вече си омъжена жена. Имаш задължения и аз силно се надявам, че ще ги изпълняваш. Нали не искаш да хвърлиш срамно петно върху възпитанието и родителите си?

Нямах отговор на всичко това. Откога ми беше забранено да бъда уморена? Откъде накъде ще ме държат отговорна за неща, случващи се зад затворени врати? Нима трябваше да търпя жадни за клюки камериерки да проверяват леглото ни и да тръбят наляво и надясно, че още не се е случило онова, което е трябвало да се случи?

Тягостният разпит, на който ме подложи майка ми, така извъртя нещата, че щадящото внимание на Франц Йозеф се оказа недостатък. Обичах го заради търпението му, но майка му вероятно го укоряваше така, както моята укоряваше мен. За първи път осъзнах какво означава да родиш осем деца от човек, за когото си се омъжила насила, по заповед на родителите си, без капчица любов. Горката мама.

Двете майки не ни оставиха на мира, докато през третата нощ Франц Йозеф най-сетне не изпълни така наречения си дълг. Може би и той като мен се опасяваше, че в противен случай ерцхерцогинята ще стои до леглото ни, докато „то“ се случи.

— Имай ми доверие, Сиси — весело ме помоли той. — Може първия път да не ти спестя мъничко болка, но после ще ти хареса. Знам какво да правя, за да ти допадне.

Изрече го така убедено, че почти щях да му повярвам, ако не бяха тези обезпокоителни искрици в инак благите му очи. Изведнъж престана да бъде благ и мил, а стана необуздан и разгорещен. Сграбчи ме така силно, че не можех да се дърпам. Ръцете му внезапно се оказаха навсякъде по вцепененото ми тяло, те опипваха, завладяваха и не ми даваха възможност да се изскубна. Със сила преодоля безмълвната ми инстинктивна съпротива. Нито хлипането ми, нито приглушеният ми вик го отклониха от целта му.

Изпаднах в ужас — не толкова от болката, колкото от грубата сила на това принудително посегателство. Не си бях представяла, че ще ми се наложи да пожертвам толкова много. Всичко в мен се съпротивляваше на ситуацията, в която ми бе отредена ролята на беззащитна жертва. Кой даваше право на Франц Йозеф да потъпква мислите и чувствата на едно човешко същество — на своята съпруга?

Първият ми контакт с плътската страст не беше нито нежен, нито съблазнителен. За мен този допир беше насилствен и ужасно неприятен. Онзи Франц Йозеф, който, пъшкайки триумфално, подпечата с кръвта ми собственическото си право, ме изпълни със страх. Той ми причини болка, разплака ме. А уж се бе заклел да ме обича и закриля вечно…

Първите часове, които прекарахме наистина насаме, посяха в мен и първите съмнения. Възможно ли бе сълзите ми да му харесват? Дали не ги приемаше като доказателство за своята твърдост и решимост? Той целуваше мокрите следи по бузите ми с нежност, твърде закъсняла, за да ми донесе утеха.

— Колко си прекрасна, Сиси! Много те обичам — помилва мократа ми буза той.

Мълчах. Какво можех да кажа?

През онази нощ не мигнах. Франц Йозеф отдавна бе заспал, а аз лежах будна, взирах се в тъмното и се укорявах за собствената си наивност. Как можах така да се излъжа в същината на любовта? Бях се надявала на хармония между тялото и душата, на нежност, обич, внимание и взаимно зачитане. Действителността изглеждаше другояче. Действителността — това беше един млад мъж с гореща кръв, който от тази нощ насетне смяташе тялото ми за своя собственост. Съпруг, който поради естествения си егоизъм вярваше, че за мен няма по-голямо удовлетворение от това да бъда на негово разположение. Завинаги.

До сутринта първата ми физическа болка се превърна в тягостно пулсираща рана. Разочарована, отрезвена и уморена, не желаех да виждам никого, камо ли да се изправя пред изпълненото с очаквания семейство. Всички те със сигурност бяха научили още преди закуска, че Франци „най-после се е доказал като мъж“.

Щяха да ме зяпат, вероятно дори да търсят знаци дали ми личи, или не. Може би даже ще поднесат безвкусни поздравления или ще правят неприятни забележки.

Франц Йозеф прояви разбиране към притесненията ми. Явно предоволен от себе си и от света, той тръгна сам за фамилната закуска, но малко по-късно отново се появи на вратата.

— Мама настоява да дойдеш и ти, Сиси. След като не си болна, няма причина да пропуснеш закуската, казва тя. Хайде, не ме карай да те моля.

Това бе непоносимо, нима тя не проявяваше капчица разбиране към наранените ми чувства? Та нали и тя беше жена. Би трябвало да е наясно какво съм преживяла.

— Нека да не идвам, Франци — примолих се на съпруга си аз. — Спести ми го. Не мога. Страшно се притеснявам.

— Точно затова трябва да дойдеш — така ще се научиш да преодоляваш подобни глупави съображения — отговори той, този път една идея по-категорично. — Не бива да проявяваш чак такава чувствителност. Сега си императрица, трябва да бъдеш пример за всички. И мама казва така.

Тепърва щях да се науча да се страхувам от последното изречение; намразих го още първия път, когато го чух. Франц Йозеф не забеляза нищо. Почти насила ме замъкна до фамилната трапеза и седеше до мен, изпъчен от гордост, така че не успях да преглътна нито залък. Взирах се със сведени очи в празната си чиния и ми се щеше да пропълзя под масата.

— Яж, дете, доста си слабичка. Трябва да се храниш разумно — майката на императора ми поднесе кошничката с маслени кифлички и я държа под носа ми, докато не си взех една.

— Ха така — милостиво рече тя. — Предстои ти напрегнат ден, а не искаме да избягаш, както направи последния път.

Тази жена притежаваше уникалната способност да ме наранява дори с най-доброжелателни думи. Вирнах упорито брадичка и започнах да се храня. Какво ми оставаше? Сега аз бях императрицата.

Тържествата по повод на сватбата ни далеч не бяха приключили с църковната церемония. След това трябваше да приемаме депутациите на отделните народи от нашата монархия. Дни наред хвърчахме от една важна среща към друга. Всеки път трябваше да обличам различна рокля, да слагам нови бижута и да ми правят нова прическа. По този начин по-голямата част от времето ми минаваше в един ужасно изтощителен маратон от преобличане, сресване и усмихване.

Кулминацията на всички тези празненства беше големият дворцов бал на 27 април. Господин Щраус бе композирал специално за мен валса „Елизабет“, а гостите изпяха в наша чест императорския химн, към който след сватбата ни бе прибавена нова строфа, та да е ясна новата ситуация.

Редом с Него на престола,

с чар и добрини безчет,

с род прочут и мисъл волна

днес блести Елизабет.

Нека сипят небесата

върху двамата безспир

слава, щастие, богатства,

радости и вечен мир!

Да живей Франц Йозеф!

Да живей Елизабет!

Над Хабсбургската династия

Бог да бди и занапред!

Кой би си помислил, че един ден ще ми бъдат посветени такива стихове? Въпреки това с радост бих се лишила от тях, за да танцувам с Франц Йозеф. Обаче онова, което бе съвсем естествено в Бад Ишъл, изведнъж се превърна в политически проблем във Виена. Бидейки Кралско Величество, имах право на танц само с господата, които дворцовият протокол ми беше избрал. За жалост съпругът ми не беше сред тях. Той трябваше да окаже благоволение на дамите на тези господа, като танцува с тях.

Каква полза тогава, че бях в една от най-красивите си бални рокли и че коланът й от искрящи брилянти обхващаше талията ми като лента от звезди? Че в косите ми ухаеха бели рози и че стъпките ми ставаха все по-леки? От моя гледна точка всичките ми усилия отиваха на вятъра заради разни генерали, князе и посланици.

Научих се да се страхувам от „Генералния протокол на двореца“, който моята главна придворна дама ми връчваше всяка сутрин, сякаш е Божие откровение. Всъщност това беше един педантичен график, изброяващ всички церемонии, представяния, аудиенции, приеми и тържествени празненства за деня, същевременно съобщаващ ми какво трябва да облека за тези поводи и как да се държа. Графиня Врана поне обличаше указанията си към селското девойче от Бавария в учтиви думи, докато леля София вече отдавна не си правеше този труд.

След заминаването на моето семейство тя си бе поставила задачата да направи от мен точно онази императрица, която желаеше за своя син. За зла участ тя си представяше тази монархическа фигура като кухо създание, което е в състояние часове наред да разговаря с престарели князе за незначителни неща, никога не се смее на висок глас, не забързва ход и не се прозява непристойно зад ветрилото си.

Трудно ми беше да си държа устата затворена и да бъда послушна, но още тогава подозирах, че всеки конфликт с ерцхерцогинята щеше да бъде за сметка на Франц Йозеф. Заради него мирувах и се опитвах да понасям невъзмутимо дворцовия живот, изчерпващ се с външни ефекти и протяжни обичаи. Въпреки това огледалото издайнически ми показваше, че ставам все по-бледа, почти не се хранех и спях зле.

Франц Йозеф, напротив, сияеше и беше въплъщение на любезността. Май не му правеше впечатление, че изпитвам носталгия по близките си и ми е трудно да се приспособя към многобройните ограничения на моята свобода. Освен това явно не забелязваше, че едва превъзмогвах неохотата си, за да продължа да споделям една постеля с него.

Вече не изпитвах болка и знаех какво ме очаква, но удоволствието, за което говореше моят съпруг, си оставаше непознато за мен. В повечето случаи си отдъхвах тайно, щом всичко свършеше, затова пък ценях миговете на близост след това. Дори забравях предходните неприятни моменти, когато той ме прегръщаше, целуваше ме нежно и отново и отново ме уверяваше, че е „щастлив като бог“ и никога през живота си не бил изпитвал подобна радост.

Допълнително се чувствах обезоръжена от лъчезарната доверчивост, с която Франц Йозеф приемаше, че бездруго и аз изпитвам удоволствие, каквото изпитва той. Нима можех да му кажа: „Франци, аз съм нещастна! Искам у дома, в «Поси»! Излъгала съм се! Събудих се в зандан, ръцете ми са оковани с вериги!“?

Немислимо! Просто трябваше да съм щастлива. Това си беше мой дълг като съпруга и императрица. Затова и започнах с най-добри намерения нашия меден месец, който прекарахме в замъка „Лаксенбург“, отдалечен на двайсет и пет километра от Виена и от „Хофбург“.

Външните обстоятелства изглеждаха многообещаващо. Къщата, паркът, околните гори и фактът, че заварих в „Лаксенбург“ моя папагал и конете ми, ме караха да се надявам на най-доброто. Далеч от сковаността на „Хофбург“, двамата с Франц Йозеф щяхме най-после да намерим покой и да имаме възможност да се опознаем истински и да се обикнем. Ала надеждите ми бяха разбити само след няколко дни.

Бързо установих, че императорът държи на подредения ход на деня, само дето аз почти не фигурирах в тази програма. Той ставаше в ранни зори, закусваше и заминаваше за Виена, за да седне на писалището си в „Хофбург“. Връщаше се чак вечерта. Между тези два момента се точеше поредният безкраен ден, който бях принудена да прекарам без него.

Почти всички придворни дами, които следваше да ми правят компания, бяха два пъти по-възрастни от мен; леля София ги беше подбрала от гледна точка на разбирането си, че трябва да ми бъдат по-скоро гувернантки, отколкото приятелки. Предвождаше ги графиня Врана; всички те, взети заедно, всяваха в мен благоговеен ужас. За какво бих могла да разговарям с тези жени? Етикетът предписваше да не ме заговарят първи. Ако исках да започна разговор, трябваше да задам тема, но какви общи интереси имахме? Не познавах нито семействата, нито вкусовете им и пределно ясно усещах, че зад гърба ми клюкарстваха неособено ласкаво по мой адрес.

При всяка възможност бягах при животните. Конете, кучетата и дори папагалът ми бяха по-добри другари от парализиращата дворцова свита, натрапена ми от новата ми позиция. Ала не минаха и два дни, и се появи леля София, за да поеме проблема в свои ръце. Както обикновено, откри грешката у мен.

— По цял ден само яздиш и четеш, що за глупости са това? — заяде се тя.

— Какво друго да правя, майко? Знаете, че императорът по цял ден е във Виена. Не така съм си представяла медения си месец.

— Трябва да вземеш пример от императора и неговото чувство за дълг — хладно парира тя. — И какво чувам за някакви деца, които си черпила с шоколад в замъка?

— Срещнах ги в парка — непринудено рекох аз. — Според мен е добре, дето паркът е отворен за всички хора, също както у дома в Мюнхен.

— Твоят дом сега е тук — сряза ме свекърва ми. — А тук не е прието императрицата да се смесва с народа, дете. Имаш още много да учиш.

Затова ли бях станала императрица, за да ме мъмрят като ученичка? Разбира се, че се оплаках на Франц Йозеф, но за огромно мое възмущение той не взе моята страна.

— Мама ти мисли само доброто, Сиси — рече той. — Имаш много да учиш. Какво да се прави, като си още толкова неопитна.

Неопитна ли? Правилната дума беше нещастна. Намерих убежище в книгите, но пак пожънах само критики. Франц Йозеф заяви, че зачестилото ми главоболие се дължи на четенето, тъй че се научих да крия четивото си както от него, така и от майка му и от графиня Врана.

В „Лаксенбург“ си научих урока — един урок по самота и безпомощност, по упреци и разочарования. Императорът беше на страната на майка си, а ако по изключение не беше, избягваше да изрази с думи този факт. Все аз бях тази, която трябваше да се подчинява, да проявява деликатност и разбиране.

Въпреки всичко не се осмелявах да упрекна Франц Йозеф. Той беше единственият човек, който ме обичаше и ми се възхищаваше. Неговата обич се превърна в моя единствена спасителна котва. Той предприемаше излети с мен, доколкото му позволяваше времето, яздехме и ходехме на дълги разходки. Ала съвместните ни часове бяха кратки и твърде редки, за да запълват дните ми.

С умилкване изтръгнах разрешението да го придружа във Виена.

— Ще седна тихо в някое ъгълче и ще кротувам, докато работиш — предложих. — Искам само да съм до теб и да те гледам. Изобщо няма да ти преча, обещавам.

Това беше един прекрасен ден, но ерцхерцогинята реагира с поредното конско евангелие: появи се в „Лаксенбург“, за да ме извести, че вече не съм малко дете. Че не може да подтичвам подир императора като някоя глупава малка контеса или перачка и, ако обичам, да се държа подобаващо, в противен случай щели да се срамуват заради мен.

Насълзена, се оплаках на моя съпруг, нали всеки ден ми се кълнеше, че щял да ми подари звездите от небето над Виена.

— Божичко, Сиси, не се обиждай от всяко нещо — раздразнено отговори той. — Мама държи много на достойнството на императора; проумей, че тя е в правото си да ти посочва грешките.

Моите грешки ли? Толкова се смаях, че дори не зададох на глас този въпрос. Нима беше грешка, че исках да бъда с единствения човек, който ме харесва и обича без предразсъдъци? На кого да разчитам, щом Франц Йозеф ме нападаше в гръб?

— Трябва да ми помогнеш, Франци — отчаяно се опитах да му обясня положението си. — Не може ли да й кажеш да ме остави на мира?

— Що за глупости говориш, Сиси. Желанието на мама е да станеш перфектна императрица. Какво да се прави, още си малко плаха и сама знаеш колко ти е трудно да разговаряш с всички хора от „Кръга“. Би трябвало да си благодарна, че тя се е заела с теб с толкова обич.

Не вярвах на ушите си.

— Значи няма да говориш с нея?

Франц Йозеф засука русия си мустак, явно му беше неловко, и отбягна погледа ми.

— Не мога, Сиси. Тя отлично знае кое е най-добро за нас, аз се доверявам на нейното мнение. Доверието ми към нея е толкова голямо, колкото обичта ми към теб. Ние сме нейните деца и й дължим послушание.

Вече бях дочула да се шушука, че наричали ерцхерцогинята „тайната императрица“. Досега не обръщах внимание на това. Заболя ме, когато собственият ми мъж го потвърди. С мъка потиснах желанието да тропна с крак и да се разкрещя. Това само би затвърдило мнението на императора за липсата ми на маниери.

— Сиси…

Гледаше ме умолително, но аз за първи път не се насилих да му се усмихна. Колкото и много да ме обичаше, още повече обичаше майка си.

Сам знаеше, че ми е причинил болка. През тази нощ не направи опит да ме доближи. Би трябвало да се радвам, но лежах с наранено сърце до него и беззвучно ронех сълзи върху възглавницата.

На следващата сутрин не можах да стана, защото ми беше ужасно зле. Повърнах, спалнята се въртеше като въртележка пред очите ми. Придворните дами си разменяха многозначителни погледи. Повикаха ерцхерцогинята, дойде дворцовият лекар и накрая последна узнах за какво беше цялата суматоха.

Очаквах дете!

Времето на мечтанията бе отминало, застигнала ме бе реалността.