Габриеле Мари Кристен
Императрица Сиси (6) (Една мечта за любов)

Есен-зима 1853/54 година
„О, отведи ме в онази далечна страна…“

„По време на Августейшия Си престой в Бад Ишъл нашият всемилостив Господар и Император Франц Йозеф Първи предложи с цел годеж ръката Си на светлейшата принцеса Елизабет Амалия Евгения, херцогиня на Бавария, дъщеря на Техни Кралски Височества, херцог Максимилиан Йозеф и херцогиня Лудовика, родена като кралска принцеса на Бавария, след като бе получено одобрението на Негово Величество Крал Максимилиан II Баварски, както и на светлейшите родители на принцесата-годеница…“

На няколко пъти госпожа Рьоди си поемаше дълбоко дъх, четейки ми на глас статията от виенския вестник, която на високопарен официален стил известяваше за годежа ми с Франц Йозеф.

— „Предложи с цел годеж ръката Си“ — надсмях се над текста аз, докато закопчавах безбройните копчета на роклята ми за езда с помощта на камериерката. — Аз искам целия Франц Йозеф, а не само ръката му. Как изглеждам?

— Като истинска княгиня, Ваше Кралско Височество — отвърна госпожа Рьоди и остави настрана вестника. — Ако Негово Величество вече не беше влюбен безгранично, отново би си загубил ума.

— Да се надяваме — засмях се аз и излязох.

Франц Йозеф ме чакаше за разходка с кон, ала когато пристигнах във вилата, планът отново се бе променил. По желание на леля София от Виена бе пристигнал художник, за да ни нарисува с Франц Йозеф по време на езда. Да позираш за портрет бездруго е досадно, а ако ти се налага и да усмиряваш коня, си е направо мъчна работа.

— Необходимо ли е? — дръзнах да попитам и тутакси си спечелих строгия поглед на леля София.

— Разбира се, че е необходимо, дете. Бъдещите ти поданици имат правото да знаят как изглежда младата им императрица. Редно е изображението ти да бъде разпратено час по-скоро из всички части на страната.

Моите бъдещи поданици… Знаеше ли леля София, че всички тези хора ме плашеха до нямай къде? Не бях свикнала да проявяват интерес към мен и да ме зяпат. Пот ме избиваше само като се сетех какво бе предизвикала в Бад Ишъл вестта за годежа ми с Франц Йозеф.

След тържествената неделна литургия Франц Йозеф бе помолил свещеника да благослови него и неговата годеница и в първия момент ме бе обзел чудовищен страх, че възторжените жители на Бад Ишъл просто ще ни стъпчат до смърт. Всеки искаше да ни зърне, всичко живо се буташе, блъскаше, ликуваше. Тълпата ни връхлетя, а аз бях обзета от ужас.

— Това е израз на уважение, ще свикнеш — утешаваше ме мама, когато, напълно съсипана, намерих убежище в прегръдките й.

Забравях страховете си единствено когато Франц Йозеф бе до мен. Той беше толкова любезен, толкова чаровен, толкова сърдечен, че с всеки изминал ден все повече се влюбвах в него. Отрупваше ме с подаръци и по очите ми отгатваше всяко мое желание.

Но леля София май също се бе примирила с тази неочаквана връзка, при това — доста по-безболезнено, отколкото се опасявах първоначално. Под нейното зорко покровителство тържеството за годежа ни се превърна в цяла празнична седмица, увенчана от голям дворцов бал на 22 август. По този повод тя дори ми подари чудно красива огърлица с диаманти и перли и подходяща гривна към нея. Никога не бях притежавала нещо толкова ценно.

По време на празненството, застанала до Франц Йозеф, изтърпях безброй целувки по ръката — чак се уплаших, че като нищо ще протрият копринената ми ръкавица. Накрая ми се зави свят от многото танци, от многото имена и от непознатите лица. Огромният фойерверк в наша чест сякаш експлодира и в бедната ми зашеметена глава.

После татко, който естествено бе пристигнал за бала, си замина и отведе Нене вкъщи. Аз останах с мама, докато Франц Йозеф приключи престоя си в Бад Ишъл. Продължаваше да ме гризе съвестта, щом се сетех за голямата си сестра, но тъй като вече не се виждахме всеки ден, някак по-лесно успявах да си внуша, че всичко при нея е наред.

Поне не се беше влюбила във Франц Йозеф — за разлика от мен. Наранена беше гордостта й, но не и сърцето й. Не смеех дори да помисля какво щях да изпитвам, ако трябваше да го гледам как прегръща Нене. Ако тя получаваше от него онези прекрасни целувки, които ме разтопяваха.

Достатъчно зле беше, че се налагаше да се сбогуваме само след две седмици. Императорът ни придружи до Залцбург, претовареният му график не позволяваше повече. Очакваха го във Виена. Нашето лято отлетя, преди да съм му се насладила, както трябва. Пътищата ни се разделяха чак до сватбата, която дворът във Виена бе насрочил за април следващата година.

— Не гледай така тъжно, Сиси — с обич ме утешаваше той. — Ще ти пиша много писма и при първа възможност ще те посетя в „Посенхофен“. И да не ме забравиш съвсем, обещаваш ли?

— Как бих могла да те забравя — прошепнах, едва сдържайки сълзите си. — Та аз те обичам толкова много!

Всички около нас изглеждаха трогнати от това искрено сбогуване, дори леля София ме притисна сърдечно към гърдите си.

— Ще видиш колко бързо ще отлети времето — опита се да смекчи тъгата ми тя. — Имаш да учиш още толкова много, ако искаш да бъдеш добра съпруга на Франци. Изобщо няма да ти остане време за копнежи по него.

По-късно щях да се замисля над тези думи. В момента сърцето ми бе натежало като камък в гърдите. Дори познатата обстановка в „Поси“ не бе в състояние да ме разведри. Напротив, едва сега осъзнах, че това ще бъде последната ми есен край Щарнбергското езеро. Налагаше се да се сбогувам и с него, за да започна нов живот във Виена. Ала едва бях осмислила новата ситуация, и ме връхлетяха непосилни мъчения.

Цели глутници от учители се нахвърлиха върху ми. Внезапно се оказа адски важно да разговарям на перфектен френски, да владея италиански и да наизустя всички сложни исторически данни, довели до крайния резултат: на доста млада възраст Франц Йозеф бе станал владетел на множеството народи, включени в Хабсбургската империя. За първи път чувах за историята на бохемци, хървати и унгарци, за словенците, рутените^[1] и банатците. Не ми помагаха кой знае колко и пътеписите за Турция и Близкия изток, които ми бе давал татко. От полза ми бяха само разказите му за Венеция и Милано, защото северната част на Италия също се намираше под владичеството на Хабсбургите.

Приведена над географски карти и дебели томове, почти нямах време да погледна през прозореца и да закопнея за свеж въздух. Разходките пеша и с кон, часовете на мечтания и безделните следобеди бяха останали безвъзвратно в миналото.

Мама не щеше и да чуе, че главата ме боли от многото знания, които насилствено тъпчеха в нея. Сега разбирах на какво се дължи главоболието на Нене.

— Знам, че децата ми не усвояват лесно, Сиси, но няма как, налага се — така херцогинята отхвърляше всяка моя молба за малко повече лично време. — Не може да отидеш във Виена, без да притежаваш тези знания. Длъжна си да ни представиш достойно.

Останеше ли свободен промеждутък между уроците, лекциите и часовете по етикеция, той се запълваше с проби на дрехи. В дома ни гъмжеше от шивачки, бродирачки и шапкарки, от майстори на ръкавици, обущари и шивачки на бельо. Налагаше се постоянно да стоя мирно, за да набождат с топлийки подгъвите, да фиксират шевовете, да декорират шапките и да вземат мярка за ужасните корсети.

Всяка минута от деня ми бе запълнена. Едвам намирах време да напиша някое и друго писмо. С писмата до Франц Йозеф ми беше лесно, но се налагаше да пиша и на леля София, за да й благодаря за благоволението, което би ме оказала в Бад Ишъл. Като я гледах отдалече, вече не ми се струваше толкова страховита. Просто беше майка, желаеща доброто на своя син. Кой би я разбрал по-добре от мен, която бях израснала с още седем братя и сестри и ежедневно виждах как всеотдайно се грижи майка ни за всички нас?

Вечер се строполявах в леглото си толкова уморена и неспокойна, че от изтощение дори не можех да заспя. Вълшебната лекота на Бад Ишъл вече съществуваше единствено в сънищата ми. Опитвах се да си я припомня, докато съзерцавах фино изработената портретна миниатюра на Франц Йозеф, която ми бе донесъл бърз куриер в края на септември.

Миниатюрата беше вградена в гривна с диаманти, ала аз не удостоих с поглед скъпоценните камъни. Единственото, което исках да съзерцавам, беше Франц Йозеф. Неговите замъци, неговите диаманти и неговите поданици не ме интересуваха. Копнеех единствено за смеха, за обичта и за веселостта му. И за неговите целувки…

Понякога, когато всички заспяха, аз се опитвах да излея чувствата си в стихове, да намеря думи за копнежа си по любов и свобода. Фантазирах си: „О, лястовичке, дай ми назаем крилата си! О, отведи ме в онази далечна страна…“ и с отворени очи бленувах за живот без ограничения. За безгранична свобода без досадните дребнавости на всекидневието. Франц Йозеф щеше да ми даде такъв живот, нали в крайна сметка той беше императорът. Всички бяха длъжни да му се подчиняват.

Чак през октомври обаче той успя да гостува в „Поси“, както бе обещал. Нетърпеливо броях дните до пристигането му, но когато се изправи пред мен, ми се стори напълно чужд и странно строг. Твърде много император и твърде малко веселият Франци, с когото се катерехме по планините в Бад Ишъл. На всичко отгоре ми носеше от леля София не само поздрави, но и куп предупреждения и наставления. Така например благодарността й за емоционалното ми писмо беше твърде хладна.

— Нали разбираш, Сиси, тя е майката на императора — обясни Франц Йозеф реакцията й. — Свикнала е към нея да се отнасят с респект. Даже аз се обръщам с „Вие“, когато разговарям с нея. Не можеш просто да й говориш на „ти“, сякаш е някоя си леля София. Вече не е подобаващо.

— Ти говориш на „Вие“ с майка си?

В Бад Ишъл това не ми беше направило впечатление. Но пък там Франц Йозеф разговаряше само с мен, най-много още с Нене или с главния си адютант, граф Грюне. Когато леля София му даваше наставления, той слушаше, без да противоречи.

— Така всички ние й оказваме най-дълбокото си уважение. Скоро и ти ще свикнеш — Франц Йозеф направи тази констатация също толкова невъзмутимо, както ми предаде и някои други предписания, които да следвам послушно. Едно от тях особено ме засегна.

— На ерцхерцогинята направило впечатление, че хубавите ти зъби изглеждат леко жълтеникави, Сиси — съобщи ми той критичните бележки на майка си. — Заръча редовно да си миеш зъбите, та до идването ти във Виена да станат бели. Нали искаме красотата ти да бъде безупречна. Всички трябва да се възхищават на моята невяста.

Напътствия за миене на зъбите? Само това липсваше! Не си представях така живота си на императорска годеница. Исках да ме оставят на мира. Обидно ми беше, дето ерцхерцогинята е открила недостатъци даже по отношение на хигиената ми, ала не дръзнах да занимавам Франц Йозеф с детинските си чувства. Отреденото ни време беше твърде кратко за такива прояви на свръхчувствителност.

За баварския крал годежът ми с императора ме бе превърнал от незначителна малка племенница в политически залог. Вуйчо Макс се възползва от възможността да се представи на императора като роднина и съюзник. Той организира дворцов бал в наша чест, а аз трябваше да изтърпя „Кръга“^[2] с целия дипломатически корпус, акредитиран в Мюнхен.

Не ми се нравеше особено да протягам непрекъснато ръка, за да я целуват всякакви превзети и закостенели дипломати. Не познавах тези мъже! За какво можех да разговарям с тях? Защо ме притесняваха така? През повечето време стояхме като препарирани и дрънкахме празни приказки. Напразно се бях направила красива за Франц Йозеф, защото почти нямахме възможност да танцуваме един с друг.

Не можехме дори на опера да отидем заедно, без да привлечем всеобщото внимание. Предпочитах да остана насаме с императора, но и в кралската ложа нямахме мира. Всички оперни бинокли бяха насочени към нас вместо към сцената, а аз притеснено се въртях на мястото си и се чудех каква поза да заема.

Но за щастие имахме и дните в „Поси“. Бях доволна, задето можех да покажа на Франц Йозеф моята обичана родина по време на излетите ни с кон. Яздех редом с него, есенните листа шумоляха под конските копита, слънцето топлеше гърбовете ни — това ме обезщетяваше за всичко.

Запазих тези драгоценни спомени чак до Коледа, която Франц Йозеф отпразнува заедно със семейството ми в Мюнхен. Отново пристигна с огромно количество подаръци, тъй като на Бъдни вечер отбелязвах и шестнайсетия си рожден ден.

Най-хубавият от всички подаръци обаче не беше нито сребърният сервиз за закуска, нито скъпоценните бижута или портретът на Франц Йозеф, яхнал любимия си кон. Най-много се зарадвах на един великолепен пъстър папагал, който императорът ми донесе от зоопарка на „Шьонбрун“^[3]. Той разбираше огромната ми любов към животните, за мен това значеше безкрайно много.

Последното му посещение през март следващата година премина изцяло под знака на сватбата ни. Този път в Мюнхен бяха организирани толкова много приеми, галавечери и празненства, че ни остана един-единствен ден за излет до „Поси“. Затова пък в него участваха всички близки на сърцето ми хора. Дори Нене, която никога не изрази с думи чувствата си от низвергването й в Бад Ишъл. Тя беше станала малко по-тиха, но може би само ми се струваше така, понеже в моя живот всичко се движеше на бързи обороти. По време на излета си бъбреше с Франц Йозеф, сякаш никога не е била отхвърлена в Бад Ишъл. Възхищавах се на самообладанието й.

— На нейно място щях да издера очите на съперницата си — засрамено признах на годеника си аз.

— Точно затова те обичам толкова — подсмихна се Франц Йозеф. — Каквото ти е на ума, това ти е на устата, като свежо пролетно утро си. Ако се бях оженил за някоя като Елена, щях да имам усещането, че съм женен за собствената си майка.

Посмяхме се и едва след много години с горчивина си спомних за тази забележка. И двамата щяхме да си спестим много мъки, ако Франц Йозеф се бе доверил на майчиния си психологически усет, а не на сърцето си.

След това настъпи големият момент. Чеизът на императорската годеница бе опакован в сандъци, а прецизните списъци на стойността и размерите им отпътуваха за Виена още преди мен. Отдавна се бях отказала да се интересувам от подробностите. Главата ми се замайваше само от мащаба на личния ми гардероб: седемнайсет празнични рокли, четиринайсет всекидневни рокли, шест утринни халата, деветнайсет леки летни рокли и още четири великолепни бални роби. Към това, разбира се, палта, шалове, нощници, пеньоари, бонета, шапки, бельо, ризи за къпане и над сто чифта обувки, както и много дузини фини ръкавици, подходящи за всеки случаи. А също и три нови кринолина^[4], последен писък на модата, корсети, ветрила, чадъри за слънце и много кутии с фуркети, панделки и други дреболии. Кога щях да нося всичко това?

Разбира се, връх на цялото великолепие беше булчинската ми рокля. Ушита бе от тежка бяла коприна, цялата украсена с брюкселска дантела и обвезана със златни и сребърни апликации. Какво ли щеше да каже Франц Йозеф за тази приказна дреха? Дали щеше да я хареса? Дали щеше да хареса мен?

Ала преди да я облека, трябваше завинаги да си взема сбогом с всичко скъпо и мило на сърцето ми. С моите родители, с братята и сестрите ми, с „Поси“, с Мюнхен, а също и с Бавария. В тържествена церемония трябваше дори да се откажа от правата си върху баварския кралски престол и официално да подпиша съответния акт. Струваше ми се, че по този начин подписвах собствената си присъда на заточение. Очите ми плуваха в сълзи.

— Защо непрекъснато плачеш? — любимата ми сестра Мария се чудеше на непонятните ми мъки. — Ставаш императрица. Притежаваш безброй рокли и бижута. Франц Йозеф те обича до полуда. Защо не се радваш на собствената си сватба?

Вероятно трябва да си на тринайсет, все още дете, за да гледаш така простичко на нещата. Мария завиждаше на мен, а аз — на нея.

Всичко бих дала, ако можех отново да съм на тринайсет. Колкото и да обичах Франц Йозеф, на драго сърце бих си спестила шумотевицата и суетнята около женитбата ни.

— Не че не се радвам — опитах се да обясня на Мария противоречивите си чувства. — Само дето не обичам цялата врътня, свързана с това. Ще си помисли човек, че във Виена не може да се купят нощници и че императорът веднага след женитбата ни ще тръгне да краде баварската корона от вуйчо Макс. Тази суетня около чеиза, превземките около кралските правомощия, около роклите и дрънкулките. Защо трябваше да се влюбвам в император? Не можеше ли да е някой шивач?

— Ти си луда! — весело се изкикоти Мария. — Как смяташ, какво щеше да каже мама, ако й беше довела шивач?

Спогледахме се и едновременно изрекохме с маминия страдалчески глас: „Ах, Сиси!“. После се смяхме до сълзи. Това беше последният ми чист и необременен смях за години напред.

* * *

— Престани да плачеш, Сиси — укори ме мама и припряно ми подаде носна кърпичка. — Виж само, всички тези хора те приветстват. Радват ти се и ти пожелават щастлива сватба! Искат да се усмихваш, а не да хлипаш горестно.

Как да се усмихвам, след като се бях поболяла от мъка, задето заминавам? Напусках родината си, закрилата на бащиния дом и хората, които обичах, за да замина за непознатата Виена. Тук, в Пасау, австрийците очакваха годеницата на императора, а камбаните биеха толкова силно, че човек не чуваше дори собствените си думи.

Навсякъде едно и също, откакто каретата ми бе напуснала Мюнхен. Огромни тълпи покрай пътя, букети, знамена, нескончаеми приветствени речи и гръмки оркестри. Детски хорове, римувани химни и празнично облечени кметове, които ми се кланяха сковано, макар повечето да бяха поне три пъти по-възрастни от мен.

За кратко си отдъхнах, след като сменихме каретата с параход в Щраубинг. Широката лента на Дунава ме разделяше от ликуващото множество на брега. Не се страхувах непрекъснато, че ще бъда задушена от възторг. Но ето че се налагаше отново да напусна сигурното си убежище и да сляза на сушата.

Събрах целия си кураж, за да се размърдам и да изтърпя поредните приветствия. Тържествените стихове и детските хорове навсякъде изразяваха едно и също. Славословеха ме като „розата на баварската земя“, наричаха ме „възвишена невяста“ и се надяваха моята „нежна ръка“ да направи императора по-снизходителен и да съхрани мира.

Мърморех под нос благодарности и се усмихвах на множеството. Със затворени устни, защото си мислех за леля София, която бе намерила кусур на зъбите ми. Все още се чувствах засегната. Не бях свикнала да ме критикуват. Щом се сетех за това, отново си навличах укорителното възклицание „Сиси!“, задето бях забравила да се усмихвам. Подчинявах се с въздишка и разтягах устни, докато ме заболят.

После и това свърши и корабът ни продължи по пътя си към Линц. Пресякохме границата на империята, чийто млад властелин щеше да стане мой съпруг. Мен ако питат, предпочитах да се друсам в пощенска кола, само и само да пристигна час по-скоро при Франц Йозеф, ала никой не ме питаше как си представям пътуването си като годеница.

Решенията относно всички детайли на сватбените тържества бяха взети през главата ми, във Виена. Предварително бяха определени дори дрехите, които ми бе приготвила камериерката сутринта: нежнорозов копринен ансамбъл, а към него — бяла кашмирена пелерина и розова копринена шапка с бяла воалетка. Нямах възражения, роклята беше чудно красива, ала въпреки това предпочитах да я бях избрала сама. Колко жалко, че щяха да я видят само гражданите на Линц, но не и Франц Йозеф!

Когато хвърлихме котва в столицата на Горна Австрия, вече наближаваше шест вечерта. И тук ни посрещна необозримо човешко множество, окупирало пристана. Всички камбани биеха, топовни гърмежи разтърсваха небето, строен бе цял батальон войници в парадни униформи, готов да ме приветства. Вимпели и флагове в червено и бяло се вееха на пролетния вятър, а ехтежът на множество гласове заглушаваше корабните мотори. Поразена, затворих за миг очи, за да събера сили за поредната церемония.

Когато ги отворих отново, съзрях позната стройна фигура в червено-бяла униформа, която скочи на пристанищното мостче, преди да е докоснало твърда земя. Сетне се втурна, взе на няколко крачки разстоянието до нас, притисна ме в бурна прегръдка и ме разлюля.

— Франци!

— Сиси!

Забравихме за всичко наоколо. Едва когато тълпата избухна във френетични аплодисменти, забелязах, че хиляди и хиляди очи са наблюдавали нашата целувка в самозабрава. Цялата пламнах, ала Франц Йозеф се засмя и ме целуна още веднъж така, че дъхът ми секна, докато чезнех беззащитна в обятията му. В този съвършен момент ние принадлежахме само един на друг. Хората на брега, изглежда, се радваха на щастието ни не по-малко от нас.

— Добре дошла в новата си родина, Сиси — сърдечно ме приветства моят годеник, докато на брега оркестърът свиреше химна на Хабсбургите. — Просто не можех да те чакам повече. Зарязах всичко и литнах да те посрещна лично. Радвам се като луд, че най-после, най-после си тук!

Изпитвах известно неудобство, задето изживявах този миг на нежност пред толкова много хора, но очевидно бях единствената, която се смущаваше от този факт. Дори мама и татко се усмихваха трогнато. Официалните господа, съпровождащи Франц Йозеф, също се подсмихваха доволно, макар вероятно да не са били очаровани, когато е провалил плановете им. Всичките сега бяха част от моя живот — за пръв път предвкусвах бъдещото си битие на императрица.

Франц Йозеф ми беше докарал и нов, празнично украсен кораб. Параходът с лопатни колела „Франц Йозеф“ приличаше на плаваща луксозна градина. Специално за мен на палубата бе построена чудно красива беседка от рози. Навсякъде — гирлянди от рози, които танцуваха на вечерния бриз, а кабината ми тънеше в матовия блясък на тъмночервеното кадифе. На следващата сутрин хиляди пъстри знаменца — бяло-сини за Бавария, червено-бели за Австрия и черно-жълти за рода на Хабсбургите — трептяха на попътния вятър, докато се приближавахме по Дунава към Виена.

За жалост Франц Йозеф не можа да ме придружи в последния ден от моето пътуване като годеница. Протоколът предвиждаше да ме посрещне във Виена, затова той рано-рано отпътува към своята столица, а ние се плъзнахме безметежно по Дунава през море от ябълкови цветчета. Спокойствието ми дойде добре, защото през вечерта, включваща тържествена вечеря, оперно представление и прием, почти нямах време да се насладя на присъствието на Франц Йозеф. Какво ли щеше да бъде да живеем заедно всеки ден? Да чувам всеки ден гласа му и да усещам целувките му? Възможно ли бе човек да понесе толкова щастие?

Започвах да харесвам бурния му поздрав, затова отвърнах без боязън на публичната целувка, с която ме приветства и в Нусдорф. Съпровождан от радостните възгласи на тълпата, той ме отведе на брега в огромен павилион, украсен с пищна позлата. Огромен, защото там се беше подредила цялата фамилия на Хабсбургите. Бяха се явили всички лели, чичовци, братовчедки и братовчеди, за да огледат императорската невяста. Отново леля София командваше парада, а огледалните стени умножаваха до безкрайност новите ми роднини, чак да те хване страх.

Официалните „виенчани“ — градските съветници, духовенството, дипломатите, военните и чиновничеството, също искаха да поздравят „баварската роза“. Когато най-сетне се отпуснах в каляската, слепоочията ми туптяха от напрежение. Срещу мен седеше царствено майката на императора — от само себе си се разбираше, че е забранено да споменавам главоболието си.

— Трябва да махаш на хората, Сиси — разпореди се тя, докато се опитвах да задържа клетата си глава в неподвижно положение. — Всички са дошли единствено заради теб. Очакват да им се усмихваш.

Подчиних се безмълвна, наплашена и смутена. Махах, докато ме заболяха и ръката, и опънатите до краен предел устни, и схванатите ми рамене. Изобщо не ми се мислеше вече какво става с главата ми. Човешките маси нямаха край. Извираха от уличките, от къщите, заливаха площадите и мостовете на града и оставяха за каляските ни обезпокоително тясна ивица от пътя.

Никога не бях виждала толкова много народ на едно място. Редиците на застаналите плътно един до друг хора се виеха чак до парка на „Шьонбрун“ и отново избухнаха в ликуващи възгласи, когато Франц Йозеф, който пътуваше най-отпред заедно с татко, отвори вратичката на каляската ни. Отдъхнах облекчено, щом портите на двореца се затвориха зад нас, ала радостта ми се оказа кратка.

По-късно щях да науча, че дворецът „Шьонбрун“ има хиляда четиристотин четирийсет и една стаи, но и без да знаех това, той още от пръв поглед ми се стори гигантски. Въпреки това стените на огромните зали не се виждаха от хората, които ме чакаха и тук. Благодарение на потомствения си ранг тържествено облечените дами от висшата виенска аристокрация си бяха спечелили правото да приветстват годеницата на императора с добре дошла. Скъпоценностите им си съперничеха по блясък с ококорените им от любопитство очи. Единствено ръката на Франц Йозеф, в която се бях вкопчила, ме задържаше да не хукна нанякъде.

Отново ме засипа градушка от имена, лица и гласове. Звънливи гласове с напевен виенски диалект, изричащи благопожелания, но будните ми сетива усетиха под тази глазура завистта, критичното любопитство и вродената надменност на всички тези принцеси, княгини, графини и херцогини.

Едва приключи приветствената процедура, и Франц Йозеф ме помъкна към големия балкон, гледащ към градината.

— Длъжен съм още веднъж да покажа на виенчани тяхната бъдеща императрица, Сиси!

Паркът бе озарен от факли и лампиони. В светлината им съзрях море от глави и извърнати нагоре лица. Към вечерното небе се издигна буря от ликуващи възгласи. Шумът беше толкова чудовищен, че се дръпнах зашеметена назад.

— Нека да влезем вътре, Франци, ужасно съм уморена — примолих се на императора аз и се вкопчих в ръката му, търсейки закрила.

— За каква умора може да се говори сега, ангелче мое — отвърна той с шармантния си виенски акцент. — Та ти още не си разгледала сватбените си подаръци. Големият салон е заприличал на съкровищница.

Франц Йозеф не преувеличаваше. Всички провинции на империята и всички европейски кралски дворове бяха изпратили във Виена истинско изобилие от скъпоценности, сребърни предмети и почетни дарове. Не стига това, ами получих още един подарък — собствена свита, предвождана от главна придворна дама, която щяла да отговаря за изпълнението на всичките ми желания.

Почетният пост на главна придворна дама бе поверен на графинята на Лихтенщайн София Естерхази. Научих, че се числяла към близките довереници на императорската майка, поради което била особено подходяща да ме вземе под крилото си. Предпочитах да мина и без нея. Отдавна беше надхвърлила петдесетте и се държеше толкова натегнато и намусено, че хич не ми се щеше да я виждам всеки ден.

Ала никой не ме питаше за желанията ми, така че начумерената графиня веднага се захвана за работа. Представи ми моя секретар, дворцовата камериерка, прислужничките, камериерките, пазачите на вратите, лакеите, слугите, както и моя главен управител, княз Лобковиц, при това — най-подробно и с всичките им титли. Как да запомня всички тези имена, длъжности, лица?

— Дано да не объркам секретаря с някой слуга — уплашено прошепнах на Франц Йозеф.

— Не бой се, има кой да ти каже — през смях ме успокои той.

С крайчеца на окото си видях как главната придворна дама сбърчи строгия си нос. Леле Боже, как ще се погаждам с тази ламя?

Последвалата галавечеря се проточи безкрайно. Този път дори Франц Йозеф нямаше възможност да яде бързо както обикновено. От умора почти не можах да преглътна и залък. Когато най-после ми разрешиха да се оттегля, всичко плуваше в мъгла пред очите ми. Главната придворна дама ме последва в спалнята ми така естествено, че не се осмелих да протестирам. Там тя подгони прислужничките и заповяда „да се приготви принцесата за нощта“.

В безграничното си изтощение дори не изпитах неудобство, задето ме наблюдаваше как си обличам нощницата. Докато камериерката ми решеше косата с четка, тя се приближи до една масичка с вретеновидни крака край прозореца и взе облечената в кадифе папка, която се намираше там.

— Какво е това? — промърморих немощно, след като тя мълчаливо ми подаде папката.

— Церемониалът за тържественото влизане на Ваше Кралско Височество във Виена — сковано отвърна дамата. — Ако обича Ваше Височество да го проучи най-подробно, тъй щото Ваше Височество да знае какво предписва испанският дворцов етикет. Документът е изготвен от князете Фюрстенберг и Ауерсперг, за да не допуска Ваше Кралско Височество грешки при церемониала.

— Ами другото? — Забелязах, че в папката имаше два документа.

— Церемониалът за бракосъчетанието на Негово Императорско и Кралско Апостолическо Величество — процеди през тънките си устни тя. Макар да ме наричаше Кралско Височество, прозвуча, сякаш искаше да ми каже: „Не можеш ли да четеш, глупачке?“.

Щом си отиде, преброих страниците. Деветнайсет. Деветнайсет страници указания за моята женитба! Как щях да запомня всичко това?

Събрах смелост и се опитах да прочета поне първите страници, за да съм наясно какво ме чака. Обаче езикът беше толкова високопарен и смешен, че след половината на второто изречение вече не помнех как беше започнало. Церемониалът се базираше на прастарите ритуали на испанския двор, които от незапомнени времена бяха мерило за всичко във Виена. Уроците ми по етикеция ме бяха подготвили донякъде, но въпреки това заспах с неприятното чувство, че и те, както и всичко останало, което си бях донесла от Мюнхен, не отговарят на високите виенски стандарти.