Габриеле Мари Кристен
Императрица Сиси (13) (Една мечта за любов)

Зима 1867 — пролет 1869 година
„Да живее Ержебет!“

— Лудвиг иска да се ожени за София? Това любовна история ли е, или мама е скроила тая работа за малката? По една корона за всяка дъщеря, типично за нея, способна е да мисли точно по този начин.

Сестра ми Матилда, която преди броени дни бе родила момиченце, кръстено Мария Терезия, се изтягаше блажено върху възглавниците си. Превърнала леглото си в нещо като приемна, сега искаше да чуе до най-малките подробности какво съм правила през последните седмици в Мюнхен и Виена. Изненадващият годеж на София с младия крал на Бавария бе възбудил особения й интерес.

Пътуването ми ме бе отвело през Мюнхен до Цюрих, където Матилда живееше с граф Трани, така че й разказах удивителните новини от първа ръка.

— Мама няма нищо общо — отвърнах. — Тя би предпочела брата на Франц Йозеф, Лудвиг Виктор, нали знаеш, че има безумна слабост към Хабсбургите. Но ти познаваш София. Своенравна е и обича да се налага. Очевидно братовчедът Лудвиг е точно мъжът, който би искала да има. Впечатлена е от любовта му към музиката на Рихард Вагнер, а романтичното му ухажване направо я разтапя. Той прибягна до цялата гама от похвати: среднощни разходки с лодка до „Поси“, букети от рози и романтични писъмца. Сега отпразнуваха годежа си, а през лятото ще се оженят. На 25 август Лудвиг навършва двайсет и две години, тогава ще е сватбата.

— Късметлийка — меланхолично въздъхна Матилда. — Почти не помня Лудвиг. Наистина ли изглежда толкова добре, колкото твърдят всички?

— Той е много привлекателен младеж — признах аз. — Висок, тъмнокос, романтичен. Май аз го наведох на идеята да поогледа София.

— Ти ли? — сбърчи чело Матилда. — Как така?

— Ами той изпадаше в телешки възторг при вида ми — като пале пред пълна с храна паничка. Напомних му, че съм омъжена, но имам по-малка сестра. Кой да знае, че ще вземе насериозно думите ми?

— Все едно, щом София го обича. Или имаш някакви забележки към него?

Свих рамене.

— Мен ако питаш, още е много незрял и млад.

— Ще остарее от само себе си — подхвърли Матилда в обичайния си лековат маниер. — А как е графиня Хоенембс? Вярно ли е, че вече говориш унгарски като същинска маджарка?

Матилда намекваше за безобидния псевдоним, под който бях отишла инкогнито до Цюрих. Той ми бе дал възможност за частна среща със сестра ми, без посещението ми да се превръща в държавно дело.

— Вече говоря дори по-добре от Франц Йозеф, а той го е научил още като дете — гордо отвърнах аз.

— Защо си правиш труда? — Матилда не беше във възторг от уникалното ми постижение. — Та това е един варварски език, който никой извън Унгария не разбира. А пък ти открай време не си много по ученето.

— Обаче искам да живея в Унгария — доверих й най-съкровеното си желание аз. — Много по-хубаво е, отколкото във Виена, и вече открих един замък, който ми харесва…

— Това никак няма да се понрави на Франц Йозеф.

Какво да й отговоря? Че понякога най обичах императора, когато само си разменяме писма? Че глупавото ми сърце беше заето от друг, по когото копнеех безумно? Сестра ми и без това предусещаше някои неща.

— Да не би плановете ти да имат нещо общо с напетия граф Андраши? Неговото име се появява подозрително често в писмата ти — тя сложи пръст право в тайната ми рана. — Нали за него се говори, че щял да става първият унгарски министър-председател?

— Що за глупави мисли ти идват в главата! — отхвърлих подозрението й аз. Дори на нея не можех да доверя чувствата си. — Или смяташ, че съм способна да палувам като някоя виенска контеса? Аз съм омъжена, аз съм императрицата.

— Това не те прави неуязвима за любовта — сложи точка на разговора Матилда.

Колкото и да е странно, тя беше права.

Не бях неуязвима и за скръбта — през март от Мюнхен пристигна тъжна новина: младата ми снаха, принцеса София Саксонска, не беше преживяла зимата. Тя не успя да се съвземе, след като миналото лято роди дъщеря си Амелия, ала въпреки това смъртта й на едва двайсет и две годишна възраст дойде изненадващо за Карл Теодор и за цялото семейство. Вместо да замина с Франц Йозеф за Буда и Пеща, където предстоеше подписването на договора с Унгария, аз потеглих към Мюнхен за погребението на София.

Семейството беше замаяно от този удар на съдбата, а клетият Бърборко почти не възприемаше случващото се около него. Колкото и странно да звучи, но когато застанах край гроба на София, освен огромна мъка изпитах и мъничко завист. Наистина ли беше толкова лошо да умреш в разцвета на младостта и красотата си, искрено оплаквана от всички? Да се унесеш във вечен сън, вместо само да страдаш и да старееш наяве?

Въздържах се да изрека на глас меланхоличните си разсъждения, защото подозирах, че никой нямаше да ме разбере. Тъгата ми се подхранваше от толкова много различни източници, че изплаках потоци от сълзи и за София, и за мен самата.

Куриерите на Франц Йозеф ми носеха от Унгария новини за грандиозното посрещане на императора. Вследствие на войната парламентите на Бохемия и Моравия бяха разпуснати, затова пък в Буда и Пеща императорът бе станал кръстник на нова Унгария и назначил граф Андраши за първи министър-председател на държавата.

Как ми се искаше да бях там! Как ми се искаше лично да приема прекрасния подарък, с който Унгария се отблагодаряваше на краля и на кралицата си за своята свобода! Унгария ми поднасяше в дар замъка „Гьодьольо“!

Прочетох два пъти писмото, докато осъзная този факт, след което веднага седнах на бюрото, за да споделя радостта си с Франц Йозеф. Сега всичко щеше да бъде наред. Нетърпеливо очаквах момента, когато замъкът ще бъде оправен и ще можем да живеем в него, писах на съпруга си аз.

В тишината на нощта, която настъпи след тази радост, изпратих и още едно безмълвно послание до Унгария. Знаех в чия глава се беше родила идеята за този специален подарък и коя клетва го бе турила в ръцете ми. Дом в Унгария. Място, където да мога винаги да се върна и което да принадлежи само на мен. Нямах търпение да замина на изток. Чак през май обаче ми се удаде възможност да покажа на Франц Йозеф замъка, който означаваше толкова много за мен.

Междувременно лазаретът беше преместен и във всички стаи гъмжеше от работници. Щукатъори, тапицери, бояджии и мебелисти се трудеха ден и нощ, така че до коронацията да превърнат „Гьодьольо“ в унгарския рай, за който копнеех.

— Не е ли прекрасно, Франци? — теглех го от едно помещение към друго аз. — Ако закусваме край този прозорец, ще имаме чувството, че сме в градината. Какво има, Франци? Въобще не поглеждаш стаите, гледаш само мен. Да не би шапката да ми седи накриво?

— Какво да правя, като предпочитам да гледам теб вместо празните стаи, Сиси. Толкова си красива, когато се радваш.

— А какво ще кажеш за „Гьодьольо“? — настоях. — Харесва ли ти?

— Не е зле — милостиво призна той и подръпна бакенбардите си. — Но всъщност е много по-елементарно, отколкото очаквах. Смятах, че е нещо специално, щом толкова си се запалила по него…

За кой ли път ми правеше впечатление как Франц Йозеф дори не се опитва да вникне в предпочитанията и антипатиите ми. Стоеше насред „Гьодьольо“ и не виждаше, че това е дворецът на човек, луд по конете, човек, който е обичал животните си. Не разбираше, че бях привлечена именно от тази спокойна простота и от единението с природата. Това беше по-ценно от всички натруфени и позлатени рамки и мрачни кадифени завеси в неговия „Хофбург“.

— Само почакай да го завършат — помъчих се да скрия разочарованието си аз. — Когато в конюшните има коне и се уреди домакинството, тук ще бъдем щастливи, Франци! Ясно го усещам!

— Аз съм щастлив навсякъде, където си и ти, Сиси — отвърна толкова простичко и убедително той, че се трогнах и забравих всичките си критики.

Държах да наглеждам ремонта на „Гьодьольо“, затова императорът замина за Виена без мен, след като произнесе в новия унгарски Парламент тронно слово, съпровождано от бурни аплодисменти. Тържествата за коронацията трябваше да започнат на 6 юни, а дотогава имаше да се свърши много работа.

Този път обаче не се настаних в кралската крепост „Офен“, а бях приета гостоприемно в двореца „Токай“. Стопанката беше заминала, така че имах възможността да се залъгвам с измамната и опасна илюзия, че стопанинът принадлежи единствено на мен. Във великолепния дом на новия унгарски министър-председател имаше достатъчно място и за моята свита, затова смятах, че съм застрахована срещу недоброжелателни слухове. Дори най-злобните клюкарки не биха предположили, че ще навредя на реномето на императора при тези обстоятелства, и то броени седмици преди коронясването ми.

Твърде скоро разбрах, че съм се лъгала.

— Всичко живо подозира императрицата, че има тайна връзка с графа. Просто скандално!

Разговорът беше между главната ми придворна дама, графиня Кьонигсег, и друга придворна. Дочух го случайно, докато седях в закътан градински павилион и четях писмата от Мюнхен и Регенсбург, които куриерът ми бе донесъл сутринта. Явно не бях единствената, потърсила спокойно местенце.

— Нищо чудно, след като се настанихме тук — отвърна другата, която не успях да позная по гласа. В някои дни сладникавият, напевен виенски диалект ми звучеше еднакво безлично. — Императрицата трябваше да живее в „Офен“! За какво се усуква около този унгарец, чиито предци са били цигани и са скитали из страната?

— И всеки ден да язди от там до „Гьодьольо“? Говорите глупости, мила моя, и ако благоволите да приемете един добър съвет от мен, ще запазите мнението си за графа за себе си. Императрицата не обича да го критикуват.

— Нима не разбира, че с поведението си възбужда недоволство във Виена? След посещението на императора генерал-адютантът Кренвил нарече Унгария „Азиатската Австрия“.

— Както е известно, Кренвил не е сред приятелите на императрицата, той винаги ще намери за какво да я критикува, когато тя е в играта. Все едно дали това засяга Унгария или Виена…

Гласовете се отдалечиха. Вдигнах поглед и видях, че и граф Андраши беше чул клюкарките. Той стоеше под зелена арка от пълзящи рози и когато се приближи и ми се поклони елегантно, забелязах, че изражението му бе необичайно сериозно.

Щом сведох очи към наклонената горда глава с гарвановочерните къдрици, сърцето ми заблъска като лудо. Засърбяха ме връхчетата на пръстите, щеше ми се да ги заровя нежно в тази коса, както понякога правех с Рудолф. В мен напираше желанието да се хвърля в прегръдките му и да се притисна до стройното му тяло. Но освен да въздъхна леко, за да освободя задържания в дробовете си въздух, друго не можех да направя.

— И императрицата е просто жена — прошепнах беззвучно аз. — Няма ли място на този свят, където да бъде защитена от злословия и глупави клюки? Единственото, което искам, е да ме оставят на мира.

— Може би някой ден това място ще бъде „Гьодьольо“ — сериозно отвърна графът. — Пожелавам Ви го от цялото си сърце, Ваше Императорско Височество.

— А какво ме съветвате да правя дотогава, приятелю?

— Съществува само една възможност да се пресекат слуховете.

— И тя е?

Той потърси погледа ми и по мрачния, застрашителен блясък на тъжните му очи предугадих какво искаше да каже. Не! Моля те, не! Само това не!

— Трябва да покажете на всички, че императорът и императрицата са предани един на друг и се обичат нежно, независимо какво твърдят слуховете. Може би една нова бременност…

— Вие не знаете какво искате от мен, граф Андраши! — избухнах аз.

— Много добре знам, защото така сам забивам ножа в гърдите си, Ержебет!

Водехме разговора на унгарски, както и всички наши доверителни беседи. Дори бях добила навика да пиша писмата си до Франц Йозеф на унгарски. Но в този момент не намирах думи да изразя чувствата си. Вероятно не бих ги намерила и на всеки друг език на света. Болката и отчаянието стискаха в клещи изстрадалото ми сърце.

— Няма ли друг изход? — попитах отчаяно.

— Няма по-убедителен начин да се защитите от обвинение, на което не бива да обръщате внимание, Ержебет!

Силуетът му се замъгли от сълзите, напиращи в очите ми, а когато погледът ми отново се проясни, той си бе тръгнал. Унгария и една корона… Струваше ли си да бъдат изкупени с такова вътрешно усилие?

Щом си възвърнах способността да разсъждавам трезво, разбрах, че нямам друг избор, освен да принеса желаната жертва. Веднъж достигнала до този извод, открих странна утеха в него. Поне нямаше да ме обвиняват, че съм забравила дълга си. Значи все пак, макар и в последната секунда, не се бях провалила според високите ценностни критерии, които сама си бях изградила.

Франц Йозеф посрещна с огромно самодоволство факта, че най-сетне отстъпих пред ухажванията му. Той не подозираше за безсънните ми нощи, нито какво усилие ми струваше това отстъпление.

— Такива са жените — подсмихна се снизходително той, когато установихме императорската резиденция в кралската крепост „Офен“ преди коронясването. — Веднъж като наложат идеите, които кръжат в красивите им главици, започват да се държат така очарователно, че на нас, клетите мъже, не ни остава друго, освен да им се подчиняваме и да ги любим.

Сякаш обвързването между Унгария и Австрия не беше политическа необходимост, а моя прищявка — така прозвучаха думите му. С труд потиснах възражението си и го дарих с онази отсъстваща, автоматична усмивка, за чието значение той и без това не се питаше никога. Стигаше му, че изобщо се усмихвах.

Приготовленията за четиридневните тържества по коронацията през юни 1867 година ангажираха и двама ни, така че бездруго не оставаше време за излишни разсъждения. Трябваше да спазим безкрайно количество древни церемонии, традиции и обичаи, за да бъде късметът благосклонен към бъдещото кралство.

Най-абсурдно ми се видя задължението двете с Гизела да закърпим собственоръчно коронационната мантия и коронационните чорапи, които Франц Йозеф трябваше да носи в големия ден. При бягството си през 1848 година господин Кошут и привържениците му бяха заровили набързо тези важни исторически одежди, така че дългогодишният им престой във влажната пръст не само се виждаше, но и се надушваше съвсем ясно.

Гизела бърчеше носле, за което не можех да я укоря. За щастие имахме няколко сръчни помощнички, защото работата ни не се отличаваше нито с кой знае какви фини бодове, нито с особена ловкост. Открай време мразех ръкоделието и с изненада открих, че дъщеря ми беше наследила от мен точно тази женска антипатия. За първи път се спогледахме в безмълвно единодушие, докато правехме всичко възможно да вплетем в мантията и чорапите тъй желания късмет.

За радост не ми се наложи да шия собствените си одежди за коронацията. Великолепната роба пристигна от Париж, където бе проектирана и ушита в ателиетата на мосю Уорт. Това беше най-красивата и най-драгоценната рокля, която бях носила някога. Бял копринен брокат, от горе до долу избродиран със сребристи цветчета, кадифен елек с шнурове от истински перли, бели бухнали ръкави, драпирани с най-фина ръчна дантела. Ансамбълът се допълваше от коронационна мантия от бял сатен, подплатена с кадифе в царско синьо.

Изключителната празнична рокля издаваше ръката на майстора моделиер, макар че кройката и детайлите бяха съобразени с унгарската национална носия. Подходящото диамантено колие беше от съкровищницата на унгарските крале, а короната ми е била носена навремето от Мария Терезия.

Всичко беше готово за великото събитие, което започна с прием за членовете на парламента в тронната зала на крепостта „Офен“.

Франц Йозеф, разбира се, се появи в униформа, макар че този път поне беше избрал униформата на унгарски генерал. Костюмът на Рудолф също бе украсен с унгарски гайтани, докато Гизела и аз се появихме в маджарски женски носии.

— Приличам на русокоса унгарка — намусено коментира дъщеря ми.

— Ти си унгарка — отвърнах.

— Не, аз съм дъщерята на австрийския император! — възрази тя.

— А след няколко дни ще станеш и унгарска принцеса — намеси се Франц Йозеф, за да потуши очертаващата се разправия, и дружелюбно погали дъщеря си по главата, с което я накара да замлъкне.

В очите му се четеше обич и гордост. Може да имаше някои недостатъци, но обичаше своите деца. Щеше да обича и следващото.

* * *

Денят на коронацията — 8 юни 1867 година, започна преди изгрев-слънце с 21 топовни салюти от Цитаделата. Празничното шествие към църквата „Свети Матяш“, където ни очакваше епископът-княз на Унгария със своята свита, потегли още в седем часа.

Отново пътувах през ликуващото множество в стъклена карета, теглена от осем снежнобели коня. Хората се тълпяха край улиците: маджари, банатци, сърби, словаци, а също и хървати, поданиците на новата Дунавска монархия, както и значителен брой войници, полицаи и полицейски агенти, готови да предотвратят евентуални насилствени действия, с които анархистите и непоправимите революционери заплашваха да взривят празника.

Възгласът „Да живее Ержебет!“ ме съпровождаше по целия път към църквата, ехтеше над стъклената карета и ме носеше напред върху облака на всенародната радост. На моменти успявах да зърна над главите на почетната гвардия Франц Йозеф, който яздеше отпред на великолепен кон. Върху раменете му лежеше грижливо почистената и закърпена мантия на свети Стефан, а юздите на коня му искряха от злато и скъпоценни камъни. Начело на коронационното шествие беше граф Андраши. Неговите унгарци го бяха удостоили с честта да сложи на главата на императора желязната корона на свети Стефан, обвита в толкова много легенди.

Дали в този момент той мислеше за мен, както аз — за него? За това, което постигахме през този ден, за което бяхме мечтали от първия миг на нашата среща? За мен беше от особено значение, че именно той държеше короната на свети Стефан над дясното ми рамо, докато епископът ме миропомазваше за кралица на страната и народа си. Въпреки че не ни беше отредила да благословим с клетва любовта си, съдбата ни компенсираше с тази вълнуваща церемония в името на Унгария. Очите ми бяха пълни със сълзи. Обзета от необичайна набожност, аз се заклех да сторя най-доброто за тази страна и хората й.

Слава Богу, в онзи момент не подозирах, че и това намерение щеше да изтече като пясък между пръстите ми!

В църквата „Свети Матяш“ бях твърдо решена да служа с всичките си сили на новата Дунавска монархия. Тържествената литургия приключи под ечащите звуци на „Коронационната меса“, която Ференц Лист бе композирал преди много години именно по този повод.

След това бляскавото шествие се отправи през улиците към така наречения Коронационен хълм, състоящ се от пръст, донесена от всички унгарски провинции. Франц Йозеф отново се закле най-тържествено, че ще брани унгарската Конституция срещу всевъзможните опасности от четирите посоки на света, а аз го гледах от издигната за мен трибуна.

Докъдето стигаше погледът ми, се разстилаше море от цветове. Специално за случая унгарските празнични одежди, и без това разкошни, надминаваха всичко, което бях виждала преди. На слънчевите лъчи драгоценните кожи, бижутата, перата, блестящите пояси за шпаги и лъснатите катарами искряха още по-ярко. Една впечатляваща картина на отминало величие и разкош, която се свързваше с надеждата за още по-прекрасно бъдеще.

Последвалата върволица от празнични банкети, приеми, аудиенции и церемонии беше напрегната и уморителна. Юнското слънце тегнеше така безмилостно над покривите на Буда и Пеща, че аз по изключение намирах хладните покои на кралската крепост за извънредно приятни. Франц Йозеф, който имаше зад гърба си една изключително разочароваща в политическо отношение година, видимо се наслаждаваше на бликналия възторг на унгарските си поданици. Той не пропускаше нито едно благопожелание и дори заедно с мен се смеси с участниците в голямото народно празненство пред крепостта, с което завърши коронацията.

Беше топла лятна нощ, над огромни огньове се въртяха овни и волове на шиш. Виното се лееше като река, а звуците на циганските цигулари се смесваха с глъчката от безброй гласове и възгласите „Да живее!“, които ни съпровождаха.

— Де да можеха всичките ми поданици да съжителстват с такава радост и в такъв мир — тази необичайно меланхолична реплика се изплъзна от устата на императора, докато се намирахме сред веселящото се множество. — Откакто съм на власт, имаше твърде много войни и кръвопролития.

Себепознанието бе толкова чуждо на Франц Йозеф и го спохождаше толкова рядко, че аз се трогнах, хванах го за ръката и за миг облегнах глава на рамото му.

— Не се упреквай, Франци — опитах се да го утеша аз. — Винаги си се ръководел от най-добри помисли, но твоите съветници те натикаха в тези лоши конфликти. Сега, когато вече не ги слушаш, всичко ще се промени.

— Дай Боже да си права, Сиси — въздъхна той и стисна ръката ми, която държеше неговата. — В такава нощ човек е склонен да вярва в чудеса, нали? Може би Господ ни изпраща знак, че е на наша страна. Един принц за Унгария, няма ли да е чудесно?

Нескритият намек за продължението на тази нощ ме накара да се изчервя от неудобство. Неволно потърсих с поглед познатата широкоплещеста фигура с черни къдрици сред водовъртежа от празнуващи хора.

Открих Андраши сред група гости на тържеството, скупчени около казан с гулаш. До него стоеше изящна, чудно хубава унгарка и се смееше звънливо. Графиня Катинка Андраши беше забележителна красавица и не й личаха нито годините, нито ражданията. Точно в този момент се усмихваше на съпруга си; белите му зъби блеснаха, докато й отговаряше. Макар да обичаше мен, той уважаваше и желаеше жена си. Единствено с нея щеше да живее, да се смее и да танцува! Разбира се, винаги съм знаела това, но упорито отпъждах образите. Сега виждах картината със собствените си очи и ме заболя.

— Какво ще кажеш, Сиси? Да си тръгнем и да откраднем няколко часа, през които да не сме император и императрица, крал и кралица, а?

Какво ми оставаше? Кимнах. Затворена в клетката на един брак, който като наивно петнайсетгодишно девойче бях смятала за земен рай, нямах друг изход, освен да продължавам да се нагаждам към обстоятелствата. Може би наистина имахме шанс да започнем отначало и да избегнем старите грешки.

Може пък Франц Йозеф да беше прав. Ако през тази или някоя друга нощ заченехме принц за Унгария, щях да направя за тази страна повече от всички политици, взети заедно. Да го възпитам в традициите на този горд народ, така както ерцхерцогинята бе направила от Франц Йозеф император по свой вкус — ето една задача, която ми обещаваше надежда и бъдеще. Вкопчих се в тази представа с целия си копнеж, с всичките си въжделения, докато предоставях на Франц Йозеф моето стройно, гъвкаво тяло, което той желаеше повече от всякога.

Изминалите години обаче не бяха повлияли положително нито на нежността, нито на деликатността му. Каквито и да са били дамите, които е ощастливявал вместо мен, те не бяха направили нищо, за да облагородят егоистичния му нагон. Или пък грешката беше моя? Докосването му не предизвикваше огън под кожата ми, оставяше ме хладна и равнодушна. Когато принадлежах на съпруга си, не изпитвах и следа от онази съдбовна слабост, която ме връхлиташе само като погледнех в очите на Дюла Андраши.

Не можех да отрека: с него бяхме създадени един за друг.

 

 

— Защо не й простиш поне в този тежък момент, Сиси? — примоли се майка ми. — Каква мъка ни сполетя, време е да забравим дребнавите недоразумения от миналото. Така повелява християнският дълг.

— За християнския дълг ерцхерцогинята трябваше да си спомни преди няколко години, мамо — отхвърлих упрека на баварската херцогиня аз. — Няма спор, съдбата я удари жестоко, но именно двете с Шарлота тласнаха клетия Макс към тази авантюра. Трябваше непременно да се докопат до корона, по възможност — императорска.

— Корона, която се търкаля в прахта, откакто Макс бе екзекутиран от онези ужасни бунтовници — вметна мама и ме жегна с поглед, сякаш аз бях заповядала на мексиканците да извършат това злодеяние. — Ти също си майка, вече загуби дете. Знаеш какво чувства сестра ми и колко се нуждае от нашата утеха.

— Макс можеше своевременно да се оттегли на безопасно място, ако собствената му майка не го заклеваше да остане в Мексико. По онова време честта беше по-важна за нея от живота му — заинатих се аз.

Колкото и да е чудно, но ако в тази драма имаше човек, на когото да съчувствах искрено, това беше Шарлота Белгийска. Тя поне се бе опитвала да помогне на Макс с всички сили, жертвайки накрая и собственото си здраве.

— Прекалено строго съдиш, Сиси — укори ме майка ми, която отначало се бе зарадвала, задето двамата с Франц Йозеф пристигнахме в Бавария направо от унгарската коронация. В момента императорът се отблагодаряваше за моята съпружеска отзивчивост, като изпълняваше и най-дребните ми желания. — Как би могла да предположи, че той се излага на такава опасност?

Спестих си отговора. Струваше ми се лицемерно и нечестно да се солидаризирам точно сега с ерцхерцогинята. Ала и аз скърбях за моя девер и окайвах неговата безсмислена и жестока смърт.

Какво ли е чувствал Фердинанд Максимилиан фон Хабсбург в утрото преди позорната си екзекуция, която, както се твърди, бил понесъл със самообладание и гордост? Дали е мислел за любимата си Шарлота, която, мъчейки се да му помогне, бе изпаднала в умопомрачение? Водена от огромното си и пламенно усърдие, тя бе изложила молбата си дори пред Светия отец в Рим, ала това последно усилие се бе оказало непосилно за здравето и за разклатените й нерви.

Потресаващата вест, съобщена на Макс със суха телеграма от Рим, беше стигнала и до Виена: Нейно Височество императрица Шарлота получила масивен мозъчен кръвоизлив и била върната в „Мирамар“.

Скъпернически слова, описващи превръщането на някога красивата и елегантна княгиня в безпомощна развалина, която дори вече не знаеше коя е. До края на дните си Шарлота щеше да се нуждае от чужда помощ; почти сигурна бях, че ако беше на себе си, тя щеше да предпочете гибелта на Максимилиан пред своята зла участ.

— Ох, каква мъка — въздъхна отново баварската херцогиня. — През това лято всички плачат. Горкият Бърборко плаче за своята сладка София, Нене — за клетия Макс, а сега и сестра ми София — за любимия си син. Господ не е благоразположен към нас, баварските сестри.

— Как е Нене? — опитах се аз да отвлека вниманието на мама от ерцхерцогинята.

Преди броени дни голямата ми сестра бе погребала 36-годишния си съпруг в княжеската гробница в Регенсбург, изтърпявайки пищната церемония с каменно лице и безупречно държане. Откакто беше пристигнала в „Посенхофен“ с четирите си малки деца не преставаше да плаче. Тя обичаше наследника на престола Максимилиан фон Турн унд Таксис повече от всичко на света и още не можеше да проумее как така внезапно бе покосен от бъбречно заболяване. Двамата с императора пристигнахме навреме в Регенсбург, за да я подкрепяме на погребението. След това Франц Йозеф отпътува за лятната си почивка в Бад Ишъл, докато аз се опитвах да утешавам мама.

— Елена е при сестра ми. Двете клети душици се утешават взаимно — мама посочи с глава към съседната стая. „Поси“ беше пълен до покрива, откакто бе пристигнала ерцхерцогинята с придворните си дами. Колко странно, че в дълбокото си отчаяние тя бе предпочела да потърси убежище при сестра си, а не при своите приятели във Виена.

— В такъв случай съм излишна — надигнах се аз. — Не ми се сърди, мамо, но ще си замина, преди татко отново да се развилнее и да ни изхвърли. Бездруго е ужасно раздразнителен, защо всъщност?

— Ах, заради Лудвиг — за пореден път въздъхна майка ми. — Непрекъснато отлага сватбата със София, а после се появява посред нощ с огромни букети от рози или изпраща стихотворения. Дано всичко свърши добре!

— Той е мечтател, мамо — съобщих аз личното си мнение за братовчеда Лудвиг.

— Той е кралят на Бавария — гневно ме поправи тя. — Трябва не да мечтае, а да управлява и да се ожени за София, та най-после всичко да се уреди. Ще рече човек, че още не е пораснал.

— Наистина ли смяташ, че всичко се урежда с едно бракосъчетание? — изпуснах се аз.

Херцогинята ме удостои със строг поглед.

— Твърде е вероятно, стига и двете страни да полагат нужните усилия. Нали двамата с Франц Йозеф отново се разбирате по-добре?

— Никога не сме се разбирали зле, мамо — избегнах прекия отговор аз.

— Радвам се да го чуя, Сиси. Императорът е извънредно почтен и порядъчен мъж. Ти си щастливка, че те обича толкова силно и всеки път великодушно ти прощава грешките.

— Щастлива съм, мамо… — промърморих, за да съкратя дебатите.

— Смея ли в такъв случай да разчитам, че занапред няма да го ядосваш с глупавите си сантименталности?

— Мамо! — тази жена успяваше да накара близо трийсетгодишната императрица на Дунавската монархия да се почувства като невъзпитано хлапе. — Какво искаш да кажеш? Глупава сантименталност ли е, че желая да замина за Бад Ишъл при моя съпруг?

— Клюките стигат и до Бавария, дете мое. Радвам се обаче, че се опомняш и заставаш до любезния си съпруг.

Заключението й беше толкова многозначително, че ми идеше да тропна с крак. Усещах накъде бие. Понякога ми се струваше куриозно, че всичко живо ме подозира в изневяра, която бях извършила единствено в мислите си, но не и на дело. Кога ли щях да проумея, че не мога да влияя върху нещата, които разпространяваха по мой адрес?

— Нямам основание да се опомням, мамо! — държах последната дума да е моя, а после разпоредих да ми стегнат багажа.

Без императорската майка Бад Ишъл беше същински рай. Прекарвах по-голямата част от времето не в огромната вила, а в уютния ловен павилион на Франц Йозеф. Останах в Залцкамергут^[1] и след като императорът замина за Виена, където го чакаха срещи и аудиенции. Тук, в планината, свидетелка на историята ми от самото начало, разполагах с достатъчно време след всичките вълнения да помисля на спокойствие и за себе си. Тук намерих сили да осъзная видимите промени в тялото ми. След три бременности нямаше място за съмнения.

Душните летни дни не бяха особено подходящи за дълги разходки, но аз въпреки това ги правех и често оставях запъхтените придворни дами далече зад себе си. Накрая никой вече не протестираше, когато тръгвах към ловния павилион с минимална свита или пък дори бродех сама сред природата. Този вид самота ми действаше добре и ме даряваше с вътрешно спокойствие, от което остро се нуждаех.

В парализиращата августовска жега животът в гората замираше напълно, така че в онзи следобед твърде бързо долових нечии предпазливи стъпки зад мен. Някой от полицейските агенти на Франц Йозеф? Нима ме преследваха дори тук? Обърнах се, пламнала от гняв, и съзрях високата фигура в моден всекидневен костюм, насочваща се към мен сред дърветата. Сънувах! Невъзможно! Не беше истина!

— Ержебет!

— Откъде… Как тъй… — гласът ми изневери, със странна яснота усетих как между плешките ми се стече капка пот. Същевременно сама намерих отговора на въпросите си: Ида. Само тя беше мостът между Унгария и мен.

— Защо поемате такъв ужасен риск, приятелю?

— Не виждам никакъв риск, след като идвам да донеса на моята кралица новини от Унгария! Всичко е по реда си. Тук съм като официален пратеник, най-добросъвестно се настаних в хотел и уведомих главния управител на императора за пристигането си.

— А това в момента… — прошепнах.

— … е просто разходката на един уморен пътешественик, за да ободри душата и сърцето си.

Ръцете ни се намериха сами, погледите ни се преплетоха.

Ах, този майстор на изкусителните думи и целувки от моята красива Унгария! Той вливаше в кръвта ми отровата на копнежа, а над нас с тътен се събираха ежедневните буреносни облаци.

— Как си? Здрава ли си, добре ли си? — загрижено се осведоми той между две целувки.

— Послушах те. Бременна съм.

Видях как лицето му се вкамени, долових измъчената въздишка, предшестваща отговора му.

— Не тъжи, всичко е наред, това е нашето дете. Едно дете за Унгария. Моята страна ще го обича и аз ще го обичам.

— Как искам да обичаш мен!

Наистина ли казах това? Та нали възнамерявах само да си го помисля, не и да го изрека. Първите тежки дъждовни капки падаха върху главите и раменете ни, а ние стояхме, впили очи един в друг.

— Не можем да останем тук, ще се намокриш до кости. Къде е свитата ти?

— В Бад Ишъл. Не можех да ги понасям вече. Но ловният павилион на императора е съвсем наблизо…

Скътах тайната за този следобед дълбоко в сърцето си, което усеща особено болезнено самотата, след като е познало истинското щастие. Помня лекотата и смеха, сякаш е било вчера. Помня мощната буря, която се разрази над главите ни, сякаш самите небеса ни изпращаха този порой, за да ни защити и изолира от всичко останало.

Жената, която преживя тези часове, не беше Сиси, нито императрицата, нито Елиза — беше Ержебет. Тя намери удовлетворение и любов в забраненото отдаване, в откраднатите целувки, във възбуждащите докосвания, в прекрасните прегръдки и в неизпитваната досега страст. Необузданите природни стихии разтърсваха простичките дървени стени, сред които отекваха прошепнати любовни слова на унгарски, потъващи в тътена на бурята. Когато се събудих от необикновеното опиянение, бях убедена, че съм сънувала с отворени очи.

Бях се поболяла от угризения и самота, когато Франц Йозеф, а с него и реалността, дойде в Бад Ишъл, в императорската вила. Преизпълнена със срам заради небивалата проява на слабост, аз се люшках между разкаянието и упорството. Упреквах се и в същото време защитавах своите действия пред самата себе си. Нима в крайна сметка не бях направила просто това, в което бездруго вече ме обвиняваха всички? И дали императорът бе дошъл, защото беше узнал за това напук на цялата потайност?

Всъщност той дойде, защото предстоеше държавно посещение на френския император и неговата съпруга Евгения в Залцбург. Наполеон III искаше лично да поднесе на Франц Йозеф съболезнованията си по повод смъртта на Максимилиан. Освен това непрестанно засилващата се мощ на пруския император в Берлин тласкаше франция и Австрия към все по-тясно сближаване и ги принуждаваше да забравят за старите предразсъдъци. Франц Йозеф настоя да го придружа.

Неразположението ми и дори евентуалната ми бременност изобщо не стигаха до съзнанието му. Той беше толкова загрижен за политическата ситуация, че нямаше време да се занимава с жена си или с брака си. Всекидневието бе помело първоначалното му мило старание да ми се хареса, при това — по-скоро от очакваното. Но то не му бе отнело нещо, което щеше да му липсва.

— Няма защо да се напрягаш, Сиси. Просто трябва да присъстваш в Залцбург. Би било неучтиво Наполеон да доведе своята императрица, а моята да си остане вкъщи, понеже имала мигрена. В никакъв случай не искам да го ядосвам.

Само да присъствам, разбира се. Той си нямаше представа какъв напразен труд беше да се преобличаш пет пъти на ден, да се усмихваш, докато те заболи устата, и да дърдориш високопарни баналности. Не му се налагаше и да печели глупавия конкурс по красота: вестниците в Залцбург и Виена, в Буда и Париж, в Лондон и Мадрид отсега се надпреварваха да пишат за срещата на върха между най-красивите европейски императрици.

Колкото и да ми беше противно да задоволявам жаждата им за сензации, не можех да допусна онези, които ме обичаха, да гледат как някой ме засенчва. Цялата бях обсипана с диаманти, а тържествената ми рокля блестеше на слънцето, когато влакът на френската императорска двойка пристигна на гарата в Залцбург.

Първото впечатление беше разочароващо. Евгения и Наполеон слязоха на перона, от глава до пети облечени в черно. С този дълбок траур Наполеон искаше да отдаде почит към Макс, ала мрачният цвят изостряше чертите на неговата императрица и я правеше безцветна. През следващите дни обаче тя се зае да коригира първото ми впечатление. Всички вестникари описваха в подробности сензационните одежди, създадени от мосю Уорт специално за нея. Те отбелязваха и дръзките къси поли, даващи възможност на всеки да зърне фините й глезени.

В личните ни разговори с радост открих една духовита, симпатична жена, която не даваше повод за съперничество. Тя притежаваше чувство за хумор и образование, каквото болезнено липсваше на много австрийски дами. Вероятно двете щяхме да приключим доста по-бързо и по-успешно безкрайните политически дебати, които мъжете ни водеха ежедневно.

Но нали никой не ни молеше за това, не ни оставаше друго, освен да си бъбрим, да сравняваме мерките си и да скучаем благоприличие. От това посещение не произлезе почти нищо, но все пак накрая Наполеон ни покани на Световното изложение в Париж.

След няколко седмици Франц Йозеф се отзова на поканата, но без мен, защото отдавна вече беше сигурно, че очаквам дете.

Нито дворецът, нито императорът отдаваха голямо значение на това събитие, нали беше четвъртата ми бременност.

— То ще бъде унгарче — припомних аз на Франц Йозеф разговора ни по повод тържествата за коронацията. — Нали това искаше?

— Искам само да се чувстваш добре и да си здрава — императорът избегна директния отговор.

Въздъхнах, след като той си тръгна, а моята мила Ида ме изгледа странно.

— Какво има? — подразних се аз.

— Простете ми, Ваше Императорско Височество, обаче… — видях как се напрегна, за да продължи. — Може би не е разумно да наричате очакваното дете „унгарче“. Това би дало повод за недоразумения…

Първоначално се стъписах, но после проумях какво имаше предвид.

— Мили Боже! Кой би бил толкова злобен…

Глупав въпрос, разбира се. Половин Виена би била толкова злобна, дори може би цяла Австрия. Мирното уреждане на отношенията с Унгария съществуваше на хартия, но не и в главите на хората. Знаех, че детето е от Франц Йозеф, но ако изтъкнех това разбиращо се от само себе си обстоятелство, бих признала, че давам ухо на подлите клюки, а гордостта ми не го допускаше. Много пъти съпругът ми бе вършил преди мен това, с което бях натоварила съвестта си един-единствен път, и то в момент, когато нямаше опасност за честта му. Можех само да си мълча, така и направих.

Ала колкото повече напредваха месеците на моята бременност, толкова по-неспокойна ставах. Ерцхерцогинята вече не ме тормозеше да демонстрирам пред виенчани растящия си корем, пък и изобщо нямах кой знае колко работа. Франц Йозеф се върна към своите книжа, аудиенции и съвещания, а когато се опитвах да говоря с него за развитието на новата Дунавска монархия, той ме потупваше галено по ръката и ми се присмиваше.

— Да не натоварваме клетата ти главица с тия работи, Сиси. Само това липсваше — да получиш главоболие и да не можеш да заспиш нощем, както понякога се случва на клетия ти мъж.

— Но аз искам просто да помогна — защитавах становището си по-упорито от преди. — Нали ти помагах и в Унгария.

— Не можеш да го сравняваш с нормалната политическа дейност, Сиси — той отблъсна категорично всякаква по-нататъшна намеса. — Унгарците са народ, който обича драматичните сценки, тяхното е повече театър, отколкото политика. Сега обаче отново дойде ред на рутината, ангел мой, и ти би умряла от скука, ако те занимавах с моите документи.

Да скучая още повече от сега? Дали да не предложа на Франц Йозеф за един-единствен ден да си разменим ролите? Да прави реверанси, изпълнявайки списъка на граф Кьонигсег, който, макар и съкратен заради бременността ми, все пак беше достатъчно изтощителен?

— Най-добре ще ми помогнеш, ако се погрижиш за нашите поданици и се покажеш в приютите за бедни и в болниците, Сиси. Сираците също имат нужда от твоята подкрепа…

Какво можех да направя, освен покорно да кимна и да последвам съвета му? Императорът не би разбрал колко потискащо ми действаше да посещавам хора, изпаднали в беда, без да имам възможност да им помогна истински. Виенските бедняци се нуждаеха не от моята усмивка и от подаяния, а от социални реформи. Но ако изложех тези разсъждения пред Франц Йозеф, той щеше да помисли, че окончателно съм се побъркала.

Всъщност побърканият беше моят братовчед, кралят на Бавария, който развалил годежа си със сестра ми София — разправяха, че изхвърлил портретния й бюст през прозореца на мюнхенската си резиденция право на улицата. Татко кипеше от гняв заради това оскърбление, а аз отлично разбирах негодуванието му.

Съжалявах клетата си сестра, която ми разказваше така възторжено за любовта си към своя красив годеник и намираше извинение за всичките му странности. Мама пък се възмущаваше от грубото поведение на краля, който бе превърнал в посмешище най-малката й дъщеря. Кой би поискал отхвърлената годеница на баварския крал, пък била тя хубавица и без никаква вина за случилото се? Обещах да се огледам за подходяща партия за зарязаната София. Достатъчно красива беше, за да бъде приета във висшите кръгове, както желаеше мама.

Самият Лудвиг, който от време навреме ми изпращаше дълги, екзалтирани послания, сега пропусна да ме информира собственоръчно за разваления си годеж. Чак след години го видях отново и проявих известно разбиране за трагичните криволици на личната му съдба. През тази есен обаче му бях много сърдита.

Нима ние, жените, бяхме просто играчки на безогледните мъжки настроения? Обект на възхита и обожание, докато траеше красотата ни, забравени и избутани настрана, когато дойдеше старостта или пък се появеше някоя друга — по-млада, по-красива, по-интересна?

Тези разсъждения, в съчетание с обичайните несгоди на бременността, ме потапяха във все по-дълбока меланхолия. Все по-трудно понасях хапливите подмятания на придворните и враждебната изолация във Виена. След възхищението и топлотата, с които ме посрещаха в Унгария, столицата ми се струваше студена и недружелюбна. Защо трябваше да стоя тук и да търпя всичко това?

— Сега не може да пътуваш за Унгария — строго възрази Франц Йозеф, когато споделих с него тези си мисли. — Наближава Коледа, а също и рожденият ти ден. Как би се възприело отсъствието на главното действащо лице от всички празненства?

— Ах, на никого няма да липсвам — изпуснах се аз.

— Що за глупости? — стресна се императорът. — На мен ще ми липсваш, ангел мой. И, разбира се, на Рудолф, на Гизела, на майка си, на баща си и на цялото семейство.

В последното силно се съмнявах, но, разбира се, не го изразих на глас. Единственото, което имах и което ме защитаваше, беше добронамерената привързаност на Франц Йозеф. Само Ида знаеше как копнеех за Унгария и колко отчаяно чаках кратките, скришом предадени писъмца, които получавах толкова рядко чрез нейния адрес.

В някои дни ми се струваше, че скъпоценните часове в „Токай“, „Гьодьольо“ и Бад Ишъл само са ми се присънили. Унгарските книги и стихове не можеха да заместят необятната пуста, разходките на кон по песъчливата почва, песента на цигулките и страстта в онези пламенни тъмни очи.

Когато сърцето ми се стягаше прекалено много, аз си мислех за детето, което ни свързваше по такъв тайнствен начин. Опитвах се да излея чувствата си в стихотворна форма и си фантазирах в поетични слова:

Връзка сърдечна как искам със вас

и да даря синовете ви с крал.

Ала вероятно още тогава в безграничната си тъга знаех, че и това мое съкровено желание няма да се сбъдне. Чак през февруари успях да убедя Франц Йозеф, че нашето кралско дете трябва да се роди в Унгария. Настаних се в „Гьодьольо“, а Франц Йозеф пристигна тъкмо навреме, преди на 21 април 1869 година да започнат родилните болки.

За щастие раждането мина без проблеми и на следващата сутрин на бял свят се появи една малка унгарка: Мария Валерия фон Хабсбург. Франц Йозеф не възрази да скъсаме с традицията и поне веднъж да не кръщаваме момичетата с имена като София, Мария Терезия или Мария Луиза.

— Важното е, че малката е здрава — доволно установи той, когато му показах новата му дъщеря.

Всички бяха доволни и се радваха на миниатюрното същество с тъмносини очи и гъст, тъмен пух по главичката. Включително във Виена, където по политически причини се опасяваха от евентуален принц, обречен на унгарските дела. Виж, с една принцеса можеха да се спогодят.

Ерцхерцогинята беше в „Хофбург“, този път детето ми принадлежеше само на мен. Разбира се, императорът като послушен син подробно описа на майка си новата дъщеря. Била хубавка, макар да не му допадала особено миризмата, разнасяща се от пелените й. Показа ми писмото, преди да го предаде на куриера.

— Не хубавка, а чудно красива — коригирах го аз и възмутено се надигнах от възглавниците. Вече се чувствах достатъчно силна, за да защитавам малката си дъщеря от всички, дори от собствения й баща.

— Как би могло да бъде другояче с тази майка — моментално ме омилостиви с комплимент императорът и ме целуна по челото. — Трябва да решим кои ще й станат кръстници, Сиси. Имаш ли нещо предвид?

— Разбира се! — бях подготвена за този въпрос. — Какво ще кажеш за сестрите ми от Италия? Бившата кралица Мария и графиня Трани са сякаш създадени за това.

— Щом казваш…

Франц Йозеф не възрази и кръщенето се превърна в един от онези шумни унгарски празници, които будеха толкова недоволство и завист във Виена. Не стига това, ами на празника на стрелците в „Офен“ победител излезе граф Андраши, който изпревари съпруга ми; този факт бе възприет във Виена като черна неблагодарност от страна на целокупния унгарски народ. Добре, че бях далеч от всичко това! Изобщо не бързах да напусна Унгария. Мария Валерия беше твърде малка, за да пътуваме.

Това мъничко същество ме накара за първи път да осъзная какво върховно блаженство свързва майката и детето. Сърцето ми се разтапяше както никога, когато очарователното създание ме погледнеше със сериозните си сини очи. Беше толкова крехка, толкова беззащитна и безпомощна, и същевременно — вече отделна, уникална личност. Имаше си характер и желания, а аз се превръщах във восък в нейните розови пръстчета.

Обичах дъщеря си безгранично, безразсъдно и с всеотдайност, каквато, признавам си, изпитвах за първи път в живота. Мария Валерия беше крехкият съд, в който най-сетне можех да излея изобилието от обич и преданост, дремещи в мен. Имах право да обичам това човече, никой не можеше да ми го отнеме и в отплата щях да получа неговата обич.

Заплащах за това с постоянни тревоги и страхове, които обръщаха с главата надолу цялото ми домакинство и при най-леката кашлица на Валерия. Страдах за всяко зъбче, което й никнеше, разцъфтявах при всяка усмивка, с която озаряваше живота ми. За мен тя беше всичко на света, моята единствена, моето най-чисто, най-прекрасно щастие!