Габриеле Мари Кристен
Императрица Сиси (12) (Една мечта за любов)

Виена, януари 1866 — декември 1866 година
„Сърдечните, неразривни връзки“

— Значи това Дюла Андраши^[1].

— Нямаше нужда да ми го представят. Той стърчеше сред редиците на унгарската делегация като самотна скала в морето. Носеше извезаната със сърма дреха на маджарските князе. По обточената му със скъпоценни камъни мантия искряха златни бродерии, на излъсканите му до блясък ботуши дрънчаха шпори. Тигровата кожа, преметната върху раменете му, го превръщаше донякъде в цигански предводител, донякъде в татарски главатар.

Какъв мъж само! Изпод гъстите вежди гледаха тъмни, пламенни очи, върху високото чело падаха непокорни черни къдрици. Изящни мустаци, твърд контур на брадичката, пружинираща походка на опитен ездач — тези детайли допълваха образа на героя, който въпреки войнствената си поза притежаваше и излъчването на елегантен артист. Под мишница носеше калпака си, окичен с птичи пера, на хълбока — украсената със скъпоценни камъни сабя, неделима част от парадния костюм.

Мили Боже, дали ми пролича, че сърцето ми се запремята като лудо? Зави ми се свят от възбуда, докато си спомнях всички онези неща, които Ида ми бе разказвала за храбрия заместник-председател на унгарския Парламент. Тя се възхищаваше от него и, ако можеше да й се вярва, в това отношение споделяше компанията на всички унгарки — от селското девойче до благородната дама.

Андраши беше сред унгарските революционери от 1848 година осъдени задочно на смърт. Палачът заковал на бесилото черна табела с името му и по този начин го обесил „il effigie“^[2], така да се каже образно, а не ефективно. През това време честитият мъртвец, пращящ от здраве, живеел в изгнание в Париж, където дамите го нарекли „le beau pendu“ — обесеният хубавец, и се избивали за благоволението му.

Една от тях, красивата му сънародничка Катинка Кендефи, успяла да заплени сърцето и душата му. Ида твърдеше, че не му били необходими и двайсет и четири часа, за да си осигури ръката й. Всичко това ми се струваше невероятно, докато не го видях. Той беше мъж, който бе в състояние да предизвика и най-доброто, и най-лошото в една жена. Досега познавах такива мъже само от картините и от легендите за герои.

Пак от Ида знаех, че майка му използвала цялото си значително влияние във Виена и в Унгария, за да издейства помилването му. След като се завърнал в родината с жена си и сина си, той й се отблагодарил, като от бивш революционер се превърнал в ловък политик. Имал само една цел: мир за Унгария! Заради нея бил готов дори да се сдобри с императора, подписал навремето смъртната му присъда.

Първите преговори с унгарските либерали се бяха състояли още през декември миналата година, а посещението на тази делегация, която бе пристигнала, за да ми честити рождения ден, макар със закъснение, беше непосредственото следствие от онова първо сближаване. Групата се състоеше от най-важните мъже на унгарския Парламент. Предвождаха я унгарският политик Ференц Деак^[3], унгарският кардинал и папски наместник и граф Андраши. Ида ми беше разказвала за тях и за техните политически цели много повече, отколкото подозираше Франц Йозеф.

За императора това беше просто един от многото приеми по случай новата година. За мен беше нещо повече: уроците по унгарски език, разговорите с Ида и сърцето ми казваха, че унгарците имат право на национална идентичност и на собствена конституция. Убеждението ми беше толкова дълбоко, че се одързостих да се застъпя за тях по изключително сензационен начин.

Вместо обичайната рокля с шлейф облякох дворцов вариант на унгарската национална носия. Тясно черно елече, искрящо от пер лени нанизи и диаманти, пристягаше бухнала бяла блуза с широки ръкави. Върху плисетата на бялата копринена пола бях запасала изящна престилка от скъпа тъкана дантела; Фани бе увенчала диамантената диадема в сплетените ми коси по изключително очарователен начин с миниатюрна шапчица, украсена с разноцветни ленти.

При появата ми по редиците на унгарската делегация премина вълна на възбуда, после гостите безмълвно ме аплодираха. Без много думи пратениците разбраха, че императрицата е на тяхна страна. Огненият поглед на гордия граф Андраши беше неотклонно впит в мен; през всички пластове от бижута, дантели и коприна той проникна право в разтрепераното ми сърце.

Докато кардиналът се кълнеше на изискан език в лоялността на унгарската нация към императора, престолонаследника и императрицата, аз трудно се концентрирах върху речта му. Усещах погледа на графа и не смеех да погледна към него. Не знаех какво става с мен. Как в това състояние да произнеса дори една дума на благодарност?

Когато ми дойде редът, заговорих без много-много да му мисля — словото извираше право от душата ми. Обърнах се към гостите си на унгарски и само след няколко думи почудата в техните очи бе заменена от едва сдържан възторг.

— Откакто провидението ме свърза със сърдечни и неразривни връзки с Кралство Унгария благодарение на Негово Величество, моя обичан съпруг, благоденствието на Унгария винаги е било предмет на моето най-живо съпричастие.

Надигнаха се първите възгласи „Да живее!“, ала аз продължих невъзмутимо:

— Приемете моята най-искрена благодарност и отнесете сърдечните ми благопожелания на онези, които са ви изпратили тук, докато бъда удостоена с честта, в съответствие с желанието на страната ви, да се явя сред тях заедно с августейшия си съпруг.

Франц Йозеф кимаше утвърдително на това изобилие от високопарен дворцов патос, макар че възгласите „Eljen!“^[4], които се издигаха чак до изографисания таван на залата за аудиенции, вероятно му се струваха малко подозрителни. Унгарци да изразяват възторга си във Виена? Напълно непознато явление! Обикновено подобни аудиенции преминаваха в крайно скована атмосфера. Наложи се церемониалмайсторът да повиши глас, изричайки поканата за официалната дворцова вечеря, за да бъде чут.

— Надявам се, че ще се явиш на вечерята? — загрижено попита императорът, преди да се разделим. Обикновено избягвах подобни банкети. — Както изглежда, унгарците имат слабост към теб, трябва да се възползваме.

Нямаше да пропусна тази вечеря, дори да бях на смъртно легло, но, разбира се, не го изрекох на глас. Ограничих се с покорното „Както желаеш, Франци!“ и се запътих към покоите си още по-забързано от обикновено.

Необичайно развълнувана от вечния женски въпрос какво да облека за това събитие, аз внесох пълно объркване сред придворните дами, докато се спрях на бяла рокля с шлейф, извезана с перли. Фани сплете в косите ми наниз от матовобели перли, а Ида избра подходящо ветрило, обточено с бели лебедови пера. Дали усещаше желанието ми тази вечер да съм особено красива? Да се харесвам, да блестя, да покорявам?

Откъде идваха тези нови, смущаващи копнежи? Не ми се искаше да мисля за това. Твърде опасна беше пътеката, по която можеха да ме отведат разсъжденията ми. Нима не се гиздех за моя съпруг, както винаги досега? Във всеки случай Франц Йозеф смяташе така. Той ме целуна почти благоговейно по челото, преди да се отправим подръка към дворцовата трапеза.

— Моята обична императрица — натърти някак по-особено върху стандартната фраза той. — Ти разпръскваш по-ярка светлина от всички свещи в „Хофбург“, взети заедно.

Благодарих с лек реверанс за милия комплимент, ала ръцете ми бяха леденостудени от вълнение. Добре, че официалният тоалет предвиждаше копринени ръкавици, а безбройните свещи в залите на „Хофбург“ разпръскваха допълнително топлина. Не бих могла да кажа какво ядох и пих през онази вечер. Часовете бяха обвити във воал от възбуда, предвкусване и трепетно очакване. Всичко бе съсредоточено върху онзи специален момент, в който Дюла Андраши щеше да се наведе над ръката на своята императрица и да я целуне.

Установих, че нямам проблем да намеря правилните думи за този пратеник. Естествено, приветствах го на унгарски с добре дошъл във Виена и изразих надеждата си, че тук ще му хареса.

— Вие говорите унгарски с невероятно съвършенство, Ваше Императорско Височество — похвали той начина ми на изразяване, а на мен ми се струваше, че очите му изсмукваха от мен всяка искрица живот.

— Заслугата е единствено на една ваша сънародничка, графе — трескаво се помъчих да скрия вълнението си аз. — Без моята мила Ида Ференци не бих научила толкова много за вашия език, за родината и целите ви. Благодарение на нея Унгария ми е оживяла на сърцето. Вижте, мен ме боли, когато делата на императора в Италия вървят на зле; когато обаче същото се случва в Унгария, то ме убива.

— Унгарците ще се хвърлят в краката на своята кралица и императрица — убедено изрече той. — Няма нещо, за което моят народ да копнее повече от това да се запознае със своята повелителка. Ще приемете ли поканата ни, Ваше Императорско Височество? Буда и Пеща^[5] очакват своята господарка!

— Колкото ни е възможно по-бързо, графе — обещах аз и използвах цялата си енергия, за да убедя и Франц Йозеф да осъществим това пътуване. Знаех си, че рано или късно щеше да отстъпи, стига да упорствах достатъчно дълго.

Още в края на същия месец отпътувахме за Унгария, а групичката около ерцхерцогинята бълваше змии и гущери. Едно беше да настояваш за приключване на досадния конфликт с Унгария и съвсем друго — с решаването на проблема да се заеме именно критикуваната от тях императрица.

Свекърва ми и нейните съветници не криеха бурното си недоволство при известията за възторженото ни посрещане в Буда и Пеща, за баловете в крепостта „Офен“ и за симпатията, с която ме приемаха из цяла Унгария. Но аз и без това не правех нищо както трябва според тази злобна жена, особено след конфликта ни относно възпитанието на Рудолф.

В онези дни Виена беше далече, а възторгът на унгарците ме радваше и отвличаше вниманието ми от тъжните спомени, макар в началото на пътуването да се страхувах от тях. Смъртта на София остана в миналото, а настоящето и бъдещето победиха скръбта ми. За първи път, струваше ми се, и Франц Йозеф ме считаше за способна на нещо повече, отколкото само да демонстрирам красивата си фасада.

— Унгарците чисто и просто предпочитат да чуят някои политически истини от красивата ти уста — похвали усилията ми той. — Трябва да кажа, че си ми от голяма помощ, особено задето говориш така добре унгарски и умееш да общуваш с аристокрацията.

Разбира се, тази похвала ме насърчи още повече и аз се стараех да удостоявам с присъствието си безбройните приеми, празненства, приветствени речи, разглеждания, паради и балове — всички без изключение. Нервите ми се опъваха не толкова от гигантската програма, колкото от свързаното с нея непрестанно обличане и събличане. За всеки повод трябваше да се явявам с нов тоалет, който се натъкмяваше над безбройните долни фусти, корсета, кринолина и другите подробности и чието обличане и събличане изискваше безкрайно много време. Понякога се занимавах с процедурата по-дълго, отколкото носех самата дреха.

Как щях да навредя на отношенията с Унгария, ако поне един следобед носех една и съща рокля?

— Биха го изтълкували като неуважение — деликатно ме предупреди Ида, щом понечих да се разбунтувам. — Хората тук са извънредно чувствителни, когато става въпрос за възможно унижение от страна на Виена.

Подчиних се на логиката на този аргумент. Свикнах да усещам около себе си постоянното благотворно присъствие на граф Андраши, моя добър гений. И най-строгият критик не би открил недостатъци в неговите думи, в делата и в уважителното му държане. Той беше съвършен слуга на своята кралица. Когато стоеше до мен, извисил внушителния си ръст, нямаше трудности, нямаше неочаквани събития. Поне не видими…

Защото на някакво далечно, непознато ниво на съзнанието си още тогава подозирах, че това няма да е всичко. Неизречените сигнали на неговото присъствие ме объркваха и тревожеха, ала те ме и съживяваха по чудодеен начин. Дори само заради това не пожелах да приключим престоя си едва след десет дни.

— Не бива да обиждаме така унгарците, Франци — настоях за промяна на плана аз. — Знам, че господин Кренвил те съветва да тръгваме, защото не може да понася Ференц Деак и неговите либерали. Но ти си императорът, ти определяш какво да се случва. Ако отстъпиш, той ще си въобрази, че може да манипулира императора. Това ли искаш?

Понякога се срамувах мъничко, задето през последните седмици ми беше толкова лесно да направлявам съпруга си в желаната посока. Годините на нашето съжителство ми бяха отнели илюзиите, но ме бяха дарили със съзнанието за силата на моята красота. Франц Йозеф не смееше да ме разгневи, докато ме ухажваше и копнееше отново да сподели леглото с мен.

Генерал-адютантът граф Кренвил не беше единственият, комуто се наложи на свой гръб да разбере, че Франц Йозеф се страхува от личностна конфронтация като дявол от тамян. Императорът го държеше в постоянно очакване на заминаването, ала в крайна сметка останахме пет седмици, преди да се върнем във Виена. Невероятно дълго време за държавно посещение в Унгария и ясен сигнал, определящ бъдещата политическа насока.

— Ще продължите ли да ме осведомявате за усилията си? — попитах граф Андраши на гарата, когато той за последен път се наведе над ръката ми.

— Щом Ваше Императорско Височество желае това — многозначително отвърна той и ме дари с един от онези натежали погледи, които неизменно разтуптяваха сърцето ми и ускоряваха дишането ми.

Каква пленителна дързост! Откъде черпеше куража да се доближава по такъв рафиниран начин до своята кралица не само като политик, но и като мъж?

— Желая го, графе — отвърнах аз величествено, но толкова тихо, че да стигне само до неговите уши. И без това всички бяха свикнали императрицата никога да не повишава глас — в случая това се оказа предимство. — Ако обаче имате да ми казвате нещо поверително, по-добре да го съобщите на милата ми Ида. Вътрешният глас ми нашепва, че едва ли случайно съм я избрала за една от моите дами.

— Забележителна мисъл, Ваше Императорско Височество — похвали ме той с усмивка, колкото одобрителна, толкова и закачлива. — Ние, унгарците, не можем да се отблагодарим на свети Стефан, задето ни изпрати кралица, която е не само приказно красива, но и надарена с държавническа мъдрост.

Както винаги думите му намериха път право към сърцето ми. Досега никой не бе сметнал за необходимо да похвали моя интелект. Красотата ми, грациозността ми — да, но не и това, което имах в главата. Ако Унгария беше като този мъж, то нейната свобода заслужаваше всичките ми усилия.

— Ласкаете ме — отклоних хладно комплимента аз и измъкнах пръстите си от ръката му. Странно, но не изпитвах никакво смущение, когато той ме докосваше.

— Как бих могъл да лаская една владетелка, която по природа вече е благословена с всички богатства и с най-забележителни качества, Ваше Императорско Височество! Просто казвам истината.

— В такъв случай се надявам, че Господ няма да ви държи отговорен за тези очарователни лъжи, графе — промърморих аз, като внимавах да не зърне зъбите ми, докато се усмихвам. — Запазете благоразположението си към мен, докато се видим отново във Виена.

— Ваше Императорско Височество знае, че не бих могъл да постъпя другояче.

Погледите ни се срещнаха за последен път, а после някой се прокашля дискретно до мен, за да ме подсети, че не сме сами. Изчакваха да приключа. Качих се на влака, сбогуването с Унгария изведнъж ми се стори толкова трудно, както обикновено чувствах раздялата с „Поси“. Важна част от мен остана между възвишенията на Буда и из необятната унгарска пуста.

Подобни сантиментални скрупули бяха чужди на Франц Йозеф. Още по обратния път той вече се занимаваше с друг политически проблем: Прусия.

Пруският министър-председател, граф фон Бисмарк, подстрекаваше враждата и сееше раздор — през април до Виена стигна новината, че Прусия тайно е сключила договор с Италия против Австрия. Ако и Франция ни нападнеше в гръб, щяхме да сме загубени. Императорът постъпи по единствения правилен начин, като от своя страна сключи съюз с френския император Наполеон III^[6]. Един скъпо струващ пакт, защото му се наложи да предложи на Франция провинция Венеция като гаранция. Въпреки това и този алианс не ни опази от най-лошото.

Малко след това, на 15 юни 1866 година, Прусия обяви война на великата сила Австрия. Пруският крал нехаеше, че излиза срещу армия, за която се предполагаше, че има съществено надмощие. Той не се страхуваше от общността, състояща се от Австрия, Саксония, Бавария, Вюртенберг, Баден, Хановер и Хесен-Касел. Вероятно Бисмарк по-рано от всички беше предвидил, че тъкмо големият брой на съюзниците накрая ще се окаже фатален за нас. Беше невъзможно да се постигне съгласие, така че цялата ни военна мощ съществуваше само на книга.

Лошите известия ни засипваха толкова бързо, че оставих децата при баба им в Бад Ишъл и незабавно се върнах при Франц Йозеф във Виена. Опитът от миналото ме караше да се опасявам, че и този път ще се наложи да оборудваме болници за ранените. И не се излъгах. Саксония и Бохемия първи паднаха в жертва на Прусия. На 3 юли 1866 година Австрия и Прусия се изправиха една срещу друга на бойното поле при Кьониггрец. В онзи ден под знамената ни се сражаваха невъобразим брой войници — 450 000. Ала въпреки числовото превъзходство войските на императора и на неговите съюзници претърпяха съкрушително поражение.

Първоначално знаехме за ужасните подробности единствено от телеграмите. После на Северната гара пристигнаха първите влакове с ранени и злощастието на тази война ни връхлетя с пълна сила. Благодарих на Бог, задето бях оставила децата в Бад Ишъл, защото се говореше, че победоносните пруски войски възнамерявали да настъпят към Виена. Всеки, който можеше да си го позволи, избяга от града. Страстите бяха възбудени до крайност, всичко вреше и кипеше; наложи се дори спешно да опаковат документацията от „Хофбург“ в безброй сандъци и заедно с най-ценните предмети от съкровищницата и от библиотеката да я изпратят с кораб на сигурно място, в Буда и Пеща.

Сред министрите, генералите и служителите на Франц Йозеф настъпи тягостна неразбория. Издаваха се противоречиви заповеди, а скудоумието на раздутия административен апарат, в който и най-некадърните се стремяха към постове и титли, ускори всеобщия крах. Тромавата администрация на старците, която майката на императора бе изградила и управлявала, се оказа още по-неспособна и по-безпомощна, отколкото предполагаха дори най-строгите й критици.

— В нищо не ми върви — самообвиняваше се Франц Йозеф, но накрая не му остана друго, освен да се съгласи на задушаващия мир с краля на Прусия. Беше принуден да приеме разпускането на Германския съюз^[7] и да понесе реорганизацията на Германия без Австрия, под пруско ръководство. Въпреки това опасността не беше отминала напълно.

Хитрият стратег Бисмарк подкрепяше онези сили в Унгария, които работеха против Андраши и Деак и ратуваха за тотално отделяне от Австрия. Привържениците на тази опозиция се множаха с всеки изминал ден. Ако следващата революция избухнеше в Унгария, щеше да възникне второ военно огнище, което отслабената и без това династия на Хабсбургите нямаше да преживее. Според мен имаше една-единствена възможност в последния момент да се повлияе на нещата в наша полза, затова не се поколебах да изложа предложението си на императора.

— Позволи ми да замина за Буда и Пеща с престолонаследника и сестра му. Унгарците ме харесват. Ако императрицата избяга с децата си и потърси тяхната закрила, това ще бъде апел към рицарството и гордостта им.

Франц Йозеф беше толкова отчаян, че без особени дискусии се съгласи с плана ми. Доведоха Рудолф и Гизела от Бад Ишъл във Виена. Протестът на ерцхерцогинята срещу пътуването ни остана нечут. В случая с Кьониггрец императорът също бе принуден да признае, че съветите на мъдрата му майка невинаги му носеха полза. Та нали именно тя най-горещо му бе препоръчала всички онези надути аристократи и генерали, които така плачевно се бяха провалили на бойното поле и в дипломацията, представяйки ги за уж умни глави и надеждни съветници.

„Когато целият свят е срещу теб и нямаш нито един приятел, изгледите ти за успех са сведени до минимум. Трябва обаче да се съпротивляваш, докато можеш, да изпълняваш докрай дълга си и накрая да загинеш с чест“, писа на майка си той и превърна думите си в дела.

Възхищавах се на почтеното поведение, което демонстрираше напук на всички нещастия, ала симпатията ми все повече се превръщаше от съпружеска любов в приятелско съчувствие. Искаше ми се да го отведа в Унгария заедно с децата и да оставя на ерцхерцогинята да се справя с хаоса във Виена, за който тя носеше немалка вина.

Съжалявах, че със заминаването си се отказвам от грижата за болниците, но унгарският въпрос ми се струваше по-важен. Щях да направя повече за ранените войници, ако предотвратя нова война, вместо да седя край леглата им и да слушам ужасяващи разкази за дезорганизация и некадърност.

Така щях да направя повече и за Франц Йозеф, чиято популярност сред населението бе намаляла драматично в хода на тази опустошителна война. Дори съвсем открито настояваха да абдикира. Надигаха се гласове в полза на Максимилиан, който си имаше своите проблеми в Мексико. Опитах се да докажа публично лоялността си към императора, като целунах ръката му пред очите на всички при сбогуването ни на виенската гара.

Този сензационен жест трябваше да му покаже, че съм до него, особено в онези тежки дни. Възмущавах се, че всичките блюдолизци и лицемери, които обикновено пълзяха в краката му, сега се осмеляваха да го критикуват. Моите унгарски приятели споделяха възмущението ми — верният Ференц Деак ме посрещна на гарата с думите:

— Смятам, че би било проява на малодушие да обърнем гръб на унгарската кралица, след като бяхме близки с нея, докато делата на династията вървяха добре.

Докато той говореше, аз отново усетих върху себе си настойчивия поглед на Дюла Андраши. Той ме докосваше с очи, обгръщаше ме отвсякъде, проникваше под кожата ми. Трудно ми бе да съсредоточа вниманието си върху Деак и да му благодаря за приятелството с добре обмислени думи. По-късно щях да имам време да се обяснявам с обаятелния граф, който никога не бе напускал мислите ми въпреки угнетяващата ситуация и безбройните проблеми през тази ужасна година.

Първоначално обаче хвърлих енергията си в спешната задача да убедя унгарците в добрите намерения на императора. Ако Деак и Андраши ще бъдат водачите в едно бъдещо либерално унгарско правителство, ползващо се с благоволението на Франц Йозеф, то следваше това да се обясни най-напред на собствения им народ. Защото мнозина се бяха ориентирали накъде духа вятърът и бяха започнали изведнъж да флиртуват с почти забравените революционери, без да разбират, че само единството с императора обещаваше истински мир.

Усилията ми се саботираха от две страни. Първо, от унгарските патриоти, които надушваха в конфликта между Австрия и Прусия ненадейния шанс за пълна самостоятелност. Второ, налагаше се отново и отново да опровергавам съмненията на Франц Йозеф. Без мен той беше изложен без защита на антиунгарското влияние на двореца и скоро започна да реагира с раздразнение на всяко предложение, идващо от Унгария, с презумпцията, че едно либерално правителство в Буда и Пеща би било не по-малко лошо от окончателния крах на Хабсбургската монархия.

За него беше непоносима дори мисълта да удостои с частна аудиенция бунтовник, когото лично бе осъдил на смърт през 1849 година. Моето предложение да назначи Андраши за външен министър в новото правителство на Унгария пък съвсем го ужаси. Да не съм се сближавала много-много с него, телеграфира ми припряно веднага след като бе получил писмото ми.

Наложи се да използвам цялото си влияние, за да опровергая опасенията му. Стигнах дори дотам, че включих в играта и Рудолф, на когото исках един ден да кажа, че не нося вина за нещастията на баща му. Отговорът на Франц Йозеф звучеше леко примирено: „Е, добре, ще го изслушам спокойно и ще го оставя да говори, а после ще го поразпитам хубавичко, за да видя дали мога да му имам доверие.“

Когато научи за това, граф Андраши сведе красивата си глава в знак на признателност за усилията ми:

— Провидението е било благосклонно към страната ми, когато е насочило погледа на императора към прелестната баварска принцеса.

По-късно си спомних тези думи, когато приказката за „красивото провидение“, на което Унгария дължала толкова много, тръгна от уста на уста.

Както можеше да се очаква, срещата на двамата толкова различни мъже първоначално донесе чисто дипломатически успех. Предполагах, че външността, гордостта, пламенният темперамент и харизмата на унгареца са смутили императора повече, отколкото политическите му планове. Мъжете от сорта на Дюла Андраши не четяха документи, те действаха. От същото тесто бяха замесени героите на този свят — за разлика от предпазливите императорски чиновници. Неминуемо Франц Йозеф се бе стъписал от подобно изобилие на мъжествена енергия и храброст, противоречащо на собствения му характер.

През следващите месеци се отдадох на уморително сноване между Виена, Буда и Пеща. Опитвах се да влияя върху събитията в мой интерес, но успехът се бавеше.

Междувременно непосредствената военна опасност за Виена бе предотвратена, ала боевете в южната част на империята продължаваха, а Бохемия страдаше най-тежко под пруската окупация. Всички тези обстоятелства ми даваха аргументи за оставането ми в Унгария. Първите информации за условията, които Берлин диктуваше на императора, ме накараха да онемея.

Не стига, дето Австрия вече нямаше да бъде част от Германия, ами трябваше и да плати двайсет милиона талера за този срамен мир. По изключение споделях възмущението на виенската аристокрация от позорния пакт, както и тъгата й заради края на някогашното ни отечество. Не можех да си представя, че вече няма да се наричам германка.

Сега разбирах по-добре от когато и да било защо унгарците държаха така упорито на националната си идентичност. Граф Андраши искаше да предам на императора унгарския меморандум относно преобразуването на монархията, ала моментът не беше подходящ. През това лято Франц Йозеф се тревожеше повече за опустошената от войната Бохемия, която страдаше от епидемии и глад.

Знаех, че дългът ми повелява незабавно да се запътя към Виена, дори може би към Бохемия. Но знаех също, че нямаше да постигна кой знае какво там. Хората в Бохемия се нуждаеха не от утеха, а от ясен мир. Императорът можеше да им осигури храна и лекари. Ако обаче напуснех точно сега Унгария, щях нанеса смъртоносен удар на всички надежди на моите приятели за по-добро бъдеще.

Наясно бях, че във Виена нямаше да проявят разбиране към поведението ми. Императорският двор беше свикнал да ме смята за хубава, но празна главица, която не разбира от политика и мисли само за собственото си благополучие. Затова ги оставих да клюкарстват на воля и се заех да помогна на моята Унгария. В дългите си писма и по време на кратките си връщания се опитвах да убедя Франц Йозеф, че действам в негов интерес. Той обаче не искаше да го проумее.

Вместо да отговори на предложенията ми, изпълваше страниците на писмата си с лични назидания: пази си силите, грижи се за здравето си, недей да яздиш прекалено много, не чети прекомерно, не разговаряй много-много с унгарците, ела скоро пак да ме видиш, не ме карай да се тревожа за теб… Не знаех дали да се трогна от загрижеността му, или да му се ядосвам, задето не се отнасяше с необходимата сериозност към писмата ми. Понякога оставах с впечатлението, че той чете единствено донесенията на полицейските си агенти и писанията на вестникарските драскачи по мой адрес. Какво да направя? Как да сложа край на ужасната му нерешителност по политическите въпроси?

— Търпение — посъветва ме Андраши, когато му изплаках болката си. — Може би наистина ще е добре Ваше Императорско Височество и децата да се върнете във Виена. Не бива да гневите императора. Може би дори е препоръчително за известно време да не засягате унгарския въпрос в разговорите си.

— Вие искате да се отървете от мен! — спонтанно го упрекнах аз и цялата пламнах, защото миг по-късно осъзнах, че не подобава на една императрица да говори така.

Той ме удостои с един от онези продължителни, пламенни погледи, които всеки път ме оставяха без дъх, после смело посегна към ръката ми и я поднесе към устните си. Невъобразим жест! Никой не може да докосва императрицата, ако сама не му е разрешила. Но… да ме прости Господ… усещането беше възхитително!

Приела го бях неофициално, затова не носех ръкавици. Почувствах сдържаната милувка на чувствените му устни направо върху деликатната ми гола кожа. Меките косъмчета на мустаците му докоснаха треперещите ми пръсти и изпратиха градушка от непознати усещания към най-дълбоките кътчета на душата ми, пък дори и на тялото ми.

— Само три неща са по-важни за мен от живота ми: моята кралица, синът ми и Унгария! — изрече той и стисна целунатата ръка с пръстите си, сякаш искаше да я смачка.

Не почувствах болка, твърде запленена бях от внезапната, неочаквана интимност на тази минута. Сякаш бяхме сами на света. Правилно ли бях разбрала? Той бе назовал на първо място своята кралица, а Катинка, съпругата му, липсваше в този списък.

— Вие сте луд, скъпи приятелю — прошепнах едва-едва аз и най-сетне освободих ръката си от хватката му. — Не знаете какво говорите.

— Напротив, знам — възрази той с дълбок, многозначителен глас, който премина като бурна милувка през сетивата ми. — И Ваше Императорско Височество го знае.

О, да, знаех го — и в същото време се страхувах от него. Това не беше очарователно бъбрене, нито безобиден флирт по време на бал, а този унгарец не беше някакъв миловиден флигеладютант или симпатичен ерцхерцог. Той беше мъж — и за първи път аз осъзнах цялото значение на тази обикновена дума. Дали обичта ми към Унгария беше толкова силна, защото графът олицетворяваше най-ценните й добродетели? Смелост, свободолюбив дух, авантюризъм и красота? Боже, накъде се бяха запътили мислите ми? Не можех да остана повече, не биваше. Трябваше да замина!

— Прав сте, граф Андраши — измърморих пресипнало и се помъчих да накарам глупавото си сърце да замълчи, защото ми се струваше, че биенето му заглушава гласа ми. То протестираше срещу толкова много благоразумие. Боеше се от самотата, която сега го застрашаваше повече от преди. Но кога ли ми е било позволено да се вслушам в сърцето си? — Време е да се върна във Виена. Императорът ме очаква — промълвих аз.

Нямаше какво повече да добавя. Заминах за Виена, за да може императорът да отпразнува рождения си ден заедно със съпругата и с децата си.

* * *

— Ще рече човек, че си е намерила изгора в Унгария.

— Кой, императрицата ли? Ама моля ви се, драга моя. Тази жена няма сърце. В противен случай нямаше непрекъснато да зарязва горкия император в тези трудни времена.

— Е, със сигурност има сърце, но вероятно бие за унгареца. Разправят, че бил голям женкар, бонвиван и обигран донжуан. Граф Хюбнер го познава от Париж; чух да го нарича „играч“. Възможно ли е да се заиграва с короната? От този мерзавец може да се очаква всичко.

Двата злобно съскащи гласа потънаха в общия шум на празненството за рождения ден на императора, без да успея да ги идентифицирам. Отровата на поредните язвителни забележки ме засегна особено болезнено, макар да ми бяха известни клюките, които непрекъснато се разпространяваха по мой адрес. Доскоро можех да се чувствам засегната като всяка жена с чиста съвест, обвинена несправедливо. Сега обаче възмущението ми бе примесено с мъничко гузност. Сетих се за старата поговорка „Няма дим без огън“.

Кой на кого изневерява и с кого — това беше абсолютната любима тема на виенската аристокрация, но досега не бях давала истински повод на злите езици да се занимават с личния живот на императорското семейство. Не бях мамила Франц Йозеф, откакто му се заклех във вярност и покорство преди много години в църквата „Свети Августин“. Възпитана бях да спазвам клетвите си. Нима вече ми личеше как отчаяно се борех срещу изкушението? И че частица от мен, за жалост, беше склонна да се отдаде на един сладък, забранен блян?

Общо взето, моето завръщане от Унгария не премина под щастлива звезда, макар че Франц Йозеф страшно се зарадва. Гизела се втурна в прегръдките на баба си, сякаш не я е виждала от години, а престолонаследникът дари ерцхерцогинята с чаровната усмивка, която превръщаше сериозното момченце в прелестен херувим. Трудно ми беше да скрия майчината си ревност към тази демонстрация на радост.

Колкото и да се стараех да въздействам на Рудолф, той твърде рано беше отучен да проявява спонтанност и сърдечност. Остана си тих и сдържан и при новия си възпитател, а когато го заговорех, само ме гледаше безмълвно с големите си очи. Дърпаше се, щом понечех да го прегърна; откажех ли се от намерението си обаче, поглеждаше толкова разочаровано, сякаш вината беше в мен, че не полагам повече усилия да се сближа с него.

Докато пребивавахме в Буда и Пеща, Гизела създаде в мен обезкуражаващото впечатление, че не изпитва абсолютно нищо. Нито радост, нито тъга; нито възторг, нито интерес. Затова бях толкова изненадана от нежността, която прояви към баща си и баба си във Виена. Като че ли аз пречех на живота на моите деца. Когато направих лекомислена забележка в този дух, ерцхерцогинята не пропусна да бръкне в раната ми.

— И още се чудиш? Ама че смешка! Те са свикнали майка им да се занимава повече със себе си, с болестите си, с пътуванията си, с конете си, с косата си и с красотата си, отколкото със семейството си. Какво очакваш от тях? Това са умни деца, които отлично разбират какво става — тонът й беше толкова безпощаден и леден, че онемях.

За първи път тя се обръщаше към мен с повече от обичайните скъпернически и хладни думи. Трябваше да дам заден ход, когато я заварих при Гизела, но не можеш да обърнеш гръб на императорската майка, колкото и сериозна причина да имаш за това. Дъщеря ми седеше на столче с прилежно скръстени в скута ръце и целомъдрено сведени към земята очи. Нима ерцхерцогинята възнамеряваше да ми вдигне скандал пред нея?

Видът на безучастното момиченце задуши желанието ми да й се противопоставя. Вирнах брадичка и се взрях в бабата на Гизела. Беше се променила. Чертите на закръгленото й лице се бяха изострили, дълбоки бръчки се бяха врязали. Силната ерцхерцогиня се бе превърнала в стара, уморена жена.

— Ако децата ми са толкова умни, колкото твърдите, те ще разберат, че винаги съм им желаела доброто — отвърнах гордо, направих реверанс и напуснах стаята.

Не си струваше да се занимавам с тъпите й упреци. Отдавна не се вълнувах от приказките, разпространявани по мой адрес от скучаещи придворни дами и завистливи аристократки.

В двореца цареше неприятна атмосфера. Всички тези князе, благородници и генерали, които бягаха от прусаците и се стичаха към Виена, сееха недоволство и създаваха напрежение. Всеки очакваше незабавно решаване на проблемите си от един император, който не знаеше как да се справи дори със собствените си затруднения. През онези дни мисленето и действията му се отличаваха с такава мудност, че направо ме хващаше страх. Скоро нямаше да му се налага да взема каквито и да било решения, ако най-сетне не проумееше колко необходима му беше една силна и либерална Унгария, която да бъде на негова страна.

Въпреки това се съобразявах с дадения ми съвет и по изключение избягвах тази тема. Единствено пред Ида дръзвах да си излея сърцето. Разбира се, говорехме на унгарски, докато Фани разпускаше за през нощта вдигнатата ми на кок коса, а в небето над парка на „Шьонбрун“ грееше бледата луна.

— Ще налея вода в мелницата им, ако тъкмо сега засегна въпроса за моите унгарци, но едва се сдържам, нещата не търпят отлагане, Ида! Той разчита на помощта ми.

И двете знаехме, че с „той“ нямах предвид императора.

— Търпение, Ваше Императорско Височество — гласеше съветът на младата ми приятелка. — Сама виждате, че не бива да се дава нова храна на сплетните.

Махнах пренебрежително с ръка, а Фани цъкна тихо и неодобрително с език. Само тя се осмеляваше понякога да се държи с мен така, сякаш бях една от обикновените й клиентки. Това ме разсмиваше или ядосваше, в зависимост от моментното ми настроение.

Тази вечер въздъхнах примирено.

— Ах, Ида, как смеят тези жени да си чешат езиците по мой адрес, сякаш съм някоя глупава гъска, която мами съпруга си? Знаеш, че няма нищо подобно.

— Не се гневете, Ваше Императорско Височество. Известно Ви е, че високопоставената дама неизменно се намира във фокуса на общественото внимание. Завиждат й, затова се опитват да й открият грешки.

— Въпреки това нямат право. В Унгария аз само представлявах интересите на императора. А те ми говорят за изгора, моля ти се, Ида! Сякаш съм млада камериерка, която се захласва по някой хубавичък граф!

— Вие, Ваше Императорско Височество, сте жена, чудно красива жена, а той е мъж, изключително привлекателен мъж. Когато застанете един до друг, направо сте радост за окото, сякаш сте създадени един за друг — Ида сниши глас и дори се поизчерви, заключавайки: — Той Господ си знае работата.

— Ах…

Не ми хрумна друг отговор и дори Фани, която не разбираше и дума унгарски, се сепна и прекъсна за миг работа. Но едва ли фризьорката ми можеше да бъде толкова объркана като мен. Нямах особено доверие в Божията воля. Един Бог, който допускаше хиляди от децата му да бъдат разкъсвани по бойните полета, заслужаваше според мен по-скоро критика, отколкото безрезервна вяра в милостивата му предвидливост.

Фани продължи да ме реши, а аз разглеждах лицето си в огледалото. Тясно, с огромни тъмни очи, сериозно и без бръчки, красиво. Макар да беше еретично, в този момент аз вярвах по-скоро в силата на тази красота, отколкото в Бога на „кардинал Дърдорко“.

С помощта на тази красота и с безброй ласкателства успях да получа разрешение от Франц Йозеф да посрещна в Буда и Пеща деня на свети Стефан, големия празник на патрона на Унгария, който се падаше непосредствено след рождения ден на императора.

Не друг, а самият Лайош Кошут^[8], най-опасният измежду унгарските емигранти, косвено потвърди правилността на тази ми постъпка. От Италия той бълваше огън и жупел срещу каквото и да било сближаване на Унгария с Австрия и гледаше с огромно недоволство на симпатията, с която ме посрещаха в родината му. От Унгария ни донесоха, че разпращал настоятелни писма до своите привърженици и се обявявал както срещу Дюла Андраши, така и срещу Ференц Деак.

Как можех при това положение да заложа на карта постигнатото дотук и да си стоя тихо и мирно във Виена, боейки се от някакви глупави сплетни?

Дори Франц Йозеф съзнаваше, че присъствието ми в Унгария заедно с престолонаследника и сестра му бе наложително. Ала още в първото си писмо, което скоро след това получих в Унгария, той критично отбелязваше, че съм се била отнесла „твърде лековато“ към поредната ни раздяла.

Изтерзана от грижи, тайни угризения на съвестта и от наложителните потребности на деня, аз пращах до Виена все по-дълги, по-любвеобилни и по-приятелски писма. Императорът не биваше да намери и най-малката причина да се съмнява в привързаността и лоялността ми, камо ли пък да ме ревнува. Само аз си знаех, че в действителност имаше основателна причина за това.

Граф Андраши беше не само олицетворението на тайните ми момичешки мечти, но към него ме привличаше и опитът, който бях натрупала като жена. За първи път бях уверена, че той се възхищаваше не само от бляскавата фасада на императрицата, но и от живата, многопластова личност зад нея. Когато разговаряше с мен, не си губеше времето с банални комплименти, нито пък приемаше, че аз, бидейки жена, бездруго съм се родила без капка мозък в главата. Приятните неща, които ми казваше за външността ми, бяха толкова ексцентрични, че аз не само им се радвах, но и се чувствах истински поласкана.

Виенските царедворци, които тъй лицемерно ме заклеймяваха като „унгарско оръдие“, биха се учудили, ако знаеха с какво удоволствие изпълнявах ролята на такова оръдие. Най-после някой оценяваше моите вродени и придобити способности и ги използваше без колебание. През изминалите дванайсет години на нашия брак Франц Йозеф знаеше само едно — да пренебрегва и подценява тези таланти.

Последните дни на август в горещата, слънчева Унгария, които ме изтощаваха с безкрайните си тържествени актове за деня на свети Стефан и изискваха цялата ми енергия, същевременно като по чудо съживиха вътрешната ми сила.

От Прага дойде новината за окончателното подписване на мирния договор заедно с поредното писмо от Франц Йозеф, което настоятелно ме приканваше да се върна във Виена. Не ме оставяй толкова дълго сам, пишеше той, а аз потиснах с мъка въздишката си, докато го четях.

Та нали именно той ме оставяше сама дори когато живеех под един покрив с него във Виена. Още в пет сутринта сядаше над документите, които и без това разказваха само общоизвестни неща. Използваше всяка свободна минута, за да отиде на лов, вместо да я прекара с мен. Излетите, разходките на кон, разговорите от ранната фаза на брака ни бяха само спомен. Вече не помнех кога сме били заедно на театър. За Франц Йозеф театърът беше интересен само ако главната роля в пиесата се изпълняваше от някоя красива актриса, по възможност оскъдно облечена.

— Ще заповядате ли да стягаме багажа, Ваше Императорско Височество? — попита главната ми придворна дама. Макар да не беше чела писмото, и тя като всички останали можеше лесно да отгатне какво пише в него.

— Още не, графиньо Кьонигсег — промърморих аз и в същия миг улових погледа на моята Ида, който препоръчваше тъкмо обратното.

Знаех, че е права, но всичко в мен се съпротивляваше на едно сбогуване, което щеше да ми е много по-трудно от това с Франц Йозеф. Започнах припряно да си блъскам главата как да намеря някаква що-годе разумна причина да отсроча заминаването.

— Забравехте ли, че обещах да посетя болницата в замъка „Гьодьольо“^[9]?

Този замък, разположен на един час езда от Буда и Пеща, беше преобразуван в лазарет за унгарците, ранени в битките при Кьониггрец и в Италия. Стоеше празен, откакто бе починал последният собственик, който нямал наследници, и правителството с радост се беше възползвало от възможността да настани ранените войници при относително удобство.

Всички щяха да проявят разбиране, ако бях забравила за това по-скоро маловажно посещение, ала то беше точно онзи предлог, който търсех.

— Ида, моля, кажете на нашия приятел, че бих се радвала да ме придружи за този излет.

Естествено, дадох разпореждането на унгарски, и също така естествено избегнах да спомена лесно разпознаваемото име, което би дало повод за любопитство на главната ми придворна дама. Харесвах Пола Кьонигсег много повече от графиня Естерхази, но пълно доверие имах само на Ида.

— Смятате ли, че е разумно, Ваше Императорско Височество? — плахо възрази тя.

— Не — отсякох. — Но въпреки това ще го направя.

А наум тъжно добавих: „Не мога да се сбогувам с него както с императора, зорко наблюдавана от стотици хора, които коментират всяко мое движение. Поне това трябва да ми е позволено!“

* * *

Яздех в бърз тръс из унгарската пуста, ширнала се чак до хоризонта, а придружителите ми изостанаха толкова, че вече не ги чувах. Странната лекота и новооткритата свобода вливаха в жилите ми повече жизнени сили от всяко лекарство, предписано от докторите. И дума не можеше да става за сравнение дори с най-лудешкия галоп из „Пратера“ или в околностите на „Лаксенбург“. Ето, това беше чистият еликсир на живота!

Всичко наоколо сякаш бе създадено, за да увеличи насладата на ездача и да го насърчи за високи спортни постижения. Особено като се има предвид, че за целта разполагах с най-прекрасните екземпляри от конюшнята на граф Андраши, след като той се убеди със собствените си очи в майсторското ми владеене на конете.

От същата конюшня беше и огненият вран кон, който ми оседлаха в онзи ден. Расов, необуздан, отличаващ се с деликатна красота, той се нуждаеше от здрава ръка, която да държи юздите, и от опитна ездачка, която да укротява дивия му нрав. Затова пък ми се отплащаше с бързина и с илюзията за безгранична свобода на движението. Само един ездач поддържаше еднакъв ход с него — не беше нужно да се обръщам, за да знам кой бе той.

— Ах, приятелю, как ще ми липсват във Виена нашите разходки с кон! — подвикнах му аз, когато се изравни с мен.

Той ми отговори със смеха на разбойник — силните му бели зъби проблеснаха под мустаците, около катраненочерните му очи се образува венец от фини бръчици.

— Ваше Императорско Височество, Вие сте единствената жена, която може да обуздае този четирикрак дявол — долових гласа му сред тропота на копитата.

— Наистина ли е толкова бърз? — обзе ме отдавна забравената лудешка палавост от детството ми. — Ще го изпробвам. Хайде да се надпреварваме! Да видим кой ще стигне пръв до онази гора там, на хоризонта!

Отпуснах юздите и препуснах, без да изчакам отговора му. Отново бях петнайсетгодишната лудетина, която докарваше до отчаяние възпитателката и родителите си. Онази Сиси, дето тичаше боса към езерото през поляните в „Поси“ и пазеше равновесие върху конския гръб без седло.

Този магически ефект се дължеше на Унгария. На Унгария и на Дюла Андраши. Само графът беше достатъчно откачен и необуздан, за да обърка сметките на една пощуряла императрица, да я задмине и да я очаква, вече стъпил на земята, докато достигне огряната от слънцето самотна полянка, към която сякаш от само себе си се бяха устремили двата коня.

Слязох от седлото, останала без дъх, възхитена и малко възмутена, задето се бе одързостил да бъде по-добър от мен. Никога не бях срещала мъж, съперничещ ми по великолепие и рискованост в ездата. Дори императорът не ме превъзхождаше в този спорт.

— Вие сте прекрасна! — викна той в порив на чувства, каквито изпитвах и аз. — Яздите като царицата на амазонките!

Сложих ръце в протегнатите му пръсти и първоначалното докосване някак естествено прерасна в необуздана страстна прегръдка. Погледите ни се преплетоха. Наблюдавах като омагьосана как в тъмните му очи се прокрадна искрица течно сребро, подобна на лунна светлина над среднощно езеро. Това поетично сравнение контрастираше със силата, която ме притисна към мускулестото му, пламенно мъжко тяло — никога не бях виждала и усещала такова плътно сливане.

На някакво далечно ниво на съзнанието ми се удивих, че този необуздан, див изблик на чувства не ме отблъсна. Напротив, поддадох се на натиска и безволево се предадох на жадната целувка, която смаза устните ми и възпламени вътре в мен глад, какъвто не познавах.

Никога не ме бяха целували така. Забравих коя съм, къде съм и в каква лекомислена опасност се впускаме двамата. Значи това беше „то“, значи по това копнеех, когато бленувах за любов. Което ми липсваше, когато Франц Йозеф безогледно обладаваше тялото и душата ми. Отдаване, опиянение, забрава, страст — изведнъж тези думи оживяха и пулсираха по вените ми.

В тази изключителна прегръдка не беше неловко да се докосваме, усещаме, опипваме. То се превърна в жизнена необходимост като дишането. Цялото напрежение, неизречените думи и забранените горещи ласки, от които така непоколебимо се бяхме лишавали досега, скъсаха бентовете, преляха през тях и се вместиха в тези вълшебни мигове.

Сега разбрах какво е изпитвала сестра ми Мария. И защо ме гледаше с онази блага усмивка, когато я упреквах, че се е самозабравила заради любовта си с белгиеца. И до днес не знам какво щеше да се случи, ако Андраши не се беше опомнил, ала той се отдръпна и ме пусна от обятията си.

Олюлях се, смразих се, залитнах и захлупих с длани пламналото си лице, за да скрия бушуващите в мен чувства. Както обикновено бях сложила един върху друг няколко чифта ръкавици за езда, защото имах навика да държа юздите силно опънати. Ако не предпазвах двойно и тройно дланите си, юздите щяха да издълбаят грозни бразди в тях. Гладката кожа на ръкавиците беше неочаквано хладна и чужда върху горящите ми страни. Докато се мъчех да си възвърна самообладанието и да нормализирам дишането, долових ужасен стон, подобен на моя, и вдигнах очи.

Пред мен вече не стоеше невъзмутимият, самоуверен унгарски политик. Разтърсваното от емоции лице носеше неговите черти, ала болката в бездънните му зеници беше нова и непозната. Тя приличаше на дивото терзание, което разкъсваше и мен.

— Ержебет — до ушите ми достигна измъченият му сипкав глас. — Боже мили, защо, защо трябваше да си императрица!

Не бях ли произнесла и аз подобна фраза някъде в далечното минало? Сега тя ми се връщаше по ирония на съдбата. Не бях в състояние да издам звук, само стоях като парализирана, впила поглед в него. Изключителната, страстната интимност на това „Ержебет“ ме бе докоснала по-силно дори от целувката.

Още една версия на името ми. Струваше ми се, че вече съществуват толкова личности, колкото и имена. Императрица Елизабет, Елиза — версията на леля София, Сиси на Франц Йозеф и сега — тази унгарска, поразена от гръм Ержебет, чиито чувства ми бяха толкова чужди и непознати, че ме изпълваха със страх.

Тази Ержебет искаше да отговори с „Дюла!“, но това щеше окончателно да я събуди за нов живот. Смеех ли да рискувам и да я съживя? Какво щеше да се случи, ако го направех? Нямаше ли по този начин да забравя за съществуването на Елизабет, Елиза и Сиси? Нямаше ли да издам смъртната присъда на всички тези персонажи и да обърна живота си с главата надолу?

— Кълна се във всички светии, моля Ви да ми простите, задето си загубих разсъдъка. Знам, че не биваше да го правя. Непростим гаф — продължи той, дишайки тежко. — Но не съжалявам, ако ще да ми струва главата. Исках поне веднъж, поне един-единствен прекрасен миг…

— Замълчете! Това е безумие! Чудовищна, недопустима дързост! — прекъснах го аз, останала без дъх. — Никога не се е случило. Нищо не свързва Ержебет и граф Андраши. Абсолютно нищо! Аз съм императрицата, как можах да го забравя?

— Нищо? Ержебет, как можеш да наричаш нашата любов „нищо“?

Абсолютната увереност, с която той окачестви моите и своите чувства, направи отговора ми още по-труден.

— Тя е и трябва да бъде нищо, приятелю, защото би разрушила всичко, за което работихме. Как си представяте императорът на Австрия да подаде ръка на човека, който му е откраднал жената? С това бихте превърнали колебанието му в гняв, а готовността му за мир в пепел.

— Ержебет!

— Не, недейте! — отстъпих крачка назад, за да не се изкуша отново да се хвърля в обятията му. — Нека заедно да обичаме Унгария, приятелю. Тя ще ни свързва завинаги и ще бъде единственото, което сме успели да създадем заедно. Унгария е нашата рожба!

— А какво съм аз за теб, Ержебет?

Поне веднъж заслужаваше да чуе истината. Истината на едно сърце, което в този момент се пръскаше на парченца под непосилно тежките удари.

— Ти си една мечта, Дюла Андраши. Една мечта за любов…

Горчиво-сладката болка на тези откраднати минути остана завинаги заключена в мен, а замъкът „Гьодьольо“ по тайнствен начин се свърза с небивалия смут на клетото ми сърце.

Толкова бях зашеметена, че почти не усетих как Андраши ми помогна да се метна отново на седлото и почтително застана до мен. Придружаващите ни не се усъмниха в обяснението му, че сме се надбягвали, освен това „Гьодьольо“ вече се виждаше между дърветата. Гледах сградата с пламнали очи и, кой знае защо, намирах нейните строги пропорции за утешителни. Макар да беше просторна и малко тромава, тя сякаш обещаваше уют и спокойствие под покрива си. Колко хубаво би било да живееш на подобно място!

Вкопчих се в тази мисъл, за да издържа посещението и да запазя що-годе приемливо поведение. Може би в онзи ден съм се сторила на горките ранени в „Гьодьольо“ неособено сърдечна, но най-доброто, което успях да постигна, беше да се държа на краката си. В Буда и Пеща ме чакаше следващото усложнение: лятната жега способстваше за разпространението на холерата.

Моментално заповядах да отпътуваме, за да не излагам на опасност децата, а през това време във Виена вече ме обвиняваха, че изобщо съм ги довела в Унгария. Писмата на Франц Йозеф също излъчваха смесица от упрек и примирение, която ми показваше, че враговете ми усърдно използваха моето отсъствие, за да му влияят. Съществуваха много важни причини за незабавното ми завръщане във Виена, но този път сбогуването беше по-трудно от всякога.

Последният ми поглед от прозореца на купето на тръгващия влак беше предназначен за една стройна мъжка фигура с черна коса, чиито контури бяха погълнати от облаците пара.

— Мама плаче — озадачено установи Рудолф.

— Тъжна е, защото напуска Унгария — меко му отговори Ида Ференци, преди някой друг да вземе думата.

— И аз съм тъжен — отвърна Рудолф, правейки трогателен опит да ме утеши, но и той беше нещастен. Моят син също като майка си бе запленен от Дюла Андраши с неговото авантюристично минало на революционер, опълчил се на самия император.

— Аз пък изобщо не съм тъжна. Радвам се, че се връщаме във Виена — обади се Гизела. Отговорът беше типичен за нея. Ако изобщо отвореше уста, винаги изричаше обратното на това, което исках да чуя.

 

 

Завръщането ни във Виена потвърди най-лошите ми опасения: Франц Йозеф отново беше попаднал изцяло под влиянието на антиунгарската групировка. Ерцхерцогинята му висеше над главата и най-нагло твърдеше, че залитането ми по Унгария било опасно и недалновидно. Тя окуражаваше императора както в колебанието му да вземе положително решение по унгарския въпрос, така и в подозрителността му към поколението на революционерите, което понастоящем заемаше либерални позиции. Обаче Кьониггрец бе променил много неща. Франц Йозеф вече не беше склонен автоматично да приема всяка дума за умна и правилна, само защото е била произнесена от майка му.

Щом забелязах това, се заех да си връщам загубената територия, прилагайки къде упоритост, къде — леко изнудване. Франц Йозеф твърдеше, че съм го тормозела, но тъй като не можеше да устои на усмивката ми, беше само въпрос на време да постигна целта си.

Императорът се съгласи да приеме още веднъж граф Андраши на частна аудиенция и да му даде възможност да обясни по-подробно политическите си планове. Молех се за успеха на тази среща, ала съзнателно се държах настрана от Андраши. Колкото по-рядко споменаваха заедно имената ни, толкова по-добре за Унгария. Вече се разпространяваха долнопробни анонимни писания, които го представяха като суетен човек, упражняващ гибелно влияние върху императрицата.

А всъщност той не беше нито суетен, нито фантазьор. Дори имаше много точна представа как трябва да изглежда така наречената Дунавска монархия, която да обедини Австрия и Унгария в една нова, могъща сила. Предложи на Франц Йозеф два национални парламента — австрийски и унгарски, които да управляват под патронажа на императора-крал. Дали съпругът ми щеше да се съгласи с подобни радикални нововъведения?

Заровете бяха хвърлени по-рано от очакваното. След окончателното сключване на мирния договор с Прусия Франц Йозеф и без това бе решил да обнови коренно имперската администрация във Виена. На 30 октомври той назначи нов държавен министър на външните работи на империята — това обаче не беше австрийски аристократ, а саксонски барон.

Във Виена Фридрих Фердинанд фон Бойст^[10] се намираше в трудно положение, ала беше достатъчно умен, за да осъзнае предимствата на помирението с Унгария. Но и той не се числеше към мъжете, които признаваха, че една жена може да разбира от политика. В австрийската столица бях лишена от възможността да ходатайствам на Унгария, като изключим евентуалното ми влияние върху Франц Йозеф в личен план. Бях в неведение за решенията, които се вземаха в кабинета на императора, а когато го питах, той ми се присмиваше и ми напомняше за задълженията ми като императрица и съпруга.

Последното ми причиняваше все повече главоболия. Верният ми съюзник доктор Фишер беше в Мюнхен, а Франц Йозеф не пестеше недвусмислените си забележки, че вече нищо не пречело в императорското семейство да се появи ново дете.

— Изглеждаш просто ослепително, макар че това лято дори нямаше възможност да отидеш на курорт — радваше се съпругът ми.

— Въпреки това времената не са подходящи за раждане на деца, Франци — помъчих се да обясня нежеланието си аз. — Какво ще стане, ако възникнат неприятности с Унгария? Не мога да пътувам напред-назад и да играя ролята на твой дипломат, ако съм бременна.

— Този въпрос скоро ще се изясни, Сиси, обещавам ти.

Не смеех да повярвам на това уверение, но използвах свободното време, което имах в изобилие, за да усъвършенствам унгарския и да разширя познанията си за страната и хората. За целта Андраши ми бе препоръчал един свой приятел. Макс Фалк беше журналист, но работеше във Виена като помощник в Спестовната каса и се оказа извънредно симпатичен и образован човек. Скоро започнахме да се отклоняваме от обичайните уроци и непринудено да разговаряме на унгарски за история, литература и поезия.

Фалк не се поколеба да ме запознае с някои от забранените унгарски съчинения и статии, разпространявани нелегално във Виена. Ако нашият министър на полицията можеше да хвърли поглед на това четиво, сигурно щеше да получи удар. Фалк беше от онези умни интелектуалци, които са трън в очите на повечето управници. Той застъпваше необичайни теории и умееше да обяснява разбираемо и най-сложните обстоятелства. Искаше ми се Франц Йозеф да се вслушва повече в такива хора, вместо в своите закостенели и консервативни министри.

За моя огромна радост ноември 1866 година най-после донесе желаното обединение: Австро-Унгария щеше да формира двойна монархия, управлявана по наследственост от императорско-кралската династия Хабсбург. Всяка страна се сдоби с народен парламент, а администрацията във Виена представляваше външнополитическите, военните и финансовите интереси на двете нации. Коронацията бе насрочена за юни следващата година.

— Те настояват и ти да бъдеш коронясана заедно с мен, Сиси — доволно съобщи Франц Йозеф. — Такова нещо не се е случвало досега. Обикновено кралицата се коронясва няколко дни след краля.

— Това е особено висока чест за Ваше Императорско Височество — така Ида допълни по-късно информацията, която Франц Йозеф не ми беше предал или пък не му беше известна. — Унгария Ви дължи толкова много, че иска да Ви се отплати, като Ви короняса заедно с императора.

Непосредствено след това започна планирането на важното събитие, а аз предпазливо изложих пред Франц Йозеф проект, който по ред причини ми бе легнал на сърцето още от август предишната година. Никога нямаше да ми се удаде по-подходящ случай.

— Сега вече наистина имаме нужда от жилище в Унгария, Франци. Кралската крепост „Офен“ е един ветрилник, макар и достолепен. Човек зъзне и зиме, и лете, липсват й най-елементарните удобства.

— Ако пак ще ми говориш за „Гьодьольо“, Сиси… — на Франц Йозеф не му бяха допаднали хвалебствията, които му бях изпратила още в първото си възторжено писмо от Унгария.

Сякаш инстинктивно усещаше, че любовта ми към „Гьодьольо“ крие чувства, които нямат нищо общо с него. А всъщност красивият провинциален дворец с просторните конюшни щеше да ми хареса и без свързаните с него спомени. Построен със замах сред негъсти гори, той е бил притежание на едно-единствено семейство още от времето на Мария Терезия. Последният княз Грасалкович починал през 1841 година, без да остави наследници. Разправяха, че бил луд по конете и дори издигнал специален паметник на любимия си бял жребец. Харесвах тази история, както харесвах и рохката песъчлива почва около двореца, така подходяща за галопиране.

Но още тогава, през август, Франц Йозеф не поиска и да чуе за придобиване на „Гьодьольо“. И държавната хазна, и личната каса на императора бяха опустошени от огромните репарации, наложени ни от мира с Прусия.

— Разбира се, че говоря за „Гьодьольо“ — троснах се аз сега, макар да предусещах как ще завърши този разговор. — Знаеш, че го желая повече от всичко.

— Аз пък не знам с какво да го платя, Сиси — нетърпеливо отвърна императорът. — Вече намалих конюшните и заповядах повсеместни икономии. Как биха ми имали доверие моите поданици, ако в същия момент купя замък в Унгария! Какво ще си помислят за мен виенчани? Че съм прахосник?

Предпочитах да не ми се напомня за продажбата на конете. Много се засегнах, задето императорът прибягваше към толкова отчаяни мерки. Нима не знаеше какво значеха тези животни за мен? Нямаше ли предостатъчно бижута, произведения на изкуството и други ценности, които можеше да обърне в пари вместо тях? Мъртви предмети, които не дишаха и не можеха да бъдат обичани?

Вероятно ерцхерцогинята бе предложила да започне икономиите именно от конюшните. Открай време тя гледаше с лошо око на любовта ми към конете и на продължителната ми езда. Мисълта за майката на императора не се отрази благотворно на дипломатическите ми умения.

— Не можеш ли поне веднъж да видиш нещата в тяхната цялост? — упрекнах го аз. — Трябва да вземаш предвид и това, което унгарците мислят за нас. Те са горд народ и искат император, а не скръндза.

— Не си справедлива, Сиси. Бог ми е свидетел, че си имам други грижи, освен някакъв унгарски замък. Чу ли вече колко зле вървят нещата в Мексико? Положението не е толкова розово, както го представя Макс в писмата си до мама, тамошните бунтовници придобиват все повече власт и влияние. Шарлота е пристигнала в Париж. Възнамерява да помоли Наполеон да изпрати войници в подкрепа на Макс. Надявам се да не дойде и при нас, ние наистина си имаме предостатъчно проблеми.

— Това можеше да се очаква. Ти предупреди и двамата да не се впускат в тази авантюра — ядно напомних аз. Франц Йозеф владееше виртуозно изкуството да сменя темата, когато казаното от мен не му изнасяше. — Да се оправят сами с цялата бъркотия.

— Не бива да говориш така, все пак Шарлота е член на семейството. Ако ни помоли, трябва да намерим начин да й помогнем.

— И аз съм член на семейството, ако си забравил. И аз те моля за нещо. А ти търсиш ли начин да ми помогнеш?

Франц Йозеф присви очи, стисна устни и придоби онова опърничаво изражение, което ми показваше, че съм отишла твърде далеч.

Съжалявах, но същевременно се ядосвах ужасно на дебелоглавието и ината му. Избягвах споровете, а също и следващите официални изяви. С облекчение, но и малко гузно признах пред себе си, че така поне временно бе замразен и въпросът за брачната ни интимност. И без това в момента не бих понесла опитите му за сближаване.

С всяка изминала година зимата във Виена влияеше все по-зле на здравословното ми състояние. Мъглата, която се издигаше над Дунава и обгръщаше града в сиво було, притискаше като похлупак пушека от комините и превръщаше коридорите на „Хофбург“ в леденостудени, ветровити тунели. Тя тегнеше като олово върху белите ми дробове и заедно с потиснатото настроение в двореца изцеждаше изцяло силите ми.

Войната бе нанесла болезнени рани на много семейства, но и щастливците, които не носеха траур, нямаха особени причини за веселие. Всеки — от камериерката до главната придворна дама — имаше какво да оплаква.

След разправията ми с Франц Йозеф трескавите дни от изминалите месеци, които запълвах с безброй аудиенции, разговори, заминавания и пристигания, с писане и отговаряне на писма в Унгария и във Виена, отново отстъпиха място на парализиращото еднообразие на дворцовия живот. Повече от всякога ми беше трудно да се вписвам в помпозния и безсмислен протокол.

Постигнала бях толкова много за Унгария и за императора — с какво право ме тикаха пак в глуха линия? Нима не бях доказала многократно, че съм способна и на нещо друго, освен да раждам деца и да изглеждам добре? Разочарованието ме обладаваше все повече и повече; опитвах да се разсейвам, като все по-усърдно се грижех за здравето, фигурата и външния си вид.

Още по-продължителна езда, още повече гимнастика, още по-рафинирани кремове и маски, още по-оскъдно хранене.

Докато бях най-красивата императрица в Европа, Франц Йозеф щеше рано или късно отново да се съобразява с мен.

Докато вестниците публикуваха снимките ми, докато художниците рисуваха портретите ми, докато половин Европа се занимаваше с въпроса дали френската императрица Евгения^[11] можела да стъпи на малкото пръстче на австрийската императрица, щях да бъда сигурна, че няма да потъна в забвение. Нито във Виена, нито в Буда и Пеща.