Габриеле Мари Кристен
Императрица Сиси (2) (Една мечта за любов)

Хотел „Бо Риваж“, Женева
9 септември 1898 година

Как тиха е нощта! Светът е затаил дъх, луната чертае орбитата си върху черния небосвод и превръща ширналото се пред мен езеро в сребърно блюдо. Колко ли е часът? Не ще и дума, полунощ отдавна е отминала. Градът спи. Ще ми се и аз да можех да заспя. Да потъна в дълбок, здрав сън, без глупави съновидения и без страх от събуждането.

Научих се да изпитвам боязън от новите дни. Всяка заран неизменно ми носи задължения, безпокойства, болки, страхове и притеснения. Колко далеч остана времето, когато изгряващото слънце ми обещаваше надежда, красота, радост, щастие. И тогава се намирах край езеро. Вероятно затова харесвам гледката на необятната, тайнствено блещукаща вода. Прилича ми на топла наметка, която ме обгръща и закриля. На призрачен приятел, в чиито обятия намирам покой…

Всяко дихание ми коства безкрайно усилие, въпреки че топлият въздух на септемврийската нощ все още има вкус на лято. Нима единствена аз предусещам есен? Идеща буря, която изтръгва листата на дърветата и ги подгонва, докато паднат на земята, уморени от лудешкия хоровод, и загинат?

Кога ли ще настъпи краят и на моя хоровод? Кога ли умореното ми сърце ще почива в мир и спокойствие? Толкова изстрада, че вече ме боли дори при отмерването на всеки нов час. А винаги е искало само едно: да обича и да бъде обичано.

Това сърце мечтаеше за любов още когато нищо неподозиращата баварска принцеса съзерцаваше през прозореца си Щарнбергското езеро, простиращо се чак до планините. Невинното девойче, обитаващо своя рай „Поси“ — имението „Посенхофен“, се увличаше по любовни книги и романтични стихотворения. Във фантазиите си, досущ като техните героини, рискуваше и печелеше в името на любовта. Любов, която минава през много изпитания и всичко прощава. За която е без значение дали си глупав, или умен, прибран или разхвърлян, весел или тъжен, дали произхождаш от висшето, или от низшето общество.

Невинната принцеса се превърна в императрица и на моменти й се струваше, че е открила чудото — рамото, обещаващо опора и убежище, каквито навремето малкото момиче намираше у баща си. Душевната топлота, идваща само и единствено от личността, а не от короната и ранга. Но нищо не беше вечно. Всичко свършваше с раздяла, скръб и ледено отчуждение. Толкова много страдание и самота, че днес копнея единствено за покой.

Сърцето ми остаря и се умори, както остаряха и се умориха лицето и тялото ми. Сломено от раздели, смазано от разочарования и натежало от мъка. Направо не е за вярване, че някога е било младо и силно. Някога, когато погледът на едни незабравими тъмнокафяви очи го изтръгна от невинния му детски сън…