Габриеле Мари Кристен
Императрица Сиси (18) (Една мечта за любов)

Пролетта на 1883 — Коледа 1886 година
„В крайна сметка какво е лудостта?“

— Що за приумица, часове по фехтовка! Да не смяташ да се дуелираш с придворните си дами? — щом пускаше иронични забележки, Франц Йозеф явно бе ядосан не на шега. И това — задето тренирах фехтовка?

— А какво да правя? — подразних се аз. — Докторът казва да не съм яздела много. Изляза ли на разходка из града, хората ме следват по петите. В „Пратера“ ме преследва твоята тайна полиция, и изобщо, кого засяга, че се уча да боравя с рапирата? Това е един рицарски, красив спорт. Той ми замества ездата, която болезнено ми липсва.

— Ах, Сиси… — все по-често чувах тези въздишки от Франц Йозеф. — Защо винаги преувеличаваш така ужасно всичко? Защо не можеш да бъдеш като всички останали?

— Като онази Метерних, например? — ухапах го аз; отлично знаех, че съпругът ми намира княгинята за очарователна.

— Защо не? — отвърна на всичко отгоре той. — Тя е кадърна жена. Дарителският й фонд за новия Червен кръст и за нуждаещите се виенчани е отлично начинание.

— Разбира се — кимнах иронично аз. — Освен това се старае всеки да узнае колко е благородна и добра. И колкото може повече вестникари да пишат за нея. Не смяташ ли, че прави всичко с единствената цел да се самоизтъква? Когато подкрепям някого, не желая шумотевица. Правя го тихо, както подобава.

— Виенчани ще престанат да те познават, ако правиш всичко тихо.

Това беше един от онези досадни спорове, които възникваха от нищото и при които императорът се възползваше от възможността да каже всичко наведнъж. В последно време те водеха до неизменен резултат: до желанието ми да се махна. С оглед на здравето ми реших да замина на курорт в Баден-Баден и взех Валерия със себе си.

Там ни застигна новината за бременността на Стефания. Рудолф си беше направил труда да ми пише лично.

— Не си го представям като баща — засмя се Валерия, когато научи.

Добрата вест бе увенчана на 3 септември с раждането на малко момиченце, което бе кръстено Елизабет. Както винаги, бяха очаквали престолонаследник; когато отидох в „Лаксенбург“, за да посетя новата си внучка, заварих Стефания потънала в сълзи.

— Няма да го понеса още веднъж — хлипаше тя, защото раждането било тежко и лекарите се опасявали за живота на майката и детето.

Не казах нищо. Би било жестоко точно в този момент да й разкрия истината, че е била омъжена само за тази работа. Предпочетох да си държа устата затворена, вместо да излъжа. Мразех лъжите.

Стефания схвана погрешно мълчанието ми — възприе го като неодобрение, така че отношенията ни охладняха още повече. Не се опитах да променя това положение, отдавна бях свикнала да тълкуват превратно мотивите ми.

С течение на времето откривах удивително душевно родство с моя братовчед, баварския крал, когото също всички критикуваха. Дълги години го избягвах, след като наруши думата си да се ожени за София. При последните ми посещения в Мюнхен и край Щарнбергското езеро обаче отношенията ни се подобриха. Споделях страстната му любов към музиката, поезията и класическия идеал за красота, както и желанието му за пълно усамотение.

Ала императрицата нямаше право на усамотение. Знаех само една възможност поне отчасти да държа под контрол растящото си безпокойство: когато ми станеше твърде зле, трябваше да се движа, фехтовка, гимнастика, ходене.

По време на пътуванията ми правех все по-дълги и по-изтощителни излети. Понякога ходех по пет-шест часа без прекъсване. Лятно време дори отсечката от Мюнхен до Фелдафинг не ми създаваше затруднения. Проблеми имаха само моите придружителки, които ужасно се задъхваха. Милата ми Ида, която се бе позакръглила и я домързяваше, изобщо не идваше, а и Мария Фестетикс капитулира.

Ща не ща, принудих се да държа на разположение покрити носилки и карети за моите дами, докато самата аз пердашех напред в солидни обувки и с бодро темпо. Все едно дали грееше жарко слънце или валеше дъжд. Тъмносиният ми чадър ме пазеше и в двата случая.

С настъпването на студения сезон изчезна кратката еуфория от лятото и есента, които ме бяха дарили с горе-долу добро здраве. Ставите отново ме заболяха и през март диагнозата на доктор Видерхофер — „ревматични оплаквания“ — ме отведе на бани в Баден-Баден. Тамошните лекари искаха направо да ме вържат за инвалидния стол и да ме хранят насила. Не бих понесла нито едното, нито другото. Когато прекарвах дните си в покой, както настояваха, болките бяха по-слаби, но скоро така се изнервях, че предпочитах да стисна зъби и да се движа.

Ако не исках да се побъркам, просто трябваше да тичам, да се фехтувам, дори да яздя. Щом научих за новия метод на лечение на моите оплаквания, прилаган от един лекар в Амстердам, незабавно потеглих натам с придружителките си.

Лечението с масажи на доктор Мецгер беше чисто изтезание, а самият лекар — твърде неприятна личност.

— Ако продължавате да подлагате тялото си на такива мъчения, след две години ще сте стара и сбръчкана — мрачно пророкува той, обаче процедурите му бяха тежки, но пък успешни.

Една среща в Амстердам за кратко извади клетото ми сърце от самоналожената му изолация. В първия момент изобщо не познах бледия пациент, който стоеше в хотелското фоайе и се взираше в мен като в призрак. Изпосталял, прегърбен, с превръзка на ръката, светлата му кожа — обсипана с ярки лунички. Само косата и мустаците пламтяха в познатия несломим червен цвят. Бей Мидълтън!

В първия миг и двамата нямахме думи. Колко бе остарял! Мили Боже, дали и той си мислеше същото за мен? Дали не съзрях в очите му намек за състрадание? За съжаление? Първоначалната радост отстъпи място на смущение и свян. В главата ми отекваха думите на доктор Мецгер за старостта и бръчките, прииска ми се да се скрия зад ветрилото си. Спонтанната радост бе изместена от неудобство.

Останалото бяха любезности. Разходка, вечеря, тъжна действителност. Споделяне на историята на заболяванията ни. Той страдаше от последиците от поредното падане по време на конни състезания. През 1882 година най-после се оженил за Шарлота. Бил доволен.

Възхитителната кралица на хайката и нейният напет капитан бяха изчезнали в мъглите на миналото. В моите спомени те още прескачаха ирландските валове и летяха право към небето. Как им завиждах…

Нима нямаше да е по-добре да се запомним един друг като красиви и невредими, недокоснати от времето? На върха на физическата си дееспособност и в нежната хармония на сърцата?

Повече не се срещнахме. Години по-късно, през 1892 година, капитан Мидълтън падна за последен път от коня и умря на хиподрума.

* * *

— Защо не може да останем, мамо? Защо трябва да продължаваме? Какво търсим по всичките тези пътувания?

В първия момент смятах да не отговарям, но после погледнах моята единствена и реших, че не е редно да си замълча. Тя беше вече на петнайсет и имаше право да получи обяснение.

— Не смяташ ли, че човек обиква най-силно някое място, когато знае, че трябва да го напусне?

Дъщеря ми се навъси и обмисли съвестно думите ми, преди да стигне до заключение.

— Аз пък бих обикнала място, което не се налага да напускам — наведе се над рамото ми и погледна листа, на който пишех. — Стихотворение? Вие пишете стихотворения? Колко хубаво!

Преди да я спра, тя зачете последния стих:

Че имам аз криле, ти даже не разбра.

Дареният с криле копнее за простори.

В кафез, макар и златен,

ти не ще затвориш родения за свобода!

Неподправената похвала на моята единствена ме направи щастлива. Досега бях пазила в тайна лиричните си пориви. Но сега, зарадвана от възхищението на Валерия, отложих заминаването ни от Бад Ишъл и смело се заех със собствената си интерпретация на „Сън в лятна нощ“. Чувствах Шекспировата Кралица на елфите безкрайно близка и изпитвах удоволствие от работата върху текста, който се опитвах да нагодя към виенските нрави, а от време на време прочитах на дъщеря ми нещичко от тази божествена комедия.

През есента се срещнах в „Офен“ с румънската кралица, родена принцеса фон Вид^[1], която бе предизвикала голям фурор под артистичния псевдоним Кармен Силва, и в нейно лице открих интелигентна приятелка и съмишленичка. Посестрима в поезията, тя насърчаваше усилията ми и за моя радост вземаше насериозно скромните ми опити в стихоплетството.

За мен това беше ново, невероятно преживяване. Кармен Силва ми служеше за пример, ала отказах да публикувам стиховете си:

— След смъртта ми светът може да узнае какво съм писала. Но не и преди това.

Само в стиховете си дръзвах да изразя истинските си чувства, а познавачите на двора несъмнено биха разпознали в някои описания императора и други персонажи. Въпреки всички различия, въпреки пропастта между начина ни на мислене и на живот, аз не възнамерявах да обиждам Франц Йозеф. Той не беше виновен, че имахме толкова малко допирни точки и че ужасно се отегчавах от трезвия му бюрократичен маниер.

Всяко друго поведение би наскърбило и Валерия. Тя обичаше баща си. С него говореше само на немски, докато с мен разговаряше на унгарски. В последно време дъщеря ми предпочиташе да бъде във Виена, отколкото в „Гьодьольо“ или на пътешествия. Не биваше да я отделям от баща й повече от необходимото. Нейната ведрост, нейните симпатии бяха неприкосновени за мен. Никой нямаше да я нарани, щях да бдя като орлица над нея, докато имаше в мен искрица живот.

Валерия беше постоянната ос, около която се въртяха всичките ми пътувания и начинания. Винаги се връщах при нея. Все едно дали идвах от лечение в Амстердам или се срещахме в Хайделберг. Дали двете гостувахме на семейството ми в Бавария или предприемахме дълги излети в Бад Ишъл — моето момиче не знаеше умора. Само Валерия беше в състояние да се шегува след петчасов изтощителен преход.

Колкото повече порастваше, толкова повече заприличваше на сестра си Гизела. Странно, но през тези години сходството между двете млади жени ставаше все по-голямо. Бракът се отразяваше добре на Гизела, тя избираше грижливо дрехите си и въпреки ражданията имаше тънка талия. Освен това не беше толкова намусена както на младини.

Валерия обичаше голямата си сестра без предразсъдъци. Тя разцъфтяваше при гостуванията й и забравяше сковаващата плахост, от която страдаше при контакт с непознати. Гордеех се с чаровната си дъщеря и колкото по-голяма и по-грациозна ставаше тя, толкова повече се тревожех за нея.

— Не се страхувайте за мен, мамо — с удивителна прозорливост за страховете ми ме успокои тя, когато се установихме отново в „Хофбург“ след посещението на румънската кралица. — По-добре внимавайте някои хора да не Ви използват за собствените си цели.

Досещах се за какво намеква. По зла ирония на съдбата Валерия бе започнала не само да отхвърля всичко унгарско, но на първо място онзи мъж, комуто всъщност дължеше живота си, без да знае това. Бях забелязала какви погледи хвърляше на граф Андраши, когато той седеше на масата до мен при посещението на Кармен Силва в „Офен“. Не го харесваше, направо го мразеше, и каквото и да опитвах, тя не отстъпваше на йота от мнението си. Беше забелязала, че той, както обикновено, ме обсипва с безброй съвети и леко завоалирани напътствия.

— Знам как да се пазя от използвачи, миличко — гальовно я успокоих аз. — Но ако намекваш за унгарските ми приятели, нямай грижа за тях. Мъжете като граф Андраши са сред моите най-верни слуги.

— Нито са истински приятели, нито са добри слуги, щом като по тяхна вина Ви разбират погрешно във Виена и Ви обвиняват за неща, които изобщо не са Ваше дело, майко — неочаквано се вкопчи в мнението си тя.

Порастваше с гигантски крачки, а на мен не ми харесваше да наблюдавам това. Опитах се да сменя темата.

— Дай да те погледна… Кой те посъветва да облечеш тази рокля за „Бургтеатър“?

Валерия беше в рокля от шумолящ, нежнорозов атлаз, предназначена за доста по-зрели девойки. Полата й беше умело надиплена, а през тънката като паяжина дантелена гарнитура на деколтето, макар тя да стигаше до брадичката, прозираше късче млада, гладка кожа. Дрехата подчертаваше перфектно предимствата й и това правеше впечатление, защото обикновено се обличаше по-скоро по детински.

— Хубава е, нали? — с леко притеснение приглади талията си тя. — Мария каза да я облека тази вечер.

„Мария“ на Валерия беше графиня Лариш-Валерзее, за разлика от моята „Мария“, милата ми Фестетикс. Бях я превърнала във втората голяма сестра на моята единствена и досега смятах идеята си за добра. Днес обаче за първи път ме споходиха съмнения. Ако Франц Йозеф забележи колко чаровна и женствена е станала дъщеря му, незабавно ще задвижи въртележката на женитбите. Дъщерята на императора — узряла за брак, кой знае какво ще хрумне на него и на министрите му по темата. Имах достатъчно опит с тях, за да се опасявам от резултата.

— Прави те малко по-голяма, не знам дали ще се хареса на баща ти — промърморих с раздразнение аз. Ще трябва да поговоря с племенницата си.

— Ами че аз вече съм голяма, майко — през смях отвърна Валерия. — Но татко сигурно ще гледа само госпожа Шрат. Откакто я видя в ролята на Лорле в „Селото и градът“, е омагьосан от таланта й. Рудолф пък я намира за блудкава. Казва, че не била типичната виенска девойка.

— Разговаряла си с Рудолф? — учудих се аз. Виждах сина си изключително рядко и се изненадах, че Валерия не само се е срещала с него, но и са си приказвали за лични неща.

— Поздравих го, когато пристигнахме — най-невинно продължи тя. — А той бързаше, както обикновено. Знаеш ли, че Виенският университет му е присъдил титлата „почетен доктор“? И какво прави тази откачалка? Измъчва се, че е получил високата чест като престолонаследник, а не като учен. Понякога и той си усложнява живота като Вас, мамо.

— Какви са тези глупости? Животът ми се усложнява от обстоятелствата, а не по мое желание — протестирах срещу безмерната й наивност аз. — Да не смяташ, че го искам?

— Зависи кой как гледа на нещата — Валерия явно държеше последната дума да е нейна.

Изгледах я учудено, а мислите ми литнаха към Рудолф. Понякога ми се струваше, че нарочно избягваме да се срещаме, защото в противен случай бихме видели или казали неща, които можеха да не ни харесат. Обичта ни беше накърнена, но все още бе достатъчно дълбока и искрена, така че никой не би могъл да я разруши напълно. Ето защо и двамата избягвахме всякакви спорове и намеси.

Всички знаеха, че бракът му със Стефания е пълен провал. Свързваше ги единствено малката „Ержи“, както нежно наричаха дъщеря му по унгарски маниер, защото Рудолф, за разлика от Валерия, обичаше като мен тази страна. Безспорно Ержи беше най-красивото ми внуче. Рудолф обичаше фанатично момиченцето, а Стефания не пропускаше случай да използва дъщеря му за натиск върху него. На всичко отгоре лекарите бяха установили, че повече не може да има деца. Раждането и последвалата операция бяха погребали завинаги надеждата за престолонаследник.

Всъщност това би бил идеалният аргумент за развод. За него обаче се изискваше не само съгласието на Стефания, но и разрешение от папата и одобрение от императора. Три неща, които Рудолф вероятно нямаше да получи никога.

Вечерта в „Бургтеатър“, която събра голяма част от императорското семейство за представлението на „Ръцете на феята“, затвърди мнението ми по въпроса.

Стефания, колкото празноглава, толкова и жадна за клюки, подобно на огромната част от императорския двор, бързо бе намерила приятели и съмишленици. Изминалите години и детето бяха променили вида й. Пред виенското общество тя се появяваше като натруфен паун, цялата в скъпоценности, рюшове и коприна. Явно се бе вживяла в ролята си на бъдеща императрица и никога не би склонила на развод.

Рудолф седеше благовъзпитано до нея, но погледът му почти никога не се спираше на лицето й. Очите му се стрелкаха към съседните ложи и към редовете в партера. Вечно в търсене на нова хубавка жертва, която, веднъж сразена, незабавно му омръзваше, той изглеждаше уморен и по-стар от годините си. Аурата му излъчваше меланхолия, безпокойство и недоволство.

Най-вероятно Франц Йозеф виждаше само идеално изпънатата униформена куртка и безупречната стойка на престолонаследника. Императорът държеше на правилната поза и на правилното поведение. Разводът вероятно беше най-доброто решение за Стефания и Рудолф, но той означаваше скандал, а скандалите обикновено бяха грозни и трудни за потулване. Франц Йозеф обаче предпочиташе всичко да е хубаво, простичко и хармонично.

Може би тъкмо затова толкова му хареса госпожа Шрат, която след подмятането на Валерия наблюдавах с особен интерес. Ролята й не позволяваше да се разбере дали наистина има талант. Може би просто играеше себе си. Свежо русокосо момиче, широко отворило сините си очи — заприлича ми малко на праскова. Златиста, сочна, апетитна, да ти се прииска да я захапеш. Доколкото виждах, съпругът ми изпитваше точно такова желание.

Той я гледаше в устата като омагьосан и за разлика от децата ни аз разбирах защо. Госпожа Шрат беше от онзи сорт жени, които биха го направили щастлив. Мила, гальовна, безпроблемна, с ведър нрав и без следа от комплицирани настроения. Изглежда би изслушала съдържанието и на най-скучния документ със същото възхищение и удивление, с което в момента даряваше изпълнителя на главната роля. Жена, която търпеливо очаква съпруга си и със сигурност не би заключила вратата на спалнята под носа му.

В главата ми започна да се оформя странна идея; реших дискретно да събера сведения за тази дама. Та нали и аз самата имах в Бавария една мила и любезна снаха, бивша актриса, която бе пренебрегнала утвърдените представи за морал и нрав?

Избухналите аплодисменти ме изтръгнаха от мислите ми. Госпожа Шрат се поклони, като същевременно хвърли дяволит, заинтересован поглед към императорската ложа. Едва ли причината за това беше ледената физиономия на Рудолф, а младият Франц Салватор, ерцхерцог от Тосканския клон на династията, беше изцяло погълнат от обожанието си към моята Валерия. Не, усмивката явно бе адресирана за императора. Колко интересно.

* * *

— Барон Нопча, моля, подгответе всичко необходимо за пътуване по море до Гърция. Искам да разгледам разкопките в Микена и Троя. Освен това имам нужда от екскурзовод, който да е вещ в археологията и да познава добре Гърция. Ще ви бъда благодарна, ако се заемете час по-скоро.

Главният ми управител реагира безупречно и невъзмутимо на решението, което бях взела само преди минути. Напоследък четях усилено Омир, а информациите за разкопките в Троя бяха събудили желанието ми да видя тези места със собствените си очи.

Но морето също ме привличаше с магическа сила. На море винаги се чувствах добре. С вълнение усещах обещанието, че отвъд хоризонта ще намеря спокойствието и щастието, подир които тичах все по-припряно, и това ме даряваше със скъпоценни моменти, в които намирах себе си и поемах въздух на борда на императорската яхта. Вече можех да бъда щастлива само когато бях напълно сама, когато намирах убежище в мислите си и се потапях в спомените.

Постоянно превъртах малкото на брой нежни фрагменти от моя живот. Украсявах ги, обличах ги в рими, отново ги изживявах и дори променях. Едно невинно удоволствие, на което обкръжението ми обаче гледаше със загриженост. Те не знаеха къде съм, когато се унеса в мечти, и може би смятаха, че съм поела по пътя на баварския ми братовчед, за когото до Виена достигаха тревожни слухове.

Упрекваха го, че прахосва огромни суми за строежа на замъци, в които живее сам-самичък. Критикуваха желанието му за уединение, за възвишено спокойствие и тихо убежище, ала аз го разбирах. Понякога и аз мечтаех за замък, за дом, който да принадлежи единствено на мен и да е построен според собствените ми представи.

Нима изневерявах на „Гьодьольо“? Да, в известен смисъл — замъкът беше загубил способността си да ме утешава. Откакто не можех да яздя, понеже ме боляха не само краката, но и главата, „Гьодьольо“ само ми напомняше, че животът ми изтича. Той си отиваше, както си бе отишла красотата ми. Огледалото показваше, че очите ми — големи и питащи, гледат от лице, което с всяка изминала година се сдобива с все повече и повече бръчки.

Само да не задълбавам в мисли, да не си блъскам ума. По-добре да пътешествам, да чета, да уча, да разглеждам. Да откривам всички онези неща, за които копнеех като малко момиче, когато баща ми тръгваше на път и оставяше у дома нас, децата. Виена почти не ме виждаше, при всяка възможност избягвах официалните мероприятия. Но и най-хубавото пътешествие имаше един решаващ недостатък — в един момент свършваше.

След като седмици наред плава в Егейско и Средиземно море и ме отведе през Корфу до Дарданелите, яхтата „Мирамар“ отново пусна котва в пристанището под замъка, който носеше нейното име. Санторини, Итака, Троя, Александрия и всички останали места потънаха в забвение. Не ми оставаше нищо, освен да благодаря на барон Фон Варсберг за компетентното развеждане и с натежало сърце да се завърна в империята на моя съпруг.

Франц Йозеф се зарадва, но моментално се върна на писалището си. В Сърбия и България назряваха народни въстания, това беше по-важно от моето присъствие.

С ужасното ноемврийско време се върнаха и болките в краката ми. В някои дни не бях в състояние да стана от леглото, камо ли да ходя или да правя гимнастика. Нещата не се подобриха до Коледните празници в „Гьодьольо“, а почти празните конюшни с няколко коне за файтони в тях ме потискаха още повече.

Само портретите в моя ездачески параклис напомняха за гордия Домино и неговите спортни събратя. Седях там, съзерцавах картините и имах чувството, че съм сред приятели. Нима те не ми бяха по-верни от повечето човеци?

— Грехота е да говорите така, майко — кореше ме енергичната Валерия, когато споделях тези мисли. Не желаеше и да чуе колко мъчителен е за мен животът и как бих искала да му сложа край.

— Не сте толкова болна, мила майко — спокойно ме убеждаваше тя. — Трябва просто да се щадите мъничко, тогава ще живеете още дълго и щастливо.

По младежки наивна и необременена, тя не проумяваше, че повече от всичко останало ме плаши именно това „дълго“.

Франц Йозеф също се надсмиваше на мрачните ми настроения и намираше за абсурдни приказките ми за смъртта.

— Ще отидеш право в ада — подсмихваше се на шегата си той.

Извърнах очи. Трябваше ли да му кажа, че не се страхувам от ада? Той не можеше да ми готви нито по-силни болки, нито по-голяма самота. Бях на четирийсет и девет години, убедена, че отдавна съм пребродила дълбините на отчаянието. Не подозирах колко жестоко се лъжех.

* * *

Хилядите восъчни свещи потапяха виенския „Хофбург“ в единствена по рода си мека светлина. Макар електричеството да бе въведено и тук, тази вечер ярките нови светлини не бяха запалени. Тази приказка бе създадена по заповед на императора, защото аз се бях възпротивила остро да открия дворцовия бал на изкуствена светлина, която безмилостно разголваше всяка бръчка и всеки признак за умора. Електрическото осветление би погребало мита за красивата императрица и би разкрило пред света колко съм остаряла.

Вместо това сега крачех до Франц Йозеф, обгърната от меката, златиста светлина на свещите. Около нас се скланяха глави, скъпи рокли шумоляха при задължителния реверанс. Висшата аристокрация на Дунавската монархия демонстрираше почитта си към своята императорска двойка.

Франц Йозеф беше в бяло-червената си фелдмаршалска униформа, аз пък бях избрала рокля от люлякова коприна с шлейф. На шията ми блестяха моите любими перли; Фани беше вплела диамантени звезди и рубини в тежката ми коса, в която за щастие още нямаше бели косми. Освен това опитните й ръце на театрална магьосница бяха положили върху кожата ми тънък слой пудра, създаваща илюзията за вечна младост. Не спирах да се усмихвам, възхитена от този фокус.

А той, изглежда, наистина въздействаше на гостите на бала — сякаш времето бе спряло. Долавях мърморене и шепот. Би трябвало да се радвам на възхищението им, ала вместо това бях обзета от странното предчувствие, че след толкова великолепие и съвършенство няма вече път нагоре. Оставаше само неудържимото спускане надолу.

Пред балдахина, под който заехме местата си с императора, се простираше големият лъскав дансинг. Свещите отсега правеха топлината непоносима, слепоочията ми пулсираха. Насилих се да запазя усмивката си, когато прозвуча първият такт на валса.

Валерия беше сред танцовите двойки. Млада и свежа като пъпка принцеса в бяла коприна, с росни цветя в косите, която се извръщаше към своя кавалер с особен блясък в очите. Отново Франц Салватор. Напоследък той се въртеше все около нея. Франц Йозеф също го бе забелязал, защото наблюдаваше двамата, видимо смръщил чело. Това, което се очертаваше, никак не му харесваше.

Младият мъж беше син на тосканския ерцхерцог Карл Салватор и на съпругата му Мария Имакулата, принцеса на Бурбон и Сицилия. Открай време Виена гледаше с известна подозрителност на тосканската линия на Хабсбургската династия. Роднини — да, но нито особено влиятелни, нито особено значими. Имаше по-добри партии за най-малката дъщеря на императора.

Но дали Франц Салватор изобщо беше кандидат за ръката на Валерия? Какво се криеше зад плахата усмивка на моята единствена? И какво щеше да стане с мен, след като това дете ме напуснеше?

Притиснах с ръка сърцето си, което изведнъж спря, преди да продължи да бие по-бързо и по-силно. Моята дълбока, необятна любов към Валерия беше единственият смисъл на живота ми. Какво щях да правя, ако тя се отвърнеше от мен?

— Не искам и да чувам за това — отсече Франц Йозеф, когато предпазливо засегнах темата. — Не е речено, че Валерия трябва да се омъжва сега. Когато му дойде времето, имам предвид кандидат, който ще й подхожда повече от тосканеца.

Мили Боже, само не и още един брак като този на Рудолф и Стефания! Помъчих се да овладея паниката и узнах, че искал за зет престолонаследника на Саксония. Синът на неговия приятел Алберт. Така и не разбрах какви други предимства има този момък.

— Валерия е твърде млада, за да се омъжва за когото и да било — сопнах се аз, а императорът се стресна от резкия ми тон. — По-добре да не предприемаш нищо и да не водиш необмислени преговори. Обещаваш ли?

— Нали знаеш, че правя всичко за теб, Сиси!

Това не можеше да му се отрече. След като години наред се бях оплаквала от ветровития, неуютен „Хофбург“ и от също толкова неуютния замък „Шьонбрун“, още през 1882 година Франц Йозеф бе наредил да се построи вила в района „Лайнц“, сред Виенската гора, която беше пред завършване. Постоянно одобрявах проекти и чертежи, правех предложения и изказвах желания. Въпреки това резултатът ме разочарова.

Беше се получил дворец, а не домът, за който копнеех. Лично бях избрала мотивите за стенописите, произведенията на изкуството и украсата, дори статуята на Хермес, която даде име на къщата. В съчетание с тежките, помпозни мебели, с позлатените резби, с гипсовите украси и мраморните имитации обаче те изглеждаха натруфени и бомбастични. Най-много все пак ми харесваше разкриващата се през прозорците гледка към ловните полета на императора. Тук, далече от града, съществуваше късче очарователна природа.

Но само докато грееше слънце. В дъждовни дни облаците тегнеха толкова печално над короните на дърветата, че дори високите прозорци не пропускаха достатъчно светлина сред мрачните стени. Франц Йозеф наистина бе имал добри намерения и само заради него прекарвах от време на време по няколко дни във вилата. Тя обаче не беше онова убежище, за което копнееха умореният ми дух и клетото ми сърце. Не ми даваше основание да бъда по-дълго и по-често във Виена. Подозирах, че това е бил най-важният мотив на императора, за да я построи.

Трябваше да се получи скромна и удобна къща. Не като замъците на моя баварски братовчед Лудвиг, които вбесяваха министрите му и изпразваха държавната хазна. Писмата на майка ми бяха пълни с вайкания и истории за краля, който предпочитал да поръчва на господин Вагнер да му композира опери, вместо да се занимава с политика. Мама би се разтревожила, ако знаеше колко добре разбирах братовчеда си.

Монархията, при която живеехме, беше обречена на гибел. Кое налагаше бедният трудов народ да обича своите императори и крале? Онези князе и министри, които управляваха народната бедност, а сами тънеха в разкош и не можеха да бъдат привлечени към отговорност от хората, принудени да търпят грешките им?

Безсмислената, куха форма триумфираше над съдържанието; страхувах се от края, към който се движехме неудържимо. Но понеже Франц Йозеф не държеше нито на мнението, нито на съветите ми, аз доверявах грижите си единствено на търпеливата хартия. През онези зими отпечатах стихотворенията си с помощта на моята племенница и на доверените ми придворни дами, за да останат за поколенията. Може би през следващия век щяха да се намерят умове, които да разберат мислите ми. И дори да оценят опитите ми да пиша като великия майстор Хайнрих Хайне.

Щом свърших тази работа, аз се заех със следващия проблем, който не бях изпускала от поглед през последните години: Катарина Шрат и Франц Йозеф. Междувременно императорът се беше срещал с красивата актриса по различни поводи и бе разговарял с нея, но не беше поел инициатива за нещо повече. Може би с възрастта ставаше плах? Може би вече не беше уверен в себе си?

Щом му липсваше кураж, за да покори Шрат, аз щях да му помогна дипломатично. Актрисата беше точно жената, която желаех за приятелка на императора. Нито амбициозна аристократка, нито лекомислена персона със съмнителен произход, а жена сърцата, практична и разумна. Можех да бъда сигурна, че никога не би участвала в злостни интриги по мой адрес, ако знае, че именно на мен дължи позицията си до императора.

Планът ми беше прост. Щях да подаря на Франц Йозеф портрет на удивителната актриса. Възложих го на художника Хайнрих Ангели, а после не беше проблем да организирам грижливо подготвената „случайна“ среща с дамата в ателието на майстора. Дори придружих Франц Йозеф, за да няма никакви основания за неудобство.

Госпожа Шрат имаше куп достойнства — притежаваше не само забележителен талант в общуването с мъжете, но и остър ум, затова се отнесе към императора с чистосърдечен респект и пълна непринуденост, която той особено ценеше. Тя го покори, преди да е осъзнал, че е покорен.

В нейно лице спечелих тактична съюзничка в грижите за благополучието на Франц Йозеф. По-късно я наричаха „приятелката на императрицата“ — може би леко пресилено, но не съвсем погрешно. Бях й благодарна за любезността, с която даряваше императора, защото тя ми даваше възможност за още по-голяма лична свобода. Не пропусках да й изпратя поздрави по императора и се погрижих Валерия също да приеме връзката с такт и благоприличие, макар че беше твърде млада, за да осмисли необходимостта.

Това обаче беше единственото радостно събитие през тази особено лоша година, която сложи начало на злините още през февруари с тежката болест на престолонаследника. Лекарите установиха заболяване на пикочния мехур и ревматизъм. Можех само да съжалявам, че синът ми е споходен от тази болест на толкова млади години. Тази беда ме съпровождаше отдавна, а положението ставаше все по-лошо.

Балнеосанаториумите и лекарските грижи ми носеха само кратко облекчение. После отново ме връхлитаха болки, които правеха обичайните ми движения невъзможни, и аз се поддавах на отчаяни мисли. Валерия се опитваше да ме разведри, доколкото можеше, но усилията й обикновено бяха напразни. През юни 1886 година получихме лоши новини от Париж, които ме потопиха в още по-дълбока меланхолия.

Внезапно бе починал съпругът на Матилда, граф Лудвиг фон Трани. Според официалната версия 48-годишният мъж бил отдавна болен, но тя трудно издържаше. Според мълвата се бил застрелял в пристъп на меланхолия. Семейството, естествено, се опитваше да прикрие цялата история — никой нямаше желание да скърби по някакъв съмнителен самоубиец.

Едва бях преодоляла този шок, и пристигна следващото фатално известие. Баварските министри принудили собствения си монарх да абдикира и го обявили за душевноболен. Когато получихме тази ужасна новина, двете с Валерия бяхме при майка ми.

— Отвели са го в замъка „Берг“ край Щарнбергското езеро, където е под наблюдението на психиатъра доктор Гуден — обясни херцогинята, кършейки ръце. — От все сърце съжалявам клетата му майка. Двама сина, и двамата свършват в усмирителна риза.

— Лудвиг не е луд. Ексцентричен — да, понякога странен и капризен, но не и умопобъркан — остро възразих аз. — Трябва да пиша на императора и да го помоля да се застъпи за Лудвиг. Какво си въобразяват тези хора?

Оказа се обаче, че е късно да помогна на братовчеда си. Следващата ужасяваща вест ме застигна в понеделника на Петдесетница, в хотела ми във Фелдафинг, където тъкмо закусвахме с Валерия. Гизела се отби лично, за да ни информира.

— Лудвиг е мъртъв. Доктор Гуден също. Намерили ги удавени в езерото.

В първия момент онемях от ужас. Валерия засипа сестра си с въпроси относно подробностите, аз пък имах едно-единствено желание — да остана сама. Затворих се в стаята си и се помъчих да проумея защо този толкова специален мъж е бил осъден на такъв грозен край. В крайна сметка Лудвиг не беше глупак. По-скоро — човек, който не разбира хората около себе си и времето, в което живее. Самоубийство или убийство?

Ами ако враговете му имаха право? Ако склонността към прекомерна душевна възбуда беше вроден семеен дефект на рода Вителсбах? Този копнеж по съвършенство, каквото нормалният живот не предвижда? А може би си беше чиста лудост да се опълчиш на света и да поставиш духа над плътта?

Обливаха ме ту студени, ту горещи вълни, докато клетият ми мозък се мъчеше да проумее случващото се с мен и с моето семейство. Какво престъпление бе извършил Лудвиг, за да заслужи подобен край? Нима стремежът към съвършенство е наказуем? Нима за него се полага смърт?

— Мамо! Мамо! За Бога, какво Ви е?

Валерия се бе навела над мен — чак сега забелязах, че лежа на пода. Как се бях озовала там? Какво се беше случило? Пребледнялото лице на малката ми дъщеря ме накара да се опомня. Със сетни сили се опитах да я успокоя.

— Коленичих да се помоля. Но главата ми се пръскаше от непонятните Божии съвети. Реши ли да те удари, Йехова е по-лош и от гръм.

— Ах, мамо…

— Това е нещастна година, единствена моя, истински нещастна година.

* * *

— Болен ли? Какво ще рече това?

Барон Нопча отбягваше погледа ми толкова явно, че тутакси ме обзеха подозрения. Той беше дългогодишен приятел с Дюла Андраши. Знаех, че двамата си пишеха и че много неща от живота ми му ставаха известни, без аз да узная. Всяка мисъл за това ме изпълваше с тъга. Но днес той споделяше по собствена инициатива подробности от тези писма и това не предвещаваше нищо добро.

Следващите му думи потвърдиха предчувствието ми.

— Лекарите му, казали, че има рак. Злокачествен тумор, който се уголемява, нищо не може да се направи.

Книгата със стиховете на Хайне се изплъзна от безжизнените ми пръсти и тупна на пода, но аз не й обърнах внимание. Докоснах слепоочията си, цялата треперех.

— Уголемява се? — ужасих се аз. — Искате да кажете, че ще умре?

— В най-скоро време — кимна баронът. Дълбоките бразди по челото му показваха колко го измъчваше този факт. — Медицината не познава средство, с което да му помогне. Но той го понася храбро…

— И защо го научавам едва сега? — прошепнах, а мислено добавих: „Нима той все още ме изключва от живота си? Няма ли да ми позволи поне в този момент да участвам в него?“

— Графът не иска да безпокои Ваше Величество — отвърна моят управител. — Знае, че в противен случай ще се тревожите за него. Вероятно дори ще ми се сърди, задето Ви казах. Не му е приятно да привлича внимание.

— Да ме безпокои… Той ще… — притиснах с длан устата си. Не, не биваше да говоря каквото си искам. Не биваше и да се втурна към него. Да държа ръката му, да бъда до него, да го гледам, да го докосвам… На императрицата бе забранено всичко това. Той имаше съпруга, деца, семейство, приятели. Те щяха да бъдат около него, а не жената, която бе направил кралица на Унгария.

Заболя ме. Толкова жестоко ме заболя, че едва успях да дам знак на барона да ме остави сама. Не исках да види как плача. Плача за миналото, за една любов… Плача за царицата на амазонките и за нейния напет маджарин, чиито пътища някога се бяха пресекли.

Минали работи.

Единствено движението обуздаваше донякъде мъката ми. Непрестанното движение напред, в бързи влакове и карети, на екскурзии, обзорни обиколки и експедиции. Занимание не само за тялото, но и за духа, за да не потъне в мрачните дълбини на безумието, от което все повече се страхувах. Започнах да уча гръцки. Да четеш Омир в оригинал — нима това не е цел, заради която си заслужава да живееш?

— Твърде много се товарите, Ваше Величество — предупреждаваше ме доктор Видерхофер, но аз не обръщах внимание на думите му. Ако не се товарех, дните ми щяха да са още по-лоши. Колкото повече неща имах да върша, толкова по-малко време ми оставаше да мисля. И така — нови пътешествия, нови цели.

Вестта за смъртоносния апоплектичен удар на баща ми ме намери в Корфу, където обсъждах с консула Варсберг плановете за къща на острова. Трябваше да убедя Франц Йозеф, когато се видим в началото на декември в Мирамар. Императорът бе решил да прекара четирийсетата годишнина от възкачването си на престола не във Виена, а да ме пресрещне на връщане от пътуването ми.

Той поклати глава на идеята ми, както и на малката синя котва, която в пристъп на безразсъдство си бях татуирала на рамото.

— Наистина ли искаш да построиш къща толкова далече от Виена и от мен? — примирено измърмори той.

— Но тя е и за теб — заумилквах се аз, за да получа одобрението му. — Можем двамата да ходим там. Открай време Корфу ти харесва. Варсберг е начертал прекрасни планове. Представям си я в помпейски стил и ще я нарека „Ахилион“, на моя любим герой от „Илиадата“. Ахил ми оживя на сърцето, докато четях Омир. С твое позволение ще изпратя Варсберг в Неапол, има там един талантлив архитект, който ще построи къщата.

— Ще бъда доволен, ако това те радва и те задържа на едно място — отстъпи в крайна сметка Франц Йозеф. — Не е здравословно да хвърчиш постоянно насам-натам. Накрая във Виена няма да се върне нищичко от теб, защото си се съсипала от това трескаво сноване или си се самоунищожила от пътуване.

Рядко се случваше съпругът ми да протестира така невъздържано, задето бях започнала да прекарвам на път по-голямата част от годината. Но все още можех да го омилостивя с усмивка и леко докосване.

— Не се бой, обещавам ти, че винаги ще се връщам при теб цяла-целеничка, Франци!

— Моля се Богу да удържиш на обещанието си, Сиси! — необичайно сериозно отвърна той.

Това не беше единственият случай, в който му се наложи да отстъпи. Валерия също беше дошла, за да изтръгне с ласкателства едно специално разрешение от баща си. След като най-хрисимо и благовъзпитано бе огледала евентуалните кандидати за женитба, подбрани от императора — Фридрих Август, престолонаследника на Саксония, както и принц Мигел от Браганса и принц Алфонс Баварски, тя го сюрпризира, отхвърляйки всички тези млади господа с безупречно потекло.

— Но за кого искаш да се омъжиш тогава? — попита той с почти трогателна наивност. Хем със собствените си очи беше видял как на всеки дворцов бал от две години насам тя избираше да танцува с един и същ кавалер.

— Иска да се сгоди за Франц Салватор — вметнах аз, докато пламналата Валерия търсеше правилните думи.

Когато ми призна желанието си малко преди този разговор, и аз като Франц Йозеф не изпаднах във възторг, макар и по други причини.

— Наистина ли го искаш? — отчаяно попитах аз. — Ти си моето единствено съкровище. Единствената истинска радост в целия ми брачен живот.

— Ах, майко, в такъв случай сигурно ще разберете колко обичам Франц — отвърна тя и ме обезоръжи с очарователната си усмивка, както обезоръжи и баща си.

Накрая и той капитулира:

— Е, тогава да се готвим за сватба.

Валерия преливаше от щастие. Тревожеше са само за реакцията на брат си. Рудолф не беше приятелски настроен към Франц Салватор, а и аз се страхувах за бъдещето на младия ерцхерцог, когато синът ми един ден сложи императорската корона. През последните години Рудолф ставаше все по-груб и по-студен. Поздравленията му за предстоящия годеж обаче бяха толкова сърдечни, че Валерия трогнато увисна на врата му.

Рудолф притисна силно сестра си и нежно я целуна.

— Желая ти всичкото щастие на света, малка Валерия — каза той и се закле, че никога няма да изостави и Франц Салватор.

Коледният празник премина под знака на неочакваната топлота и сърдечност. Рудолф, Стефания и малката Ержи бяха свидетели, когато официално събрахме Валерия и Франц под коледното дърво. На този празник в нашето семейство никога не бе имало толкова вълнуващи уверения във взаимна любов и вярност.

На всичко отгоре Рудолф ми поднесе коледен подарък, който особено ме трогна. Беше купил оригинални писма на Хайнрих Хайне и специално за мен бе наредил да ги подвържат в тънко томче.

— Пак ли книга — критично изсумтя императорът, ала аз с дълбока благодарност прегърнах сина си. Вече бях изгубила надежда, че под отчаяната му напрегнатост все още се крият някакви човешки чувства. Този подарък ми доказа обратното. Колко много усилия и време му беше коствал!

— Това е прекрасен подарък, Рудолф, не знам как да ти благодаря!

— Просто не забравяйте, че много Ви обичам, майко — отвърна той толкова тихо, че само аз го чух.

— Как бих могла? — прошепнах аз и притиснах драгоценната книга към сърцето си.

Може би щеше да се случи чудо и след всичките нещастия и цялата тъга през следващата година да се намери поне малко спокойствие и щастие за всички, които ми бяха на сърцето.

Колко скромна бях станала. Любовта отдавна вече не фигурираше в желанията ми.