Габриеле Мари Кристен
Императрица Сиси (17) (Една мечта за любов)

Виена, пролетта на 1878 — Далмация 1882 година
„Щастието не е трайно състояние…“

— Ще взема да повярвам, че съм ти липсвал — пошегува се Франц Йозеф, когато при завръщането ми във Виена на 23 февруари се хвърлих в обятията му. Този път ми беше безразлично колко хора на гарата стават свидетели на моя изблик на чувства.

— Така си е, Франци, липсваше ми — чистосърдечно признах аз. Франц Йозеф се беше превърнал в надеждна опора в моя живот, който понякога сякаш изтичаше като пясък между пръстите ми. — Никой друг на света не е така добронамерен към мен!

— И никой не те обича толкова — додаде той и се вгледа в мен. — Виждаш ми се бледа, изтощена и не така отпочинала, както бих искал. Здрава ли си?

— Да, да — махнах с ръка аз и загрижено попитах: — Не ме ли харесваш вече? Може би ти се струвам остаряла и погрозняла?

Франц Йозеф ме целуна пред всички любопитни хора и ме погледна в очите.

— Все още си красива както навремето в Бад Ишъл, Сиси. Чувствата ми към теб са непроменени. Ти си моят единствен, любим ангел.

Фактът, че императорът без капчица свян демонстрира верността и обичта си към мен пред очите на всички, беше балсам за наранената ми душа. Дори вестниците съобщиха за нежното посрещане, което той устроил на съпругата си, а дворецът кисело кимаше в знак на потвърждение. Вероятно никой не проумяваше докрай защо бе така привързан към мен. Както не проумяваха и защо тъй великодушно си затварях очите за връзката му с красивата Ана, клюката за която ми бе донесена в рекордно кратък срок.

А всичко беше толкова просто. Моята любов към императора се бе превърнала в приятелство, другарство и разбиране. Франц Йозеф пък обичаше колкото мен, толкова и факта, че цял свят му завижда за неговата императрица. Тази завист ласкаеше гордостта му, а произхождащата от гражданството Ана ласкаеше неговата мъжественост. Двете неща, взети заедно, го правеха щастлив. И на мен ми се искаше да чувствам и да живея така простичко… Но не успявах, колкото и да се опитвах.

На 24 декември миналата година отпразнувах четирийсетия си рожден ден. Живяла бях четирийсет години — и какво бях постигнала? Възможността да живея още четири десетилетия? Да стана стара, немощна и болна? Дали вече не стоях на ръба на пропастта?

— Но Вие сте щастлива, Ваше Величество — състрадателно възрази моята мила Ида, когато й признах тези си мрачни мисли.

— Щастието не е трайно състояние — поклатих глава аз. — В най-добрия случай то е миг между тъгата и болката. Бих искала някой да ми обясни защо трябва да понасяме всичко това.

Търсех отговора в книги, от философи и поети, но никъде не го намирах. Когато нетърпението и страхът ме обземаха с такава ужасяваща сила, че ми идеше да изляза от кожата си, намирах освобождение от собствените си демони само върху гърба на коня или чрез бърз преход пеша.

Огледалото показваше, че безупречната ми кожа губи еластичността си, затова свикнах да я защитавам от силното слънце и от лошото време. Стана ми навик да нося плътни воали, тъмни слънчеви чадъри и шапки. Те ме предпазваха и от зяпачите, които неотлъчно преследваха своята императрица при всяка нейна публична поява във Виена.

За известно време обаче политическите събития поставиха на заден план интереса към моята персона. Франц Йозеф бе решил да прогони турците от Босна и Херцеговина.

Движещата сила зад това решение беше Дюла Андраши. След Берлинския конгрес той беше сигурен, че Бисмарк одобрява нахлуването. Не щеш ли обаче, кампанията, наброяваща цели седемдесет и пет хиляди австрийски войници, предвождани от барон Филипович, се сблъска с ожесточената съпротива на местните борци за свобода. Напълно логично бе, че във Виена обвиняваха унгареца Андраши за понесените в тези битки загуби.

Не бяха забравили дръзкото му твърдение, че щял да спечели цялата война с една хусарска рота и с един полкови оркестър. Висшата австрийска аристокрация, от която произлизаха повечето офицери, кипеше от гняв от тази нечувана наглост. Духовете се успокоиха едва след превземането на Сараево в средата на август. Австрия отбелязваше първия си военен успех след поражението при Кьониггрец и никой не споменаваше, че го дължи на един унгарец.

За мен отново оставаха грижите за клетниците, които бяха ранени в тази война и лежаха по болниците с разкъсани крайници. Правех всичко възможно да ги подкрепям — не само с добри думи. Дадох идея за основаването на патриотично женско сдружение, което да се грижи за военноинвалидите и за уволнените войници, и посещавах ранени в лазаретите. Никой не подозираше какви сили ми костваше да гледам всеки ден техните страдания и колко засрамена се чувствах.

Кои бяхме ние, „властимащите“, че да си присвояваме правото да изпращаме на смърт тези хора? Да ги превръщаме в инвалиди, да лишаваме цели семейства от техните съпрузи и синове? Как ни даваше сърце да ходим по вечери, да се събираме на чай, да вдигаме балове и да уреждаме женитби, докато те умираха заради нас? Още един въпрос, на който никой не можеше да ми отговори.

Златната сватба на родителите ми прекъсна за кратко срещите ми с ужасяващите последици от войната. Цялото семейство се събра на Тегернското езеро и дори мърморещият ми баща, който в последно време не се появяваше особено често редом със съпругата си, бе принуден да се включи в празничната суетня. Почти нищо не ме свързваше вече с него, откакто прозрях колко малко го е грижа за жените от семейството му. Затова пък споделях с цялото си сърце неприязънта му към стълпотворенията и високопарните речи.

Отдъхнах си едва в „Гьодьольо“. Предстоеше поредният лов, на поканата ми от Англия се отзоваха не само лорд и лейди Спенсър, но и капитан Мидълтън. Пристигнаха още Мария Лариш и съпругът й, както и обичайният антураж от приятелите ми по езда. Настоятелното ми желание да дойде и императорът обаче удари на камък.

— Постъпваш неразумно — предупредих го аз на сбогуване. — Всички изпращаш на почивка, само за себе си не помисляш.

Честно казано, щях да се радвам да използвам императора като буфер между Рудолф и капитан Мидълтън. Не бях сигурна как ще реагира синът ми на присъствието на англичанина, макар че недоразумението бе изяснено. Вероятно скритото ми безпокойство беше причина в присъствието на капитан Мидълтън да не мога дори за миг да забравя коя съм и къде съм.

След приключването на ловния сезон чувствах умора и странно разочарование, въпреки че Рудолф се държа безупречно, а всички вкупом не можеха да нахвалят прекарването през изминалите седмици. Всички, само не и тяхната императрица.

— Трябва да си потърсите нови цели, милейди — предложи Бей, след като споделих усещането си с него. — Истинският, неподправен лов се нуждае от страна, която да е също толкова естествена и дива като този спорт. Знам само един остров, където това е възможно без ограничения.

— Вашата родина ли, Бей? — въздъхнах аз. — Клюките и присъствието на сестра ми убиха желанието ми за лов в Англия, както знаете.

— Не говоря за Англия, милейди. Имам предвид Зеления остров. Ирландия.

Лорд Спенсър също се превъзнасяше по ирландския лов. Не ми трябваше много, за да се събудят отново мечтите ми. Наистина ли все още съществуваше страна, където да изживея отново прекрасните часове на първите ловни излети с Бей? Страна, достатъчно отдалечена, за да не позволява инцидентни посещения на престолонаследника? Страна, чужда на всякакви австрийски интереси?

— Ще си помисля — обещах аз, а усмивката на Бей ми подсказа, че е отгатнал мислите ми. Вече се бях запалила по идеята.

— Вашата кралица няма да е във възторг, ако замина за Ирландия — опитах се да приземя надеждите му аз.

— Какво я интересуват кралица Виктория пътуванията на някоя си графиня Хоенембс? — отвърна капитанът, без да му мигне окото. — Кажете ми кога пристигате, милейди, и аз ще тренирам Вашите коне за ирландските препятствия — той ми обясни разликите между високите английски решетки от напречни летви и широките ирландски валове. Преди да си замине, му дадох точни разпореждания.

— Ами въстанията! — както се очакваше, Франц Йозеф се възпротиви на плана ми. — Цяла Ирландия е огромно огнище на размирици, Сиси. Не желая да се излагаш на опасност.

— Нямам нищо общо с това — отхвърлих възраженията му аз. Не исках да чувам нито че Ирландия е готова да въстане срещу Англия, нито че в Босна още се водят боеве. Оставането ми у дома нямаше да помогне нито на ирландците, нито на нашите войници. Желанието ми да оставя Виена зад гърба си беше толкова остро, че бях глуха за всякакви разумни аргументи. Ако останех, щях да се задуша.

Наясно бях, че ядосвам Франц Йозеф, възмущавам двореца и карам дипломатите да се потят, но започнах да си поемам дъх едва след като параходът „Шамрок“ потегли от Дувър. Той ме отведе най-напред през Ламанша, а после през зимното ирландско море.

В последно време някакво чудато, настоятелно усещане, че пропускам нещо и че гоня фантоми, ме тласкаше все по-често към стихийни решения. Новата година ме плашеше. През април 1879 година щяха да се навършат двайсет и пет години от женитбата ни с Франц Йозеф. Сребърна сватба. Във Виена вече течаха приготовленията за празника — всъщност това беше причината за бягството ми. Не желаех да ми напомнят непрекъснато, че дните на моята младост, а може би най-хубавите ми дни изобщо, са отминали безвъзвратно.

В „Съмърхил“ ме очакваше лорд Лангфорд, приятел на лорд Спенсър и капитан Мидълтън, както и обичайната ловна свита, която ме придружаваше и в Англия. От известно време принц Лихтенщайн бе назначен за началник на моите конюшни. Той имаше грижата за конете, а през това време аз пишех писмото, за което бе настоял императорът.

В него учтиво уведомих кралица Виктория за присъствието си и я уверих, че пътувам инкогнито. Предадох й покорните поздрави на императора и на нашия син и завърших с обичайните любезности. Така отдадох дължимото на дипломацията, отсега нататък исках да се занимавам само с лов.

— Цялата треперя — шепнеше графиня Фестетикс всеки път, когато вечер се прибирах в покоите си изтощена, но щастлива. — Тези ровове и валове са хем дълбоки, хем високи. Непрекъснато някой пада, и то лошо. Казват, че днес дори капитанът се бил преобърнал.

— Нормална несполука на ездач — свих рамене аз, докато камериерката ми събличаше роклята. — Ровът беше толкова обраснал, че конят му се хвърли право в него, вместо да го прескочи. И отвори такава дупка, че моят Домино успя да я види и с лекота да преодолее препятствието. Не се тревожи за мен, нищо няма да ми се случи, докато яздя Домино.

Дългокракият вран жребец беше най-добрият кон за лов, който бях яздила, и аз с мъка му осигурявах нужните паузи за почивка. Красивата бяла кобила, която го заместваше понякога, не притежаваше неговата издръжливост и надеждност. Затова пък тя даваше възможност още по-ярко да изпъкнат моите черни или тъмносини рокли за езда. Щом ме видеха, ирландците изпадаха във възторг, а императорът, разбрал за това, настоятелно ме предупреди в следващото си писмо да не изразявам никакви политически мнения. Сякаш възнамерявах нещо подобно! Заклела се бях никога повече да не се намесвам в политиката, а аз спазвам клетвите си.

Последвалите вести от родината обаче ме принудиха да прекъсна престоя си в Ирландия с натежало от мъка сърце. Унгария беше сполетяна от ужасни наводнения, които не само нанесоха огромни щети на стопанството й, но и взеха много човешки жертви. Принесох най-голямата жертва на моите унгарци, като незабавно се завърнах у дома. От само себе си се разбираше, че в такъв момент няма място за каквито и да било развлечения.

Подобна беше позицията ми и спрямо нашата сребърна сватба, чиято празнична програма беше съставена в мое отсъствие.

— Достатъчно е, че сме женени двайсет и пет години — обясних на Франц Йозеф чувствата си аз. — Смяташ ли, че това е повод за празнуване?

— Няма да празнуваме сами, Сиси. Виенчани не могат да си намерят място от вълнение. Възнамеряват да ни зарадват с живи картини от историята на Хабсбургите, а празничното богослужение ще се състои в новата Оброчна църква, която ще бъде осветена по този повод…

Безсмислено беше. Той не проумяваше до каква степен тази пищност ми напомня за малката невеста, която преди двайсет и пет години бе пристигнала от Бавария, скътала в сърцето си толкова нежни надежди. Преизпълнена с любов, с добри намерения и с единственото желание да бъде щастлива завинаги.

Какво бе останало от всичко това? Отлично чувах злобните забележки, които използваха дори единствената ми радост — ездата, за да ме наранят. Другаде на сребърна сватба хората отбелязвали двайсет и пет години менаж^[1], а във Виена празнували двайсет и пет години манеж.

— Тази патриотарска дандания около един личен празник е просто смешна — признах аз, изнервена и отчаяна, на младата графиня Лариш-Валерзее.

Моята племенница заяви, че на празненството предната вечер изразът на лицето ми напомнял индийска вдовица, очакваща да бъде изгорена на ритуалната клада. Искаше да обърне всичко на шега, но аз й отговорих съвсем сериозно. В крайна сметка тя беше права.

— Какво ми остава занапред? Да остарявам в един брак, чиито добри времена са отминали. Да люлея внучетата, които Гизела ражда едно след друго.

— Но Вие сте чудно красива, Ваше Величество. Никой не би Ви дал и ден повече от трийсет години. И дума не може да става за остаряване — възрази тя; хич не исках да зная дали го казва с ръка на сърцето или от учтивост.

— Бях омъжена на шестнайсет, а не на шест, и хората лесно могат да изчислят, че вече не съм първа младост — въздъхнах. — А бъди сигурна, че точно това правят. Щом става дума за мен, те са склонни да ровят, докато ми намерят недостатък.

— Не сте ли твърде критична, лельо Сиси?

Не, не бях, но нямах намерение да споря по въпроса с това младо същество. Изглежда, и нейният брак с граф Лариш не беше особено щастлив. Бях я назначила за придворна дама, а него — за дворцов интендант, ала новият ранг сякаш не я правеше по-доволна. След раждането на двете си деца беше станала още по-екстравагантна и по-своенравна. Една млада жена, винаги на ръба на скандала.

Тя не подозираше колко добре я разбирам. Безпокойството й, безпомощното опълчване и желанието да разкъса оковите, с които бракът парализира волята на жената. Вярно, че това знание нямаше да й се отрази добре. Наблюдавах я скришом и се надявах, че един ден ще се примири с живота си. Все пак можеше поне да го живее, без да бъде преследвана като мен от етикета и от всеобщото любопитство. Все едно къде се намирах, в Бад Ишъл или в Унгария, в Бавария или във Виена — не ме оставяха на мира нито за миг.

Вече редовно се криех зад воалите си и зад тъмносиньото ветрило, което вдигах пред лицето си, щом забележех любопитни погледи. Новите фотографски апарати бяха по-малки и се размножаваха като скакалци. За какво им беше снимката ми, която и без това съществуваше в безброй варианти? Да проверят дали съм остаряла и погрозняла? Дали ми е мъчно, задето граф Андраши се е оттеглил от поста си на външен министър?

Отново избягах в Ирландия, като ограничих придружителите си до графиня Фестетикс и най-важните членове на моето домакинство. Оставих у дома дори милата ми Валерия. Щеше да й е по-добре с учителите, отколкото с майка й, която прекарваше дните си на седлото и нямаше възможност да се грижи за нея. Повече от всякога се наслаждавах на мястото си начело на гайката, което си бях извоювала.

Единственото, за което живеех през тези дни, беше магическият момент, в който Домино се оттласкваше от задните си копита и в продължение на няколко лудешки удара на сърцето летеше безтегловно между небето и земята. Опиянение, щастие, екстаз и върховно блаженство!

Безразлично ми беше, че рискувам здравето, а може би и живота си. Напротив — падане, остра болка и милостив мрак — какво по-добро би могло да ми се случи? Ако си счупех врата, щеше да се сложи край на всичко. Тогава нямаше да ми се налага да се връщам в моята клетка. Всички обаче падаха, включително Бей и принц Лихтенщайн, само мен конете, подобно на мощни птици, ме пренасяха над всички препятствия.

След като еуфорията утихнеше, тялото се изтощеше и мозъкът заработваше отново, идваше ред на гузната съвест. Как можех да си мисля подобни неща, та нали си имах Валерия, моето малко момиче! Тя се нуждаеше от мен, не биваше да я изоставям.

Но следващият ден, следващият лов… и аз отново бях изгубена. Тази дива, необуздана жизнерадост можеше да се сравнява единствено с чувството, което изпитваше малката Сиси, когато в „Посенхофен“ тичаше боса по мокрите от роса поляни към езерото, за да се хвърли във водата. Как обичах това чувство! Обичах го повече от всеки човек!

— Още отсега броя дните до следващото ми идване — казах на Бей Мидълтън. Сбогувахме се преждевременно, защото от Виена императорът ми заповяда да се прибирам. — Ще се разпоредя да изпратят още коне от Австрия в ирландската конюшня. Ще се заемете ли с тях?

— Знаете, че ще направя всичко за Вас, милейди.

Отначало се поколебах дали да не се опълча на императорската заповед, защото всичко се въртеше единствено около глупавата политика по отношение на Англия, не и около моето благополучие, но после реших да проявя послушание. Бях обещала лоялност на Франц Йозеф. Отлично разбирах колко му е трудно да продължи външната политика на човек като Дюла Андраши. Никой от двамата не сподели с мен защо се бяха разделили пътищата им. От толкова време бях за тях просто „красивата императрица“, та бяха забравили, че мога да използвам главата си за мислене.

— Не ме забравяйте, драги — подадох на Бей ръката си за целувка.

Бяхме сами в моя салон, в съседната стая графиня Фестетикс надзираваше събирането на последния ни личен багаж, а силният мартенски вятър фучеше в комина. Рядко се случваше да ни бъдат подарени такива моменти на спокойствие и тишина.

— Как бих могъл да Ви забравя, милейди — той с мъка владееше гласа си. — Знаете, че лежа в краката Ви.

— Досега съм ви виждала само да лежите в рова — опитах да се пошегувам аз, ала усмивката ми се строши като чуплив зимен лед под конски копита и премина в тиха въздишка.

— My queen of the chase — многозначително промълви той.

Разпознах фразата — беше част от стихотворение, което един шегаджия бе съчинил набързо в моя чест по време на ловна вечеря, след като и през онзи ден бях яздила начело на цялата група.

Кралицата на лова. Кралицата на хайката. И за него ли бях само коронована глава, но не и жена? Не и Елизабет?

Припряно издърпах ръката си. Може да беше безгрешен на седлото и да бе спечелил повече състезания по стипълчейз от всеки друг, ала не притежаваше способността да отгатва най-съкровените ми желания. Неговата непохватност ми помогна да си върна самообладанието. Той никога нямаше да узнае колко близо бях до порива да се отпусна в обятията му и да проверя дали може да ме дари и с друга забрава, освен с безумната смелост на лова.

— Запазете благосклонността си към мен, Бей — прошепнах аз и извърнах глава.

* * *

— Телеграма ли? Какво значи това? Да не се е случило нещо?

По нареждане на императора бях прекъснала обратния път и се намирах в Лондон, с цел да посетя кралица Виктория. Бездруго раздразнена заради това досадно задължение, посрещнах с подозрение неочакваната депеша от Виена. Обикновено телеграфическите известия означаваха нещо лошо. Грабнах припряно плика от графинята и го разкъсах.

Трябваше да прочета два пъти текста, преди главата ми да е в състояние да повярва на написаното. В объркването си потърсих погледа на Мария Фестетикс.

— Рудолф се е сгодил! Те са сгодили Рудолф за Стефания Белгийска, без да ми кажат!

И двете знаехме кои са „те“. Императорът, дворецът и не на последно място — моята съименница Елизабет, една от безбройните ерцхерцогини. Нейната движеща сила се открояваше ярко в това съзаклятие. Сестра й беше кралица на Белгия, а самата Елизабет направляваше обществения живот на виенския двор така ловко, както навремето свекърва ми.

Мили Боже, не бях взела насериозно думите на Франц Йозеф, че било време да потърсим невеста за Рудолф. Синът ми беше твърде млад, твърде нестабилен, за да встъпи в брак. При това — брак с едва петнайсетгодишно дете.

— Слава Богу, че не се е случило нещастие — облекчено въздъхна моята придворна дама.

Аз обаче не бях съвсем сигурна.

— Дай Боже да е така!

Достатъчно лошо беше да се сгодиш на петнайсет, когато си влюбена до уши — от наивност, от глупост. Но когато ставаше дума за обвързване, спазарено от бащите през главата на всички участници, то не можеше да завърши другояче, освен с катастрофа. Горкият Рудолф.

В последно време го критикувах за някои неща. Едно от тях беше предпочитанието му към пушките и към кървавата сеч по време на лов. Второто — почти арогантното безразличие, с което ощастливяваше с вниманието си безброй дами, за да ги захвърли отегчено след това.

Единствено пред себе си признавах колко се боях, че възпитанието на престолонаследника бе задушило чувствителното сърце на малкото момче, смазано от тежестта на образованието и военните игри. Деликатното, сантиментално дете, което лееше потоци от сълзи заради раздялата с майка си, бе превърнато насилствено в отракан офицер. В момента Рудолф отбиваше военната си служба в 36-и пехотен полк в Прага. Знаех, че би предпочел да изучава естествените науки и че подбираше приятелите си точно сред журналистите от либералните вестници, които бяха трън в очите на баща му. Но нито един от тези проблеми не можеше да бъде решен чрез женитбата с едно белгийско дете!

Защото тази Стефания, която ми се усмихваше плахо, хванала Рудолф подръка, когато се отбих в Брюксел да се запозная с нея, си беше дете.

На четири очи майка й ми призна, че въпросното безцветно създание дори още нямало месечен цикъл — тази злина, от която страдаха всички жени. Кралицата се чувстваше неудобно, аз пък тайно си отдъхнах с облекчение. Ето причина за отлагане на бракосъчетанието, поне на първо време.

Както обикновено, Франц Йозеф намираше опасенията ми за преувеличени.

— Бракът ще се отрази добре на Рудолф, ще го успокои — уверено твърдеше съпругът ми. — Все още се поддава лесно на глупави влияния, много е стихиен и нестабилен. Една жена ще го промени.

Отворих уста и веднага я затворих. Как да възразя на тази потресаващо наивна забележка? Нима собственият брак на императора не го беше убедил, че подобен съюз не решава проблемите, а създава нови? Да не говорим, че обвързваше младеж, подир когото тичаха най-красивите жени в двореца, с едно момиче, чието единствено предимство беше безграничната му невинност.

— Една жена, точно така — въздъхнах накрая аз. — Стефания обаче е още дете, а не жена. Нали няма да ги ожениш, преди нещата да се променят?

Това беше един от редките моменти, когато виждах съпруга ми да се смущава. Той се прокашля и промърмори нещо, от което не ми стана ясно дали неговите съветници, дипломати и министри чисто и просто не са догледали този факт, или са възнамерявали да го пренебрегнат най-безцеремонно.

Така и не разбрах дали Рудолф дължеше отсрочката на моята намеса. Още преди пътуването до Англия той се беше отърсил от детинската си доверчивост. Вече запазваше своите чувства за себе си и никога не се обръщаше към мен за съвет, макар очевидно да ме уважаваше, а понякога дори да създаваше у мен впечатлението, че ме обича и ми се възхищава.

— Виновни са неговите завоевания — разкри пред мен графиня Фестетикс, когато я заговорих на тази тема. — Въпросните дами са го убедили, че не съществува жена, която да не може да притежава. Ето защо той не ги зачита, не ги смята за равностойни.

Дали да кажа на този сърцеразбивач какво смятам за годежа му, на който се бе съгласил, без да протестира? Поколебах се. Бях толкова неуверена, че не смеех дори да се уповавам на любовта на Рудолф към майка му. Та нали при онзи скандал в Англия той бе повярвал на всички, само не на мен? Защо сега трябваше нещата да се развият другояче?

Може би и синът в края на краищата е просто мъж. Ако животът ме бе научил на нещо, то беше, че мъжете мислят само за себе си.

Дистанцирах се от сватбата, която впоследствие беше отложена за май 1881 година. Никой не бе поискал мнението ми по въпроса, затова и нямах намерение да поемам отговорност за последствията. Нещата, които дочувах за престолонаследника, не ми даваха надежди за добър завършек.

Упоритите усилия на Рудолф да се хареса на баща си бяха в ярко противоречие с либералните му изказвания и с някои бунтарски писания, за които се твърдеше, че са плод на неговото перо. Същевременно дворцовата клюка му приписваше любовница след любовница, не пропуснаха да ми донесат и за историята с табакерите. Престолонаследникът ги раздавал на жизнерадостните дами като спомен за любезните им среднощни услуги, а жените се надпреварвали да се хвалят с притежанието им.

Разбира се, Валерия, която силно обичаше брат си, никога не узна за това. Обаче и тя се позамисли над бъдещата му женитба.

— Не ми го побира главата, че е сгоден — призна ми тя.

— Скоро и ти ще си сгодена, миличко — тъжно промълвих аз.

— О, дотогава има много време, мамо! — викна тя и се хвърли в прегръдките ми. — Искам да остана завинаги с теб и татко, толкова ви обичам!

Тази обич беше единствената ми утеха през следващите месеци. Сякаш всички се бяха наговорили против мен. Франц Йозеф възрази остро срещу поредното ми пътуване до Ирландия, така че бях принудена да отстъпя и да замина за Англия. Гостоприемният лорд Комбърмир ми предостави замъка си в Чешър за ловния сезон през февруари и март, ала това ми пътуване сякаш беше урочасано.

Най-напред получих съобщение, че след тежко падане от коня Бей Мидълтън бил дълго време в безсъзнание, а сега бил на легло. После и мен ме налегнаха здравословни проблеми.

Вече не спях така добре както преди, макар че здравата се изтощавах с екскурзии, гимнастика и езда. При влажно време ставите ме въртяха, а доктор Видерхофер, придворният лекар на императорското семейство, угрижено клатеше глава, когато го молех да ми помогне.

— Трябва да се щадите, Ваше Императорско Височество — повтаряше той. — Да яздите по-малко, да живеете по-здравословно, да ядете повече.

— За да стана тромава, дебела и неповратлива? — изсмях се аз. — Що за съвети са това, драги ми Видерхофер?

Но други той нямаше, така че се опитах да си помогна сама. Установих, например че горещите бани облекчават болките ми, а редовните масажи с масла и билки ги свеждат до поносимо ниво. Въпреки това ловът в Англия ме натоварваше повече от преди. Все по-трудно ми ставаше да яздя весело начело и да олицетворявам спортната, вечно млада лейди, която се движи непосредствено след хайката. Това ме изтощаваше физически и подлагаше на изпитание и без това опънатите ми нерви.

На всичко отгоре все повече се дразнех от разпуснатия тон на нашата компания, който първоначално така ми харесваше. Сигурно защото обект на всички шеги и закачки беше Мидълтън. След оздравяването му сякаш нямаше по-важен въпрос от този, кога най-после ще сложи край на проточилия се годеж и ще се ожени за лейди Шарлота. Очевидно дамата му бе поставила ултиматум, понеже й е омръзнало да чака.

Макар да го поднасяха само когато смятаха, че не съм наблизо, аз понякога чувах закачките им. Разбрах, че Бей бил склонен да се съобрази с ултиматума. Открай време знаех за лейди Шарлота, ала мисълта, че съвсем скоро той ще я направи своя съпруга, ме хвърли в ревност, гняв към себе си и страх от окончателното сбогуване.

Реших да игнорирам силните емоции и да се показвам пред околните като веселата императрица. Идеален случай ми поднесе уелският принц.

Когато една вечер дойде при мен на чай, аз, вместо с полагащата се по протокол домашна роба, му се явих по дантелено неглиже. По-голямо предизвикателство не беше нужно за лесно разпалващия се престолонаследник на благопристойната кралица. Той се ококори, направи ми комплименти и светкавично се приближи до мен, та имах късмет, че бях наредила на племенницата ми да се навърта наблизо, за да ме чуе.

Услужливата графиня Лариш-Валерзее дори не успя да направи истински реверанс, а английският ми братовчед вече си беше плюл на петите, усетил, че не сме сами.

Клюкарите надушиха случката — такова беше и моето намерение — и скоро пуснаха мълвата, че императрицата била дарила английския престолонаследник със своето благоволение. Продължих да играя ролята си и наскърбена си заминах.

Повече никой не спомена за сватбата на Мидълтън и Шарлота. На изпълнените с национална гордост англичани не можеше и да им хрумне, че е възможно един шотландски капитан да бъде по-важен за австрийската императрица от престолонаследника на Британската империя. Планът ми сработи, а Бей както обикновено не издаде дори с жест дали е прозрял играта ми. А може би и той просто се беше уморил да се прекланя пред идол, който никога нямаше да се вслуша в съкровените му желания.

По-късно се разделихме като приятели, но вътрешно отдавна се бях сбогувала с него. За мен трескавата гонитба на последното парченце любов бе приключила.

* * *

Лицето на Стефания беше снежнобяло като булчинската й рокля. Тя беше висока, а дрехата, прическата, накитите и позата й придаваха вид на мъченица, украсена за жертвоприношение. Е, по този начин поне се вписваше в картината с двайсет и четиримата епископи и архиепископи, които асистираха на кардинала — княз Шварценберг в мисията му да обрече поредната млада двойка на вечно нещастие. Скрих горчивите си мисли зад спокойната физиономия, която всички намираха развълнувана и изпълнена с величие.

В действителност бях отчаяна. Венчавката на единствения ми син безмилостно извикваше в съзнанието ми грешките на собствения ми живот. След помпозните тържества двамата щяха да заминат за „Лаксенбург“, където за първи път да останат насаме. Едно малко момиче от Белгия, което щеше да накара Рудолф да затъне още по-дълбоко в безцеремонното си презрение към жените, и един млад принц, комуто не бе позволено да върши предопределеното от разума и талантите му. Как би могло да свърши добре това?

Поне тази Стефания да беше мъничко мила и хубава! Но дори най-добронамереният човек не би могъл да намери нещо красиво в това ъгловато, боязливо и безцветно същество, което по някакъв странен начин успяваше да изглежда твърдоглаво, отблъскващо и високомерно. Сякаш глътнала бастун, тя държеше главата си с диадемата изправена като свещ, впила малките си бледи очи в кардинала.

На моята сватба аз виждах единствено Франц Йозеф. От него очаквах всичко, от него получих много. За жалост и една свекърва, която се месеше във всичко, грижеше се за всичко и превърна живота ми ад. Поне това щях да спестя на белгийската принцеса! Нямаше да дръзна да я третирам като своя дъщеря.

Много скоро се оказа, че тя не е в състояние да прикове задълго вниманието на Рудолф. Той поднови предишния си начин на живот, ако изобщо го беше прекъсвал. Всичко това можеше да си остане между двамата, но Стефания беше не само непривлекателна, ами и глуповата. Тя правеше такива гръмогласни сцени на Рудолф, че за тях научаваше цяла Виена, а аз се видях принудена да я приканя към повече въздържаност.

— Мъжът ти е престолонаследникът, не е прилично да се караш с него като някоя продавачка на пазара, Стефания.

— Не е прилично и да ме мами — непокорно ми се озъби тя.

— Смяташ ли, че ще престане, защото джафкаш по него? Дръж се на положение!

Външно Стефания демонстрираше послушание, но в действителност изобщо не ме чуваше. Доверяваше се изцяло на по-голямата си сестра Луиза, омъжена за принц фон Кобург, който беше сред най-близките приятели и ловни другари на Рудолф. Инатът й угаси в мен и последната искрица на състрадание.

В нашето семейство и без това никога не бяха съществували кой знае какви сърдечни взаимоотношения, но сега, със Стефания и Рудолф като съпружеска двойка, обноските станаха по-хладни от когато и да било. В навечерието на новата 1882 година се появихме заедно в Държавната опера на представлението на „Оберон“ от господин Вебер и атмосферата в ложата ни със сигурност беше по-ледена и от зимния въздух навън.

Аз слушах музиката, Франц Йозеф, както обикновено, си подремваше, Рудолф се въртеше нетърпеливо в креслото си, а Стефания виреше своенравно брадичка, готова да опълчи бледото си чело на целия свят — и в този миг ме връхлетя такава тъга, че сърцето ми почти спря.

Животът ми бе станал толкова студен, празен и лишен от съдържание, че при мисълта за бъдещето ме побиха тръпки.