Габриеле Мари Кристен
Императрица Сиси (16) (Една мечта за любов)

Англия 1876–1878 година
„Защо да се връщам в клетката?“

— Това тук не ти е „Гьодьольо“, Сиси, макар че си домъкнала в Англия целия си харем от ездачи. Тук ти трябва пилот, ако искаш да яздиш най-отпред по време на лов — поясни сестра ми Мария с такъв поучителен тон, че не знаех да се смея ли, да се ядосвам ли.

От време на време тя обичаше да демонстрира превъзходството, което бе постигнала благодарение на общуването си със светските среди в Париж и в Англия. Особено в присъствието на графиня Фестетикс, потръпваща всеки път, когато четяха неучтиво сестринско конско на нейната императрица.

— И каква е целта на този пилот? — спокойно пренебрегнах провокацията аз. За разлика от моята придворна дама обикновено не вземах Мария насериозно. — Бездруго цялото това чакане започва да ми ходи по нервите. Дойдох в Англия на лов с коне. Вместо това се мотая, правя визити при кралицата и чакам някакъв си лорд да ме пилотира, сякаш съм превзета английска лейди. Не си представях така нещата!

— В „Гьодьольо“ може да познаваш всеки камък, но тук поне първоначално ти е нужен човек, който да те придружава по време на лов — надуто поясни Мария. — Той избира пътя, по който да минеш. Той е до теб, когато възникнат трудности, и ти подава ръка, ако паднеш. Включихме в тесния кръг от избраници полковник Хънт, най-добрия ездач на стипълчейз^[1] в цяла Англия. Още по-подходящ би бил капитан Бей Мидълтън, обаче той не иска да пилотира никого, дори императрицата.

— Така ли? И защо? А какво значи Бей^[2]? Що за име?

— Капитан Уилям Джордж Мидълтън — съобщи пълното му име Мария. — Казват му Бей, защото има червеникавокестенява коса. Той е шотландец и е един от най-умелите ловци на лисици на острова. Обаче е с труден характер.

— Няма нужда да се грижи за мен — остро възразих аз. — Все пак умея да яздя, Мария. И нямам намерение занапред да падам често от коня. Предай на приятелите си, че оценявам загрижеността им, но ще се оправям сама.

— Не се засягай, Сиси — засмя се Мария и отпи от чая си. — Утре се започва. Ще видиш, че „Истън Нестън“ ще ти хареса. Имението е прекрасно, паркът — приказен, а и ние сме почти съседи. Така че ще можеш да се караш с мен, когато поискаш, а английските лордове ще имат възможност лично да се убедят, че в нашето семейство има две жени, които умеят да яздят.

Оказа се, че никак не е преувеличила. Необятното пасище, покрито с храсти, поточета и тук-там с огради, с редки горички и малко на брой пътища, сякаш беше създадено за продължителен галоп върху гърба на расов кон. Цялата изгарях от нетърпение, докато бившата кралица на Неапол най-сетне се появи със съобщението, че капитан Мидълтън все пак е благоволил да бъде пилот на императрицата.

— Твърдят, че бил казал: „За какво ми е притрябвала някаква императрица?“ — малко злобно поясни сестра ми. Нищо чудно, явно искаше да ме настрои срещу капитана и да му създаде неприятности. Но защо?

— Друго да е казал? — попитах, без да проявявам капчица от очакваното възмущение.

— Откъде накъде трябвало да те пази, предпочитал да следва собствения си път — многозначително додаде Мария в очакване да избухна от гняв.

— Значи е простак — обобщих трезво фактите аз; вместо да ми подействат отблъскващо, те, кой знае защо, ме заинтригуваха. Дали щях да убедя този труден шотландски характер в моите ездачески умения? Предстоящият лов придоби допълнителен чар, надхвърлящ спортното приключение.

Мария се навъси леко и поверително се наведе към мен:

— Капитанът няма да одобри, ако твоите унгарски кавалери кръжат около теб. Той се отнася много сериозно към спорта, така че едва ли ще прояви особена любезност. Подготви се за един самохвалко, който огъва монети и пуска дебелашки вицове. Зад гърба му го наричат още „Тел“. Нали се сещаш — от to tell, „говоря“.

В смешния й опит да ме подразни отново лъсна спотаената ревност на Мария. Махнах с ръка и се помъчих да не показвам с какво любопитство очаквах да се срещна с шотландския грубиян.

Първото впечатление бе разочароващо. Мъжът в опънатата по тялото му ловна куртка беше висок и наистина много як. Според мен не беше красив. Правата червеникавокестенява коса лъщеше от помада, рунтав мустак покриваше горната му устна. В центъра на ъгловатото, загоряло лице се мъдреше дълъг гърбав нос; в съчетание с мрачното изражение и тъмния тен той му придаваше нещо заплашително, сърдито. Наистина не му личеше, че е по-млад от мен.

Все пак първоначално той запази учтивостта на джентълмен. Съвестно се убеди, че конят ми барабар със седлото отговаря на високите му изисквания. По време на проверката обаче се доближи достатъчно до мен, тъй че усетих с каква мъка владееше нетърпението и гнева си, задето му бе натрапена ролята на „детегледачка“ на една императрица.

Настаних се върху дамското седло и захванах да подреждам широките си, елегантни поли, които се бяха оказвали фатални за толкова много ездачки при падане, защото се заплитаха в юздите или в принадлежностите на седлото; през цялото това време погледът му остана отегчен и резервиран. Не му направи впечатление нито перфектната ми рокля за езда, нито грациозната ми стойка. Явно не очакваше нищо от тази императрица, наумила си да участва в истински лов на лисици. Как ли щеше да се чуди!

Още при първия сигнал на рога аз, заедно с наброяващата стотина души ловна дружина, се втурнах след джафкащата хайка, без повече да му обръщам внимание. Усещането беше неописуемо! Без никакви усилия се нагодих към ритъма на коня и летях над храсти и ровове, сякаш се целях с воала на ездаческия си цилиндър към бледосиния купол на мартенското небе.

Ето ги резултатите от усилените тренировки по скокове, през които бях преминала, подготвяйки се именно за този ден! Сестра ми и нейните английски кавалери изостанаха далеч назад. Редиците на унгарците и австрийците също оредяха, само един се беше залепил плътно към задницата на коня ми, след като навакса първоначалната преднина, която за негово удивление му бях отнела.

Какъв надарен ездач беше този капитан Мидълтън! Кентавър, сякаш сраснал се с коня си, издръжлив, упорит и силен. Какво ли беше мнението му за мен?

В края на лова останаха само шепа от над стоте души, които тръгнаха първоначално. Разбира се, Мария беше сред тях, а също Ники Естерхази и принц Лихтенщайн, лорд Спенсър и други, но аз виждах само капитан Мидълтън.

Той скочи от коня си, за да ми помогне да сляза от седлото. Не беше от хората, които правят засукани комплименти, ала суровите му думи ме изпълниха с дива гордост.

— Не познавам друга жена в цяла Европа, която да язди като Вас, Ваше Величество — отсече той. — За мен ще бъде чест да продължа да Ви пилотирам, стига да го желаете.

— Наистина го желая, капитане — отвърнах също толкова лаконично аз. — Струва ми се, че вие сте подходящият човек за труден терен.

Мария чу тази размяна на реплики и щом останахме насаме, започна да ме кори.

— Значи и ти се поддаде на недодялания чар на нашия шотландец? — заяде се тя. — Нали знаеш, че е сгоден? За лейди Шарлота Берг, изключително заможна млада дама.

— Какво ме интересува? — подмятането й ме учуди. — И аз съм омъжена, ако не си забравила. Ценя го като ездач и нищо повече.

— Обясни това на твоите унгарски кавалери, които никак не си падат по Бей.

Нямах намерение да отговарям на подобни глупости. Понякога склонността на Мария към клюкарстване ми идваше в повече. Доставяше й особено удоволствие да одумва другите, но в последно време не правеше разлика между приятелите и враговете ми.

Аз пък смятах за по-разумно да се занимавам с конете си. Първият ми ловен опит показа, че чистокръвните коне, които бях довела от Виена, имат проблеми на английски терен. Трябваха ми коне, тренирани тук и специализирани в конен лов с хайка. Капитан Мидълтън ме консултира при покупката и спечели сребърната купа, която бях учредила за състезание по стипълчейз.

Лудешкото надбягване с препятствия над подкастрени храсти и ровове, пълни с вода, беше спорт точно по моя вкус, макар да се въздържах от участие. Опасността от нараняване и падане беше по-голяма, отколкото при лов, а Франц Йозеф никога не би ми простил, ако поемех такъв риск за здравето си.

И без това получавах предостатъчно донесения за критиките в императорския двор. От уста на уста се предаваха дребнави сметки на пътните ми разходи — уж над сто хиляди гулдена, както и злобният слух, че съм проявявала извънредно неподобаващото за една императрица предпочитание към някакъв червенокос шотландец.

Колко противно ми беше да се завърна в това гнездо на оси, изтъкано от жлъч и дребнавост! Нима се бяха възмутили, когато императорът продаде конете ми, за да плати военните репарации? Нима ме бяха съжалили? Нима изобщо бяха забелязали тази жертва? Никога. Но сега, когато личното ни състояние покриваше желанията ми, те изведнъж се разтревожиха. Каквото и да правех, все беше погрешно.

Въпреки това се налагаше да се върна във Виена, обратно в моята клетка.

На прощаване поканих капитан Мидълтън на есенния лов в „Гьодьольо“.

— Не ме карайте да чакам напразно — помолих го аз и си заминах, изтръгвайки от него обещанието, че няма да ме разочарова.

Времето, оставащо до лова, сякаш беше спряло. Използвах лятната почивка в Бад Ишъл, за да продължа там тренировките по скокове и езда. През септември отскочих с „Мирамар“ до Корфу, за който си спомнях с добро от отминали лоши времена.

На 9 септември акостирахме в Атина и аз оцених по достойнство свободата, която ми даваше новата императорска яхта. Най-после имах възможност да се възхитя лично на впечатляващите следи от античното минало. Чистите, ясни форми до такава степен отговаряха на идеала за красота в собствената ми душа, че ми се искаше никога повече да не обиждам очите си с натруфения плюш и пищността на виенските салони.

Всички там си въобразяваха, че са толкова модерни и елегантни, толкова образовани. А всъщност просто бяха дребнави и надути — жалки парвенюта, които нямаха нищо общо с истинската култура и красота. Може би трябва да се установя в Гърция? Вероятно там бих се чувствала по-добре, по-необременена. Тази мисъл потъна в забвение, когато в „Гьодьольо“ най-после се събра желаната ловна дружина.

Сред гостите бяха брат ми Лудвиг, жена му Хенриета и тяхната 18-годишна дъщеря Мария. Бях обикнала Мария по време на многократните ми посещения в Бавария. Понякога държането й ми напомняше неукротимата, отдавна забравена Сиси, по-късно опитомена във Виена и превърната в нелюбима императрица. Мария обаче беше по-силна от наивната Сиси. Изящната й глава с червеникаворуси коси стоеше гордо и самоуверено върху тесните й рамене. Това момиче знаеше как да се държи и несъмнено привличаше като магнит някои мои гости от мъжки пол.

Никой вече не се осмеляваше да припомни забравения скандал около Лудвиг и неговата красива актриса. Сега Мария беше баронеса фон Валерзее и племенница на императрицата. Тя беше от семейството и аз й имах много по-голямо доверие, отколкото на други, дори само поради кръвната ни връзка. Обикновено в близкото обкръжение на императрицата се допускаха само дами, разполагащи поне с 16 предни от висшата аристокрация, тъй че нейното присъствие до мен представляваше провокация, с която много се забавлявах.

Не се изненадах, че и Мария се включи в ятото въздишащи по Рудолф гъски, след като той пристигна в Унгария заедно с императора и свитата му. Дали да й кажа, че нито отговаря на идеала му за красота, нито изобщо може да става дума за връзка помежду им? Или да я оставя да изживее горчиво-сладката мечта за няколко приятни октомврийски седмици? Реших да си замълча. По-късно щях да се погрижа да я омъжа за подходящ човек, достатъчно възрастен и богат, за да си затвори очите за сенчестите моменти в родословното й дърво.

Капитан Мидълтън пристигна последен от гостите ми. Зарадвах се, когато установих, че изминалите месеци не бяха нанесли ущърб на нашето ездаческо приятелство. Той ми беше останал верен. В искрящите му сини очи се четеше същото обожание, а наеженият червен мустак върху загорялото му лице издаваше предприемчивост и жизнерадост. До него мнозина от високоблагородните ми придружители изглеждаха надути и суетни. Но и онези, които смятах за приятели, реагираха доста странно на появата му в „Гьодьольо“.

На първо място — граф Николай Естерхази, който защитаваше позицията си на първенец в лова с почти детинска ревност. Докато императорът се отнасяше много любезно с Бей и се забавляваше с маниера му, Ники смяташе, че има основания за съперничество. Този факт ме удиви, но и възмути. Той нямаше право да ми нарежда кого да ощастливявам с приятелството си. Демонстративната му враждебност към всичко английско беше направо смешна. За какъв се смяташе? За човек, имащ право да дава нареждания на своята императрица?

— Тук май не ме харесват — моят гост от Великобритания бързо усети настроенията, съзнателно или подсъзнателно насочени против него.

Беше прав, знаех го. Преди повече от две десетилетия и аз бях изпитала на гърба си тази уникална способност на виенския императорски двор да изключва всяко „чуждо тяло“, макар да се преструва, че го посреща с отворени обятия.

— Това е смешно — отвърнах аз, без да уточнявам дали имам предвид подетата от Естерхази война или изказаното от него предположение. — Просто унгарците не са свикнали някой да се мери с тях в ездата, камо ли да ги превъзхожда. Тепърва ще се учат как да реагират като истински спортсмени, но вие не се смущавайте. Целта им е да засегнат по-скоро мен, отколкото вас. Моите унгарци не желаят да ходя на лов в Англия, това е всичко. Така се гордеят със страната си, че не признават нищо друго. Завиждат ви заради моето приятелство, Бей.

— Готов съм да заплатя всякаква цена за това приятелство, милейди — отвърна той; думите му прозвучаха като клетва.

— Щастлива съм, че ме придружавате, и се надявам да запазите благоразположението си към мен — отвърнах с усмивка, а той целият пламна.

— Ще си замина само когато изрично ме помолите за това, Ваше Величество.

— Е, ще има да чакате, също като моите унгарски приятели — шеговито парирах аз.

Когато бях с него, се смеех повече от всякога. Безкрайно се забавлявах със суховатия начин, по който гледаше на нещата и ги коментираше, със склонността му към безобидни и грубовати шеги, с преувеличената му непохватност. Мидълтън беше чужд на онази свръхчувствителна унгарска национална гордост, която слагаше всяка думичка на златарските везни и надушваше предателство навсякъде. Той беше по-земен, по-откровен и ми вдъхваше чувството, че за мен би яздил и през огън, без да прави от това драма на живот и смърт.

По време на унгарските ловни излети оцених спокойствието и увереността, които излъчваше, така че все по-често предпочитах да яздя с него, а не с граф Естерхази или с Елмер Батиани. Последният намери утеха в зачестилото общуване с Мария, ала Ники Естерхази се държеше като момченце, на което са откраднали играчката.

— Прекалено много си позволява този Ники. Ще рече човек, че сме имали любовна връзка, а сега съм се преориентирала към Бей — изпуснах се аз пред доверената ми графиня Мария Фестетикс.

Тя отвърна на ироничната ми забележка с необичайна сериозност.

— Ами, това се дължи може би на обстоятелството, че Ваше Величество прекалено често отпращате малката Валерзее, когато излизате с англичанина. Слуховете се раждат от нищото, а и най-невинните начинания може да бъдат изтълкувани погрешно, стига някой да пожелае да открие нещо лошо.

— Само не започвайте пак с интимните вечери, Мария — подразних се от откровеността й аз.

Знаех, че не й допадаше да вечеряме в тесен кръг, само ловната дружинка и без формалности. Императорът беше изключен от тези вечери, защото не би понесъл да присъства на подобно отклонение от глупавия церемониал. Той не би търпял дори да се разговаря на трапезата. Вечерите с него бяха сковани, безмълвни, скучни и така убиваха настроението, че ти се искаше час по-скоро да свършат.

Нашите весели ловджийски трапези, напротив, бяха истинско удоволствие. Дебатирахме по най-различни събития, разговаряхме за поети и философи, за видове спорт и пътешествия, за изобретения и наука. Никой нямаше предимство и на никого не се налагаше да чака да го заговори императрицата. В този кръг най-после имах възможност да кажа какво мисля, без да ме упрекват в „утопични фантазии“ или да ме предупреждават да не си претоварвам главицата с разсъждения.

— Не става дума само за вечерите — обади се Мария. — Има нещо непристойно в поведението на англичанина. Няма съмнение, че Ви боготвори, Ваше Величество. Една Ваша усмивка, един Ваш поглед и той цял разцъфва, сякаш е надзърнал в рая, което прави впечатление при този тъй груб и недодялан човек.

Сравнението ме разсмя.

— Не вярвам в мирогледа на нашия шотландски приятел да има място за подобни благочестиви мисли, Мария. Кажи ми, моля ти се, защо да му забранявам да ме обожава? Заобиколена съм от толкова много врагове, позволи ми все пак да имам някой и друг приятел.

Тя не възрази, само сведе очи, а аз се върнах към стихотворенията на Хайнрих Хайне, които четях за отмора. Но понеже бях наясно, че Мария не одобрява благоразположението ми към Бей, реших да си вземем довиждане в жилището на Ида Ференци, когато дойде време шотландецът да напусне „Гьодьольо“.

Не исках да се сбогувам с него пред очите на другите, сърцето ме болеше, задето си заминаваше.

— Ще се видим на лова догодина — обещах аз, докато той целуваше ръката ми с неподозирана за този суров спортсмен нежност. — Тоест, ако искате да ме пилотирате и през следващата година.

— Само глупак би отказал да пилотира кралицата на хайката — тросна се той.

Дълбоко в очите му беше стаена болка, подобна на моята. Преглътнах сълзите си.

— На добър път, Бей, и не забравяйте да ми потърсите подходящи коне. Междувременно ще тренирам усърдно, за да не ви посрамя, когато се видим пак.

Погледът ми се замъгли, ала едва когато чух да се затваря вратата, се осмелих да дам воля на сълзите си.

Нямаше вече много мъже в живота ми, които да изпитват към мен такива дълбоки чувства като капитан Мидълтън. Дали намаляващият им брой се дължеше на годинките? Дали причината беше в мен? Може би красотата ми си отиваше?

Какво ми остава, ако тази красота избледнее? Кой тогава ще се грижи и тревожи за мен? Франц Йозеф ли? Той се отнасяше към мен със сърдечна привързаност и вероятно дори би се радвал, ако се превърна в достолепна матрона, с която да си делят кифличките на закуска и която да дебелее неудържимо, докато се превърне в копие на мама или на леля София. Потръпнах само като си представих тази картина. Ако бъдещето ми щеше да изглежда така, не го исках.

Страхът от неизвестността се смеси с тъгата от заминаването на Мидълтън и сълзите ми рукнаха. Чувствах се окаяна и самотна, макар да бях заобиколена от многобройна свита.

* * *

— Абсурд, Сиси!

Рядко се случваше Франц Йозеф да наложи толкова категорично вето на плановете ми — чак се стъписах и се вгледах изпитателно в него. Видя ми се уморен. В русия му мустак проблясваха бели нишки, а линията на челото, откъдето започва косата, се бе оттеглила доста по-назад. Очите бяха хлътнали в орбитите, някогашният им искрящо син цвят сега бе сивкав, лишен от блясък.

— Не говориш сериозно, Франци…

— И още как! Според теб как ще изглежда това пред света? При сегашните отношения между Англия и Австрия е изключено императрицата да пътува за свое удоволствие до Острова.

— Аз се държа настрана от политиката. Нали сам каза, че не желаеш моята намеса — напомних му обидено аз.

— Продължавай в този дух и не ходи в Англия — кимна той, сякаш вече съм взела решението, което му изнасяше.

— А приготовленията ни? — кипнах аз.

— Ами просто ще ги спреш, Сиси. Какво пък толкова? Според мен във Виена има достатъчно работа за теб. Няма да скучаеш.

Почти никога не закусвахме заедно. Трябваше веднага да се сетя, че императорът е имал причина за това необичайно прекъсване в неговата и в моята ежедневна рутина. Като го гледах как машинално разбърква кафето и колко неловко се чувства в кожата си, насмалко не го съжалих, ако не ставаше въпрос за мен и за свободата ми.

— В Англия ме очакват — осмелих се да възразя повторно. Отдавна броях дните до заминаването си.

— Ходенето ти на лов при англичаните би предизвикало гигантски политически скандал, така казва и Андраши.

— О, несъмнено — настървих се аз. Ще рече човек, че цяла Унгария дружно се е вдигнала на нож, само и само императрицата да не ловува рамо до рамо с Бей Мидълтън.

— Да, ама мама се радва на лова в Англия — изписка Валерия, която досега седеше на масата, без да издава звук, така че почти бях забравила за присъствието й. — Тя се чувства добре, когато язди там.

— Ах, детенце — в погледа на Франц Йозеф към дъщеря му се четеше нежност, но и изненада.

Нито Рудолф, нито Гизела биха дръзнали да вземат думата в негово присъствие. Но пък и никой от двамата нямаше тази сладка усмивка, запазена марка на Валерия, която обезоръжаваше императора.

Не можех да се начудя колко сърдечно беше отношението между баща и дъщеря, въпреки че се виждаха толкова рядко. Не изпусках от очи малката, така че тя ме придружаваше при повечето ми пътувания, а с нея — и възпитателките и учителите й. Въпреки това Франц Йозеф и Валерия се разбираха отлично на ниво, което оставаше чуждо за мен.

И сега императорът благоволи да даде обяснение на дъщеря си, каквото, предполагам, нямаше да даде на мен.

— Императрицата е длъжна да се съобразява с политическата обстановка, сърце мое. Ако мама замине за Англия сега, целият свят ще си помисли, че си уеднаквявам политическите цели с тези на кралицата, което би било фатално и не бива да се случва. Ние имаме съюзи, с които трябва да се съобразяваме, и приятели, които не бива да нападаме в гръб. Разбираш ли?

Валерия кимна утвърдително с цялата сериозност на своите осем години, без да забелязва, че Франц Йозеф ми чете конско.

— Разбира се, и аз съм винаги честна с Рустимо. Той ми е приятел.

Кичестият мустак на императора помръдна — лекото движение беше знак, че присвива устни. В случая с малкия мавър той беше на страната на моите критици. Направо се чудех как още не се е сетил да ме упрекне, че от общуването с мавъра красивата бяла кожа на Валерия ще вземе да почернее. Понякога мъжът ми беше суеверен и старомоден като последния файтонджия.

— В такъв случай знаеш кое подобава и кое не — той все пак се въздържа от по-нататъшни критични забележки пред най-малката ни дъщеря и помилва нежно кестенявата й коса. — Смятам, че и мама разбра какво казах.

То се знае! Моите приятели нямаха значение. Те не бяха важни за Виена. Сведох глава, а императорът го прие за съгласие.

— Значи всичко е наред — той остави салфетката и се изправи. — Ще ме извините ли? Бих искал да си поприказваме повече, но днес е денят за аудиенции. Да слушаш учителите, Валерия. Моите почитания, Сиси — наведе се и ме целуна по бузата. — Днес казвал ли съм ти, че отново изглеждаш особено красива? Няма ли да ме дариш с усмивка за довиждане?

Усетих бодливия му мустак, всичко в мен настръхна. Не ми беше дал повод да се усмихвам. Дебелите стени на „Хофбург“ бяха клетката на моя живот. Политиката и етикетът — въжетата, приковали ме неподвижно към тези виенски скали подобно на Прометей. Извърнах глава и мълчах, докато той излезе.

— Не тъгувайте, мамо — обади се Валерия, която с фините си сетива усещаше, че баща й ме бе натъжил. — И във Виена има много хубави неща. Тук са татко и Рудолф. А сигурно и госпожа Ренц ще се зарадва, ако отидете да яздите при нея.

Доброто сърце на моята малка дъщеря кроеше планове как да подобри настроението ми. Прегърнах я и с тих ужас отбелязах, че вече изобщо не беше толкова малка. През април щеше да навърши девет, след което с гигантски крачки щеше да се превърне от дете в девойка, а после и в жена. Какво ще стане, когато ме напусне?

Какво предвиждаше ужасната политика на Франц Йозеф за моята единствена? Дали щях да имам власт, за да й спестя мъките и сълзите? Да я предпазя и защитя, така че животът й да не приключи с брак, който да подреже крилата й и да я принизи до собственост на някой велможа, разпореждащ се с нея, както намери за добре?

— Не плачете, мамо — прошепна Валерия и аз бързо примигнах, за да спра напиращите сълзи.

— Мама не плаче, единствена моя. Хубава работа, как така татко ти ще ме разплаче.

— Това е невъзможно, понеже Вие го обичате, нали?

Сърце не ми даваше да излъжа тази невинна душа, затова си замълчах. Впуснах се в трескава активност, за да избягам от грижите и страховете. Запълвах дните си със занимания, които ми помагаха да понасям града и бездушното еднообразие в двореца. Целта ми беше да използвам времето, за да съхраня както физическата си подвижност, така и красотата, която всички бяха свикнали да приемат за даденост. Това бе единственото задължение, което приемах, защото знаех, че за заобикалящия ме свят беше важна само външността.

Начертах си прецизен план по часове, към който се придържах, за да наруша някак еднообразието на безсмислените дни във Виена. Наближаваше пролетта, затова всяка сутрин ставах преди пет часа и изчетквах тялото си от глава до пети на отворен прозорец, преди да ме масажират със специална тинктура от говежда жлъчка, чист алкохол и глицерин. После вземах вана с хладка дестилирана вода и започвах ежедневната си гимнастика във физкултурния салон.

На закуска се срещах с Валерия, а след като малката отидеше при учителите си, идваше Фани, за да ми направи прическата. Докато тя се занимаваше с косите ми, аз четях или пишех писма, нетърпящи отлагане. След прическата идваше ред на обличането, което също отнемаше доста време, дори когато ставаше въпрос за обикновена домашна дреха. Никога не напусках покоите си, преди да съм довела до съвършенство образа, съответстващ на всеобщата представа за императрицата.

Предобедните часове отлитаха, запълнени до краен предел. Обикновено обядвах сама, така че можех да се отдавам на предпочитанието си към течна храна, без Франц Йозеф да ми разваля апетита с нежеланите си съвети. Той отказваше да проумее, че представите ми за здравословно хранене се различават драстично от неговите. Предпочитах да избягвам всякакви дебати, защото той беше убеден, че щом е император, автоматично е винаги прав и по тази тема.

Следобед задоволявах потребността си от чист въздух и движение. В зависимост от атмосферните условия и времето, с което разполагах, предприемах продължителни, ободряващи разходки на кон или пеша. След това усилие се преобличах, а Фани отново ми правеше прическа. Обикновено следваше ново посещение на Валерия, а в седем семейството се събираше на вечеря.

Нямах кой знае какви вълнуващи занимания, ала въпреки това не обичах ходът на дните ми да бъде смущаван от ненужните дворцови церемонии — техният смисъл напълно ми убягваше. Аз не бях като княгиня Метерних, чиято цел в живота очевидно беше — окичена с бижута, напудрена и гримирана — да играе основна роля на всеки прием и да владее висшата аристокрация. Всички тези досадни барони, графове, князе и принцове ми идваха в повече. Трябваше ми особена причина, за да ги разгледам под лупа. Такава причина бяха Мария Валерзее и нейното бъдеще.

Лудвиг се зарадва до нямай къде, когато при лятното ми посещение край Щарнбергското езеро предложих планове за женитбата на голямата му дъщеря. Разбира се, Мария не можеше да се надява на добра партия от висшата аристокрация, защото й тежеше тъмното петно в произхода. Въпреки това реших, че съм намерила идеалния кандидат за нея в лицето на един силезийски благородник, чието семейство служеше на императорския двор от незапомнени времена. Георг Лариш беше достатъчно богат, за да предложи добър живот на племенницата ми, но също и достатъчно зрял, за да държи под контрол склонността към палавост и авантюризъм, която бях забелязала у нея.

Сватбата се състоя през октомври в „Гьодьольо“, но дори този прекрасен празник не превърна отминалия лов в голямо събитие. Липсваше ми компанията на Бей Мидълтън, а унгарските ми кавалери, колкото и да се стараеха, не бяха в състояние да запълнят тази празнина.

Повече от всякога копнеех дипломатическите усложнения с Англия да приключат. Оскъдните писма, които разменях с Мидълтън, не съдържаха нито една лична дума. Само новини за коне, приятели от лова и спортни детайли, ала аз с безпогрешна увереност знаех, че и той като мен броеше дните до новата ни среща.

 

 

— Нима искаш Рудолф винаги да бъде неотлъчно до теб? — сестра ми Мария сновеше неспокойно из салона на апартамента ми в лондонския хотел „Кларидж“, необяснимо нервна.

— Какво имаш против Рудолф? Вече е на деветнайсет, извънредно приятен младеж. Зарадвах се, че ще пътуваме заедно — учудих се аз, докато наблюдавах сестра ми.

— Прекалено много си позволява — обидено отвърна Мария. — Остава само да поиска да му се кланям!

— Той е престолонаследникът и един ден ще бъде император на Дунавската монархия — напомних й възмутено. — Не можеш да го обвиняваш, задето този факт се е превърнал в негова плът и кръв.

— Ама моля ти се, Сиси! Още не е станал император. Дори не е станал мъж.

— Виенските контеси имат друго мнение по въпроса — подразних се аз. Откъде накъде й бе хрумнало да напада Рудолф, при това толкова несправедливо?

— Ако обичаш, не ме сравнявай с тези тъпи гъски — задъха се от възмущение сестра ми.

— Недей да се палиш толкова, Мария — опитвах се да запазя добрия тон, не ми се искаше още първата ни среща да прерасне в разправия. — Рудолф пристигна в Англия със своя учител, професор Карл Менгер, за да продължи обучението си. Интересува се от новите индустрии, освен това има обширна образователна програма. Когато ние заминем за Нортхемптъншър, той ще остане в Лондон. По някое време ще ме посети, но със сигурност няма да участва в лов, прекалено опасно е за него. Вече седи доста уверено на седлото, но не е обучен да препуска през полето и да гони лисиците.

— И все пак… — Мария подръпна нервно екстравагантната си рокля и замлъкна, понеже влязоха Мария Фестетикс и младата графиня Лариш. Тя отвърна на поздрава им с почти незабележимо кимване, а аз се запитах как може да упреква Рудолф във високомерие, след като се отнася дори към моята добра Мария и към собствената си племенница, сякаш са въздух.

— Значи възнамеряваш час по-скоро да продължиш за Котсбрук Парк? — попита тя, без да обръща внимание на новодошлите.

— Капитан Мидълтън ме очаква там с конете ми — кимнах аз и отново почувствах онази подсъзнателна възбуда, която ме съпровождаше от момента, в който Франц Йозеф най-после ми бе разрешил да пътувам. — Любопитна съм да видя какви животни ми е избрал.

— Нали знаеш, че още не се е оженил? — Мария понижи глас. — Интересно какво казва годеницата му по въпроса, че непрекъснато е на път, за да изпълнява поръчките ти.

— Ами тогава я попитай — сопнах се аз. — А мен ме остави на мира. Не желая да чувам нищо. Мидълтън ме пилотира, личният му живот не е моя грижа.

Смело твърдение, което напълно заслужаваше смръщването на Мария. Все пак тя се въздържа от по-нататъшно разпростиране по темата. Спомних си думите й, когато застанах пред Бей Мидълтън — с година закъснение от планираното.

— Милейди — промърмори той с онази грубовата, дуднеща шотландска нотка, която придаваше особен тембър на гласа му. Ала погледът му беше далече по-красноречив.

Под тясната, тъмносиня рокля за езда сърцето ми биеше толкова силно, че се опасявах да не би туптенето му да се забележи през плата.

— Капитан Мидълтън — промълвих, и протегнах ръка. Пръстите ми изчезнаха в яките му ръце на ездач; той се приведе, задържа ги малко повече и ги целуна малко по-продължително.

— Добре дошли в моята родина, милейди.

Сякаш никога не се бяхме разделяли. Не бих могла да подбера по-добре конете, които ми бе намерил. Редом с него животът ми изведнъж стана по-светъл, по-весел, по-интересен и по-вълнуващ.

Всеки скок над храст или ров с вода беше същевременно и скок към неизвестността, към приключението. За някои от придружителите ми обаче това означаваше да цопнат във водата или направо да се озоват на кушетката в лекарския кабинет. Не изпитвах страх, бях изпълнена с прекрасното усещане за щастие, за съвършенството на всеки отделен час. На сърцето ми беше ведро, яздех с радост и лекота, а около нас кучетата джафкаха, лисиците бягаха, копитата трополяха по земята.

Прекарвах вечерите в непринудени сбирки из околните имения, в компанията на приятели и сред толкова много смях и хармония, че понякога дори ми се приискваше и Франц Йозеф да можеше да изживее тези чудесни мигове. Щеше да им се наслаждава — далече от досадните си задължения и от безрадостния виенски двор. Смятах Англия за земен рай, докато Рудолф не ми демонстрира, че и в този рай се спотайва змия.

Досега получавах само радостни вести от него. Забавляваше се и дори бе покорил кралицата с чара си. Новината, че причинил грандиозен скандал по време на бал в „Карлтън хауз“, ме свари напълно неподготвена. Не знаех подробности, до мен достигна единствено мълвата, че се държал безцеремонно с капитан Мидълтън пред целокупния каймак на английската аристокрация. Защо, за Бога?

Бях наранена и дълбоко обидена. Не желаех нито да го виждам, нито да го чувам. Как смееше да оскърбява приятелите ми? Какво се бе случило с малкия Рудолф, който боготвореше майка си? Какво бе станало с чаровния млад кавалер, моят забавен компаньон по време на пътуването ни до тук?

Графиня Фестетикс се зае с въпроса вместо мен и поиска обяснение от Рудолф, който я уважаваше от години. Накрая синът ми й доверил причините за поведението си.

Тя обаче упорито отказваше да ми предаде подробностите.

— Най-добре ще е да забравим глупавите подозрения, Ваше Императорско Височество — гърчеше се от неудобство моята Мария. — В противен случай ще им придадем важност, каквато не заслужават.

— Не е толкова просто! — кипнах от възмущение аз. — Ако Рудолф има причина да обижда приятелите ми, то аз искам да я знам.

— Било е заблуда. Глупав, фалшив слух, Ваше Императорско Височество. Клюка, на която той с младежкото си лекомислие повярвал, понеже идвала от източник, на който имал пълно доверие.

— Значи вярва на глупавите сплетни повече, отколкото на майка си? И към кого изпитва такова доверие, че да постъпи така чудовищно?

— Към леля си, бившата кралица Мария — прошепна едва-едва графинята, после ме погледна и храбро продължи: — Престолонаследникът смятал, че може да има пълно доверие на Вашата сестра от Бавария.

Мария! Моята сестра Мария, за която междувременно бях научила, че навремето се надявала да бъде пилотирана от Бей. Той отказал и оттогава тя не пропускаше да подправи забележките си по адрес на Мидълтън с перфидната отрова на ревността. Обаче това беше върхът на безочието — да впрегне и сина ми в тези игри! Рудолф обичаше леля си, макар и да не се отнасяше към нея като към управляваща кралица на голямо кралство. Дали не е искала по този начин да си отмъсти и на него?

Спречкахме се сериозно със сестра ми. Единствено обстоятелството, че пълният разрив би разпалил още повече скандала, ме възпря да скъсам с нея завинаги. Външно запазих равновесие, ала Мария бе проиграла безвъзвратно любовта и приятелството ми.

Заради глупавата си ревност тя не само разруши доверените ми отношения с Рудолф, но и отрови дните ми в Англия. Как бих могла да застана отново пред капитан Мидълтън и да се държа, все едно нищо не е станало? Съкратих програмата си, взех си непланирани дни за почивка и за пореден път му връчих напълно заслужената сребърна купа за прощалното надбягване.

През цялото това време нито веднъж не отворихме дума за случката в „Карлтън хауз“, защото за разлика от сестра ми шотландецът притежаваше благородство и сърце. Навярно подозираше колко съм наскърбена и правеше всичко, за да ми покаже, че нямам основание.

Нашето приятелство, нашата симпатия беше ефирен образ, който не се нуждаеше от думи. Достатъчно ни бе да знаем, да усещаме, да виждаме. Не ни се налагаше да произнасяме слова, за да бъдем сигурни в чувствата си. А Рудолф без никакви усилия и без думи разруши този драгоценен, високочувствителен образ. Какво точно попадение!