Габриеле Мари Кристен
Императрица Сиси (15) (Една мечта за любов)

Февруари 1874 — есента на 1875 година
„Последвай ме на маскарадните игри…“

— Какво толкова му е лошото, Ида? Никога не съм била на такъв бал, а пък всичко живо се превъзнася колко забавно било. Нима трябва да седя в „Хофбург“ и да скучая точно в карнавалния вторник^[1]?

— Нали мразите баловете, Ваше Величество — напомни Ида.

Отхвърлих възражението й с вдигане на рамене, наблюдавайки как Фани прикрепва към главата ми и разресва червеникаворуса перука.

— Може и този да не ми хареса. Тогава ще си тръгна, но първо искам да си съставя собствено мнение. Станах баба, без нито веднъж да съм била на карнавала в залата на „Музикферайн“^[2]. Това си е направо скандално, не смяташ ли?

Придворната ми дама и фризьорката ми се спогледаха, което не остана незабелязано за мен. И двете се тревожеха за малкото приключение, което смятах да си позволя, докато Франц Йозеф беше на отдавна планираното си държавно посещение в Русия без своята императрица.

— Престанете — прекъснах аз безмълвната размяна на загрижени погледи между моите довереници. — Това са лудешките карнавални дни, цяла Виена е на крак, за да се забавлява. Или съществува забрана императрицата да прави същото, което правят нейните поданици?

— Но ако Ви разпознаят, Ваше Величество…

— Кой ще ме разпознае? Нима приличам на императрицата? Императрицата е с кестенява коса и никога не би отишла на маскенбал с жълта копринена пелерина. Престанете с тези физиономии само защото и на мен ми се иска да се повеселя поне веднъж. Обещавам ви да не свалям маската. Няма нищо страшно, скъпа Ида, стига да не забравяш да ме наричаш Габриела.

Ида подръпна нервно червената си дреха. Спряхме се на името Габриела, за да избегнем и най-малкия риск. Една от камериерките ми, която приличаше на мен по цвят на косата и телосложение, носеше това необичайно за Виена име. По този начин оставяхме фалшива следа за особено любопитните, която водеше към нея, а не към съпругата на императора.

„Хофбург“ бе потънал в мълчание, докато се прокрадвахме по коридорите към очакващия ни файтон. Придружителката ми постоянно се озърташе, но тази вечер сякаш бяхме сами в двореца. Никой не ни спря.

— Успокой се най-после — смъмрих аз треперещата Ида, докато скромното возило под наем преминаваше покрай новата опера. — Никой във Виена не очаква да отида доброволно на бал, дори да става въпрос за най-изискания редут^[3].

Това си беше самата истина, така че клетницата най-сетне се отпусна. Аз излязох права. Никой не ни обърна внимание, когато пристигнахме пред сградата на виенския „Музикферайн“ и се запътихме към стълбите за горната галерия, проправяйки си път сред гъмжилото от хора. Ние бяхме просто две маски в тълпа от маскирани. Тук имаше безброй костюми във всички цветове, макар да се брояха на пръсти пелерините, така скъпи и тежки като моята.

Огледах се с любопитство, защитена от черната дантелена маска върху лицето. Харесваше ми да съм анонимна. Съжалявах мъничко, че се бяхме разбрали само да наблюдаваме от галерията цялата суматоха.

Отначало се забавлявах да откривам познати фигури и лица под фантастичните одежди. Тази вечер половината виенски двор се веселеше, без да подозира, заедно със своята императрица. Колкото повече кавалери и дами разпознавах обаче, толкова по-неспокойна ставах. Завиждах им за необременения смях. Защо не можех поне веднъж и аз да потанцувам и пофлиртувам?

Ала с кого? Не биваше да флиртувам нито с граф Естерхази, нито с някой друг от напетите унгарски благородници, които бяха дошли за карнавала във Виена. Клюката щеше да превърне безобидното удоволствие в огромна драма и със скоростта на вятъра да отнесе скандала до императора. Въпреки това копнеех за опасната дрога на възхищението. Откакто Гизела ме бе направила баба през януари, страдах от странна чувствителност.

Баба! Само думата беше достатъчна, за да се почувствам стара и повехнала, макар външно да запазвах невъзмутимост. По време на посещението на младата майка дори се постарах да демонстрирам необходимото достойнство на новата ми позиция и прилежно изпълнявах всички официални ангажименти. Франц Йозеф ме укори, задето точно тогава отидох при болните от холера, за да вдъхна утеха на тези клетници, ала нямаше как да възрази срещу посещението ми при майката на баварския крал. Горката дама ми се стори малко чудата — май разбрах откъде идваха странностите на братовчеда Лудвиг.

Наистина ли бях вече твърде стара, за да събудя пламенни чувства у някой хубав младеж? Някой като онзи там долу, който, елегантен и самотен, стоеше в периферията на всеобщата суматоха и очевидно нямаше придружителка?

— Мога да го заговоря и да го доведа горе — предложи Ида, след като насочих вниманието й към него. — Това е позволено на редут, нали точно затова всички са с маски. Бихте могли да си побъбрите с него, скъпа Габриела.

— Ами ако е от двореца?

— Ще разбера — обеща ми тя и слезе долу, а аз зачаках резултата от усилията й, изпитвайки странната комбинация от радостно предвкусване и страх. Исках да се харесвам и същевременно се боях от това.

Малко по-късно се появи моят непознат рицар, воден от Ида. Отблизо младостта, силата и очевидната му възхита изглеждаха още по-изкусителни. Погледите ни се срещнаха. Той се стъписа, изчерви се и отговори на въпросите ми с очарователен маниер, задъхано и скромно.

Беше дребен министерски чиновник и не се движеше в първите кръгове на двореца, това ме направи дръзка и лекомислена. Скоро се осмелих да попитам какво е мнението — неговото и на приятелите му, за императорското семейство и по-точно за самата императрица. Какво се говори за нея? Какво мислят за тази високопоставена дама? Никога не бях имала случай да чуя това със собствените си уши, без да ме разпознаят.

Отговорът му беше колкото уважителен, толкова и откровен. Той смяташе своята императрица за красива и прекрасна, но спомена също, че според всеобщото мнение се показвала твърде рядко пред публика. Прекалено много се занимавала със своите коне и кучета и прекарвала твърде малко време в двореца във Виена.

Ядосах се, че чувам старите предразсъдъци от устата на един младеж. Подканих го да отгатне възрастта на дамата в жълта пелерина, до която седи, и той се доближи неприятно до истината, заковавайки на числото трийсет и шест. Наистина ли изглеждах вече толкова стара? Може би щеше да е най-добре да го отпратя незабавно? Какво си мислех, подхващайки този глупав флирт?

Ала за този младеж аз не бях императрицата, на която всички се подчиняват само щом смръщи вежди.

— Ама и ти хич не си любезна — безсрамно разкритикува той „Жълтата пелерина“. — Най-напред изпращаш приятелката си да ме довлече тук, а после ме гониш.

Засмях се, макар на Ида да й стана неприятно.

— Искаш да кажеш, че ти дължа нещо?

— Най-малкото едно ръкостискане, както подобава — възпротиви се той на намерението ми да го отпратя.

Направих се, че не виждам протегнатата му ръка, но не настоях да си върви. Напротив, дори му позволих да ме придружи из залите, въпреки че Ида протестира с тревожен шепот.

Чувствах се сигурна подръка с този момък. Междувременно научих, че се казвал Фридрих Лист Пахер фон Тайнбург, макар че явно правехме впечатление като двойка.

Уповавах се на маската и на перуката, докато не срещнах учудения поглед на граф Естерхази. Той ме познаваше добре, нали в крайна сметка бяхме ходили безброй пъти заедно на лов и беше сред най-верните ми обожатели. Колко често се бе впускал в красноречиви славословия, че нямало друга жена в империята, която да се движи грациозно като мен.

Освен това той беше в състояние да разпознае очите ми и зад маската. Нито за миг не се съмнявах, че на драго сърце би заел мястото на Фридрих. Заедно с младия Елмер Батиани и принц Лихтенщайн се числеше към най-упоритите ми обожатели. Като го гледах как върти глава подире ми, бях сигурна, че би извършил всяка глупост, за да реши загадката, която му бяха задали две очи със златисти точици, скрити зад черна дантелена маска.

Бързо дръпнах придружителя си, защото компанията на граф Естерхази определено нямаше да ми достави удоволствието, което намирах в близостта с този открит и рицарски настроен млад чиновник. Той ми напомняше за първата ми възторжена любов: Рихард, напетия млад офицер, за когото бленувах и по когото си бях изплакала очите. Какво ли си мислеше за мен? Предполагаше ли коя се крие под маската?

— Коя съм аз според теб? — лекомислено и весело попитах аз.

Отговорът ме изуми.

— Ти си дама от голямото добрутро — дръзко отвърна той. — Господарка с висок ранг. Цялата лъхаш на аристократка, а очите ти издават благородна душа.

Думите му ми се понравиха, макар да си позволяваше твърде много. Ида непрекъснато ми даваше знак, че е време да сложим край на тази авантюра.

— Моля те, не си тръгвай — примоли се той, когато усети намеренията ми. — Така искам да те опозная истински.

— Невъзможно — отсякох. — Пътувам много и никъде не се чувствам у дома.

— Ще дойда при теб, където и да си.

— Ще ти пиша — обещах аз, заразена от лудешкото настроение на тази вечер и с цел да го успокоя. Накарах го да ми даде адреса си. Позволих му да ме придружи до каретата, която Ида вече бе извикала на изхода.

— Обещаваш ли ми, че няма да се върнеш в залата? — попитах го аз, помнейки любопитния поглед на Естерхази. — Искам да се прибера у дома с приятното усещане, че си бил на този бал само и единствено заради мен.

Той ми обеща, целуна ми ръка, а после всичко се случи много бързо. Уплашената Ида се намеси и осуети нахалния му опит да надзърне зад маската ми. Вратичката на каретата се затръшна, едно последно „Адио!“ — и аз изскубнах от авантюрата и пръстите, и личността си.

През тропота на колелата долових приглушен звук: моята приятелка, моята дама-четец беше на ръба на нервна криза.

В сподавения ми кикот също имаше нотка на истерия. Какво щеше да стане, ако ме бяха разпознали? Ако Фридрих бе произнесъл на висок глас името ми? Мили Боже, дано да удържи на обещанието си и да не се връща в залата. Дано не доведе това безумие докрай, дано не се опита да ни проследи.

— Да се приберем по заобиколни пътища — уплашено помолих Ида. Тя нареди на кочияша как да ни откара до „Хофбург“ по заобиколни пътища през предградията.

Възбуждащото тайно приключение на бала ми помогна да преживея множеството скучни дни след това. Веднъж ми се стори, че разпознах Фридрих, докато бях на разходка в „Пратера“. Ала каретата ми отмина твърде бързо, за да зърна нещо повече от лице, поздравяващо почтително.

Всъщност изобщо не възнамерявах да му пиша, но колкото повече мислех, толкова по-примамлива ми се струваше тази идея. Кому щяха да причинят болка тези писма? А какъв балсам бяха те за моето самотно сърце, закопняло за истинска любов!

Пътуване до Мюнхен ми даде възможност да изпратя обещаното писъмце, без тайната полиция на императора да си завира носа в личните ми дела. Намекът за разговора помежду ни ми достави огромно удоволствие.

Може да сте разговаряли с хиляди жени и девойки, да сте вярвали, че се забавлявате, ала душата Ви никога не е срещала сродна душа…

Дръзки думи, на които той отговори моментално, тъй като му позволих да ми пише до поискване в Мюнхен. Засипа ме с въпроси. Искаше да знае къде съм, какво правя, с кого си прекарвам времето и дали ревността му е основателна. Какво очарователно, по младежки разпалено и в същото време невинно писмо! Нямаше как да го оставя без отговор, макар че с Ида се изпокарахме заради него.

— Може да се изтълкува погрешно — предупреди ме тя. — Ами ако този момък някак разбере с кого има честта да води интимна кореспонденция…

— Ще имам грижата да не разбере никога — отхвърлих аргументите й аз. — Доставя ми удоволствие да си измислям несъществуващ живот заради него. Трябва да оставя погрешни следи. Пътувания, различни от реалните, предпочитания, отличаващи се от истинските. Бих могла, например, да спомена, че не понасям кучетата. Всички знаят, че императрицата обича своите кучета повече от всичко.

Скъпата Ида обаче продължи да изпитва панически страх от евентуален скандал. Наложи се да прибягна до помощта на сестра ми Мария в Неапол, за да поддържам контакта с Фридрих. Ако тя изпращаше писмата до него от Англия, за където заминаваше скоро, докато аз в действителност бях във Виена или в Мюнхен, на него нямаше да му хрумне дори, че си кореспондира със самата императрица.

По този начин бяха разменени няколко писъмца, които съчинявах на шега и с лека ръка. В тях се разказваше за членове на семейството и за събития, съществуващи само в моята фантазия. Бях толкова сигурна в себе си, че охотно отговорих дори на въпроса дали е възможно да не се казвам Габриела.

Нима храните антипатия към това красиво име на архангел, попитах го аз и същевременно го помолих да помисли дали не би могъл да прекара почивката си в Англия, за да се видим.

Исках да му подаря надеждата за нова среща, макар да знаех, че накрая ще бъда принудена да го разочаровам. Защо да не споделим за кратко една очарователна илюзия? Та нима мечтанията, очакването, надеждата не бяха по-хубави от увереността и яснотата? Нали ми беше споменал за увлечението си по поезията? Коя поезия би могла да бъде по-сърцераздирателна и по-възвишена от тази на чистата, невинна любов?

Увековечих в стихове флирта на „Жълтата пелерина“ и с наслада разкрасих случката. Харесваше ми да извъртам възможностите и събитията по свой собствен вкус и се надявах писмата на Фридрих да ми дадат безброй нови импулси.

Само че той беше твърде млад и нетърпелив, за да оцени моето меланхолично и романтично влечение. Следващото му писмо звучеше съвсем различно. Между редовете прозираха самоувереност и мъжкарско предизвикателство. Според него името ми не било нито Габриела, нито Фредерика, ами Елизабет, дръзко твърдеше той и на всичкото отгоре настояваше за отговор и обяснение.

Когато получих това послание чрез Мария, кръвта се качи в главата ми. Как смееше?! Защо беше толкова разпален, лишен от всякаква дипломатичност и предпазливост? И дума не можеше да става да му отговоря и да продължа кореспонденцията. Обгърнах се в мълчание.

И това приключи както всички любови в моя живот. С разочарование, самота и напразни мечти. Жълтата пелерина потъна в раклите ми за дрехи и не бе облечена никога повече.

* * *

— Англия ли? — Франц Йозеф ме изгледа, сякаш току-що му бях съобщила, че възнамерявам да замина за Вътрешна Монголия. — Какво ще търсиш в Англия, Сиси? Мария ти е пуснала тази муха, нали?

И без това посещението на сестра ми беше трън в очите на Франц Йозеф. Нямаше разумна причина, освен може би, че той не харесваше начина, по който тя ми подражаваше. Всъщност това правеха всичките ми баварски сестри, но бившата кралица на Неапол успяваше да създаде най-перфектно впечатление.

Мария приличаше най-много на мен и допълнително подчертаваше този факт със стойката, прическата и дрехите си. Многобройните коварни изненади, които й поднесе животът, не бяха навредили на красотата й и ако имаше истинска разлика между двете ни, то това беше безцеремонният й маниер да казва свободно всичко, което мисли. С това си качество вече на няколко пъти бе хвърлила в смут виенчани и двореца.

— Най-добрият начин да живееш като кралица е да живееш като бивша кралица — засмяно бе изтърсила тя на императора. Чист гаф, въпреки че бяхме в тесен семеен кръг. Не се учудвах, че той се страхува от влиянието на Мария и копнее гостуването й да приключи час по-скоро.

— И така да е, какво от това? — отвърнах аз с провокативен тон. — Или да остана във Виена, където политическите групировки се упражняват за всичко да обвиняват императрицата? Бих им се изсмяла, ако не се ядосвах толкова. За бохемците аз съм злата жена, която не позволява да те коронясат в Прага като крал на Бохемия. За централистите съм причината майка ти вече да не е между живите, а за църквата съм постоянен дразнител, понеже не тичам непрекъснато да се изповядвам. Сигурно ще се намери и партия, която ще ме държи отговорна, ако по време на майското тържествено шествие завали дъжд.

— Сега вече наистина не си справедлива, Сиси — укори ме императорът с най-сухия си чиновнически тон.

— Възможно е, обаче ми дойде до гуша от разправии. Може би докато се върна, ситуацията ще се успокои. Освен това морските бани в Англия определено ще се отразят добре на Валерия. Твърде често боледуваше през изминалата зима. Трябва да стабилизираме здравето й.

Императорът се видя принуден да одобри пътуването, тъй като аз бях глуха за възраженията му. Не възнамерявах обаче да правя държавно посещение с официални срещи, така че за пореден път напуснах Виена с дъщеря си под псевдонима графиня Хоенембс. През Страсбург и Хавър се отправихме към първата ни цел на английска земя — остров Уайт.

Не бях споделила с Франц Йозеф, че Мария ми бе описала възторжено и в най-ярки цветове конния лов с хайка, ловджийските замъци и вълнуващия обичай да се ходи на лов за лисици, типичен за английското кралство. От скоро тя притежаваше ловджийски замък там и ме уверяваше, че нямало да намеря такива идеални възможности за езда дори около „Гьодьольо“.

Имаше право. Аз се запалих още след първия лов на лисици в „Бийвър“, замъка на херцога на графство Рътланд — както по самия спорт, така и по хората, които го упражняваха. За моя изненада срещнах в Рътланд много стари познайници. Например братята Балтаци, които вече ми бяха гостували в „Гьодьольо“ и които притежаваха конезаводи в Англия, Австрия и Унгария. Благодарение на тях веднага се почувствах като у дома си сред безстрашните ездачи и дръзките спортсмени.

По-безобидните развлечения по време на посещението ми в Лондон бързо потъваха в забвение. Например собственото ми изображение в Музея на восъчните фигури — то беше бледа шега в сравнение с магията на фамозните английски среди, практикуващи спортна езда. На заден план отидоха и далеч по-тъжните преживявания в голямата болница за душевноболни „Бедлъм“^[4]. Интересувах се много повече от коне, отколкото от най-новите медицински постижения в областта на психическите заболявания.

Докато Франц Йозеф прекарваше по-голямата част от това лято на някакви военни маневри, аз посещавах английските конюшни, водих Валерия на балнеолечение и се опитвах да отклонявам официалните покани на кралица Виктория, доколкото ми беше възможно. Нямах желание да скучая до смърт заедно с нея в резиденцията й в замъка „Озбърн“ — в този случай императорът дори беше на едно мнение с мен. Той ми писа обаче, че няма да намери време да дойде за две седмици в Лондон и лично да посети кралицата в Шотландия. Да не ограничавам плановете си и да направя всичко необходимо, за да си почина добре.

Тутакси се възползвах от дадената ми свобода, макар че императорът, настоявайки да си почина, едва ли е имал предвид усилените тренировки по езда. В „Гьодьольо“ и във Виена ми даваха уроци такива забележителни майсторки по езда като Елиза Ренц или Емилия Лизет, но способностите ми далеч не бяха достатъчни, за да яздя начело на английския лов на лисици. Следващия път щях да яздя само начело, друг вариант нямаше!

Върнах се във Виена с ловджийски кон и с една прекрасна нова цел. Бях преоткрила спортната си амбиция! Изведнъж се оказа, че часовете на деня не ми стигат. При конен лов из полето във Великобритания се преодоляваха препятствия, много по-високи от тези в „Гьодьольо“ или в Бохемия. Това изискваше безупречна стойка на седлото, огромен кураж и още повече сръчност и опит. Стойката и куража ги имах. Що се отнася до сръчността и опита — щях да тренирам, докато ги придобия.

Подобни препятствия можеха да бъдат издигнати на виенския хиподрум във Фройденау, в сърцето на „Пратера“. Ала само след няколко дни вече не бях там сама с началника на конюшнята ми. Половината град си убиваше времето да наблюдава как неговата императрица тренира преодоляване на препятствия. Хората се стичаха към хиподрума на тълпи.

Само това да беше, пак щеше да е достатъчно неприятно, но те имаха дързостта да критикуват спортните ми амбиции. Вестникарските статии, слуховете, сплетните и злобните забележки ми оставяха само един изход: „Гьодьольо“.

— Не можеш да ме упрекваш, задето пак заминавам за Унгария — защитих се аз от искането на Франц Йозеф да остана във Виена. — Нямам намерение да се правя на палячо пред всички тези хора. Усилията ми са напълно сериозни и след като никой не разбира това, ще тренирам другаде.

— Защо изобщо трябва да умееш да прескачаш подобни препятствия?

Какво да му отговоря? Защото ми харесва? Защото за секунди имам чувството, че съм свободна и мога да летя? Императорът с неговия трезв характер не би разбрал нито един мой аргумент, затова си замълчах.

Както обикновено, накрая той отстъпи и в „Гьодьольо“ аз се посветих на задачата, която сама си бях поставила. Исках да им дам да се разберат на всичките ми критици. Щях да бъда не само най-красивата императрица на Европа, но и най-перфектната ездачка на континента. „Царицата на амазонките“ — красивото прозвище, с което веднъж ме бе удостоил моят скъп приятел.

Същият, който сега съсредоточаваше чувствата си единствено върху политиката и ме даряваше с приятелство, в което някогашната страст бе отстъпила място на днешните бащински назидания. Исках да избягам от толкова много тъжни мисли и се отървавах от тях само върху гърба на моите коне.

Следващата пролет донесе нов смъртен случай в нашето семейство. Никой не изпита особена болка, защото бившият император Фердинанд, който почина в Прага, без да остави потомство, отдавна бе изчезнал от полезрението на обществеността и на фамилията си. Въпреки това смъртта му донесе прелом в живота ми. Той бе определил Франц Йозеф за единствен наследник на огромното си богатство и това изведнъж сложи край на призивите на моя съпруг към пестеливост. Императорът утрои доходите ми и започна да изпълнява всяко мое желание.

На първо място в списъка ми бяха конете. Така и не преодолях обидата, когато по внушение на ерцхерцогинята след поражението при Кьониггрец съкратиха точно моите конюшни. Същевременно се погрижих за смисленото нарастване на ненадейно увеличените ми доходи. Закупих облигации и акции на държавните железници, на Дунавското параходство и инвестирах в няколко спестовни книжки.

Императорът никога не си направи труда да провери как процедирам с парите си и вероятно щеше да се изненада, ако разбереше колко успешно нарастваха депозитите ми през следващите години.

Малко отмъстително обаче разпоредих новите ми коне да бъдат платени от имперската хазна. Исках да бъдат най-добрите, каквито могат да се намерят в Австрия и в Унгария. Нямаше да се изправя пред критичния поглед на спортните ми приятели, докато не овладеех нещата до съвършенство. Собствените ми изисквания към качеството бяха толкова високи, че следващата година се въздържах от пътуване до Англия, защото въпреки интензивните ми усилия все още не бях постигнала съвършенство.

Вече бях добила вкус към морските бани и към крайбрежието на Ламанша, затова реших да замина за един морски курорт в Нормандия. Моят управител избра това да бъде „Састо ле Мокондюи“ — обикновен замък с огромен парк, сякаш създаден за английски препятствия и несмущавани тренировки по езда. Оказах се напълно неподготвена обаче за възраженията на императора срещу това пътуване.

— Отношенията ни с Франция не са от най-добрите, Сиси — загрижено отбеляза той. — Във Франция проявяват търпимост към анархистите, може да се озовеш в опасност. Освен това в Берлин няма да погледнат с добро око, ако императрицата на Австрия прекара почивката си в Нормандия.

— Ама моля ти се, Франци — възмутих се аз. — Какво го засяга кайзера в Берлин къде ще си карам почивката? „Састо“ се намира на усамотено място край морето, наоколо няма нищо, освен няколко селца. Всеки анархист би привлякъл вниманието като бяла врана. Освен това наистина имам достатъчно народ около себе си, така че нищо не може да се случи.

Императорът отстъпи и в последния ден на юли 1875 година личният ми влак спря във Фекан. Още с пристигането си трябваше да се замисля, защото никой не беше взел под внимание желанието ми за дискретност. Гарата беше затворена специално заради мен, каретите чакаха, огромно множество любопитни французи ни оглеждаха до насита.

Другарчето в игрите на Валерия, черното като въглен мавърче Рустимо, което ми бе подарил шахът на Персия, събуди огромен интерес, както и керванът на домакинството ми. Той включваше унгарска майсторка на супи, сладкари, готвачи, помощници в кухнята, камериерки, перачки и слуги. Наред с персонала на конюшните, нает за да се грижи за чистокръвните коне, които водехме от Виена и които командваше моят управител, имаше и официална императорска свита: церемониалмайстор, придворни дами, камериери, лекар, свещеник, секретар, ковчежник и още много други. Цялата досадна тълпа, без която една императрица на Дунавската монархия не можеше да диша, поне според мнението на виенската дворцова канцелария.

Всеки ден в „Састо“ трябваше да бъдат нахранени седемдесет и двама души, при което моят дял вероятно изискваше най-малките усилия. Сутрин обикновено се задоволявах с чаша кафе или чай и с парченце кейк. През деня хапвах най-много едно рохко яйце, малко бульон, прясно изцедени сокове или хладко прясно мляко. Валерия обаче обичаше шедьоврите на императорския сладкар, както и виенските бонбони, които й правеше и които тя щедро споделяше с другите деца.

Тя бе пораснала и вече беше мило момиченце, което непрекъснато мъкнеше бохемската си кукла и много ме радваше. Колкото повече растеше, толкова повече откривах известна прилика с Гизела, ала чертите на Валерия за щастие бяха по-фини, а фигурата й — по-изящна. Тя притежаваше най-очарователната усмивка и когато ме даряваше с нея, чак сърцето ме заболяваше от майчина обич. Тя беше слънцето в моя живот.

Дните ни в „Састо“ влизаха в приятен, редовен ритъм, макар че отначало времето не беше особено подходящо за морски бани. Освен това се дразнех да деля с толкова много други хора плажа на скалистия залив „Пти Дал“, където ми бяха построили малка баня. Затова пък красивият пейзаж приканваше към дълги разходки с кон, ала неприязнените реакции на местните скоро ми развалиха удоволствието. Селяните и рибарите не обичаха благородниците. За тях ездачите бяха аристократични дразнители, които те сподиряха с ругатни и буци пръст.

Тези хора не подозираха, че аз по принцип бях на тяхна страна. Щедро заплащах за щетите, нанесени след моите разходки с кон, и постоянно дарявах пари за бедните от околните общини и за изпаднали в беда рибари. Проявявах разбиране към възмущението на народа от монархията и аристокрацията. Съзирах заплашителните облаци на хоризонта на нашия живот, чието съществуване Франц Йозеф така упорито отричаше. Може би защото никога не четеше нищо друго, освен своите книжа и нареждаше на тайната си полиция да изгаря бунтарските писания, които вероятно биха го разтърсили.

Пистата с препятствия, която началникът на конюшнята ми издигна в парка, беше готова, така че пристъпих към тренировките по скокове. Скоро малкото коне, които бяхме довели, се оказаха недостатъчни и поръчах нови. С един от новите коне се случи нещастие, което предизвика вълнение чак до Виена.

В мига на инцидента усетих само тласък, който ме изхвърли от седлото, загубих ориентация и след силен удар в тила изпаднах в безсъзнание.

Когато отново отворих очи, видях надвесени над мен угрижени лица. По бузите на графиня Фестетикс дори се стичаха сълзи. Безкрайно се учудих да видя така развълнувана и отчаяна точно моята спокойна и мила Мария.

— Какво е станало? — попитах. — Къде съм?

В този момент дотърча доктор Видерхофер, развял полите на жакета си, и изпадна в паника, задето нямах спомен за падането и дори къде се намирам.

В съзнанието ми проблеснаха спомените за „Бедлъм“ и другите психиатрични клиники, които бях посетила напоследък.

— Ще се превърна ли в кретен, докторе? — единствената ми тревога беше за бедничкия ми Франц Йозеф. — Моля, не съобщавайте на императора.

Силното сътресение на главата ми бе последвано от нощ, изпълнена с ужасни болки. Лекарят се опитваше да ги облекчи с торбички лед и с компреси, ала на мен ми беше толкова зле, че непрекъснато ме избиваше на повръщане. По-късно Мария ми каза, че в отчаянието си лекарят мислел дори да пожертва косата ми, за да стане по-леко на главата. За щастие това не се наложи. След няколко дни покой дори се почувствах способна да отговоря на тревожните писма на императора.

„Какво бих правил на този свят без теб, добрия ангел на моя живот“, загрижено пишеше той.

Съпругът ми рискува дори да влезе в конфликт с външния си министър, като настоя — независимо от тежката политическа ситуация — да ме посети незабавно. Но последвалата телеграма своевременно предотврати евентуалния дипломатически хаос. Известих императора, че съжалявам, задето съм го изплашила така. В крайна сметка аз бях ездачка и някакво си глупаво падане нямаше да ми отнеме нито смелостта, нито спортните ми способности. Придворният лекар, когото загриженият император изпрати, се убеди със собствените си очи.

Доктор Видерхофер ми забрани всякакви тренировки през следващите дни. Изведнъж „Састо“ опустя и ми опротивя. Разпоредих да се връщаме, а през това време виенските вестници усилено спекулираха около „конните похождения на императрицата“. Критично настроените журналисти бичуваха конния спорт като скъпо струващо развлечение на дворянството. Той не подобавал на една императрица, която принадлежи на целия народ, пишеха те. Свих рамене — пак бях разбунила духовете във Виена.

— Жалко, че дойдох на себе си, в противен случай щяха да съчинят некролога ми и най-после да ме оставят на мира — казах на Мария, а тя ужасено се прекръсти.

— Опазил ни Бог, Ваше Императорско Височество! Не бива да говорите така. Дори на шега.

Спестих си отговора и отново се заех с писмото на императора, което съдържаше не само тази новина, но и молбата на връщане да мина през Париж. Вероятно предполагаше, че няма да се осмеля да отхвърля идеята му, след като бях предизвикала такава паника.

В Париж се постарах да огранича до минимум официалните срещи. Нямах намерение да си бъбря с президента на Френската република, маршал Мак Маон^[5], нито да давам приеми или да ходя в Операта, за да ме зяпат. Вместо това разгледах града и „Лувъра“ пеша. За ужас на Мария прекосих Булонския лес на кон и със задоволство констатирах, че главата вече не ме боли и при най-бърз галоп. Наистина ли бяха очаквали, че никога вече няма да яздя? Толкова ли малко ме познаваха?

На връщане спрях при Гизела в Мюнхен. Новините за последните събития ме бяха изпреварили и дъщеря ми изрази неодобрението си хладно и нетърпящо възражение, досущ като покойната си баба. Не й харесваше нито падането в „Састо“, нито поведението ми в Париж. Не защото ме обичаше, а защото се опасяваше, че щяха да й припишат държането на собствената й майка, тя настоятелно ме помоли:

— Наистина не бива да яздите повече, майко! — прозвуча ми не като моя дъщеря, а като гувернантката на Валерия, англичанката мис Трокмортън, на която бях посочила вратата, защото възпитаваше напълно погрешно любимата ми малка дъщеря.

Гизела ме провокира до такава степен, че отговорих рязко:

— Не е ли по-добре да възпитаваш децата си, а не майка си?

Тя реагира със злобно стиснати устни и не възрази, когато пожелах незабавно да продължа пътя си за Виена.

От там заминах за есенния лов в „Гьодьольо“, в който тази година участваха дори Франц Йозеф и граф Андраши. Очаквах да чуя критики и от тяхна страна, ала Франц Йозеф ме изненада приятно: императорът беше просто щастлив, че отново яздя редом с него и че злополуката в Нормандия не ми е навредила трайно.

Затова пък Дюла Андраши правеше всичко възможно да покаже колко ми е ядосан. Необходими бяха умело планиране и дискретната помощ на доверените ми унгарки, за да разговарям с него на четири очи, без веднага всичко живо да разбере и да тръгнат злонамерени слухове.

Той не скри възмущението си:

— Не мислите ли за онези, които Ви обичат, Ваше Величество? — упрекна ме той. — Защо залагате на карта скъпоценния си живот така безразсъдно?

— Рано или късно всеки ездач пада от седлото, приятелю — отвърнах. — Защо в моя случай се прави държавен проблем от това?

— Може би защото сте незаменима, Ваше Величество?

— За кого, граф Андраши? — провокативно измърморих аз, очаквайки обичайното изреждане на дъщеря ми, императора, престолонаследника и на самия него, чиито чувства винаги са били толкова важни за мен.

— Императрицата не е частно лице, Ваше Величество — след кратко колебание отвърна той. — Императрицата е символ. Падне ли тя, пада монархията. Времената са тежки, трябва да спестяваме на монархията всяко излишно сътресение.

— На монархията — прошепнах ужасено, мъчейки се да проумея какво бях чула току-що. — Значи вашата загриженост се отнася само и единствено до монархията, граф Андраши. Добре е да го знам.

Той избягна погледа ми. Взираше се толкова съсредоточено в покривите на „Гьодьольо“, които се провиждаха над върховете на буките по време на тази разходка, че разбрах — мъчеше го крайно неудобство. Колко хубаво. Нека да страда поне малко, след като така щедро ме черпеше с най-горчивото лекарство.

Чаках дълго, преди да се реши да ми отговори:

— Разумно ли е отново и отново да се отварят стари рани, Ваше Височество? Не можем ли да бъдем приятели? Добри приятели, които си имат доверие и са честни един към друг? Това би означавало много за мен.

Протегна ми ръка, настояваща и молеща, фината длан на ездач. Погледът ми се плъзна нагоре, към ъгловатото маджарско лице с мустаци и тъмни къдрави коси. За първи път открих сребристи нишки на слепоочията и в мустака. Тъй атрактивните навремето бръчици в крайчеца на очите и по челото се бяха превърнали в дълбоки бразди. Кога дивият унгарски авантюрист от моите мечти се бе преобразил в този солиден и угрижен господин? Наистина ли се познавахме от толкова много години?

Трогната, но и разтърсена, аз посегнах към ръката му и силно я стиснах. Стори ми се хладна и неочаквано крехка.

— Няма защо да ме молите, приятелю. Аз съм символ и винаги ще бъда. Но понякога и един символ има нужда от усещането за свобода и лекота. Обещавам ви обаче, че ще бъда внимателна. Дори накарах Валерия да ми се закълне, че никога няма да се качи на кон. Разбирам загрижеността ви, но в моя случай тя е прекалена.

Той целуна пръстите ми и ме остави в объркано състояние, нещо средно между възмущение и тревога. Така значи, за него се бях превърнала в символ. Никаква Ержебет, просто — шахматна фигура в политическите кроежи. А също и символ на една любов, която явно не означаваше за него онова, което въпреки всичко означаваше и щеше да означава за мен.

Разговорът остави горчив привкус. Вечерта разгледах най-подробно лицето си в огледалото. И при мен ли се забелязваха следи от стареене? Дали кожата ми бе загубила своята свежест, еластичност и блясък? Дали при разресване Фани намираше по гребена повече мъртви косми отпреди? Дали талията ми започваше да се разширява?

— Струва ми се, че вече ставам на години, Мария — въздъхнах аз при влизането на любимата ми придворна дама; в отговор графиня Фестетикс се изсмя тихо.

— Шегувате се, Ваше Величество. Вие сте по-красива от всякога. Не гледайте в огледалото, а в лицето на императора. Той Ви е толкова предан, че изпитва щастие дори когато само му позволите да докосне ръката Ви.

— Предпочитам огледалото, Мария. То е по-неподкупно. Не смяташ ли, че кожата ми е станала твърде мургава? Трябва да си сложа маска с извара, освен това тази вечер няма да хапна нищо. Най-много чаша прясно мляко…

Започнах още по-усилено да се грижа за красотата си. Това беше наложително, каквото и да казваше Мария. Трябваше само да погледна Валерия, която постепенно се превръщаше в млада дама. Да не говорим за Рудолф, който по направо магически начин привличаше моите придворни дами, независимо от възрастта им.

Той беше на седемнайсет; забавлявах се, като гледах как с един поглед, с една усмивка разпалваше такъв голям възторг. Самият той почти не го забелязваше, защото виждаше единствено младата си вуйна. Рудолф боготвореше ерцхерцогиня Мария Терезия, втората съпруга на брата на императора — Карл Лудвиг. Едва прехвърлила двайсетте, тя бе най-красивата измежду красивите сестри от Браганса^[6]. Дребно, фино момиче с одухотворени очи и дълги, гъсти, катраненочерни коси. Бяха я омъжили за човек с двайсет и две години по-възрастен от нея, който я пазеше, както змеят пази съкровището си. Нищо чудно, че Рудолф се изкушаваше да играе ролята на рицаря. Полека-лека ставаше мъж.

Аз пък с всички сили се мъчех да потисна неудовлетворението си. Не, още не бях стара! Ако беше така, нима щях да се чувствам лека като перушинка на седлото? Нима най-прекрасните ездачи като принц Лихтенщайн, братята Лариш или княз Кински щяха да лежат в краката ми? Една дума, една усмивка — и всеки от тях щеше да прати по дяволите чест, имане и семейство, за да служи само и единствено на мен.

Тяхното възхищение, техните комплименти бяха храна за моята душа, макар че вероятно беше по-добре да не проверявам истинността им. Нуждаех се от подобни радости по-остро, отколкото от ястията на дворцовата кухня, които и без това само се натрупваха по хълбоците ми.

Уважението на моите унгарски кавалери не причиняваше щети. Напротив, то държеше настрана черните сенки на меланхолията, които внезапно се бяха появили в периферията на съзнанието ми и се приближаваха, подобно на гъста мъгла, особено след като през ноември умря любимото ми куче Шедоу.

Напускаха ме всички, които ме обичаха безрезервно…