Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (37) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

35

2007 година

Асад бе разтворил доклада на Пътна полиция за катастрофата в навечерието на Коледа през 1986 година, отнела живота на родителите на Мереде Люнгор. В доклада се споменаваше, че при инцидента са загинали и трима души от другия автомобил: новородено, осемгодишно момиче и водачът на автомобила Хенрик Йенсен, инженер и основател на фирмата „Йенсен Индъстрис“. Няколко въпросителни знака в бялото поле отстрани показваха известно съмнение относно последната информация. Написана на ръка бележка описваше фирмата като „процъфтяващ производител на газонепропускливи стоманени обвивки“. Под бележката се мъдреше определението „гордост за датската промишленост“, явно цитат.

Асад много съобразително се бе досетил, че истинското име на мистериозния Атомос, Ларс Хенрик Йенсен, вече се е появявало, макар и в малко по-кратък вариант, пред очите му, докато е прехвърлял докладите по случая „Мереде Люнгор“. Асад действително притежаваше завидна памет и комбинативност.

— Провери дали във вестниците не са били публикувани имената на оцелелите след катастрофата — заръча Карл. — Не бих се учудил, ако момчето, возило се в другата кола, се казва Ларс Хенрик — кръстен на баща си. Откри ли нещо? — Карл съвсем забрави за разпределението на задачите и протегна ръка: — Дай ми няколко статии от жълтата преса и две-три изрезки от сутрешните вестници.

Върху пъстрите страници, в съседство с портрети на равнодушни лица, жадни за слава, бяха публикувани ужасяващи снимки от катастрофата. Море от пламъци бе погълнало всичко наоколо. Доказваше го фотография на овъгленото купе на форда. Като по чудо точно по това време покрай автомобила случайно минали активисти от датския спасителен концерн „Фалк“ и успели да измъкнат част от пострадалите от горящия автомобил и така да ги спасят от сигурна смърт. Според доклада на Пътната полиция пожарникарите се забавили заради хлъзгавата настилка.

— Тук пише, че майката се казва Ула Йенсен. При катастрофата получила фрактура и на двата големи пищяла — обясни Асад. — Името на момчето не се споменава. Наричат го просто „най-голямото дете на съпружеската двойка“. Бил е на четиринайсет години.

— Значи, роден е в годината, когато е роден Ларс Хенрик Йенсен, ако вярваме на поне част от подправеното му ЕГН — установи Карл, докато преглеждаше вестникарските изрезки.

На една от тях репортажът за зловещата катастрофа съседстваше с редовните политически ежби и незначителни скандали. Списващите вестника бяха съумели да напипат ключа към големия тираж, а именно безразборното отпечатване на сензационни новини. Тази неувяхваща формула се бе утвърдила като силно печеливша. Карл държеше в ръце брой отпреди пет години, който по нищо не се различаваше от днешния.

Изруга под нос безскрупулността на медиите и започна да разгръща следващия вестник. Отвори на указаната страница и погледът му веднага фиксира търсеното име. Точно на това се бе надявал!

— Ето го, Асад! — извика Карл, без да изпуска името от очи.

Почувства се като мишелов, който дебне плячката от скривалището си над върховете на дърветата и се спуска стремглаво, щом я зърне. Карл улови точно каквото търсеше. Тежестта в гърдите му се уталожи и той усети как тялото му най-после се отпуска.

— Слушай какво пише, Асад: „В автомобила, блъснат от търговеца Александър Люнгор, са оцелели само четирийсетгодишната Ула Йенсен — съпруга на Хенрик Йенсен, единият от новородените й близнаци и четиринайсетгодишният Ларс Хенрик Йенсен, най-голямото дете на семейството.“

Асад остави вестника върху бюрото и се усмихна; около тъмнокафявите му очи се образуваха множество мимически бръчици.

— Подай ми доклада на Пътната полиция, Асад.

Карл се надяваше колегите му да са вписали гражданските номера на пострадалите в катастрофата. Показалецът му зашари по описанието на инцидента, но откри само номерата на двамата шофьори: бащата на Мереде и бащата на Ларс Хенрик.

— Щом разполагаме с личните данни на бащата, следва бързо да открием и номера на сина, нали, Карл? А после да го сравним с информацията, получена от „Гухаун“.

Карл кимна. Най-вероятно наистина щяха да се сдобият за нула време с личните данни на Ларс Хенрик.

— Ще се поразровя каква е историята на този Хенрик Йенсен, Асад. През това време ти помоли Лис да ни съдейства за гражданските номера. Обясни й, че търсим адреса на Ларс Хенрик Йенсен. Ако не се е регистрирал, да потърси къде живее майка му. В случай че намери ЕГН-то на Ларс, да разпечата всичките му адреси след катастрофата. Занеси папката на Лис. И по-бързичко, Асад!

Влезе в интернет и въведе „Йенсен Индъстрис“ в полето за търсене, но търсенето не даде никакви резултати. Опита с „газонепропускливи стоманени обвивки за ядрени реактори“ и търсачката му предложи сайтовете на различни фирми във Франция и Германия. Добави „вътрешно покритие за контейнери“, защото, доколкото знаеше, това определение горе-долу се припокриваше с „газонепропускливи стоманени обвивки за ядрени реактори“. Търсенето отново не даде резултати.

Тъкмо да се откаже, попадна на PDF-файл за фирма в Кьое. В материала се срещаше изразът „гордост за датската промишленост“, който присъстваше като цитат в доклада на Пътната полиция. Явно беше взет оттук. Карл изпрати благословията си на полицая, който се бе разровил по-надълбоко в случая. Беше готов да се обзаложи, че силният нюх на този мъж рано или късно ще го направи ценен кадър за криминалната полиция.

Карл обаче не успя да намери нищо за „Йенсен Индъстрис“. Явно името на фирмата беше друго. След обаждане в централата на Търговския регистър стана ясно, че на името на Хенрик Йенсен с този граждански номер няма регистрирана фирма. Карл изрази силно съмнение и служителката му назова три възможни причини: или фирмата е собственост на чужденец, или се води на името на друг собственик, или е регистрирана на името на холдингова компания.

Карл зачеркна името на фирмата в бележника си. „Йенсен Индъстрис“ се оказа бяло петно на континента на високотехнологичните компании. Запали цигара и се загледа във виещия се към вентилационната система дим. Някой ден противопожарната аларма в коридора ще се задейства, сред служителите в сградата ще се разрази дива паника и всички ще хукнат като обезумели навън. Карл се усмихна, дръпна жадно от цигарата и издуха гъст облак към вратата. Да, това би сложило край на пушенето в кабинета му — занимание, с което убиваше скуката, но само като си представеше как Бак, Бьорн и Маркус Якобсен стоят пред сградата и с боязън и гняв се взират към прозорците на кабинетите си, приютили по рафтовете си безброй компрометиращи документи, Карл започваше да си мисли, че си струва.

Изведнъж си спомни показанията на Йон Расмусен — пенсионирания педагог от „Гухаун“. Той твърдеше, че бащата на Атомос, или Ларс Хенрик Йенсен, е работел нещо, свързано със станцията за ядрени опити на остров Рисьо.

Веднага набра номера. Навярно пак щеше да попадне в задънена улица, но поне разчиташе служителите в станцията да го консултират по въпросите на ядрените реактори.

Дежурният услужливо го свърза с инженер на име Матиасен, той го препрати към инженер Стайн, а той, от своя страна — към инженер Йонасен. Гласът на всеки следващ специалист звучеше все по-старчески. Инженер Йонасен се представи като Микел и предупреди Карл, че не разполага с много време, но е готов да му отдели пет минути. За какво ставало дума?

— Дали се сещам за фирма, която е произвеждала вътрешно покритие за контейнери в средата на осемдесетте години в Дания? Що за въпрос? — самоуверено попита той. — „Х. Й. Индъстрис“ беше сред водещите компании в този бранш.

На Карл му идеше сам да се срита по крака. Х. Й. — Хенрик Йенсен. Съвсем просто. Защо служителката от Търговския регистър не се сети да потърси фирмата с инициалите на основателя, вместо с цялото му име?

— Едно време фирмата се наричаше „Трабека Холдинг“, не ме питайте защо. Но днес е известна по цял свят като „Х. Й.“. Производствените стандарти, установени от фирмата, все още се смятат за златни. Скоропостижната смърт на Хенрик Йенсен доведе до почти мигновен срив на предприятието. Без неговото вещо ръководство двайсет и петимата работници не се справяха, а без взискателността му към качество на продукцията, фирмата беше обречена на гибел. Точно тогава се извършваха мащабни промени, фабриката се местеше и предстоеше да разшири дейността си. Кончината на Хенрик съвпадна с тежък момент в бизнеса. Затварянето на компанията доведе до загуба на ценни книжа и ноу-хау. По мое мнение можехме да спасим фирмата, ако се бяхме намесили, но тогава ръководството не разполагаше с нужната политическа подкрепа за подобна стъпка.

— Къде се намираше фабриката?

— В Кьое. Самият аз съм ходил там няколко пъти. Непосредствено преди катастрофата я преместиха на юг от Копенхаген. Не съм сигурен точно къде. Ще се опитам да намеря стария си указател… Тук някъде трябва да е. Ще изчакате ли секунда?

В продължение на пет минути Карл чуваше как мъжът ровичка из кабинета си и впряга вероятно внушителния си интелект в търсенето на най-вулгарните изрази от речниковия фонд на датския език. Звучеше адски ядосан на самия себе си. Карл не си спомняше да е ставал свидетел на подобно изстъпление.

— Много съжалявам — обади се мъжът в слушалката, след като престана да ругае. — Не мога да го намеря. Аз, който никога нищо не изхвърлям! Винаги така става! Опитайте се да се свържете с вдовицата на Хенрик Йенсен. Най-вероятно още е жива. Не е толкова стара. Тя ще ви каже повече. Смела жена. Не заслужаваше да я застигне такова нещастие.

— Жалко наистина — вметна Карл с намерението да му зададе последен въпрос, но онзи вече беше набрал скорост:

— Производствената технология в „Х. Й. Индъстрис“ беше направо гениална! По контейнерите не се виждаха следи от заваряване дори ако ги гледаш на рентгенови снимки, направени с най-чувствителната апаратура. Разполагаха и с всякакви методи за откриване на течове. Създадоха, например, барокамера с възможност за увеличаване на налягането до шейсет атмосфери за по-добро тестване на устойчивостта на продукцията. Не бях виждал по-голяма барокамера. Управляваха я с високотехнологична апаратура. Вкарваха контейнерите вътре и ако издържат на такова налягане, значи атомните електроцентрали могат да бъдат сигурни, че купуват продукт с първокласно качество. Мда, „Х. Й. Индъстрис“ се задоволяваха само с най-доброто.

Мъжът толкова се разгорещи, сякаш притежаваше акции в предприятието.

— Случайно да знаете къде живее днес Ула Йенсен? — побърза да вмъкне Карл, докато онзи си поемаше дъх.

— Не, но проверете в гражданския регистър. Предполагам, че е останала да живее близо до последното местонахождение на фабриката. Доколкото знам, не успяха да я изгонят оттам.

— Тоест, на юг от Копенхаген, така ли?

— Точно.

Как е възможно разтегливо понятие като „на юг от Копенхаген“ да бъде „точно“?!

— Ако се интересувате от ядрена енергетика, с удоволствие ще ви разведа из острова — предложи мъжът.

Карл благодари, но се оправда с липса на време. Споменеше ли се остров Рисьо, винаги му идеше да срине със земята сградите там и да продаде отломките на някое сибирско градче, та да ги използват за пътна настилка. Затова му се струваше кощунствено да ангажира и без това ограниченото време на любезния служител.

Сбогува се с него и затвори. От две минути Асад стоеше на вратата.

— Какво става? Лис откри ли гражданските номера?

— Не — поклати глава Асад. — Най-добре отиди лично да ги помолиш, Карл. Днес са… — Асад завъртя показалец до слепоочието си — … съвсем превъртели.

Карл се прокрадна до Лис с предпазливостта на разгонен котарак. Днес неизменно любезната секретарка изглеждаше недостъпна. Красиво бухналата й къса коса бе сплесната и напомняше мотоциклетна каска. От очите на госпожа Сьоренсен, застанала зад Лис, хвърчаха искри, а от дъното на коридора отекваха гръмки гласове. Лоша работа.

— Какво става? — обърна се Карл към Лис, когато погледите им се срещнаха.

— Нямам представа. Системата отказва да ни допусне до държавните архиви. Все едно някой е променил всички пароли.

— Интернет функционира нормално.

— Само опитай да влезеш в регистъра с гражданските номера или в Данъчната служба, и ще видиш какво имам предвид — поясни Лис.

— Освен това ще трябва да изчакаш реда си като всички останали — злорадо отбеляза госпожа Сьоренсен с безцветен глас.

Карл постоя при тях, опитвайки се да измисли изход, но се отказа, защото виждаше как на екрана на Лис се изписва отказ след отказ. Карл сви рамене. Какво пък? Няма чак толкова бърза работа. А и мъж с неговия опит знае как да обърне форсмажорните обстоятелства в своя полза. Щом електрониката е блокирала, явно съдбата му дава знак да се отпусне в кабинета си в дълбокомислен диалог с чаша кафе и да изпъне краката си върху бюрото за час-два.

— Здрасти, Карл — чу се глас зад гърба му.

Обърна се. Беше Маркус Якобсен в снежнобяла риза и с изгладена вратовръзка.

— Добре, че още не си слязъл. Ще дойдеш ли за малко в стаята за обяд? — Прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като въпрос. — Бак има да ни съобщи важна информация. Предполагам, ще бъде интересна и за теб.

В помещението се събраха петнайсетина души. Карл се настани в дъното, началникът на Отдел „Убийства“ малко по-встрани, а неколцина служители от „Наркотици“, заместник-шефът Ларс Бьорн, Бьоре Бак и партньорът му застанаха отпред с гръб към прозорците. Изглеждаха доволни.

Ларс Бьорн даде думата на Бак. Всички знаеха какво ще съобщи.

— Тази сутрин задържахме убиеца на велосипедиста в парка „Велбю“. В момента заподозреният разговаря с адвоката си. До края на деня очакваме писмени самопризнания.

Усмихна се и с тържествуващ вид приглади косата над темето си.

— Главната свидетелка по случая, Анелисе Квист, даде пълни показания, след като се увери, че заподозреният е задържан, и така потвърди версията ни. Извършител на престъплението е уважаван и активно практикуващ лекар от „Велбю“. Освен че е намушкал дилъра в парка, въпросният мъж е принудил Анелисе Квист да погълне огромна доза успокоителни и е заплашвал децата й.

Бак даде знак на партньора си да продължи:

— При обиска на жилището му открихме повече от триста килограма наркотични вещества с различен състав. В момента експертите ги описват. — Изчака възклицанията да се уталожат. — Лекарят е създал широка престъпна мрежа от медицински лица, които са си осигурявали високи доходи чрез продажбата на лекарства, законово отпускани само по лекарско предписание: метадон, диазепам, валиум, фенобарбитал, морфин. Престъпната група се е занимавала и с внос на психотропни вещества от рода на амфетамини, зопиклон, тетрахидроканабинол и ацетофеназин, както и на невролептици, барбитурати и халюциногени. Заподозреният се е стараел да разполага с разнообразен асортимент, защото явно е намирал клиенти за всякакви наркотици. Убитият в парка велосипедист е отговарял за разпространението им сред посетителите на нощни заведения. Навярно се е опитал да изнудва заподозрения и той го е очистил. Престъплението не е било планирано. Анелисе Квист е видяла убийството. С лекаря са се познавали и той бързо се е свързал с нея и си е осигурил мълчанието й чрез заплахи.

Мъжът млъкна и Бак продължи:

— Веднага след убийството извършителят е посетил Анелисе Квист в дома й. Дъщерите й страдали от астма и били пациентки на лекаря, специалист по заболявания на дихателните пътища. И двете деца се нуждаят ежедневно от медикаменти, за да не получават пристъпи. Под угрозата, че иначе ще ги убие, лекарят принудил Анелисе Квист да даде на дъщерите си посочени от него таблетки, които предизвикали животозастрашаващо свиване на белодробните алвеоли. После лекарят им поставил инжекция с антидот. Представете си само какъв силен шок е преживяла майката, докато е гледала как децата й посиняват от задушаване. — Огледа присъстващите, а те кимнаха в знак на съгласие. — После лекарят предупредил Анелисе Квист, че трябва редовно да води момичетата в кабинета му, за да им инжектира спасителния антидот, ако не иска да получат фатален рецидив. Така убиецът си подсигурил мълчанието на майката. Дължим огромна благодарност на майката на Анелисе Квист. Иначе никога нямаше да пипнем злосторника. Бабата на децата не знаела за заплахите към внуците й, а в деня след кошмарната нощ успяла да изкопчи от дъщеря си, че е станала свидетел на убийство. Анелисе обаче категорично отказала да разкрие самоличността на извършителя. Не била на себе си от ужас. Когато извикахме Анелисе Квист на разпит по съвет на майка й, свидетелката се намираше в душевен смут. Вече знаем, че лекарят я е посетил отново няколко дни по-късно и я предупредил, че ще убие момичетата, ако го издаде. Използвал изрази от рода „ще ги одера живи“ и възползвайки се от паническото й състояние, я заставил да изпие токсична комбинация от таблетки. Останалата част от историята ви е известна. Жената постъпва в болница, оцелява и упорито отказва да говори. Но имам още една новина за вас. Новосъздаденият Специален отдел „Q“, оглавяван от Карл Мьорк, ни оказа голяма подкрепа по време на разследването. — Бак се обърна към Карл. — Без да участваш пряко в следствените действия, ти ни подхвърли няколко ключови идеи, Карл. С колегите ми искаме да ти благодарим — на теб и на твоя сътрудник, който разнасяше информация между теб и Харди Хенингсен, също дал своя ценен принос към разследването. В знак на признателност му изпратихме цветя.

Карл остана безмълвен. Неколцина от бившите му колеги се обърнаха към него и се насилиха да се усмихнат, но изражението им остана каменно. Другите пък дори не се опитаха да му засвидетелстват внимание.

— Е — продължи заместник-криминален комисар Бьорн, — доста хора работихме по случая. Искам да ви благодаря, момчета — той посочи двамата колеги от Отдел „Наркотици“. — Оттук нататък ще трябва да отсеете кои от лекарите с нечисто минало са участвали в престъпната група. Очертава се случаят да придобие колосални размери. А ние от Отдел „Убийства“ ще продължим да разследваме нови престъпления. За всички ни има достатъчно работа.

Карл изчака повечето присъстващи да се разотидат. Знаеше колко му е струвало на Бак да го похвали пред всички. Затова се приближи до него и му протегна ръка.

— Благодаря ти за хубавите думи, макар че не ги заслужавам.

Бьоре Бак само погледна безучастно ръката му и събра книжата си от масата.

— Не ми благодари. Нямаше да го направя, ако Маркус Якобсен не ме беше принудил.

Карл кимна. Е, поне за пореден път се бе убедил в какви отношения се намира с Бак.

В коридора цареше паника. Служителите, скупчени около вратата на шефа, се надпреварваха да се оплакват.

— Да, да, знам. Но още не сме установили откъде идва проблемът — опитваше се да ги надвика Маркус Якобсен. — По информация от директора на Управлението в момента нямаме достъп до никакви обществени регистри. Хакерска атака е повредила централните сървъри и е променила паролите. Още не сме идентифицирали извършителя. Малцина компютърни специалисти са способни да разбият защитата на системата ни. Работим на пълни обороти, за да заловим виновните.

— И как точно ще стане? — попита някой.

Началникът сви рамене. Опитваше се да си придаде спокоен вид, но личеше колко е разтревожен.

Карл съобщи на Асад, че работният ден е приключил, защото нямат достъп до базата данни. Без информация от гражданския регистър не можеха да установят къде се е подвизавал през годините Ларс Хенрик Йенсен. Затова по-добре да оползотворят времето си по друг начин.

Докато пътуваше към Клиниката за лечение на гръбначни увреждания в Хорнбек, по радиото съобщиха, че според съобщение от полицейската пресслужба, разпратено до медиите, хакерът, атакувал системата, бил разгневен гражданин, по първоначални предположения държавен служител в обществения сектор, застрашен от съкращенията, предвидени в предстоящата правителствена реформа. Компютърни специалисти се опитвали да обяснят как е възможно да пробиеш толкова добре защитени данни, а министър-председателят нарекъл хакерите „бандити от най-долна проба“. После обещал системата да заработи съвсем скоро, а виновникът да получи тежко наказание. Още малко и щеше да сравни компютърната атака с нападението над Световния търговски център, но се въздържа.

Първата му умна постъпка от дълго време насам.

Върху нощното шкафче на Харди наистина имаше цветя, но толкова мижави, че съперничеха на букетите в най-отдалечените от града бензиностанции. На Харди обаче явно изобщо не му пукаше. Пък и не ги виждаше, защото днес санитарите го бяха обърнали с лице към прозореца.

— Бак ти изпраща специални поздрави — подхвана Карл.

Харди го стрелна с поглед, който хората обикновено наричат начумерен, но в действителност не се поддава на словесно описание.

— Какво ме засягат глупавите поздрави на този нещастник?

— Асад му е предал хипотезата ти за случая и въз основа на предположенията ти задържаха лице с доказана вина.

— Не съм изказвал никакви хипотези.

— Как така? Нали си посъветвал Асад да се поразтърсим из познатите на основната свидетелка, Анелисе Квист?

— За кой случай става дума?

— За убития велосипедист, Харди.

— Нямам представа какви ги говориш, Карл — намръщи се Харди. — Непрекъснато ми надуваш главата с онази откачена история за Мереде Люнгор, а психоложката не спира да каканиже за престрелката в Амар. Не ми трябват повече глупости. Дори нямам представа какъв е този велосипедист и кой го е убил.

Сега вече и Карл смръщи вежди.

— И Асад изобщо не ти е споменавал за случая? Сигурен ли си? Да нямаш проблеми с паметта, Харди? Не се притеснявай да си признаеш.

— О, я се разкарай, Карл! Вече не издържам да ти слушам глупостите! Не разбираш ли, че именно услужливата ми памет е най-големият ми проблем?! — кресна той и от устата му се разхвърча пяна. Бистрият му ум определено не бе пострадал.

Карл побърза да вдигне ръка.

— Извинявай, Харди. Значи Асад ми е предал невярна информация. Случва се.

Ала всъщност смяташе случилото се за напълно недопустимо.