Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (36) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

34

2007 година

Докато се вглеждаше в очите на Даниел — мъжа, в когото се бе влюбила преди пет години, — Мереде установи, че Даниел и Ласе са един и същи човек, и краката й се подкосиха, но ужасът от откритието беше несравним с обзелия я шок, когато се досети къде за пръв път е видяла това лице. Споменът изцеди всичките й усещания. Остана само тежката вина, която я смазваше през целия й съзнателен живот.

Всъщност Мереде го позна по болката в очите. В тях горяха страданието, отчаянието и омразата, превзели за миг живота на този мъж или по-скоро на някогашното момче. Защото през един мразовит зимен ден Ласе — едва четиринайсетгодишен — бе погледнал през прозореца на семейния автомобил и бе видял в колата до тях как жизнерадостно, импулсивно момиче неуморно упорито закача брат си на задната седалка и така отвлича вниманието на баща си от пътя. Отмъква безценните наносекунди, нужни на баща й да прецени правилно ситуацията и да не сваля ръце от волана. Секундата невнимание бе отнела живота на петима души и нанесла на други трима тежки физически увреждания. Единствено Ласе и Мереде бяха успели да се измъкнат живи и невредими. Точно затова следваше двамата да си разчистят сметките.

Мереде го разбра и се приготви да приеме отреденото й от съдбата.

През следващите няколко месеца мъжът, към когото някога, в ролята на Даниел Хеле, бе изпитала силно привличане, а сега в качеството му на Ласе ненавиждаше, влизаше всеки ден в стаичката и я наблюдаваше през илюминаторите. Понякога я гледаше като цибетова котка^[1] в клетка, на която предстои неравна битка с няколко кобри, друг път я заговаряше. Рядко й задаваше въпроси. Не се нуждаеше от отговорите й. Сякаш ги отгатваше, без да я пита.

— Когато погледите ни се преплетоха през прозорците, докато баща ти ни изпреварваше, ти ми се стори най-красивото момиче, което бях виждал през живота си — призна веднъж Ласе. — Но когато след секунда ми се ухили предизвикателно и започна да буташ брат си, без да си даваш сметка каква опасност създаваш с резките си движения, в мен се разгоря омраза. Само след секунда колата ни се преобърна, а сестра ми си строши врата при сблъсъка с рамото ми. Чух как изхрущя, разбираш ли?

Той прикова поглед в нея, за да я принуди да сведе очи. Мереде обаче не се подчини. Срамуваше се от постъпката си, но мразеше този мъж от дън душа.

После той й разказа как за няколко минути целият му живот се променил. Майка му се мъчела да роди близнаците в смачканата кола, а баща му, към когото Ласе изпитвал безпрекословно обожание и възхищение, издъхнал, гледайки го с любящи очи. После под краката на майка му, затиснати под седалката, избухнал пожар, а красивата му малка сестричка лежала под него с прекършен врат. Първото бебе пищяло върху стъклото, докато пламъците пълзели към него, а второто лежало безпомощно с усукана около шията му пъпна връв.

Разказът на Ласе звучеше покъртително. Мереде почти си спомни крясъците от катастрофата, докато гласът на мъжа безпощадно ръфаше съвестта й.

— След катастрофата майка ми изгуби способността си да върви. Брат ми е инвалид и не е стъпвал в училище. Така и не усети какво е да откриваш света с връстници. Твоята постъпка съсипа живота ни. Как според теб се чувства човек, който до днес е имал баща, сладка малка сестричка и майка, бременна с още две братчета, а само след секунди губи всичко? Майка ми винаги е имала много ранима психика, но се случваше да се смее безгрижно, преди ти да опропастиш живота ни и да й отнемеш всичко. Всичко!

В този момент старицата се намираше в стаичката и разказът на сина й определено я разтърси. Вероятно дори плачеше. Мереде не беше сигурна.

— Как според теб се чувствах през първите месеци съвсем сам в непознато семейство, където ме биеха? Аз — отгледан в спокойна, изпълнена с любов атмосфера! Всяка секунда изгарях от ненавист към изрода, който ме принуждаваше да го наричам „татко“, а аз копнеех да го убия. През цялото време непрекъснато виждах образа ти, Мереде. Виждах красивите ти безотговорни очи, които съсипаха щастието ми. — Той направи дълга пауза и продължи, изговаряйки думите с шокираща отчетливост: — Обещах си да ти го върна тъпкано, Мереде, на теб и на всички останали — каквото и да ми струва. И знаеш ли, днес се чувствам удовлетворен. Отмъщението ми застигна всички гадове, които ни направиха нещастни. Навремето обмислях дали да не очистя и брат ти. Ала един ден, докато те наблюдавах, разбрах колко те ограничава той. Присъствието му ти напомняше за вината ти. Той ти пречеше да живееш нормално. Убия ли го, ще облекча бремето върху плещите ти, съобразих аз. Брат ти беше също една от жертвите на лекомислието ти. Затова го оставих жив. Но не пощадих приемния си баща. Няма да пощадя и теб, Мереде.

Ласе продължи с откровенията си. След първия опит да убие приемния си баща го въдворили във възпитателно училище. Семейството потулило деянието и дълбоката рана в челото на мъжа, получена вследствие удар с лопата. Обяснили само, че момчето страда от психическо разстройство и не са в състояние да се грижат повече за него. Поискали да им дадат друго дете, та да продължават да получават субсидии от държавата.

Ала звярът в Ласе се пробудил и той се зарекъл повече да не позволява на никого да командва нито него, нито живота му.

След пет години, два месеца и тринайсет дни делото за обезщетението, полагащо се на майката на Ласе, приключило и тя се почувствала достатъчно здрава да приеме в дома си вече порасналия си син. Единият от близнаците, родени в авариралия автомобил, оцелял въпреки усуканата около врата му пъпна връв. Другият починал от изгарянията си.

Докато майката се лекувала по болници и санаториуми, социалните изпратили момченцето в приемен дом, но тя го взела, преди да навърши три години. Имало белези по лицето и гърдите, а липсата на кислород при раждането довела до нарушена двигателна способност. Въпреки това майката се утешавала с присъствието му, докато събере сили и средства да приюти и Ласе. Застрахователната компания им отпуснала милион и половина като обезщетение за съсипания им живот. Милион и половина за загубата на баща му, за края на търговската му дейност, понеже нямало кой да я продължи, за смъртта на сестричката му и на единия му брат, за обездвижването на майка му и за краха на семейното благополучие.

Някакъв мизерен милион и половина. След като отвлекли Мереде и тя престанала да заема основната част от вниманието им, решили да отмъстят и на застрахователите, и на адвокатите, които с измама ги лишили от полагащото им се обезщетение. Ласе обещал на майка си да получат възмездие.

И Мереде трябвало да плати скъпо за греховете си.

Тя осъзнаваше, че времето й изтича, и в душата й се надигнаха едновременно страх и облекчение. Близо петгодишният плен в тази отвратителна камера я бе съсипал и тя копнееше за края. Все някога този кошмар щеше да приключи.

В навечерието на 2006-а година налягането в помещението отдавна бе стигнало шест атмосфери. Една-единствена луминесцентна лампа светеше, без да мига. Придружен от майка си и брат си, Ласе се появи от другата страна на прозорците в празнично облекло, пожела й весел празник и додаде, че това ще бъде последната Нова година в живота й.

— Ако се позамислим, лесно ще установим датата на смъртта ти, нали, Мереде? Всъщност всичко се подчинява на желязна логика. Пресметни колко години, месеци и дни съм прекарал далеч от семейството си до деня, когато те залових като животно, и ще разбереш кога ще умреш. Ще страдаш точно толкова, колкото страдах и аз, нито ден повече. Сметни сама, Мереде. Когато моментът настъпи, ще отворим шлюза. Ще боли, но ще стане бързо. В мастната ти тъкан се е натрупал много азот и макар да си слаба, навсякъде по тялото ти са се образували въздушни джобове. Когато костите ти се разширят и започнат да се забиват в плътта ти, когато налягането под пломбите ти ги накара да изхвърчат в устата ти, когато усетиш как болките раздират раменните и тазобедрените ти стави, ще разбереш, че часът ти е ударил. Пресметни колко ти остава. Прибави пет години, два месеца и тринайсет дни към 2 март 2002 и ще узнаеш какво ще пише на надгробната ти плоча. Надявай се кръвоизливите в белите дробове и сърцето ти да те парализират или дробовете ти да се пръснат, та веднага да изгубиш съзнание и да умреш, но не се осланяй на толкова милостива смърт. Кой казва, че ще отворя шлюза бързо?

Значи щеше да умре на 15 май 2007. Дотогава оставаха деветдесет и един дни, защото според нейните изчисления днес беше 13 февруари, точно четирийсет и четири дни след настъпването на Новата година. От първи януари Мереде непрекъснато живееше със съзнанието, че сама ще сложи край на живота си, преди те да отворят шлюза, но се опитваше с всички сили да държи далеч черните мисли и ревниво да пази най-хубавите си спомени. Така се подготвяше психически да се сбогува със света. Често вземаше клещите и оглеждаше острите щипци или се чудеше дали да не счупи на две по-дългата найлонова клечка и да я наточи в бетонния под. Смяташе да сложи край на живота си с едно от двете сечива. Ще се свие в ъгъла под прозорците и ще пререже вените си. За щастие те изпъкваха ясно по изтънелите й ръце.

Мереде живя с тази мисъл до деня, когато, след като шлюзът изплю храната, тя чу гласовете на Ласе и майка му. Звучаха изнервени и започнаха да се карат.

„Явно свинята и вещицата невинаги са дупе и гащи“ — помисли си въодушевено Мереде.

— Не можеш ли да накараш майка си да млъкне, Ласе? — извика тя с ясното съзнание, че с дързостта си ще предизвика нови санкции срещу себе си.

Познаваше добре на какво е способна дъртата вещица. Но не достатъчно, както се оказа. Мереде очакваше да заплати за наглостта си с няколкодневно лишаване от храна, но не и да се сбогува с правото да отнеме собствения си живот.

— Внимавай, Ласе! — процеди старицата. — Тя иска да ни настрои един срещу друг. Опитва се да те манипулира. Не я изпускай от очи. Вътре има клещи и нищо чудно да й хрумне да ги използва, за да се самоубие. Нима искаш тя да се смее последна, а, Ласе?

След няколко секунди опасността надвисна над Мереде като Дамоклев меч.

— Чу какво каза майка ми, нали, Мереде? — проехтя хладният му глас по интеркома.

Какъв смисъл имаше изобщо да му отговаря?

— Отсега нататък няма да се приближаваш до прозорците. През цялото време искам да виждам какво правиш. Избутай гърнето към отсрещната стена. Веднага! И при най-плахия опит да се скриеш, да престанеш да се храниш или да се нараниш, незабавно ще намаля налягането в помещението, преди да се усетиш. Прободеш ли се, кръвта ще рукне като водопад и ще усетиш как всичко в теб се пръска, кълна се. Ще монтирам камери и ще те наблюдаваме двайсет и четири часа в денонощието. Ще насочим силни прожектори срещу прозорците. За твоя информация държа да уточня, че мога да контролирам налягането в камерата с помощта на дистанционно. Избирай, Мереде: гилотината ще те посече или сега, или по-късно. Но кой знае? Не е изключено още утре всички да умрем. Например да се отровим от прекрасната сьомга, сервирана за вечеря. Никога нищо не се знае. Затова не губи надежда. Може някой ден принц на бял кон да дойде и да те отведе. Докато човек е жив, винаги има надежда, прав ли съм? Затова не губи кураж, Мереде. Само не нарушавай правилата.

Тя вдигна очи към единия прозорец. Зад него бегло се очертаваше лицето на Ласе. „Сив ангел на смъртта — помисли си тя, — заложник на помраченото си съзнание, което — надяваше се тя, — ще го измъчва до края на дните му.“

— Как уби приемния си баща? По същия зверски начин, както се каниш да убиеш и мен ли? — извика Мереде.

Очакваше той да се разсмее, но не и да чуе смеха на още двама души. Явно майка му и брат му също стояха зад стъклата.

— Изчаках десет години, Мереде, и се върнах с двайсет килограма повече мускули и изгубил всякакъв респект към него. Имах чувството, че презрението ми е достатъчно да го убие.

— Едва ли обаче си спечелил неговото уважение — отвърна язвително тя и се изсмя.

Беше решила да не пропуска случай да вгорчи опиянението от победата му.

— Пребих го до смърт! Според теб това не е ли достойно за уважение? Не постъпих особено изискано, но какво да се прави? Изчаках тялото му да стане на парчета. Нищо не беше в състояние да засити глада ми за мъст, освен отплата със същата монета!

Стомахът й се обърна. Какъв психопат!

— Ти си същият като него, проклет изверг такъв! — прошепна тя. — Жалко, че не са те заловили още тогава!

— Да ме заловят? Това ли каза? — той пак се разсмя. — И как да стане? Случи се по време на жътва. Съвсем лесно бутнах дъртия глупак под движещия се комбайн. Идиотът беше пълен с откачени идеи, например да жъне през нощта. Затова никой не се учуди, че е умрял по този начин. Пък и на никого не липсваше.

— Безспорно си велик човек, Ласе. Кого още си убил? Колко живота тежат на съвестта ти?

Макар да не очакваше, че жертвите на Ласе се изчерпват с приемния му баща и нея, Мереде остана дълбоко потресена, когато той й разказа как се е възползвал от професията на Даниел Хеле, за да се запознае с нея, как е откраднал самоличността му и после го е убил. Даниел Хеле не бе навредил с нищо на Ласе или семейството му, но се наложило да го ликвидира, за да не рискува да разобличат измамата. Ласе очистил и помощника си Денис Кнюсен. Не искал да има никакви свидетели и толкова. Обясняваше събитията съвсем хладнокръвно.

„Божичко, Мереде! — прошепна си тя. — Колко още човешки съдби си погубила, макар и неволно?“

— Защо просто не ме уби, гадино мръсна? — кресна тя към прозореца. — Удала ти се е не една възможност. Нали постоянно си ме наблюдавал? Защо просто не ме намушка с нож, докато се разхождам из градината? Не се съмнявам, че си се промъквал неведнъж там!

Настъпи мълчание. После той отговори съвсем бавно, та тя да усети остротата на цинизма му:

— Първо, беше прекалено лесно. Искахме не просто да знаем, че си мъртва, а да страдаш пред очите ни, колкото бяхме страдали и ние. Освен това, скъпа Мереде, не бих се отказал от възможността да проникна под обвивката ти, да те видя уязвима. Целта ми беше да разтърся живота ти из основи; да те накарам да се влюбиш в Даниел Хеле, а после да изпиташ страх от него; да тръгнеш на екскурзията с Уфе със съзнанието, че у дома те чака нещо неизяснено. Тази игра ми достави огромно удовлетворение, бъди сигурна.

— Ти си болен!

— Болен ли? Нека ти кажа кога се разболях. В деня, когато научих, че след като я изписали от болницата, майка ми е помолила фонд „Люнгор“ да й отпусне финансова помощ. Отказали й с аргумента, че от средствата във фонда могат да се възползват единствено преки наследници на Лоте и Александър Люнгор. Майка ми поискала някакви си сто хиляди от червивия ви с пари фонд и получила отказ, макар попечителите, управляващи парите, да знаели коя е и какво е преживяла заради вас. Клетата ми майчица се принудила да живее по социални домове. Сега разбираш ли защо и тя те мрази, разлигавена краво? — психопатът избухна в сълзи. — Нищо и никакви сто хиляди крони! Какво значение са имали те за вас? Никакво!

Мереде можеше да се оправдае, че никога не е знаела за този отказ, ала вече отдавна бе изкупила греха си. С лихвите.

Още същата вечер Ласе и брат му монтираха камери и включиха прожектори. Двата ослепителни цилиндрични лъча превърнаха нощта в ден и разголиха килията й в цялата й чудовищност. Чак сега Мереде забеляза колко противно е всичко наоколо. За да не полудее, докато гледа унижението си, през първото денонощие държа очите си затворени. Ешафодът лъсна на показ, но осъдената избра мрака.

Малко по-късно опасаха двата илюминатора с кабели, свързани към две взривни устройства, които в „краен случай“ да строшат стъклото, а после донесоха бутилки със сгъстен кислород, водород и „възпламеними течности“, както се изразиха.

Ласе извести, че всичко е готово. След като налягането разкъса органите й, той ще пусне трупа й в компостера да го раздроби, и накрая ще вдигнат цялата постройка във въздуха. Детонацията ще се чуе на километри оттук и този път застрахователната компания ще им изплати достойно обезщетение.

— Такива инциденти трябва да се подготвят най-старателно, а следите — да се заличат безвъзвратно.

„Няма да стане каквото сте си наумили“ — зарече се мислено тя и започна да подготвя ответния си удар. След няколко дни седна с гръб към прозорците и започна да дълбае бетона с върха на клещите. Смяташе да се справи за не повече от два-три дни. Изпълнението на начинанието й обаче щеше да изтъпи клещите и да ги направи негодни за употреба. Щеше да й се наложи да използва импровизираната си клечка за зъби, за да спука вените си. И какво от това? Важното беше, че ще има възможността сама да прецени кога да умре.

Работата с клещите й отне повече от очакваното: близо седмица. Затова пък фугите станаха достатъчно дълбоки и способни да оцелеят. Мереде ги посипваше с прах и мръсотия, за да не се виждат. Буква по буква. Беше сигурна, че когато един ден експертите от застрахователната компания пристигнат за оглед на опустошената от пожар сграда, за да си изяснят обстоятелствата около инцидента, ще открият поне част от думите и така ще се досетят какво гласи цялото послание:

Ласе, собственикът на тази сграда, уби приемния си баща, Даниел Хеле, един от приятелите си, а накрая и мен.

Грижете се за брат ми Уфе и му предайте, че сестра му не е спирала да мисли за него в продължение на пет години.

Мереде Люнгор, 13.02.2007, отвлечена и държана в плен в това забравено от Бога място от 2 март 2002.