Метаданни
Данни
- Серия
- Отдел Q (1)
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Kvinden I Buret, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от датски
- Ева Кънева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Юси Адлер-Улсен
Заглавие: Жената в капан
Преводач: Ева Кънева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: датски
Издание: Първо
Издател: ИК „Емас“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: датска
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-260-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2656
История
- — Добавяне
14
2002 година
Мереде чакаше в ресторанта на палубата. Преди вратата към мъжката тоалетна да се хлопне, тя предупреди Уфе да не се бави. В кафенето в другия край бяха останали само хора от персонала. Всички пасажери бяха слезли при колите. „Само дано Уфе побърза — молеше се тя. — Слава богу, аудито е в края на редицата.“
С тази мисъл приключи сравнително поносимият етап от живота й. Атаката дойде отзад — толкова изненадващо, че Мереде дори не успя да извика. Въпреки това ясно усети как нечия ръка грубо притисна кърпа, напоена с упойващо вещество към носа и устата й, а преди да се унесе, видя как ръката натисна черното копче за достъп до стълбището към автомобилната платформа. После в стремглав галоп подминаха металните стени по стълбището, докато в ушите й нахлуваха глухи звуци. Накрая пред очите й се спусна мрак.
Събуди се върху леденостуден бетонен под. Надигна глава. Кръвта пулсираше бясно в слепоочията й. Усещаше краката си натежали. Раменете й отказваха да се отлепят от пода. Напрегна сили и успя да се надигне, колкото да седне. Помъчи се да се ориентира в непрогледния мрак. Не посмя да извика. Пое си дълбоко въздух, като се стараеше да не вдига шум. После протегна ръце напред, за да провери какво има до нея. Нищо. Поседя известно време, докато събере кураж да се изправи — бавно и нащрек, готова да посегне с юмрук по посока и на най-слабия звук, който дочуе. Ще го заблъска и зарита с всичка сила. Инстинктивно усещаше, че е сама, но не беше сигурна.
След известно време мислите й се избистриха. Страхът атакува тялото й като смъртоносна инфекция. Кожата й се сгорещи, сърцето й се разблъска по-тежко и по-бързо. Невиждащите й очи засноваха из мрака. Беше чела и гледала толкова страшни неща за отвлечени жени. Мереде пристъпи напред с протегнати ръце. Ами ако в пода зее дупка, пропаст, която само чака да я погълне, или ако стъпи върху остър предмет или парче стъкло? Краката й обаче продължиха безпрепятствено, без да се спънат в нищо. Изведнъж спря и замръзна на място.
„Уфе! — сети се тя и усети как долната й устна затрепери. — Та нали на борда на ферибота бяхме двамата!“
След около два часа успя да си изгради представа за помещението, макар да го опозна само опипом: правоъгълно, дълго седем-осем метра и широко поне пет. Шарейки с ръце по студените стени, Мереде установи, че на височината на главата й има два големи прозореца с формата на илюминатори. Събу си едната обувка и започна да удря по стъклата, като се отдръпваше, за да не я наранят евентуално падащите парчета. Но прозорците не се строшиха. После Мереде напипа очертания на нещо, наподобяващо сводеста врата. Плъзна се по цялото протежение на стената с надежда да попадне на дръжка или поне на ключ за осветление, ала не откри нищо.
Тогава се зае да обходи цялото помещение. Тръгна по права линия към отсрещната стена, обърна се, стъпи встрани и се върна до изходната си точка. Повтори упражнението. След като приключи, установи, че в помещението е сама със сухия въздух. „Най-добре да стоя до сводестата врата — помисли си тя. — Там никой няма да ме вижда през прозорците.“ Ако някой понечи да се спусне, тя ще го хване за краката и ще го дръпне, а после ще започне да го рита по главата.
Мускулите й се напрегнаха, кожата й плувна във влага. Вероятно ще й се удаде само един шанс.
Седя така дълго. Тялото й се вцепени, сетивата й се притъпиха. Стана и отиде в противоположния ъгъл да се облекчи. Наложи си да запомни къде извършва физиологичните си нужди, къде седи и къде ще спи. Из стерилното помещение се разнесе остра миризма на урина. Откакто излязоха от кафенето на палубата, Мереде не беше близнала и капка вода, а нямаше представа колко време е била в безсъзнание: няколко часа, цяло денонощие или дори повече? Не усещаше глад, а само жажда.
Изправи се, вдигна си панталона и се опита да си спомни.
С Уфе бяха останали до тоалетните последни от пасажерите. И последни — на палубата за разходки. Мереде се сети, че мъжете до панорамния прозорец си бяха отишли. Край нея мина единствено една сервитьорка, а две деца натиснаха копчето на вратата и хукнаха към долната палуба. Не беше забелязала как някой друг се е промъкнал зад гърба й. Тогава мислеше само, че Уфе не бива да се бави в тоалетната. Уфе! Какво ли е станало с него? След като я удари, той се разстрои много. Потискаше го и отлетялата му бейзболна шапка. Докато влизаше в тоалетната, по бузите му личаха червени петна. Как ли се чувства сега?
Над главата й се чу щракване и тя се сепна. Опипом се добра до ъгъла при сводестата врата. Трябва да е в готовност да се отбранява. После се чу още едно щракване. Сърцето й се разблъска до пръсване. Чак когато вентилаторът над нея се задейства, Мереде разбра, че няма от какво да се страхува. Щракването дойде от реле или нещо подобно. Протегна се на пръсти да вдиша от свежия, живителен въздух — единственият й източник на надежда. После вентилаторът се изключи и я остави с усещането, че освен въздушната струя, лъхаща от него, няма друг контакт с външния свят. Стисна силно очи — опитваше се да мисли и да превъзмогне напиращите сълзи.
Обзе я ужасно подозрение. Навярно наистина са я изоставили тук завинаги. Заключили са я и ще я оставят да умре. Никой не знае къде е. Дори самата тя не знае. На няколко часа път от пристанището? В Дания? В Германия? А вероятно и по-далече?
Смъртта й се виждаше все по-вероятна. Представи си колко мъчително ще си отиде от този свят, обречена да умре от глад и жажда. Ще отпада бавно, докато жизнените й функции замират една след друга, и накрая, омаломощена и безразлична, ще дочака вечния сън, който ще я избави от мъките.
„Няма на кого чак толкова да липсвам — помисли си тя. — Е, на Уфе сигурно.“ Бедничкият Уфе! Освен с него Мереде не се бе сближила с никого. Старателно избягваше да се сприятелява и сама се беше затворила в клетка.
Напразно се съпротивляваше на сълзите. Наистина ли съдбата й е отредила такъв край? Без деца, без щастие, без да е осъществила почти нищо от онова, за което мечтаеше през годините, когато живееше само с Уфе? Дори няма да изпълни обета, даден пред покойните й родители!
Обзе я горчивина, тъга, усещане за безкрайна самота. Разрида се.
Дълго седя, обсебена от ужасяващата мисъл как Уфе ще остане сам–самичък на света. За Мереде нямаше по-голям кошмар. Тази представа измести всичко останало. Ще умре сама като животно. Никой няма да разбере как си е отишла и къде е тялото й, а Уфе ще продължи да живее в неведение.
След като плака до пълно изтощение, Мереде изведнъж си даде сметка, че навярно това не е всичко. Навярно най-лошото предстои. Ами ако похитителят възнамерява да я изтезава? Ако й е подготвил участ, която ще направи смъртта дори желана? Непоносима болка, зверска жестокост… Мереде беше чувала за десетки случаи на издевателства, изнасилвания и изтезания. Стори й се възможно в момента нечии очи да я наблюдават зад инфрачервени камери. Очи на злодей. Слух на хищник.
Погледна към прозорците, като се опитваше да изглежда спокойна.
— Моля ви, не ме наранявайте — прошепна тя в мрака.