Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (13) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

11

2002 година

Той я затрупа с бележки и писма. Секретарката се опитваше да прикрие досадата си и се правеше на дружелюбна. Често спираше и наблюдаваше скришом Мереде. На няколко пъти й предложи да поиграят скуош, но депутатката й отказа. Не искаше да се сприятелява с подчинените си.

И секретарката се върна към обичайното си дистанцирано и умерено поведение.

В петък Мереде взе последните две писма от бюрото си, за да ги прегледа вкъщи. Препрочете ги няколко пъти и ги хвърли. Завърза чувала и го изнесе в кофата за смет. Имаше чувството, че постъпва подло и долно.

Домашната помощница бе приготвила огретен. Докато двамата с Уфе се налудуват, яденето изстина. До огнеупорната подложка Мереде намери листче и плик.

„О, не, сигурно ни напуска“ — помисли си тя и грабна листчето.

— Някакъв мъж донесе този плик. Сигурно нещо от Министерството.

Мереде разкъса плика.

„Приятно прекарване в Берлин“ — гласеше единственото изречение.

До нея Уфе се усмихваше пред празната си чиния, а ноздрите му потрепваха доволно, улавяйки апетитното ухание. Мереде стисна устни и сипа порция в чинията му, опитвайки се да преглътне напиращите сълзи.

Източният вятър се усили, надигнаха се вълни с високи бели гребени. През борда на ферибота захвърчаха пръски пяна. Уфе обожаваше да стои на палубата, да се взира в пенестата диря на килватера и в чайките в небето. А Мереде обожаваше да го вижда щастлив. Тя също се радваше, задето заминаха. Берлин е прекрасен град.

Недалеч от тях възрастна двойка ги наблюдаваше, а по-нататък, до комина, седеше семейство с деца. На маса пред тях имаше термос и домашно приготвени сандвичи. Мереде се усмихна на хлапетата. Бащата си погледна часовника и каза нещо на съпругата си. После започнаха да си събират багажа.

Тя си спомни колко често ходеха с родителите й на излети. Оттогава бе изминало толкова много време. Обърна се. Повечето хора се насочваха към автомобилната палуба. Наближаваха пристанището Путгарден. Оставаха десетина минути, ала не всички пасажери бързаха. До панорамните прозорци над щевена, Мереде забеляза двама мъже, увити в шалове. Гледаха спокойно ширналото се море. Единият имаше болен, отмалял вид. Съдейки по разстоянието помежду им, едва ли бяха заедно. Под въздействието на внезапен импулс Мереде извади писмото и отново прочете четирите думи. После го прибра в плика, вдигна ръка във въздуха и го пусна. Вятърът го пое, запокити го нагоре, после го пусна в един отвор на корабната стена точно под палубата за разходки. Мереде се чудеше дали да слезе да го вземе. Изведнъж обаче писмото отново се появи и падна във водата. Подскочи няколко пъти и се изгуби сред пяната. Уфе се засмя. Беше проследил полета на плика. Въодушевен от видяното, свали бейзболната си шапка и я хвърли след писмото.

— Недей! — успя само да извика Мереде, ала шапката вече летеше във въздуха.

Потъна сред вълните. Уфе обожаваше тази шапка. Мереде му я бе подарила за Коледа. Щом я видя да се изгубва във водата, той мигом съжали за постъпката си и по лицето му се изписа намерение да скочи и да извади скъпоценната си вещ.

— Не, Уфе! — извика Мереде. — Не може! Вече я няма!

Ала междувременно той застана с единия крак върху металната бариера на релинга и крещеше над дървения парапет, наклонил застрашително тялото си напред.

— Недей, Уфе! Слизай оттам! — кресна тя, но той беше много по-силен от нея, пък и се бе отнесъл надалеч.

Интересуваше го само безценната бейзболна шапка, коледният му подарък. В неговия обикновен, скучен живот тази шапка имаше стойността на светинята за вярващия. Мереде замахна и му удари шамар. За пръв път си позволяваше такава грубост. Ужасена от постъпката си, отдръпна мигом ръка. Уфе изпадна в недоумение. Забрави за шапката и посегна към парещата си буза. Състоянието му граничеше с шок. Отдавна не бе изпитвал толкова непоносима болка. Неочаквано и той замахна и я удари, макар никога да не й бе посягал.