Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (20) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

18

2003 година

Мереде привикна към повишеното налягане сравнително бързо. Няколко дни усещаше бучене в ушите, после всичко изчезна. Всъщност промяната във въздуха далеч не беше най-лошото.

По-нетърпима й се струваше светлината.

Луминесцентните лампи правеха положението й стократно по-непоносимо от постоянния мрак. Светлината разбулваше колко жалко е съществуването й в момента. Светла стая, сиви стени, ъгли. Сиви кофи, безцветна храна. Светлината предизвикваше погнусата й и я караше да потръпва от студ. Принуждаваше я да проумее, че няма как да пробие тази бронирана килия. Процепът във вратата не бе потенциален изход за бягство. Този бетонен ад щеше да се превърне в неин ковчег и гроб. Вече не можеше просто да затвори очи и да се отнесе в сънища, когато поиска. Светлината се натрапваше дори през склопените й клепачи. Едва когато умората я оборваше, тя заспиваше и се спасяваше от светлината.

И контурите на времето се размиваха в безконечност.

Създаде си навика всеки път, когато приключи с храната и започне да облизва пръстите си, вторачена във въздуха, да се опита да запечата деня в паметта си. Например:

— Днес е 27 юли 2002 година. Аз съм на трийсет и две години и двайсет и един дни. Тук съм от сто четирийсет и седем дни. Казвам се Мереде Люнгор и съм добре. Брат ми се казва Уфе, роден е на 10 май 1973 — на глас разказваше тя.

Понякога споменаваше и родителите си, друг път — приятели, познати. Всеки ден повтаряше този ритуал. Не забравяше да мисли и за чистия въздух, за миризмата на хората, да си представя как лае куче. Стараеше се да поддържа живи зрителни и слухови представи, които да я разсейват и да я измъкват за малко от клопката на потискащото студено помещение.

Рано или късно щеше да изгуби разсъдъка си, знаеше го. Лудостта щеше да я избави от тежките размисли, които се въртят в затворен кръг. Затова Мереде се бореше с всички сили. Не беше готова да се предаде на умопомрачението.

Точно по тази причина се стараеше да избягва двата илюминатора, които бе открила пипнешком още докато в килията й цареше мрак. Намираха се на височината на главата й и през огледалните им стъкла не се виждаше нищо. След като очите й привикнаха към ярката светлина, тя стана и предпазливо се приближи до прозорците. Опасяваше се, че ще се стресне от вида си. Погледът й плахо се плъзна нагоре и тя се озова лице в лице със самата себе си. От гледката сърцето й се сви. Полазиха я ледени тръпки. За миг се принуди да затвори очи, за да не полудее от отражението си. Не се шокира, защото е погрозняла. Не. Е, косата й се бе сплъстила и омазнила, а кожата й беше пребледняла, но не това я стресна толкова. Разтърси я излъчването на жената срещу нея: отчаяна, обречена на смърт. Сам-самичка на света.

— Ти си Мереде — произнесе тя на глас, докато се гледаше в стъклото. — Това съм аз.

Искаше й се да не е истина. Хем изпитваше отчуждение от тялото си, хем осъзнаваше, че е тя. Разминаването между себеусещане и действителност я напрягаше до полуда.

Отдръпна се от илюминаторите и приклекна. Опита се да попее, но гласът й звучеше като чужд. Сви се в ембрионална поза и се помоли на Бог. Реди молитви, докато душата й се въздигна от умопомрачителния транс и изпадна в друг унес. Мереде се потопи в сънища и спомени и си обеща никога, никога повече да не застава пред проклетите огледала.

С времето се научи да се вслушва в сигналите на тялото си. Стомахът й подсказваше кога храната закъснява. Организмът й реагираше при лека промяна в налягането. Вече умееше да прави разлика кога е спала добре и кога — не.

Интервалите между спусканията на кофите бяха почти еднакви. Опита се да брои секундите от мига, когато стомахът й започва да къркори, до идването на храната. Закъсненията не надвишаваха половин час. Докато продължаваха да й изпращат кофи, съумяваше да се ориентира поне приблизително за времето. Тази възможност да запази поне отчасти усещането за изминалите дни, седмици и месеци беше едновременно и утеха, и проклятие. Утеха, защото позволяваше на Мереде поне донякъде да остане свързана с навиците и житейския ритъм на заобикалящия я свят. А проклятие именно защото не можеше съвсем да се откъсне от света навън. Там сезоните се меняха, а тук цареше или пълен мрак, или ослепителна светлина. Мереде си представяше как летният дъжд я окъпва и отмива от нея унинието и неприятната миризма. Мислено се взираше в огньовете на Санкт Ханс^[1] и в лампичките на коледната елха. Всеки ден Мереде си повтаряше коя дата е и ако се случеше празник, си припомняше свързаните с него обичаи и традиции.

Седнала сам-самичка върху голия под в клетката си, тя се мъчеше да насочи мислите си към живота отвън. Не й беше лесно. Представите често й се изплъзваха, ала тя се вкопчваше здраво в тях. Придаваше значение на всеки ден.

На двайсет и деветия рожден ден на Уфе тя се облегна на студената стена и си представи как го милва по косата, докато му пожелава да е жив и здрав. Реши мислено да му приготви торта и да му я изпрати. Първо трябва да купи продукти. Ще си облече дъждобран, за да се предпази от бурите, вилнеещи през октомври и ноември. И ще напазарува, където пожелае. В специализирания кулинарен отдел на супермаркета. Ще купи каквото й се прииска. В този ден няма да жали пари и сили, защото Уфе заслужава само най-доброто.

И Мереде продължаваше да брои дните, докато се питаше с каква цел са я отвлекли и кои са похитителите й. Понякога й се струваше, че зад стъклата пробягва сянка, и тя настръхваше, готова да брани живота си. Внимаваше много. Прикриваше тялото си, докато се миеше. Заставаше с гръб към прозорците, когато се събличаше гола. Държеше гърнето под прозорците, за да не я виждат евентуалните й наблюдатели.

Защото не се съмняваше, че я наблюдават. Иначе не би имало смисъл да я държат тук. На няколко пъти Мереде се бе опитвала да се обърне към тях, но се отказа: никой не й отговори.

Помоли за дамски превръзки. Не й дадоха. При по-обилна менструация тоалетната хартия не стигаше.

Поиска и четка за зъби. Напразно. Невъзможността да поддържа устната си хигиена сериозно я притесняваше и тя започна да масажира венците си с пръсти и да почиства междузъбните си пространства, като издухва въздуха, но не беше достатъчно. От време на време дъхаше в шепата си и усещаше миризма на гнило.

Един ден извади от качулката на якето си найлонова пластинка, достатъчно твърда да изиграе ролята на клечка за зъби, макар и прекалено дебела. Мереде отчекна по-малко парченце от пластинката и се зае да го пили с предните си зъби. „Внимавай пластмасата да не попадне между зъбите ти. Никога няма да успееш да я извадиш“ — предупреждаваше се тя наум.

След като за пръв път от година почисти междузъбните пространства в устата си, изпита огромно облекчение. Клечицата се превърна в най-ценната й вещ. Пазеше я като зеницата на окото си.

Гласът се обади по време, когато Мереде ни най-малко не го очакваше. Мислеше, че е прекалено рано. Посрещна трийсет и третия си рожден ден с усещането, че още е нощ. Взираше се в огледалата часове наред, опитвайки се да отгатне какво предстои. Беше прехвърляла до безкрай въпроси и отговори. Имена, действия, причини… Но не й хрумна нищо. Навярно я бяха отвлекли за пари. Или някой психопат от интернет беше решил да си направи експеримент с нея, за да разбере колко могат да понесат човешкият организъм и човешката психика.

Ала Мереде не възнамеряваше да позволи на подобен извратен експеримент да я съкруши. В никакъв случай.

Когато гласът прокънтя от уредбата, тя се оказа неподготвена. Стомахът й още не й бе подсказал, че е време за ядене. Изпадна в ужас, ала не заради шока от внезапно нарушената тишина, а по-скоро заради изведнъж освободилото се напрежение.

— Честито, Мереде! — обади се женският глас. — Честит трийсет и трети рожден ден. Виждаме, че се чувстваш добре. През изминалата година се държа прилично. Слънцето свети.

Слънцето! О, защо го споменават!

— Мисли ли над въпроса, който ти зададохме? Защо те държим затворена като звяр? Защо се налага да изтърпиш това предизвикателство? Сети ли се за обяснението, или пак ще трябва да те накажем? От теб зависи. Подарък за рождения ден или санкция?

— Поне ми дайте насока — помоли тя.

— Не си разбрала правилата на играта, Мереде. Нужно е сама да стигнеш до отговора. Ще ти изпратим кофите, а през това време продължавай да мислиш защо си тук. Днес сме ти подготвили и малък подарък. Дано ти бъде от полза. Времето тече, Мереде.

За пръв път си даде сметка, че гласът не принадлежи на млада жена, а по-скоро на възрастна. Произношението свидетелстваше за добро образование.

— За каква игра изобщо може да става дума? — възпротиви се тя. — Отвлякохте ме и ме държите тук като заложница. Какво искате от мен? Пари? Няма как да изтегля пари от фонда, докато седя затворена тук. Не разбирате ли?

— Виж какво, моето момиче, ако искахме пари, щяхме да постъпим по друг начин, нали?

Чу се познатото просвирване и шлюзът се отвори. Появи се първата кофа. Мереде я взе, докато напрягаше ума си да измисли как да спечели още време.

— През целия си живот не съм сторила никому нищо лошо. Не заслужавам да постъпвате така, разбирате ли?

Шлюзът изплю и втората кофа.

— Започваш да се приближаваш към истината, глупаво момиче. Напълно заслужаваш това, което ти се случва.

Мереде понечи да възрази, но жената я спря:

— Не говори повече, защото само утежняваш положението си. По-добре погледни какво има в кофата. Може пък подаръкът да не ти хареса…

Мереде вдигна предпазливо капака, все едно очакваше оттам да изскочи кобра с разперена качулка и зъби, от които капе отрова. Ала в кофата имаше нещо още по-лошо.

Джобен фенер.

— Лека нощ, Мереде. Приятни сънища. Ще увеличим налягането в помещението с още една атмосфера. Дано да активизира паметта ти.

От шлюза се разнесе леко шумолене и аромат на света отвън. Парфюм и спомени за слънцето.

После мракът отново превзе клетката.