Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (31) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

29

2007 година

Задаваше се доста натоварен петък. Преди обяд Асад имаше час за разговор в бившата Имигрантска дирекция, настояща Агенция за чужденците — една и съща служба, разграничаваща нашественици от датчани, но прекръстена така заради изискванията на политическата коректност. Карл пък си беше набелязал задачи от най-различно естество.

Предната вечер бе отмъкнал тайно миниатюрното семейство фигурки от скъпоценната колекция на Мортен, докато той работеше във видеотеката, и сега, докато пътуваше през пустите местности в Северна Зеландия, фигурките го гледаха студено и укоризнено от съседната седалка.

Къщата в Скевинге, където Денис Кнюсен бил намерен мъртъв, задушил се в собственото си повръщано, далеч не можеше да зарадва окото с недоизкусурения си работнически вид, характерен впрочем за всички сгради в района, но съставът и издръжливостта на материалите, от които бяха направена олющените тераси, газобетонните стени и етернитовите покривни плоскости, хармонизираха отлично със замъглените прозорци в изпочупени рамки.

Карл очакваше да му отвори як строителен работник или женският му еквивалент, но остана изненадан. На вратата се появи жена в края на трийсетте с деликатно излъчване. Беше невъзможно да се прецени само по външния й вид дали е секретарка в офиса на директор, или се подвизава като компаньонка в скъпи хотелски барове.

Покани Карл да влезе и в отговор на въпроса му къде са родителите й обясни, че са починали.

Представи се като Камила и го въведе в дневна, отрупана с декоративни чинийки с коледни мотиви, пирамидални етажерки и плюшени килимчета.

— На каква възраст си отидоха родителите ви? — попита Карл, опитвайки се да не се вглежда много-много в прекалено старомодната обстановка.

Жената се досети какво му минава през ума. Мебелите и декорацията в къщата датираха от съвсем друга епоха.

— Майка ми наследила този дом от нейната майка. Затова покъщнината е почти изцяло на баба ми.

По интонацията й пролича, че обзавеждането в нейното жилище изглежда съвсем различно.

— Понеже наскоро се разведох, дойдох да ремонтирам къщата. Дано намеря подходящи работници. Истински късмет, че ме сварвате тук.

Карл взе една снимка в рамка от най-красивата мебел в стаята — писалище с орехов фурнир. На фотографията, правена преди поне десет години, семейството беше в пълен състав: Камила, Денис и родителите им. Бащата и майката сияеха като слънца пред гостите, наредили се да ги поздравят за двайсет и петата годишнина от сватбата им. На специален транспарант пишеше „Честита годишнина, Грете и Хенинг“. Камила носеше плътно прилепнали дънки, които не оставяха нищо на въображението, а Денис — черен кожен елек и бейзболна шапка с надпис „Castrol Oil“. От снимката струеше празнична атмосфера. Над камината Карл забеляза още няколко снимки. Разпита Камила кои са хората на фотографиите и от отговора й заключи, че семейството е живеело сравнително уединено.

— Денис беше луд на тема високи скорости — каза Камила и заведе Карл в стаята на брат си.

Няколкото лава лампи^[1] и големите тонколони не изненадаха Карл, но му направи впечатление колко различна е тази стая от останалата къща. Тук мебелите бяха светли и си подхождаха. В нов гардероб висяха красиви дрехи на закачалки. По стените стояха десетки грамоти в рамки, а над тях, върху брезова библиотека, бяха наредени трофеите на Денис. Карл ги прецени на око. Вероятно надвишаваха сто. Невероятно!

— Денис печелеше всички състезания, в които участваше — отбеляза Камила. — С мотоциклет, със състезателни автомобили, с трактори… Беше природен талант. Биваше го за всичко, с което се захванеше. Можеше и да пише, и да смята. Нищо не беше в състояние да го затрудни. Сполетя го ужасна кончина. — Тя кимна, а очите й се премрежиха. — Смъртта му погуби родителите ни. Денис беше добър син и брат.

Карл я погледна съчувствено, но всъщност недоумяваше. Нима Камила говореше за същия този Денис Кнюсен, когото Лис бе описала на Асад?

— Радвам се, че сте се заели със случая, но ми се ще да бяхте го направили, докато майка и татко бяха още живи.

Карл се опитваше да отгатне какво се крие под обвивката й.

— За кой случай говорите? — попита той. — За катастрофата ли?

— Да, за катастрофата и за смъртта на Денис, която настъпи почти веднага след това. Брат ми обичаше да си пийва, но никога не е вземал наркотици. Как ли не се опитахме да убедим полицаите, че е просто невъзможно. Та той работеше с младежи и ги предупреждаваше никога да не опитват забранени вещества. Никой обаче не ми повярва. Интересуваха ги само глобите му за превишена скорост и съдебното му минало. Бяха си извадили предварителни заключения и гадните хапчета екстази в спортния му сак само потвърдиха изводите им. — Тя присви презрително очи. — Изключено е Денис да е пил такива таблетки. Ненавиждаше подобни отрови. Това е причината да не е реагирал достатъчно бързо, докато е шофирал.

— Възможно е да се е подлъгал заради шанса да спечели лесни пари от продажбата на наркотици или да е искал да пробва как ще му се отразят. Само да знаехте с какви случаи съм се сблъсквал в полицейската си практика!

Бръчките около устата й изведнъж се вкопаха дълбоко в кожата.

— Някой го е измамил, че му дава нещо друго, и Денис ги е изпил. Знаем кой. Още навремето казах на колегите ви.

— Така ли? — Карл извади бележника си. Хрътката в него надигна глава и размърда ноздри. Надушваше следа. Наостри уши. — Кой според вас е подвел брат ви?

Тя се приближи до едната стена, чийто тапет безспорно датираше от строежа на къщата в началото на трийсетте, и откачи снимка от пирон.

И Карл имаше подобна снимка. Горд от постижението на сина си, баща му я направи, когато спечели купата на състезанието по плуване в Брьондерслеу. На снимката Денис беше на не повече от десет-дванайсет години, облечен в картингов екип и готов да се пръсне от гордост заради сребърния щит в ръката му.

— Ето този — Камила посочи рус младеж, сложил ръка върху рамото на Денис. — Наричаха го Атомос, не знам защо. Запознаха се на картинг. Денис обожаваше Атомос, а Атомос беше пълен кретен.

— Значи двамата са запазили приятелството от детските си години?

— Не съм съвсем сигурна. Когато Денис стана на седемнайсет, двамата се поотчуждиха един от друг, но през последните години бяха подновили срещите си и майка много се оплакваше.

— И защо смятате, че този Атомос има нещо общо със смъртта на брат ви?

Тя огледа снимката с тъжни очи.

— Атомос беше гаден тип, гнусен до дъното на душата си.

— Странен израз. Какво по-точно имате предвид?

— Дъската му хлопаше. Денис не беше съгласен с мен, но фактите са си факти.

— Защо брат ви е дружал с такъв човек?

— Защото Атомос винаги го окуражаваше да продължава да се състезава. Пък и беше няколко години по-голям и Денис гледаше на него като на по-старши.

— Брат ви е починал вследствие задушаване с повръщано. В организма му са открили пет таблетки и количество алкохол, възлизащо на 4,1 промила. Нямам представа колко е тежал, но при всички случаи е изпил много. Знаете ли защо е посегнал към чашката? Забелязахте ли да се чувства потиснат след злополуката?

Тя го изгледа печално.

— Според родителите ми инцидентът го съсипал психически. Денис беше невероятен зад волана. Дотогава не се беше забърквал в пътни произшествия. Пък и при катастрофата другият водач загина.

— По мои данни Денис е лежал два пъти в затвора за безотговорно шофиране. На ваше място бих се замислил, преди да го назова „невероятен“.

— Ха! — Камила го изгледа подигравателно. — Брат ми никога не е проявявал безотговорност на пътя. На пистата винаги пазеше дистанция от предните автомобили. Денис за нищо на света не би поставил под угроза здравето и живота на другите участници в движението.

Карл беше чувал това обяснение хиляди пъти: моят брат/син/съпруг е невинен! Ех, колко по-малко престъпници щеше да има, ако роднините им притежаваха усета да предугаждат какво дреме в тях, вместо да ги оневиняват по силата на кръвната връзка.

— Струва ми се, че имате прекалено високо мнение за брат си. Не е ли леко наивно?

Тя хвана китките му и приближи лице до неговото. Бретонът й погъделичка носа му.

— Ако си толкова мек в разследването, колкото и под кръста, по-добре си върви — просъска тя.

Постъпката й беше изненадващо провокативна и емоционална. Значи определено не работеше като секретарка. Оставаше другото предположение за препитанието й. Карл се отдръпна.

— Брат ми беше нормален човек, ясно ли ти е? — продължи тя. — Ако искаш да продължиш да се ровиш в тази история, съветвам те да вземеш предвид каквото ти казах.

Потупа го по слабините и се отдръпна. Претърпя шокираща метаморфоза. Отново се превърна в благата, надеждна и приветлива жена, която му бе отворила. Да си няма човек вземане-даване с компаньонки!

Карл смръщи вежди и пристъпи към нея.

— Следващия път, когато посегнеш към пакета ми, ще ти пробия силиконовите бомби с оправданието, че е било самоотбрана при опитите ти да ме удариш с един от гнусните трофеи на брат си. А докато чакаш лекаря в ареста в Хилерьо с белезници на ръцете, ще ти се ще да не си ме предизвиквала с глупавите си реплики. Ще продължаваме ли, или имаш още коментари за мъжкото ми достойнство?

Тя не се стресна. Дори не се усмихна.

— Казах само, че брат ми не е сторил нищо лошо. Трябва да ми повярваш.

Карл се отчая. Тази жена имаше желязна психика.

— Как да открия въпросния Атомос? — попита той и се отдръпна от хамелеона. — Не си ли спомняш нещо повече за него?

— Беше с пет години по-малък от мен. Да не мислиш, че ми е пукало как изглежда?

Карл се усмихна накриво. Интересите се променят с възрастта.

— И все пак: особени белези като родилни петна, цвят на косата, зъби? Кой друг в града го познаваше?

— Нямам представа. Беше израснал във възпитателно училище в Тисвилелайе. — Погледна встрани и се позамисли. — Мястото май се казваше „Гухаун“.

Тя му подаде снимката.

— Ако ми обещаеш да ми я върнеш, ще ти я дам да я покажеш на персонала в детския дом. Там може да намериш отговор на въпросите си.

 

 

Карл спря на едно огряно от слънцето кръстовище и се замисли. Имаше два варианта: или да отиде до Тисвилелайе и да разпита служителите в дома за хлапе с прякор Атомос, живяло там преди двайсет години, или да тръгне на юг към „Елю“ и да си поиграе с Уфе на „спомни си миналото“. А защо просто не отбие от шосето? Ще превключи мисълта си на режим автопилот и ще подремне няколко часа. Последното го изкушаваше най-много. Но го възпря ясното съзнание, че ако не върне навреме фигурките върху рафтовете на Мортен Холен, рискува да се сбогува с наемателя си, а покрай него и със значителна част от сигурните си доходи. Освободи ръчната спирачка и зави наляво в посока юг.

Пристигна в „Елю“ точно по време на закуската. Докато паркираше автомобила си, Карл усети аромата на мащерка и доматен сос във въздуха. Откри директора да се храни сам на продълговата маса от тиково дърво на терасата пред кабинета си. Както и при последния им разговор, директорът въплъщаваше самата непорочност. С шапка за слънце на главата и платнена салфетка, затъкната под яката му, той внимателно набождаше на вилицата си парченце от лазанята в чинията пред него и го поднасяше чинно към устата си. От цялото му поведение лъхаше желанието да покаже, че не е от хората, които живеят заради светски съблазни. Разбира се, същото важеше и за административните работници и медицинските сестри, седнали на десетина метра по-далече с препълнени чинии и неспирно бъбрещи уста.

С появата на Карл иззад ъгъла всички мигом млъкнаха. Ясно се чу как нетърпеливи птици пърхат из храстите в очакване на пролетта, а от столовата долетя потракване на чинии.

— Добър апетит! — пожела Карл и седна на масата на директора, без да изчака покана. — Дойдох да ви попитам дали сте осведомен, че Карен Мортенсен, социална служителка в Стеунс, малко преди смъртта на Мереде Люнгор е станала свидетел как Уфе Люнгор несъзнателно пресъздава ситуацията на катастрофата, причинила му тежка мозъчна травма?

Директорът кимна бавно и поднесе нова хапка към устата си. Карл погледна чинията му. Явно, докато не се нахрани, едноличният владетел на „Елю“ нямаше да благоволи да обърне внимание на представителя на простолюдието.

— Тази информация фигурира ли в медицинския картон на Уфе? — продължи с въпросите Карл.

Директорът отново кимна мълчаливо и продължи да дъвче методично и без да бърза.

— Регистрирали ли сте подобен епизод след тази случка?

Директорът сви рамене.

— Да или не?

Онзи поклати глава.

— За целите на разследването искам да остана насаме с Уфе за десет-петнайсет минути. Ще ми разрешите ли?

Мълчание. Директорът сдъвка и последната си хапка, избърса устата си със салфетката и облиза зъбите си с език. Отпи от чашата вода пред себе си и най-после вдигна глава.

— Не — отговори той. — Няма да ви позволя да оставате насаме с Уфе.

— А мога ли да попитам защо?

Директорът го изгледа пренебрежително.

— Вашата професия не е ли прекалено далечна от нашата? — И без да изчака отговор, продължи: — Не можем да рискуваме вашата намеса да компрометира напредъка в лечението на Уфе. Това е положението.

— Нима състоянието му се подобрява? Не знаех.

Над масата падна сянка и Карл вдигна очи. Старшата сестра се бе приближила. Кимна му дружелюбно. Още миналия път беше спечелила доверието му с по-човешкото си отношение към пациентите, отколкото директорът. Тя погледна властно началника си.

— Аз поемам оттук. С Уфе и без това се каним да излизаме на разходката. Моля последвайте ме, господин Мьорк.

Карл за пръв път вървеше рамо до рамо с Уфе Люнгор. Уфе — висок, с дълги, кокалести крайници — имаше стойка, ясно показваща, че прекарва голяма част от времето си седнал или прегърбен над масата. Сестрата го водеше за ръка, но това явно изобщо не му правеше впечатление. Стигнаха до шубраците пред фиорда, Уфе пусна сестрата и седна в тревата.

— Уфе много обича да наблюдава кормораните. Нали, Уфе? — обърна се към него тя и посочи колонията от птици върху скупчените нагъсто полумъртви дървета, обвити със слой от птичи изпражнения.

— Искам да покажа нещо на Уфе — подхвана Карл.

Извади от найлонов плик четири фигурки на хора и кола. Сестрата го наблюдаваше зорко. Още в началото Карл забеляза, че е проницателна жена, но се надяваше да е по-склонна към компромиси, отколкото се оказа. Тя посочи към служебната си значка, явно за да придаде по-голяма тежест на думите си:

— Знам за случката, описана от Карен Мортенсен. Не смятам, че е добра идея да я повтаряме.

— Защо?

— Искате да възпроизведете обстоятелствата около злополуката, докато Уфе гледа, нали? Надявате се така да пробудите някакви спомени.

— Да.

— Така си и мислех — кимна тя. — Честно казано, доста съм разколебана.

Понечи да се изправи, но видимо се двоумеше как да постъпи.

Карл предпазливо сложи ръка върху рамото на Уфе и приклекна до него. Искрящите вълни сияеха в блажено отнесените очи на младежа. Карл го разбираше отлично. Кой не би искал да се потопи в прекрасния мартенски ден — ясен и син като никога?

Сложи колата върху тревата пред Уфе и подреди фигурките една по една на седалките: бащата и майката — отпред, двете деца — отзад.

Старшата сестра следеше всяко негово движение. Ако този път се провалеше, Карл беше готов да се върне друг ден и да повтори експеримента. Днес искаше поне да убеди сестрата, че няма никакво намерение да злоупотребява с доверието й и я възприема като съюзник.

— Бррр — избръмча той и раздвижи колата напред-назад пред Уфе.

Миниатюрното превозно средство смути няколко пчели, увлечени в цветен танц.

Карл се усмихна на Уфе и изправи стръкчетата трева, смачкани от гумите на колата. Явно това будеше любопитството на момчето — как тревата отново се повдига.

— Качваме се в колата с Мереде, татко и мама, Уфе. Я погледни! Всички се качиха. Ето, тръгваме през гората. Виж колко е красиво.

Карл погледна облечената в бяла престилка жена.

Изглеждаше напрегната, а бръчките от двете страни на устните й изразяваха силен скептицизъм. В никакъв случай не биваше да прекалява. Повиши ли глас, докато пресъздава обстановката, сестрата ще се стресне и ще отведе Уфе. Всъщност тя бе много по-погълната от разказа на Карл, отколкото Уфе. Слънцето блестеше в очите му и той явно изобщо не се вълнуваше от случващото се с фигурките пред него.

— Внимавай, тате! — предупреди Карл с тънък женски глас. — Хлъзгаво е, гумите може да поднесат. — Той раздруса леко колата. — Насреща се задава кола. И тя се движи несигурно. О, не! Ще се блъснем!

Карл изимитира свистене на спирачки и удара на метал в метал. Уфе вдигна очи към представлението. Карл преобърна колата и фигурките се изсипаха върху земята.

— Внимавай, Мереде! Внимавай, Уфе! — извика той с престорено тънък глас, а старшата сестра се наведе над него и сложи ръка върху рамото му.

— Не смятам… — подзе тя и поклати глава.

Карл очакваше сестрата да грабне Уфе за ръка и мигом да го отведе.

— Тряс! — Той остави колата да се претърколи по тревата, но Уфе не реагира. — В момента не е особено адекватен — успокои я Карл и й даде знак, че представлението върви към края си. — Ще позволите ли да му покажа една снимка? После ще ви оставя на мира.

— Снимка ли? — повтори въпросително тя, докато Карл вадеше фотографиите от найлоновия джоб.

Отдели настрана снимките, които бе получил от сестрата на Денис Кнюсен, и вдигна брошурата с образа на Даниел Хеле пред лицето на Уфе. Успя да събуди любопитството му. Като маймуна в клетка, съзряла най-после нещо интересно сред хилядите изкривени лица, Уфе прикова поглед в снимката.

— Познаваш ли го, Уфе? — попита Карл, докато наблюдаваше внимателно реакцията му.

Не биваше да пропуска и най-дребния тик, който би му подсказал нещо. Ако изобщо съществуваше начин да се добере до приспаното съзнание на момчето, Карл беше решен да го използва.

— Идвал ли е у вас в Маулебю, Уфе? Той ли донесе онова писмо на теб и Хеле? Помниш ли го? — Карл посочи кристалните очи и русата коса на Даниел. — Той ли беше?

Безизразният поглед на Уфе се стрелна безцелно в нищото и после се насочи към снимките върху тревата пред него. Карл забеляза как зениците на Уфе изведнъж се свиха, а устните му се разтвориха. Изглеждаше разтърсен. Реакцията беше толкова красноречива, все едно някой бе изпуснал крик върху пръстите на краката му.

— А този мъж, Уфе? — попита Карл и тикна снимката от сребърната сватба на родителите на Денис Кнюсен пред лицето на Уфе. — Познаваш ли го?

Старшата сестра се изправи, но на Карл му беше все едно. Интересуваха го само зениците на младежа. Карл държеше ключа. Оставаше да разбере къде пасва.

Уфе вдигна глава. Отново се успокои, а очите му се премрежиха.

— Предлагам да спрете дотук — помоли сестрата, докато закрилнически обгръщаше раменете на Уфе.

Ако разполагаше с още двайсетина секунди и бяха сами, Карл вероятно щеше да открие отговора на загадката.

— Забелязахте ли как реагира? — обърна се той към старшата сестра.

Тя поклати глава. Пуст късмет!

Карл остави снимката върху земята до другите фотографии от Скевинге.

В този миг по тялото на Уфе премина тръпка. Гръдният му кош хлътна, дясната му ръка потрепери и той я вдигна пред себе си.

Сестрата се опита да го успокои, но той изобщо не й обърна внимание. Започна да диша повърхностно, на пресекулки. И сестрата, и Карл го забелязаха и тя започна да упреква инспектора, че е предизвикал това състояние. Но в този миг Уфе и Карл сякаш останаха сами. Уфе — затворен в света си, но готов да проникне в света на Карл. Очите му се разшириха. Отвориха се като обектив на стар фотоапарат и погълнаха жадно всичко наоколо си.

Той погледна надолу. Карл следеше поведението му. Уфе осъзнаваше напълно какво се случва около него.

— Значи, познаваш този мъж, така ли? — попита пак Карл и вдигна снимката на Денис Кнюсен пред лицето му, но Уфе я бутна настрани като капризно дете и от гърлото му се изтръгнаха звуци, които напомняха не хленч, а опитите на астматик да си поеме въздух. Постепенно започна да хрипти и сестрата извика на Карл да си върви.

Карл продължаваше да наблюдава накъде гледа Уфе. Този път всяко съмнение изчезна. Уфе се взираше право в снимка — но не в тази от сребърната сватба, а в снимката, на която иззад рамото на Денис надничаше приятелят му Атомос.

— Така ли изглеждаше? — попита Карл и посочи невръстния Денис в екип за картинг.

Уфе обаче гледаше не Денис, а Атомос. За пръв път през живота си Карл виждаше човек да се взира така — като хипнотизиран. Сякаш образът на младежа от снимката се бе загнездил дълбоко-дълбоко в съзнанието на Уфе, сякаш очите му от снимката хем го изгаряха със силата на огън, хем го връщаха към живота.

После той започна да крещи. Стресната от истеричния му пристъп, сестрата бутна Карл и притегли Уфе към себе си. Той крещеше толкова неистово, че от сградите на „Елю“ се завтекоха лекари и сестри, а подплашените корморани отлетяха надалече.