Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (25) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

23

2007 година

Карл си уговори две срещи във Фолкетинга. Посрещна го висока жена със слаби крайници. Държеше се, все едно е отраснала в сградата, и го поведе уверено през лабиринта от коридори към кабинета на заместник-председателя на Демократическата партия. На подобна сигурност би завидял и охлюв в черупката си.

Бирер Ларсен, мъж с дългогодишна политическа кариера, бе поел поста на Мереде Люнгор три дни след изчезването й и с времето се беше превърнал в буфера, който се опитва да преодолее разцеплението между двете враждуващи фракции в партията. В този смисъл Мереде Люнгор бе оставила дълбока празнина след себе си. Ларсен обясни на Карл, че партията се тресе от раздори: наскоро оттеглилият се лидер на демократите почти насляпо посочил наследничката си на поста — жена с широка усмивка, но на практика въздух под налягане. Преди да поеме лидерския пост, я назначили за говорител в партията. Единствено тя останала доволна от избора. След не повече от две секунди Карл разбра, че Бирер Ларсен предпочита по-скромна кариера в дребно предприятие в провинцията, вместо да работи за сегашната самодоволна кандидатка за премиерския пост. Уви, времето, когато решението му нямаше да зависи от него, явно наближаваше.

— И до ден-днешен ми е трудно да повярвам в самоубийството на Мереде Люнгор — призна той, докато наливаше на Карл кафе — толкова изстинало, че без никакъв риск можеше да се разбърка с пръст вместо с лъжичка. — В целия парламент не съм срещал по-жизнерадостен човек от нея. Но, като се замисля, необосновано е да съдим за себеподобните си само по демонстрираното поведение. Кому не се е случвало да изгуби близък и после да си даде сметка за сигналите, които просто е пренебрегвал?

— Мереде имаше ли врагове сред работещите във Фолкетинга? — попита Карл.

— Че кой няма? — Бирер Ларсен се усмихна и оголи не съвсем съразмерни зъби. — С непримиримостта си към политическите интриги Мереде заплашваше бъдещето на правителството, влиянието на Пив Вестергор, похода на Радикалната центристка партия към премиерския пост. Застрашени от нея се чувстваха всички политици с амбиции към високите етажи на властта, където до няколко години Мереде непременно щеше да се изкачи.

— Знаете ли дали някой й е отправял заплахи?

— О, господин Мьорк… Ние, депутатите, боравим с по-подмолни стратегии.

— А имала ли е интимна връзка, която да предизвика нечия ревност или дори омраза? Чували ли сте подобни слухове?

— Доколкото знам, Мереде почти нямаше личен живот. Беше работохолик. Макар с нея да се познаваме от студентските години, тя пазеше ревниво личното си пространство дори от мен. Сближаваше се само с хора, които сама решаваше да допусне.

— А много ли бяха кандидатите?

— Питате ме дали имаше ухажори? — Зъбите му отново лъснаха. — Сещам се за поне петдесетина души от сградата, които тутакси биха забравили съпругите си при възможност да се усамотят десетина минути в компанията на Мереде Люнгор.

— Вие попадате ли в тази категория? — усмихна се леко Карл.

— Че кой би устоял на такова изкушение? — Бирер Ларсен стана сериозен. — Каквото и да си говорим, с Мереде ни свързваше добро приятелство. Знаех какво мога да си позволя.

— Но доста хора не са знаели?

— Попитайте Мариане Кок.

— Секретарката, която е уволнила? Знаете ли причината?

— Не съвсем. Двете работиха заедно две години, но Мереде, предполагам, не е понесла склонността на Мариане да се държи прекалено свойски.

— Къде да намеря госпожа Кок?

В погледа на Бирер Ларсен проблесна игриво пламъче.

— Нали само преди десет минути я поздравихте?

— Вашата секретарка? — Карл остави чашата и посочи вратата. — Жената, която седи отвън?

От Мариане Кок, дребна, с гъста, черна къдрава коса, лъхаше съблазнителен аромат. И Карл го усети.

— Защо напуснахте Мереде Люнгор? — попита той след дежурните встъпителни фрази.

Челото над похотливите й вежди се набразди. Явно обмисляше отговора.

— И аз не разбрах защо ме освободи. Тогава й се разсърдих. Но после, след като се разчу, че е имала брат в неравностойно положение, започнах да се досещам за причините.

— И?

— Преди това си мислех, че има приятел, защото всяка вечер бързаше да се прибере вкъщи и не ми казваше нищо.

— Но вие сте я разпитвали? — усмихна се Карл.

— Сега разбирам колко нетактична съм била. Тогава обаче смятах, че сме станали приятелки. Постепенно се научих да разграничавам работата от личните взаимоотношения.

Тя се усмихна и върху бузите й се образуваха чаровни трапчинки. „Ако Асад я види, повече няма да погледне друга жена“, помисли си Карл.

— Мереде имаше ли ухажори в сградата?

— И то много. Постоянно й оставяха любовни бележки. Но само един показа, че има сериозни намерения.

— Ще споделите ли кой е?

Тя се усмихна. Приличаше на жена, която няма да се посвени да разкрие каквото и да е, стига да й изнася.

— Таге Багесен.

— Чувал съм това име.

— Би се зарадвал, ако му го съобщите. От сто години работи в Радикалната центристка партия.

— Споделяли ли сте с някого за интереса му към Мереде Люнгор?

— Да, казах на полицаите. Но те не обърнаха почти никакво внимание.

— А според вас трябвало ли е?

Тя сви рамене.

— Други ухажори?

— Бяха много, но бързо се отказваха. Мереде задоволяваше потребностите си, докато беше в командировка.

— Да разбирам ли, че е била склонна към случайни връзки?

— Боооже, така ли разтълкувахте думите ми? — тя се извърна и се опита да потисне смеха си. — Не, Мереде не си лягаше с всеки срещнат, но не бих я нарекла и монахиня. Само дето никога не споделяше с мен любовните си приключения.

— А относно сексуалните й предпочитания…

— Не съм съвсем сигурна, но посрещаше със смях вестникарските клюки, че била лесбийка.

— Според вас възможно ли е Мереде Люнгор да е имала причини да загърби живота си тук и да започне наново?

— Питате дали допускам в момента да се пече на плажа в Мумбай например? — По лицето й се изписа възмущение.

— Има ли вероятност да е избягала на място, където животът не изисква от нея да се бори с куп проблеми?

— Пълен абсурд. Не познавам по-съвестен и отговорен човек от Мереде. Наясно съм, че много често се случва именно такъв тип хора да се сринат като къща от карти и в един слънчев ден просто да зарежат всичко, но тя не би постъпила така. — Тя придоби замислено изражение. — Иначе би било хубаво, ако Мереде все още е жива — усмихна се Мариане Кок.

Карл кимна. След изчезването на Мереде Люнгор екип от психолози изготви подробен профил на депутатката. Всички специалисти единодушно прецениха, че жена с характера и нагласите на Мереде Люнгор не би побягнала от живота си. Дори жълтите издания отхвърляха подобна хипотеза.

— Знаете ли нещо за любовна телеграма, която Мереде е получила по случай Свети Валентин тук, в „Кристиансборг“? — поинтересува се Карл.

Въпросът видимо я раздразни. Явно Мариане Кок още не можеше да се примири, че депутатката я бе прогонила от живота си.

— И преди пет години разследващите ме питаха за тази прословута телеграма. Ще ви отговоря, както и на тях: обърнете се към Сьос Нуруп, която се намърда на мястото ми.

— Още ли не сте превъзмогнали факта, че Мереде ви е освободила?

— А вие на мое място как щяхте да се почувствате? Две години работихме заедно без никакви проблеми.

— А случайно да знаете къде да намеря Сьос Нуруп?

Мариане Кок само сви равнодушно рамене.

— А Таге Багесен? Къде да го открия?

Тя му начерта скица на пътя до кабинета на Багесен. Изобщо не изглеждаше лесно да се стигне дотам.

И наистина: отне му повече от половин час, докато се ориентира и намери кабинетите на депутатите от Радикалната центристка партия. Щурането из коридорите никак не му допадна. За Карл продължаваше да остава загадка как тези хора изобщо работят в подобна лицемерна среда. Служителите в Полицейското управление поне не се бореха с двуличие. Всеки знаеше кои колеги му симпатизират и кои го ненавиждат, но това не пречеше гилдията да се посвети на обща цел, докато тук, в кулоарите на властта, всички се преструваха на най-добри приятели, а на практика всеки мислеше предимно за собственото си политическо добруване. Желанието да се постигнат резултати отстъпваше пред ламтежа за пари и власт. Тук голям беше онзи, който кара другите да се чувстват нищожни. Навярно някога е било различно, но сега положението изглеждаше точно така.

И Таге Багесен не се отличаваше от повечето си колеги. Длъжността му изискваше да защитава интересите на избирателите си и да координира транспортната политика на партията, ала и той се бе погрижил предимно за себе си. Вече си бе осигурил тлъста пенсия, а текущите постъпления харчеше за скъпи дрехи и обещаващи инвестиции. По стените Карл забеляза как дипломи от голф турнири съседстват с висококачествени въздушни снимки на негови имения из цялата страна. Прииска му се да попита да не би да е възникнало някакво недоразумение: правилно ли е разбрал в коя партия членува господин Багесен? Депутатът обаче го обезкуражи с приятелско потупване по гърба и най-радушно го покани да влезе в кабинета.

— Препоръчвам ви да затворите вратата — обърна му внимание Карл и посочи коридора.

В отговор Багесен присви весело очи. Този трик вероятно работеше безотказно по време на преговори за строеж на магистрали в Холстебру, но не минаваше пред заместник-криминален комисар, който веднага надушва кога го баламосват.

— Няма нужда. Не крия нищо от съпартийците си.

— Доколкото разбрах, докато Мереде Люнгор е била жива, сте проявявали интерес към нея. Дори сте й изпратили телеграма. Не каква да е, а по случай Свети Валентин.

Таге Багесен пребледня леко, ала самоуверената усмивка не слезе от лицето му.

— Телеграма ли? Не си спомням.

Карл кимна. Спомняше си, разбира се. Кого се опитваше да заблуди? Карл съзря отлична възможност да премине в настъпление.

— Помолих ви да затворите вратата, защото искам да ви попитам направо: вие ли убихте Мереде Люнгор? Били сте силно увлечен по нея. Тя ви е отблъснала и вие сте изгубили контрол. Това ли се случи?

В продължение на секунда умът на иначе много самоуверения Багесен трескаво премисляше кое е по-доброто решение: да затръшне вратата или да си докара апоплектичен удар. Цветът на лицето му почти се сля с червената му коса. Очевидно въпросът го шокира и той се почувства разобличен. От всяка пора на тялото му струеше пот. Карл не за пръв път виждаше свидетел, хванат натясно, и все пак поведението на Багесен се различаваше доста от обичайните реакции на повечето заподозрени. Това можеше да означава две неща: или Багесен е виновен и е готов да подпише пълни самопризнания, или се е почувствал притиснат в ъгъла по друга причина. При всички случаи политикът изглеждаше като поразен от гръм. Карл трябваше да внимава. Иначе имаше опасност Багесен да не обели дума. Ала едно беше сигурно и очевидно: през целия си живот, прекаран в датския хайлайф, Таге Багесен не бе преживял нищо подобно.

Карл се опита да го окуражи с усмивка. По една или друга причина комисарят омекна при вида на бурната реакция на политика. Тя показа, че някъде под гърдите и стомаха му, засищан с отбрани деликатеси по служебни приеми, тупти сърце на обикновен човек.

— Изслушайте ме, Таге. Изпращали сте бележки на Мереде. Неведнъж. Секретарката й Мариане Кок е следяла с интерес опитите ви да се сближите с Мереде.

— Тук, в „Кристиансборг“, писането на бележки не е нещо необичайно.

Багесен се опита да се облегне небрежно назад, но не прецени, че до облегалката на стола има по-голямо разстояние.

— С други думи, твърдите, че оставяните съобщения не са били от личен характер?

В този момент депутатът изправи внушителното си туловище и затвори внимателно вратата.

— Добре де. Вярно е. Изпитвах силни чувства към Мереде Люнгор — призна той и доби толкова тъжен вид, че събуди съжалението на Карл. — Преживях смъртта й много тежко.

— Разбирам. Ще се опитам да не удължавам излишно разговора, щом е неприятен за вас.

В отговор Таге Багесен му се усмихна признателно. Отново успя да стъпи на твърда почва.

— Разполагаме с доказателства, че през февруари 2002-ра сте изпратили любовна телеграма на Мереде Люнгор. Днес от фирмата го потвърдиха.

По лицето на политика се изписа пълно отчаяние. Миналото явно продължаваше да го гложди. Той въздъхна:

— Беше ми показала ясно, че не се интересува от мен. Знаех го от дълго време.

— И въпреки това не престанахте да я ухажвате?

Багесен кимна мълчаливо.

— Какво пишеше в телеграмата? Този път ви моля да се придържате към истината.

Багесен отпусна глава настрани.

— Обичайното. Че искам да я видя. Не си спомням текста дословно. Съвсем откровен съм с вас.

— И сте я убили, защото не е пожелала да отговори на чувствата ви?

Очите на Багесен се присвиха и заприличаха на две черти. Той стисна здраво устни. В мига, когато видя избликващите сълзи, Карл реши да го арестува, но после Багесен вдигна глава и го погледна. Не както се поглежда палач, който надява примката на шията ти, а с кротостта на мирянина пред духовника, преди да му излее душата си.

— Нима бихте убили човека, придаващ смисъл на живота ви? — попита Багесен.

Погледите им се срещнаха. После Карл отклони своя.

— Знаете ли Мереде Люнгор да е имала врагове? Не противници на идеологическа основа, а хора, които са искали да й навредят.

Таге Багесен избърса очите си.

— Ние, политиците, имаме много врагове, но не и в смисъла, вложен от вас.

— И не се сещате кой би искал да я види мъртва?

— Не — Таге Багесен поклати добре поддържаната си глава. — Много бих се учудил, ако наистина е имала врагове. Мереде печелеше симпатията дори на политическите си опоненти.

— Бях останал с друго впечатление. Ще отречете ли, че Мереде е участвала във вземането на решения, касаещи бъдещето на браншови организации, да речем? Възможно ли е например внесени от нея законопроекти да са засегнали нечии интереси и затова да се е наложило да бъде отстранена?

— Попитайте съпартийците й — високомерно го посъветва Таге Багесен. — С Мереде не сме разговаряли на политически теми. С конкретни сведения ли разполагате?

— Обществеността по цял свят е склонна да порицава политиците за идеологическите им пристрастия и позиции по ключови въпроси. Заклети противници на аборта, фанатични защитници на животните, анти ислямисти или проислямски настроени — всяко политическо становище може да предизвика вълна от негативни реакции. Сетете се какво се случва в Швеция, в Холандия, в САЩ…

Карл понечи да стане от стола. По лицето на депутата се разля видимо облекчение, но, от друга страна, даде си сметка Карл, кой не би искал най-сетне да прекрати подобен неприятен разговор?

— Господин Багесен — продължи той, — надявам се да се свържете с мен, ако ви хрумне нещо, което ще подпомогне разследването.

Подаде му визитката си.

— Направете го заради себе си. Не са много хората, които са изпитвали толкова топли чувства към Мереде Люнгор като вас.

Тази оценка трогна депутата. Очите му отново плувнаха във влага, преди Карл да затвори вратата на кабинета му.

 

 

Регистърът на датското население сочеше квартал „Фредериксберг“ като последен адрес на Сьос Нуруп. Там живееха и родителите й. На месинговата табелка на вратата пишеше „Вилхелм Нуруп, търговец на едро, и Кая Брант Нуруп, актриса“. Карл позвъни. Зад масивната дъбова врата отекна звън, а след малко се чу и тихо:

— Да, да, идвам…

Отвори мъж, явно пенсионирал се преди около четвърт век. Съдейки по жилетката и коприненото фишу около врата му, натрупаните авоари още не се бяха стопили. Старецът изгледа недоволно Карл с болнавите си очи, все едно комисарят е Онази с косата.

— Кой сте вие? — попита той без заобикалки, готов да затръшне вратата под носа му.

Карл се представи, извади полицейската си значка за втори път днес и попита дали е удобно да влезе за малко.

— Да не се е случило нещо със Сьос? — попита старецът с гласа на инквизитор.

— Нямам представа. Защо се притеснявате за нея? Не е ли вкъщи?

— Тя вече не живее тук. Нея ли търсите?

— Кой дойде, Вилхелм? — извика слаб глас зад двукрилата врата на дневната.

— Някакъв мъж иска да говори със Сьос, съкровище.

— Сбъркал е адреса.

Търговецът хвана Карл за ръкава:

— Сьос живее във „Велбю“. Търсете я там и й кажете да си омете партакешите оттук, ако възнамерява да продължава да живее така.

— Как?

Старецът не отговори. Само му съобщи адреса и хлопна вратата.

На домофонната уредба на малката жилищна сграда фигурираха само три имена. Някога тук бяха живели поне шест семейства с по четири-пет деца. Едновремешното гето се бе превърнало в луксозен богаташки квартал. Тук, в мансардата, Сьос бе открила любовта на живота си в лицето на около четирийсет и пет годишна жена. Когато Карл й показа полицейската си значка, по лицето й се изписа недоверие и тя стисна здраво побелелите си устни.

Устните на Сьос Нуруп не изглеждаха по-пълнокръвни. Още щом я видя, Карл разбра защо и Съюзът на юристите, и администрацията на Демократическата партия не страдаха от необяснимото й оттегляне. Рядко се срещаше човек с толкова негативно излъчване.

— Мереде Люнгор беше много несериозен началник — изкоментира тя.

— Не си ли вършеше съвестно работата? От колегите й съм чувал друго.

— Оставяше всичко на мен.

— Това невинаги е толкова лошо.

Карл я огледа изпитателно. Видът на Сьос Нуруп подсказваше, че цял живот е била държана изкъсо и е намразила ограниченията. Търговецът Нуруп и някога вероятно известната му съпруга явно бяха показали на дъщеря си какво е да те унижават, мъмрят и тормозят — тежък кръст за единствено дете, което гледа на родителите си като на богове. В резултат от това „възпитание“ Сьос изпитваше към тях едновременно и любов, и омраза. Карл предполагаше, че Сьос дълги години се е разкъсвала между желанието да живее у дома и да започне свой живот. Погледна приятелката й — в широки дрехи, с димяща цигара в уста, тя следеше зорко как комисарят се държи с любимата й. Едно беше сигурно: жената се стремеше да осигури на Сьос здрава почва под краката.

— Доколкото съм чувал, Мереде Люнгор е била много доволна от работата ви.

— Дано.

— Интересува ме личният й живот. Възможно ли е да е била бременна, преди да изчезне?

Сьос Нуруп сбърчи нос и отметна назад глава.

— Бременна ли? — изплю думата, все едно изрече нещо от рода на цирей, проказа или чума. — Не, не беше бременна, гарантирам ви.

Погледна приятелката си с нескрита досада от въпросите на детектива.

— И защо сте толкова сигурна?

— Вие как мислите? Ако беше толкова организирана, за колкото я мислят всички, защо всеки път ми искаше превръзки назаем, питам аз?

— Значи менструацията й е дошла, преди да потъне в неизвестност, така ли?

— Да, предната седмица. Докато работехме заедно, месечните ни цикли се синхронизираха.

Карл кимна. Щом казва, значи е така. Все пак е жена.

— Знаете ли дали Мереде имаше приятел?

— Питаха ме стотици пъти.

— Опреснете спомените ми.

Сьос Нуруп си взе цигара и я потупа по ръба на масата.

— Всички мъже я гледаха, все едно са готови на мига да я оправят върху бюрото, но откъде да знам дали е имала връзка с някого?

— Според изнесеното в доклада, непосредствено преди изчезването си Мереде е получила любовна телеграма. Знаете ли, че Тате Багесен е изпратил телеграмата?

Тя запали цигарата и потъна в синкава мъгла.

— Нямах представа.

— Двамата имаха ли връзка?

— Само да ви припомня, че оттогава минаха пет години.

Сьос издуха дима право в лицето на Карл, а приятелката й съпроводи обидния й жест с иронична усмивка. Карл се отдръпна леко назад.

— Вижте какво, тръгвам си след четири минути. Предлагам дотогава да покажете поне привидно желание да ми сътрудничите.

Погледна Сьос Нуруп право в очите. Тя непрекъснато се опитваше да скрие ниското си самочувствие зад враждебна фасада.

— Ще се обръщам към вас на малко име, става ли? — попита Карл. — Обикновено не официалнича с хората, с които си поделям цигара.

Тя отдръпна ръката, с която държеше цигарата в скута си.

— Пак ще ви попитам, Сьос. Знаете ли за случки непосредствено преди изчезването на Мереде Люнгор, достойни за по-специалното внимание на полицията? Ще започна да изброявам нашите предположения и ви моля да ме прекъснете, ако чуете нещо съмнително. — Карл й кимна, но тя не реагира. — Телефонни разговори от личен характер? Бележки върху бюрото й? Хора, опитвали се да се сближат с нея в извънработна среда? Шоколадови бонбони, цветя, пръстени на ръката й? Да сте забелязали необичайно оживление в погледа й, което да свидетелства за евентуално влюбване? Да ви се е сторила разсеяна?

Безцветните устни на зомбито пред очите му дори не помръднаха. „Поредната задънена улица“ — обезсърчи се Карл.

— Да сте забелязали внезапна промяна в поведението й? Тръгваше ли си по-рано? Случвало ли се е да излиза от пленарната зала, за да говори по телефона? Закъсняваше ли за работа сутрин?

Прикова поглед в нея и кимна настойчиво, за да я изтръгне от мъртвешки дълбокия й унес.

Тя дръпна от цигарата и я изгаси в края на пепелника.

— Свършихте ли? — попита събеседничката му.

Той въздъхна. Ще го отсвири, разбира се! Какво друго да очакваш от такава темерутка!

— Да.

— Чудесно — тя вдигна глава.

Не можеше да се отрече, че е жена с достойнство.

— Разказах на полицията за телеграмата и за срещата на Мереде в кафе „Банкерот“. Видях я да си записва уговорката в органайзера. Не знам с кого е имала среща, но бузите й определено пламтяха.

— Кой би могъл да бъде? Предположете.

Тя само сви рамене.

— Таге Багесен? — попита Карл.

— Нямам представа. В „Кристиансборг“ постоянно я спираха разни колеги и се опитваха да я заговорят. Представител на една делегация също я хареса. Мереде имаше много ухажори.

— Делегация ли? Кога стана това?

— Няколко седмици преди изчезването й.

— Помните ли името на този мъж?

— След пет години?! Не, за бога.

— Кого представляваше тази делегация?

— Организация, занимаваща се с изследвания в областта на имунната система — сърдито го изгледа тя. — Преди малко ме прекъснахте, докато се опитвах да ви кажа, че веднъж Мереде Люнгор получи и цветя на работното си място. Без съмнение от човек, с когото се беше сближила. Нямам представа по какъв повод. Всичко това вече го разказах на ваш колега.

Карл се почеса по врата. Къде фигурираше тази информация?

— Как се казва този колега?

— Не си спомням.

— Бьоре Бак от Корпуса за бързо реагиране?

Тя вдигна красноречиво показалец, за да потвърди, че става дума за същия човек. Бинго, казваше пръстът й.

Този проклетник Бак! Защо винаги пропуска толкова много информация, докато съставя докладите си?

Карл погледна избраницата на Сьос Нуруп. Жената определено не беше щедра на усмивки. Цялото й същество издаваше нетърпение нежеланият посетител да се омете от жилището им.

Карл кимна на Сьос и стана. Между еркерните прозорци висяха няколко малки цветни фотографии и две-три черно-бели на родителите й от по-добри времена. Навярно търговецът и актрисата някога са изглеждали добре, ала Сьос бе изподраскала с химикалка или изрязала лицата на повечето фигури от снимките. Явно Сьос Нуруп колекционираше фотографии на омразни хора. Вероятно, ако се постарае още малко, и Карл лесно би си извоювал място сред тях.

 

 

Като никога Карл завари Бьоре Бак сам в кабинета му. Коженото му яке приличаше на хармоника — знак, че работи неуморно почти денонощно.

— Не те ли предупредих да не нахълтваш така в кабинета ми, Карл? — Той тресна бележника си върху масата и изгледа ядосано неканения гост.

— Не беше достатъчно категоричен, Бьоре.

Незнайно по каква причина — дали заради споменаването на омразното му малко име, или заради леко обвинителния тон, Карл постигна целта си. Бръчките по челото на Бак стигнаха чак до корените на косата му.

— Мереде Люнгор е получила букет цветя няколко дни преди смъртта си. Доколкото разбрах от секретарката й, дотогава това не се е случвало.

— Е, и? — Бак гледаше Карл с нескрито пренебрежение.

— Ако случайно ти е убягнало, нека ти припомня, че човекът, изпратил букета, може да се окаже убиец. Любовниците на изчезнали жени са сред главните заподозрени.

— Проверил съм този сигнал.

— Но не си го вписал в доклада си.

— Я по-спокойно, Карл — сви уж небрежно рамене Бак, но във фигурата му прозираше напрежение. — Избягвай да критикуваш работата на колегите си. Ние си скъсваме задниците от бачкане, докато ти цял ден въртиш палци. Да не мислиш, че ми казваш нещо ново! В докладите помествам само съществена информация — заяви Бак и отново тресна бележника върху масата.

— Пропуснал си да опишеш наблюденията на социална служителка на име Карин Мортенсен. Тя е установила, че Уфе Люнгор разиграва ситуацията на катастрофата, в която са загинали родителите му. Следователно паметта му не е изцяло засегната от мозъчната травма. Оттук възниква предположението, че Уфе си спомня и деня, когато е изчезнала сестра му. Но, както се вижда, не сте проверили тази хипотеза.

— Жената се казва Карен, а не Карин, Карл. Самият ти допускаш грешки, а се опитваш да учиш мен на професионална коректност.

— Щом си толкова голям професионалист, следва да осъзнаваш какво значение биха могли да имат показанията на Карен Мортенсен.

— О, я стига. Проверихме сигнала. Уфе не помнеше нищичко. Съвсем му хлопа дъската.

— Броени дни преди смъртта си Мереде Люнгор се е запознала с мъж от делегация учени, изследващи особеностите на имунната система. И това си пропуснал да споменеш в доклада си.

— Не съм го споменал, но го проверих.

— Значи знаеш, че между депутатката и въпросния мъж са прехвърчали искри — по думите на секретарката й Сьос Нуруп.

— Знам, разбира се.

— Тогава защо не фигурира в доклада ти?

— Нямам представа. Вероятно защото се оказа, че мъжът е мъртъв.

— Мъртъв ли?

— Изгорял е в автомобил. Аварирал е в деня след изчезването на Мереде Люнгор. Казва се Даниел Хеле. — Бак произнесе името натъртено, за да демонстрира отличната си детективска памет.

— Даниел Хеле, така ли? — Явно Сьос го бе забравила.

— Да. Мъжът се занимавал с медицински проучвания за полезните свойства на плацентата. Делегацията поискала среща с Мереде Люнгор, за да издейства финансова подкрепа. Даниел Хеле е имал лаборатория в Слангеруп.

Бак изрече всичко това без капка колебание. Явно не беше чак толкова неосведомен.

— Ако наистина е починал на следващия ден, напълно възможно е да е свързан с изчезването на Мереде Люнгор.

— Не ми се вярва. Следобеда, когато тя се е удавила, Даниел Хеле се е прибирал от Лондон.

— Дали е бил влюбен в нея? Сьос Нуруп намекна нещо подобно.

— Ако е бил, толкова по-зле за него. Мереде не му се е връзвала.

— Сигурен ли си, Бьоре?

Бак очевидно не понасяше да чува малкото си име. Е, значи, решено: ще го чува непрекъснато.

— Дали е вечеряла в „Банкерот“ с този Даниел Хеле?

— Виж какво, Карл… По случая с убийството на велосипедиста се появи нова свидетелка и в момента работим по гореща следа. Нямаме никакво време за глупости. Разговорът ни не може ли да почака? Даниел Хеле е мъртъв и точка по въпроса. Не е бил в страната по времето, когато Мереде Люнгор е изчезнала. Най-вероятно тя се е удавила, а Хеле няма нищо общо със случая, ясно?

— А проверил ли си дали мъжът от кафе „Банкерот“ е бил Хеле? Не прочетох такава информация в доклада ти.

— Ти не чуваш ли какво ти говоря, Карл? Заключението от разследването по случая клонеше към трагичен инцидент. Пък и освен мен работиха още двайсет души. Попитай друг.