Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (24) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

22

2003-2005 година

След като на трийсет и третия й рожден ден изгасиха осветлението и увеличиха атмосферното налягане, Мереде спа непробудно в продължение на цяло денонощие.

Съзнанието, че друг дирижира условията на съществуването й и най-вероятно я тласка към пропастта, я бе съсипало до краен предел. Чак на следващия ден, когато от шлюза се чу подрънкването на кофата с храна, Мереде отвори очи и се опита да се ориентира в обстановката.

Вдигна поглед към илюминаторите, откъдето се мержелееше съвсем слаба светлина. Значи в съседното помещение бяха включили лампа. Мъждукащият пламък, като от кибритена клечка, все пак разпръскваше мрака в килията й. Мереде застана на колене и се опита да локализира източника, ала през стъклото светлото петно изглеждаше размито. В клетката й поне влизаше някаква светлина. След като очите й попривикнат, ще започне да различава детайли от помещението.

За миг се зарадва, но отрезвяването настъпи бързо. От хората, които направляваха ежедневието й тук, зависеше да изгасят по всяко време тази оскъдна светлина. Мереде нямаше думата.

Подпря се на пода да се изправи и ръката й докосна метален цилиндър: джобния фенер. Стисна го, докато се опитваше да си обясни постъпката им. Защо й го бяха дали? Вероятно защото ще изгасят светлината и в клетката й ще настъпи непрогледна тъма. Не се сещаше за друга причина. Обмисляше дали да не го запали. Отдавна не й се бе случвало да контролира каквото и да било — възможността сама да определи дали да включи фенера, или не, я изкушаваше. Въпреки това се въздържа да натисне копчето.

„Имаш очи. Използвай ги, Мереде!“ — подкани се тя и остави фенера до гърнето под прозорците. Ако запали фенера, мракът ще й се струва по-гъст, след като го изгаси. Също като да утоляваш жаждата си със солена вода. Въпреки очакванията й слабата светлинка не изчезна. Започна да различава очертанията на помещението и отслабващите си крака. В тъмнината, напомняща зимен сумрак, Мереде прекара петнайсет месеца. После всичко внезапно се промени.

Не щеш ли, един ден зад огледалните стъкла се появиха сенки. По това време Мереде бе потънала в мисли за прочетени книги. Често търсеше спасение в книгите, за да не мисли как би изглеждал животът й, ако бе вземала по-различни решения. Книгите я потапяха в съвсем различен свят. Дори само споменът за допира на сухата, грапава хартия до пръстите й запалваше у нея огнен копнеж по аромата на изсушена целулоза и печатарско мастило. За пореден път Мереде се пренесе във въображаемата си библиотека и отвори единствената книга, в която можеше да се вживее, без да промени дори дума. Не книгата, която искаше да запомни, нито онази, която я бе впечатлила най-силно, а книгата, единствената книга, останала запечатана в изтерзаното й съзнание заради четири скъпи спомена за освобождаващ смях.

Майка им я четеше на глас. После Мереде я четеше на Уфе. А сега, сам-самичка в мрака, Мереде се мъчеше да си я припомни. Малкият, философски настроен Мечо Пух се превърна в нейното спасение. Вдъхваше й сили да се бори срещу умопомрачението. Мечо Пух и всички герои от Голямата гора. Потънала в далечната медена страна, Мереде се сепна, когато изведнъж забеляза как пред смътната светлина плъзна тъмно петно. Облещи очи и си пое дълбоко въздух. Не, определено не си внушаваше. За пръв път от дълго време ръцете й се изпотиха. В училищния двор, в тесни, забутани улички в непознати градове, през първите дни във Фолкетинга… На всички тези места Мереде бе усещала как кожата й плувва във влага заради присъствието на друг човек, който вероятно я наблюдава скришом и би могъл да я нарани. „Тази сянка иска да ми направи нещо“, помисли си веднага тя и обгърна тялото си с ръце, докато наблюдаваше как тъмното петно се разраства върху единия прозорец. Приличаше на човек, седнал върху висок стол.

„Дали ме виждат?“ — запита се тя и огледа стената зад гърба си. Белосаната плоскост изпъкваше ясно в мрака — дори за хора, свикнали да стоят на светло. Значи я виждаха. Пуснаха й кофата с храна само преди два часа. Организмът й се научи да й дава точни сигнали за времето. Ежедневието й течеше по строго установен режим. До следващата пратка от шлюза оставаше доста. Тогава защо се появи тази сянка? Какво искаше от нея?

Мереде се изправи бавно и се приближи до стъклото, но сянката от другата страна не помръдна. Долепи длан до стъклото пред сянката и зачака, оглеждайки размитото си отражение. Даде си сметка, че е изгубила способността си да разсъждава спокойно и трезво. „Сянка ли е това, или не? Защо стои зад прозорците?“ — дразнеше се Мереде. Досега не се бе случвало.

— Вървете по дяволите! — изкрещя тя.

Ехото разтърси тялото й по-силно от ток. И най-после се случи. Сянката зад стъклото се размърда леко встрани и пак се върна в първоначалното си положение. С отдалечаването от стъклото ставаше все по-размита.

— Знам, че сте там! — кресна тя.

Влажната й кожа изстина със светкавична бързина. Устните и кожата на лицето й потрепериха.

— Разкарайте се! — процеди тя към прозореца.

Сянката обаче остана на мястото си.

Седна пак върху пода и зарови лице в скута си. Платът миришеше силно на гнило. От три години носеше една и съща блуза.

Сивкавият полумрак продължи да владее стаята. Предпочиташе го пред пълната тъмнина или ослепителната светлина. Полумракът й даваше право на избор: или да забелязва само светлината, или само тъмнината. Вече не затваряше очи, когато искаше да се съсредоточи, а оставяше мозъка си сам да прецени как да си отпочива.

В сивата светлина откриваше всички нюанси на света отвън. Нали дните често биваха зимно слънчеви, февруарско тъмни, октомврийско сиви, облачни, ясни… Въплъщаваха какви ли не цветове от палитрата. Тук, в клетката, нейният свят се състоеше само от черно и бяло и Мереде ги смесваше според настроението си. Докато в клетката й пръска сива светлина, Мереде не е изгубена. А Уфе, Мечо Пух, Дон Кихот, дамата с камелиите и госпожица Смила^[1] нахлуваха в съзнанието й и блокираха и изтичането на времето, и сенките зад огледалните стъкла. В тяхната компания й ставаше по-лесно да очаква следващия ход на похитителите си. Защото Мереде не се съмняваше, че ще има такъв ход.

Сянката зад стъклото се превърна в ежедневно явление. След всяко ядене петното се появяваше. Не минаваше ден без сянката. През първите няколко седмици тя изглеждаше малка и неясна, после придоби по-ясни очертания и се уголеми. Приближаваше се. Мереде не се заблуждаваше: хората зад стъклото виждаха всичко в клетката. Някой ден ще насочат прожектори срещу нея и ще поискат да направи нещо. Кой знае какво целят тези изроди! Вече дори не я интересуваше.

Малко преди трийсет и петия й рожден ден зад стъклото се появи втора сянка: по-голяма и не толкова ясна като първата, но по-висока. „Още един човек“ — помисли си Мереде и усети как я връхлита страх заради внезапното числено превъзходство оттатък. Отне й няколко дни, докато свикне с новата ситуация. После обаче реши да предизвика стражите си. Веднъж, с наближаването на времето сенките да се появят, Мереде се спотаи под прозорците. Там не можеха да я виждат. Те идваха да я гледат, но този път нямаше да се получи. Питаше се колко време ще я чакат да изпълзи от укритието си. Дано да ги подразни.

Най-сетне й се наложи да напусне скривалището си и тя погледна към стъклата. Оттам се процеждаше слаба светлина, ала сенките бяха изчезнали. Още три дни Мереде се държа по същия начин. „Ако искат да ме видят, да ми го кажат“. На четвъртия ден, готова за поредния акт на неподчинение, се сви под прозорците. Припомняше си любимите си книги и стискаше конвулсивно фенера. Изпробва го предната вечер. От светлината й се зави свят. Заболя я глава. Остана смаяна пред силата на светлината. Когато дойде време сенките да се появят, Мереде подаде леко глава, за да провери дали нещо се различава зад прозорците. Зърна ги близо една до друга — облаци с очертания на гъба. Веднага я видяха, защото леко се отдръпнаха и пак се наведоха напред. В този миг тя скочи, включи фенера и го тикна до стъклото пред тях.

Отраженията от лъча заподскачаха по цялата стена, но част от светлината проникна през огледалното стъкло и се полепи издайнически по силуетите зад него. Зениците, вперени право в Мереде, се свиха, после се разшириха. Беше се подготвила за евентуално разочарование при провал на начинанието си, но не си бе представяла колко остро ще се врежат двата мътни образа в съзнанието й.