Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (38) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

36

2007 година

Карл седна да закусва с хранопровод, изгарян от киселини, и натежали от съня рамене. Мортен и Йеспер мълчаха. Доведеният му син по природа не беше от приказливите, но затворената уста на иначе словоохотливия му наемател винаги предвещаваше неприятности.

Карл посегна към сутрешния вестник, оставен до ъгъла на масата. На първа страница съобщаваха, че Таге Багесен се е оттеглил от партийния си пост, изтъквайки здравословни проблеми. Надвесен над чинията си, Мортен дъвчеше старателно. На шеста страница Карл най-неочаквано откри зърнеста снимка със своя образ. „Госип“ бяха публикували същата фотография във вчерашния си брой, но този път до лицето на Карл стоеше размита снимка на Уфе Люнгор. Текстът под нея определено не звучеше положително: „Началникът на наскоро създадения по инициатива на партия «Дания» Специален отдел «Q», който разследва «остарели случаи, заслужаващи особено внимание», през последните два дни успя да предизвика медийния интерес с недобросъвестните си прояви“. Във вестника почти не се споменаваше материала в „Госип“, затова пък се бяха погрижили да интервюират персонала на „Елю“. Медицинските сестри и санитарите обвиняваха Карл в бруталност, довела до изчезването на Уфе Люнгор. В частност старшата сестра, разгневена до краен предел, използваше изрази от рода на „злоупотреба с гостоприемството ни“, „психически тормоз“ и „манипулации“. Статията завършваше с обяснението, че „до приключването на броя нашият екип не успя да се свърже с ръководството на Полицейското управление за коментар“. Така го бяха изтипосали във вестника, че образът му надминаваше и най-бруталния тип във всеки спагети уестърн.

— Днес имам класно — събуди го Йеспер от унеса му.

— По какво? — Карл вдигна глава от вестника.

— По математика.

Не предвещаваше нищо добро.

— Подготвен ли си?

Тийнейджърът вдигна рамене и стана от масата, без да обръща внимание на купчината прибори и чинии, наклепани с конфитюр и масло. Нищо необичайно впрочем.

— Чакай малко, Йеспер! — извика след него Карл. — Как да тълкувам отговора ти? Готов ли си, или не?

Доведеният му син се обърна.

— Ако не се справя, няма да вляза в гимназията — обясни той. — Too bad!^[1]

Пред очите на Карл изникна укорителното изражение на Вига и той остави вестника. Киселините започваха да му причиняват болка.

Още преди да се качи в колата, на паркинга чу как хората се шегуват с вчерашния срив в обществените регистри. Някои се чудеха какво ще правят днес в офисите си, защото основната им работа се състоеше в издаване на разрешителни за строеж и отпускане на лекарства и по цял ден се взираха в компютърни екрани.

На път за Управлението Карл слуша радио. Съобщиха, че неколцина кметове са разкритикували остро административната реформа, която според тях се явявала косвен причинител на цялото това безобразие, и изразили възмущение от все по-голямото претоварване на административните служители, влошаващо работата им. Ако саботьорът, предизвикал срив в системата, дръзнеше да се покаже в някое от засегнатите кметства, най-близкият спешен травматологичен кабинет щеше да се сдобие с още един пациент в тежко състояние.

Същевременно в Полицейското управление атмосферата се беше поразведрила. Вече имаха заподозрян за хакерската атака: възрастна програмистка от Министерството на вътрешните работи. След като я накарат да обясни как да възстановят данните, щяха да оповестят подробностите от разкриването на случая пред медиите. Очакваше се всичко да се нормализира до няколко часа. Топшефовете, опротивели на толкова много хора, отново си бяха възвърнали контрола над ситуацията. Клетата женица.

Изненадващо Карл успя да стигне до подземния етаж, без да срещне нито един колега. И слава богу. Новината от сутрешния вестник за грубото му поведение по време на срещата му с умствено изостанал пациент в специализирано заведение в Северна Зеландия със сигурност бе стигнала и до най-забутания кабинет в огромната сграда на Управлението. Оставаше му да се надява, че на съвещанието с главния инспектор и другите началници Маркус Якобсен няма да обсъжда с тях поредния му гаф.

Карл завари Асад в стаичката му и веднага му се нахвърли. Само след няколко секунди Асад изглеждаше смазан. Дружелюбният помощник на Карл никога не го беше виждал в такава светлина. Именно днес избухливостта на Карл лъсна в пълния си блясък.

— Излъгал си ме, Асад — повтори Карл, без да го изпуска от очи. — И дума не си споменал пред Харди за убития велосипедист. Сам си се досетил кого да проверим и те поздравявам за добрия нюх, но на мен каза друго. Не търпя да ме лъжат, чуваш ли? Ще си понесеш последствията.

Зад челото на Асад видимо кипеше трескава мисловна дейност. Или пък го бе заглождила съвестта? Карл реши да не го щади:

— Да не си посмял да ми пробутваш повече измишльотини! Кой си ти всъщност, Асад? Искам да ми кажеш истината. И къде ходи, щом не си бил в болницата при Харди? — Карл му направи знак с ръка да не протестира: — Знам, че си ходил при него, но си стоял съвсем кратко. Изплюй камъчето, Асад. Какво става с теб?

Мълчанието на Асад изобщо не притъпи безпокойството му. За миг Карл зърна изражението на подплашен див звяр в иначе спокойните му очи. Ако двамата бяха врагове, Асад навярно щеше да го сграбчи за гърлото.

— Секунда — Карл се обърна към компютъра и въведе няколко думи в Гугъл. — Имам въпрос към теб. Слушаш ли внимателно?

Не получи отговор.

— Асад?

В потвърждение сириецът смънка нещо под нос, по-тихо от лекото ръмжене на компютъра.

— В досието ти пише, че със съпругата ти и двете ти дъщери сте пристигнали в Дания през 1998 година. През периода 1998–2000 сте живели в бежанския лагер „Сандхолм“, а после са одобрили молбата ви за убежище.

Асад кимна.

— Само след две години? Не е ли твърде бързо?

— Тогава даваха убежище бързо. Сега затегнаха режима.

— От кой сирийски град идваш, Асад? В досието ти не виждам такава информация.

Карл се обърна. Лицето на помощника му помръкна.

— Разпитваш ли ме, Карл?

— Горе-долу. Нещо против?

— В живота ми има епизоди, които не искам да разказвам, Карл. Моля те да уважиш желанието ми. Понесъл съм много нещастия. Става дума за моя живот, не за твоя.

— Разбирам. Но с какво те затруднявам, като те питам от кой град си?

— Роден съм в предградие на Саб Абар.

Карл въведе името на града.

— Това място се намира в нищото, Асад.

— Да съм твърдял друго?

— Какво е разстоянието между Саб Абар и Дамаск?

— Пътува се около ден. Повече от двеста километра.

— Цял ден?

— В Сирия пътуването отнема доста време. Първо се минава през града, после през планините.

Да, Карл виждаше същото и на картата в Гугъл, която бе отворил. Мястото изглеждаше пустош.

— Цялото ти име е Хафез ал-Асад. Поне така пише в регистъра на Агенцията за чужденците. — Карл въведе името в Гугъл и търсачката веднага го откри. — Не ти ли е неприятно да носиш това име?

Асад сви рамене.

— Името на диктатор, управлявал Сирия в продължение на двайсет и девет години! Родителите ти бяха ли членове на партия БААС?

— Да.

— На него ли си кръстен?

— В рода ни има няколко души с това име.

Карл се вгледа в тъмните очи на сириеца. Асад не се намираше в обичайното си настроение.

— Как се казва наследникът на Хафез ал-Асад? — попита Карл.

— Башар. Той е негов син — отговори Асад, без дори да мигне. — Какво ще кажеш да престанем, Карл? Разговорът ни няма да доведе до нищо добро.

— Сигурно. А как се казваше другият син на Хафез ал-Асад, онзи, дето загина в автомобилна катастрофа през 1994?

— В момента не си спомням.

— Така ли? Странна работа. Тук пише, че той бил любимецът на баща си. Казвал се Басил. Според мен всички твои връстници в Сирия ще се сетят веднага за името му без никакво затруднение.

— Точно така. Казваше се Басил — съгласи се Асад. — Наистина съм забравил доста неща, Карл. Просто не ИСКАМ да си ги спомням и съм ги… — той търсеше точната дума.

— Изтласкал?

— Да, точно така.

„Явно доникъде няма да стигна“ — помисли си Карл и реши да смени подхода.

— Знаеш ли какво си мисля, Асад? Че ме лъжеш. Изобщо не се казваш Хафез ал-Асад. Просто това име ти е хрумнало първо, когато си подал молба за убежище, нали? Представям си как се е смял човекът, подготвил фалшивите ти документи. Подозирам, че е същият, дето успя да изтрие мастиления слой върху номера на Даниел Хеле в бележника на Мереде Люнгор, нали?

— Предлагам да спрем дотук, Карл.

— Откъде си, Асад? Свикнал съм да използвам фамилията ти, а не малкото ти име — Хафез.

— Сириец съм и съм роден в Саб Абар.

— В предградие на Саб Абар, не каза ли така?

— Да, в предградие на североизток от центъра на Саб Абар.

Всичко звучеше съвсем достоверно, но Карл не можеше да го приеме за чиста монета. Преди десетина години вероятно щеше да повярва, но вече бе натрупал доста опит в разпитите и интуицията му подсказваше, че в реакциите на Асад има нещо гнило.

— Да не си иракчанин, Асад? Убивал си хора и ако властите разберат, ще те екстрадират в родината ти, нали?

Лицето на Асад се изопна. Вероятно бе измислил как да се измъкне от разпита. Или пък наистина казваше истината.

— Иракчанин? Що за глупости? Не искам да те слушам повече, Карл — засегна се Асад. — Заповядай в дома ми да огледаш вещите ми. Ще видиш сирийския ми куфар. Ще те запозная с жена ми, тя разбира малко английски. А защо не и с децата? Сам ще се убедиш, че не те лъжа, Карл. Преживял съм лоши неща и съм политически бежанец. Не ми се говори за миналото. Моля те, Карл, остави ме на мира. Прав си, не стоях дълго при Харди, но до Хорнбек се пътува дълго; опитвам се да уредя документите на брат ми, та и той да дойде в Дания, а това отнема време, Карл. Извинявай. Следващия път ще бъда откровен.

Карл се облегна. Идеше му да облекчи мозъка си със сладкия чай на Асад.

— Странно как толкова бързо са те взели на работа в полицията, Асад. Много съм ти благодарен, задето ми помагаш. Голяма си скица, но имаш и други качества.

— Скица? Какво означава? Нещо с рисуване ли е свързано?

Асад го гледаше невинно като дете. Да, сириецът определено беше природен талант. Вероятно говореше само истината. Вероятно Карл бе развил маниакална мнителност.

— В документите ти не откривам информация за образованието ти. Какво си завършил? — попита Карл.

— Не съм от най-образованите — сви рамене помощникът му. — Баща ми имаше малка консервна фабрика. Научил съм колко време трае консерва с белени домати при петдесет градуса.

Карл се поусмихна.

— Но не си успял да стоиш далеч от политиката и накрая си се сдобил с името на известния диктатор?

— Да, нещо такова.

— Подлагали ли са те на мъчения?

— Да. Карл, не ми се навлиза в подробности. Не знаеш какъв ставам, когато ми писне да обяснявам. Не ми се говори на тази тема, става ли?

— Добре — кимна Карл. — Но обещаваш занапред да ме държиш в течение на начинанията си през работно време, нали?

Асад вдигна палец в знак на съгласие. Карл престана да го фиксира с поглед, вдигна ръка с разперени пръсти — дай пет! — и Асад я шляпна с длан.

Разбраха се.

— А сега да се върнем към случая, Асад. Чака ни доста работа. Трябва да открием този Ларс Хенрик Йенсен. Не след дълго, надявам се, ще получим достъп до гражданския регистър, но дотогава е нужно да издирим майка му, Ула Йенсен. Един човек на остров Рисьо… — Карл забеляза намерението на Асад да го попита какъв е този остров, но продължи: — … ми каза, че тя живеела на юг от Копенхаген.

— Ула Йенсен рядко срещано име ли е?

— Не — поклати глава Карл. — Поне вече знаем как се е казвала фирмата на бащата и е въпрос на време да се сдобием с повече информация. Първо ще се обадим в търговския регистър. Дано не е блокиран. През това време ти ще влезеш в уебстраницата на бюро „Справки“ и ще потърсиш какво ще излезе за Ула Йенсен. Най-вероятно живее на юг от Брьонбюене: Веленсбек, Глуструп, Тоструп, Греве-Килебрьоне. Не стигай чак до Кьое, защото там преди се е намирала фабриката на мъжа й. Трябва да търсим по на север.

Асад изглеждаше облекчен. Преди да излезе, се обърна и прегърна Карл. Наболата му брада одраска бузата на Карл като шкурка, а одеколонът лъхаше на имитация, но затова пък усещането беше истинско. Карл поседя сам, доволен от случилото се. Все едно отново бе почувствал подкрепата на някогашния си екип.

Отговорът пристигна едновременно от двете места. Търговският регистър работел безпрепятствено въпреки срива в системата и служителката на телефона откри „Х. Й. Индъстрис“ само след пет секунди. Фирмата била собственост на холдинга „Трабека“ — немска компания. Служителката предложи услугите си при необходимост да намери по-подробна информация, като се свърже с немските си колеги и им поиска сведения за собствениците на холдинга. Карл се поинтересува само от адреса и извика на Асад да прекрати търсенето, но Асад отвърна, че и той е открил няколко възможни адреса. Сравниха резултатите и установиха, че в момента Ула Йенсен живее на улица „Стрьохюс“ в Греве, на мястото на фалиралата фабрика.

Карл разгъна пътната си карта. Само на няколкостотин метра оттам, на шосе „Капелев“, Даниел Хеле бе изгорял в колата си. Карл си спомни мястото. Улицата с мелницата.

Усети как адреналинът бавно започна да тупти във вените му. Щяха да пристигнат там за двайсетина минути!

— Не трябва ли първо да се обадим на хората, Карл? — Асад тикна бележка с телефонния номер под носа на шефа си.

Карл го изгледа с невярващи очи. Значи от устата на сириеца се сипеха не само проницателни заключения.

— Чудесна идея, ако искаме като пристигнем да са офейкали, Асад.

Първоначално мястото явно е било използвано като най-обикновена ферма с къща, свинарник и стопански сгради около павиран двор. А къщата се намираше толкова близо до пътя, че оттам се виждаха стаите. Зад варосаните сгради имаше още три-четири постройки. Две от тях вероятно никога не са били използвани; по стените на едната — висок десет-дванайсет метра хангар — зееха дупки вместо прозорци. Карл недоумяваше как властите са позволили подобно нещо. Имението загрозяваше изгледа към нивите, където жълтите килими на рапицата преливаха в тучни тревни площи, чийто зелен цвят бе непостижим и за най-талантливия художник. Карл огледа района. Не забеляза никакви признаци на живот. Дори сградите изглеждаха пусти. Занемарен двор, олющена мазилка. Близо до пътя стояха струпани купчини вехтории и строителни отпадъци. Освен глухарчетата и цъфналите овошки всичко изглеждаше безнадеждно мъртво.

— Не се вижда кола, Карл. Явно тук отдавна не живее никой.

Карл стисна зъби и се опита да не се предава на разочарованието. Не, Ларс Хенрик Йенсен не е тук, подсказваше му интуицията. Проклятие, проклятие!

— Хайде да влезем и да огледаме, Асад — подкани го той и паркира встрани от пътя на петдесетина метра от фермата.

Внимаваха да не вдигат шум. Спотайвайки се зад дърветата около оградата, се промъкнаха до задната част на къщата и влязоха в градина, където ягодоплодни храсти и седмолист се бореха за териториално надмощие. Сводестите прозорци бяха посивели от старост и мръсотия; отвсякъде лъхаше на смърт.

— Виж — прошепна Асад с нос, долепен до прозореца.

Карл се подчини. Стаята също изглеждаше изоставена. Ако къщата беше по-голяма и опасана с бодливи храсти, щеше да прилича досущ на замъка на Спящата красавица. Прашасали маси, книги, вестници; неразопаковани кашони; навити на руло килими. Тези знаци ясно показваха, че там преди години е пристигнало семейство, чието щастие изведнъж е секнало.

— Според мен точно преди катастрофата Хенрик и Ула Йенсен са се канели да се нанесат тук, Асад. Атомният физик от остров Рисьо спомена нещо подобно.

— Я погледни нататък, в дъното.

Асад посочи към коридора. През открехнатата врата проникваше светлина, а зад прага лъщеше измит под.

— Прав си. Има нещо.

Минаха през градинка с подправки, където насекомите бръмчаха в сибирския лук, и се озоваха от другата страна на къщата в ъгъла на двора.

Карл се приближи до прозорците, здраво залостени с райбери. Зад тях се виждаше стая с голи стени и няколко стола, опрени до стената. Долепи чело до прозореца и видя как стаята се разтваря пред очите му. Тук без съмнение живееше човек. Върху пода се мъдреха две захвърлени ризи, чаршафите върху матрака бяха заметнати настрани, а отгоре се виждаше пижама, каквато Карл наскоро видя в един рекламен каталог.

Пое си внимателно дъх и инстинктивно посегна към колана си, където допреди четири месеца носеше служебния си пистолет.

— Съвсем скоро някой е спал в това легло — прошепна той на Асад, застанал до съседните прозорци.

— В кухнята допреди малко също е имало хора — констатира сириецът.

Карл незабавно се приближи до него и погледна вътре. И наистина: всичко изглеждаше чисто и подредено. През вратата в средата на отсрещната стена се откриваше поглед към стаята, която бяха видели от другата страна на къщата. Приличаше на гробница. На неприкосновено светилище.

Но кухнята определено не изглеждаше изоставена.

— Фризер, кафе, електрическа кана — започна да изброява Карл. — В ъгъла виждам и няколко бутилки с кока-кола.

Карл се обърна към свинарника и сградите зад него. Ако с Асад влезеха и претърсеха къщата без съдебна заповед, после щяха да си понесат последствията от неправомерната постъпка, при положение че обискът се окажеше неоснователен, защото трудно щяха да обосноват решението си веднага да нахълтат в чужда собственост, вместо да изчакат ден-два. Карл се поколеба. Най-добре да остави обиска за утре. Пък и откъде да знае дали в момента обитателите на къщата не са си у дома?

Кимна в потвърждение на решението си да проявят търпение и да действат по строго установения от правилника ред. Пое си дълбоко въздух. Всъщност силите не му стигаха да предприеме каквото и да било.

Докато размишляваше, изведнъж Асад го прихвана нещо. Тежкото му тяло пъргаво се понесе към шосето, само с няколко скока се озова пред появил се изневиделица трактор и махна на фермера в кабината.

Карл също се приближи.

— Да — чу той гласа на фермера, докато машината работеше на празен ход, — майката и синът все още живеят там. Тя се нанесе в онази сграда — той посочи най-задната постройка. — Питате дали са вкъщи в момента? Сутринта я видях из двора.

Карл му показа значката си и селянинът тутакси изгаси двигателя.

— Как се казва синът? Ларс Хенрик Йенсен ли? — попита Карл.

Фермерът присви едното си око и се позамисли.

— Не, другояче… Той е един такъв особен… Ох, как му беше името?!

— Но не се казва Ларс Хенрик Йенсен?

— Категорично не.

Карл не за пръв път се сблъскваше с превратностите на съдбата. Тъкмо ти провърви, и се сблъскаш с неуспех. Беше му се случвало хиляди пъти. Ето това го изморяваше най-много.

— За тази сграда ли говорите? — посочи Карл.

Фермерът придружи кимването си с изсекване, а сополът му шляпна върху капака на двигателя на чисто новия му „Масей Фъргюсън“.

— С какво се препитават? — поинтересува се Карл, оглеждайки околността.

— Нямам представа. Взех малко земя от тях под аренда. Кристоферсен от горната къща също е техен арендатор. Освен това им се полага финансова помощ за обработваема площ, поставена под угар, а жената вероятно получава и пенсия. Два пъти седмично пристига автомобил с пластмасови джунджурии, които те явно почистват, а сигурно им носят и храна. Справят се някак си — ухили се той. — Тук, на село, на хората рядко им липсва нещо.

— Автомобилът, дето им носи храна, общински ли е?

— Не, не. Май е собственост на корабно дружество или нещо подобно. На него има от онези емблеми, дето по телевизията стоят върху корабите. Не знам точно откъде го изпращат. Никога не съм се интересувал от море, плавателни съдове и прочее.

Тракторът запъпли към мелницата, а Карл и Асад се заеха да огледат по-внимателно постройките зад свинарника. Странно, от пътя не личеше колко са големи: вероятно защото дърветата около двора бяха засадени нагъсто, а и тази година се бяха разлистили рано-рано благодарение на високите температури.

Освен трите стопански сгради около двора и големия недовършен хангар имаше още три сгради с гладки фасади, разположени плътно една до друга върху насипана с чакъл площадка, вероятно предвидена за асфалтиране.

Навсякъде растяха буйни плевели. Само по широката пътека между сградите нямаше треволяк.

Асад посочи два тънки коловоза върху пътеката: следи от инвалидна количка. Докато приближаваха най-задната постройка, както ги бе посъветвал фермерът с трактора, мобилният телефон на Карл иззвъня пронизително. Карл изруга, задето не се сети да го включи на тих режим. Търсеше го Вига. Тя притежаваше рядката дарба да се обажда в най-неподходящия момент. Веднъж например му звънна, докато Карл преглеждаше секретите на гниещ труп, за да му напомни да купи сметана за кафето. Друг път го потърси, докато преследваше заподозрян, а мобилният му телефон лежеше в джоба на якето му под чанта в служебната кола. Вига уцелваше подобни моменти с удивителна безпогрешност. Карл отхвърли повикването и побърза да изключи звука на телефона си.

После вдигна очи и се озова срещу висок слаб мъж, двайсетинагодишен. Главата му беше странично приплесната, почти деформирана, а едната страна от лицето му — покрита с кратери и сбръчкана кожа, вероятно в резултат от изгаряне.

— Нямате право да влизате тук — гласът му не подхождаше нито на мъж, нито на дете.

Карл се легитимира, но младежът продължи да го гледа с недоумение.

— Работя в полицията — поясни дружелюбно Карл. — Искаме да поговорим с майка ви. Знаем, че живее тук. Бихте ли я попитали дали е удобно да влезем за малко? Ще ви бъда много благодарен.

Младежът не се впечатли нито от полицейската значка, нито от присъствието на втория мъж. Явно не беше толкова простодушен, колкото изглеждаше на пръв поглед.

— Колко още да чакам? — попита малко по-грубо Карл.

Младежът се стресна и влезе в къщата.

Изминаха няколко минути. Карл усети познатата тежест в гърдите и се прокле, задето служебният му пистолет не бе излизал от оръжейния склад на Управлението от четири месеца.

— Стой плътно зад мен, Асад — предупреди той. Вече си представяше заглавията в утрешните вестници. — „Криминален инспектор жертва помощника си в драматична престрелка. Избухна скандал, третият в рамките на седмица, предизвикан от заместник-комисар Карл Мьорк от Специален отдел «Q» в копенхагенската полиция.“

Той смушка Асад, за да подчертае, че не се шегува, и застана плътно до рамката на вратата. Така поне щяха да затруднят младежа, ако изскочеше с оръжие в ръка.

Той излезе и ги покани вътре.

Майка му седеше в количка и пушеше. Карл се затрудни да определи възрастта й — беше много съсухрена, изтощена и посивяла. И все пак едва ли бе прехвърлила шейсет и пет, щом имаше толкова млад син. Седеше прегърбена, а краката й приличаха на прекършени клони, принудени сами да намерят начин да зараснат. Катастрофата я беше белязала завинаги. Старицата представляваше жалка гледка.

Карл се огледа. Помещението обхващаше около двеста и петдесет квадратни метра, ала въпреки четириметровата височина беше силно задимено. Карл проследи дима от цигарата й, който се виеше на спирали към тавана. Там имаше само десет покривни прозореца и стаята тънеше в сумрак.

Цялото помещение представляваше една-единствена стая. До входната врата имаше кухненски бокс, а малко по-встрани — тоалетна. На петнайсет-двайсет метра, в дъното на тази просторна дневна, обзаведена с мебели от ИКЕА и постлана с евтини килими, се виждаше уединено място, където вероятно жената спеше.

С изключение на задушливия въздух всичко се намираше в пълен ред. Тук старицата явно гледаше телевизия, четеше списания и изобщо прекарваше по-голямата част от времето си. Мъжът й беше починал и тя се справяше, доколкото й позволяваха силите. Пък и синът й се грижеше за нея.

Карл забеляза колко зорко Асад оглежда цялата обстановка. Очите му шареха дяволито навсякъде и от време на време се вкопчваха в някой детайл. Помощникът му изглеждаше вглъбен в заниманието си и стоеше с отпуснати покрай тялото ръце и крака, здраво стъпили върху пода.

Домакинята ги посрещна сравнително приветливо, но подаде ръка само на Карл. Той се представи, после представи и Асад. Побърза да я увери, че няма повод за притеснение. Искали само да зададат няколко въпроса на Ларс Хенрик. „Рутинна процедура“ — подчерта Карл и я попита дали знае къде се намира синът й в момента.

— Ласе пътува с кораби — усмихна се тя. — След няколко месеца ще се прибере. Ще му предам, че сте го търсили. Имате ли визитка?

— Не, за съжаление. — Той се опита да се усмихне като хлапак, но старицата не се хвана на евтиния му трик. — Като се върна, ще ви изпратя визитка.

Карл отново се усмихна. Този път избра точния момент. Златното правило гласи: първо кажи нещо положително, после се усмихни, ако искаш да изглеждаш искрен. Не съблюдаваш ли тази последователност, събеседникът може да разтълкува мимиката ти като опит за ласкателство или дори флирт, с цел да се облагодетелстваш. Майката на Ларс Хенрик не беше вчерашна. Карл се престори, че се кани да тръгва, и леко дръпна Асад.

— Значи, разбрахме се, госпожо Йенсен. Впрочем в кое корабно дружество работи синът ви?

— О, де да можех да го запомня! Пък и той пътува с различни компании — отвърна тя и се усмихна. Определено владееше споменатото златно правило.

Карл и преди бе виждал пожълтели зъби, но нейните го шокираха.

— Щурман ли е?

— Готвач. Ласе винаги е бил голям кулинар.

Карл се опита да си представи младежа, прегърнал Денис Кнюсен през рамо. Бяха го нарекли Атомос, защото баща му произвеждал апаратура за атомни електроцентрали. Къде се бе научил Атомос да готви? В приемното семейство, където са го малтретирали? Във възпитателното училище „Гухаун“? Докато е живял при майка си? Карл също бе преживял доста, но дори не можеше да изпържи яйце. Без Мортен Холен се чувстваше изгубен.

— Сигурно е приятно да знаеш, че детето ти е здраво и щастливо. Съвсем скоро ще видите брат си — обърна се Карл към обезобразения младеж. — Радвате ли се?

Онзи ги гледаше мнително, все едно са дошли да го ограбят. Погледът му се спря нерешително върху майка му, но по лицето й не трепна и мускул. Младежът не отговори.

— Къде пътува синът ви в момента?

Тя го погледна, докато жълтите й зъби бавно се изгубваха зад изпръхналите устни.

— Ласе плава предимно из Балтийско море, но в момента, доколкото знам, се намира някъде из Северно. Случва се да потегли с един кораб и да се върне с друг.

— Все пак вероятно работи в голяма компания. Не си ли спомняте как се казва или поне каква е емблемата й?

— За съжаление не. Никак не ме бива да помня изображения.

По лицето на младежа личеше, че знае отговорите на тези въпроси и дори може да нарисува проклетата емблема.

— Знакът стои на автомобила, който идва при вас два пъти седмично — вметна Асад.

Не биваше да го казва. Очите на младежа засноваха неспокойно из стаята, а старицата дръпна силно от цигарата и издуха гъст облак дим, който скри лицето й.

— Е, не сме сигурни, че става въпрос за същата емблема — побърза да замаже положението Карл. — Един съсед спомена нещо подобно, но може и да греши.

Карл дръпна предупредително Асад.

— Това е всичко, госпожо Йенсен. Помолете сина си да ми се обади, след като се прибере, та да приключим бързо с въпросите.

Тръгнаха към вратата, а жената ги последва с количката.

— Разходи ме малко, Ханс — помоли тя сина си. — Искам да подишам чист въздух.

Карл схвана намерението на жената да не ги изпусне от поглед, докато не се увери, че са напуснали владението й. Ако наоколо бе видял автомобил, щеше да я заподозре в опит да скрие присъствието на Ларс Хенрик Йенсен, ала интуицията му подсказваше, че по-големият син на старицата не е там. Тя просто искаше да ги отпрати възможно по-скоро.

— Разполагате с внушителни сгради. Тук някога е имало фабрика, нали?

Докато количката трополеше по пътечката, тя запали нова цигара и жадно започна да дърпа. Синът й я буташе, вкопчил до побеляване пръсти в дръжките. По обезобразеното му лице личеше силно вътрешно напрежение.

— Мъжът ми притежаваше фабрика за производство на високотехнологични контейнери за атомни електроцентрали. Когато той почина, се преместихме тук от Кьое.

— Спомням си историята. Приемете искрените ми съболезнования. Там ли са държали контейнерите? — Карл посочи двете сгради с гладка фасада.

— Да, там и в хангара. Там са заварявали контейнерите, там са проверявали на какво налягане издържат, а в голямата сграда са извършвали окончателния монтаж. Постройката, където живея в момента, е била предвидена за склад за готовата продукция.

— Защо не живеете в голямата сграда? Изглежда много удобна.

Карл забеляза, че пред нея има няколко сиво-черни кофи, силно контрастиращи на обстановката. Вероятно бяха останали тук от предишен собственик. На такива места времето понякога се влачи много бавно.

— Ами защо… Пълна е с вещи, които вече не използвам. Освен това праговете ме затрудняват — тя потупа ръкохватката на инвалидната количка.

Неочаквано Асад го дръпна леко встрани.

— Колата ни е в другата посока, Асад — припомни Карл.

— Предпочитам да минем оттук — настоя сириецът, а Карл забеляза, че вниманието му е насочено към купчините отпадъци, струпани върху отдавна неизползвана бетонна конструкция.

— Заварихме тези боклуци, като дойдохме — оправда се жената, все едно без отпадъците имението щеше да изглежда безупречно.

Предметите върху конструкцията безспорно не ставаха за нищо. Най-отгоре стояха няколко сиво-черни кофи. Навярно някога вътре са съхранявали олио или хранителни продукти в големи количества. Карл щеше да спре Асад, ако бе отгатнал какво е намислил. Докато Карл се усети, находчивият сириец вече бе прескочил няколко метални пръта, заплетени въжета и пластмасови тръби.

— Извинете партньора ми. Страстен колекционер е. Какво намери, Асад? — подвикна Карл.

Помощникът му обаче изобщо не го чуваше. С настървението на лешояд разрови отпадъците с крак и бръкна да извади тънка метална пластина с размери половин на четири метра. Обърна я и прочете „Интерлаб“. Вдигна очи към Карл и той му кимна одобрително. Най-после!

Надписът върху ламарината доказваше пряката връзка между семейство Йенсен и Даниел Хеле.

— Фабриката на съпруга ви не се е казвала „Интерлаб“, нали, госпожо Йенсен? — попита Карл и се усмихна на недоволно присвитите й устни.

— „Интерлаб“ е фирмата, която ни продаде земята и няколко от сградите тук.

— Брат ми работи в „Ново“^[2]. От него съм чувал за „Интерлаб“. — Карл мислено се извини на по-големия си брат, който в момента най-вероятно хранеше норки във Фредериксхаун. — Не произвеждаха ли ензими?

— „Интерлаб“ е изпитателна лаборатория.

— А как се казваше собственикът? Даниел Хеле или нещо подобно?

— Хеле продаде този имот на мъжа ми. Но не Даниел Хеле, а баща му. Тогава Даниел беше момче. После „Интерлаб“ се премести на север, а след смъртта на бащата пак промениха адреса си. Но наистина са започнали дейността си тук — тя протегна ръка към купчината отпадъци.

Ако тази купчина действително бе дала началото на цяла лаборатория, „Интерлаб“ сериозно се бяха разраснали.

Докато тя говореше, Карл я наблюдаваше внимателно. От цялото й същество лъхаше враждебност, но думите се лееха от устата й. Не изглеждаше притеснена, а напротив, овладяна. Правеше всичко възможно да държи положението под контрол и да изглежда нормално. Ето това я издаваше.

— Даниел Хеле не беше ли онзи мъж, дето го убиха недалеч оттук? — намеси се Асад.

Този път заслужаваше ритник по прасеца. Карл се зарече да му дръпне една лекция за прекалената словоохотливост пред заподозрени. Отново се загледа в постройките. Разказваха не просто историята на едно разорено семейство. Сякаш му даваха знак. Докато ги гледаше, от стомаха му отново се надигнаха киселини.

— Хеле е бил убит наблизо? Не си спомням такова нещо — категорично поклати глава Карл и стрелна Асад с гневен поглед. После пак се обърна към старицата: — Като ви слушам, започвам да си представям откъде е тръгнала лаборатория „Интерлаб“. Много бих искал да разкажа тази история на брат ми. Той също мечтае за собствен бизнес. Ще ни позволите ли да огледаме сградите? Приемете го като лична молба.

Тя му се усмихна. Прекалено дружелюбно. Карл вече знаеше как да тълкува поведението й. Госпожа Йенсен искаше да се отърве от него час по-скоро.

— С удоволствие бих ви развела, но синът ми заключи всички сгради и нямам достъп. Като се върне и се свърже с вас, помолете го да ви покаже каквото ви интересува. А може и да доведете брат си да разгледа.

На връщане, докато минаваха покрай къщата с олющените стени, където се бе разбил автомобилът на Даниел Хеле, Асад мълчеше.

— Определено крият нещо — промърмори Карл. — Ще трябва да вземем съдебна заповед за обиск.

Асад обаче не го чу. Взираше се във въздуха, докато наближаваха бетонните блокове в квартал „Исхьой“, населен предимно с работници от чужд произход. Дори когато мобилният телефон на Карл звънна и той посегна към слушалките, Асад не излезе от вцепенението си.

— Ало — обади се Карл в очакване на поредния емоционален изблик на Вига.

Вече се досещаше защо му се обажда. Сигурно пак нещо се бе объркало. Нали бяха отложили приема за днес. И това ако се наричаше прием! Карл определено не изгаряше от желание да яде мазен чипс и да пие евтино вино от супермаркета, да не говорим за уродливия призрак, когото Вига бе избрала за свой спътник в живота.

— Обажда се Хеле Андерсен от Стеунс — изненада го гласът на бившата домашна помощница на Мереде Люнгор.

Карл превключи на по-ниска предавка и наостри уши.

— Уфе е при мен. Бях на домашно посещение в къщата, където някога живееше Мереде, и преди малко таксиметров шофьор го докара тук. Човекът и преди е возил Мереде и Уфе и го познал, когато го видял да стърчи покрай магистралата до отбивката за Лелинге. Изтощен е и в момента седи в кухнята и се налива с вода. Какво да правя?

Карл погледна светофара на кръстовището. Изпита безпокойство. Изкушаваше се да направи обратен завой и да натисне газта до дупка.

— Той добре ли е? — попита.

— Не съм сигурна — отвърна тя разтревожена. Увереният й глас на здравомислеща селска жена този път звучеше разтреперан. — Много е мръсен. Прилича на излязъл от канализационна тръба. Не е същият Уфе, когото познавам.

— В какъв смисъл?

— Замислен е. Оглежда кухнята, все едно я вижда за пръв път.

— Вероятно се затруднява да я разпознае в новия й вид.

Карл си спомни ясно медните тигани, висящи до пода, кристалните купи, тапетите в пастелни тонове с нарисувани екзотични плодове. Какво по-естествено от това, да не разпознае някогашния си дом?

— Не говоря за обстановката. Сама не знам как да ви го обясня. Страхува се да остане тук, но отказва и да се качи с мен в колата.

— Къде искате да го заведете?

— В Полицейското управление. Няма да му позволя пак да избяга. Но не иска да се качи. Търговецът на антики опита какво ли не да го убеди.

— Уфе каза ли нещо? Издава ли поне звуци?

Карл беше сигурен, че в момента в другия край на линията Хеле клати глава. Такива неща се усещат дори по дишането в слушалката.

— Не, но трепери. Първото ни дете се държеше по същия начин, когато не му купувахме каквото си е наумило. Спомням си как веднъж в супера…

— Хеле, необходимо е незабавно да телефонирате в централата на „Елю“. Уфе е в неизвестност от четири дни и трябва да ги уведомите, че е жив и здрав.

Карл намери номера в указателя си. Най-правилното решение в момента беше да не се забърква в случая. Иначе рискуваше пак да оплеска нещата, а не изпитваше никакво желание вестникарите за пореден път да потриват доволно изцапаните си с мастило ръце.

Минаваха покрай ниските къщи на улица „Гамел Кьое“. Мярна се стара лавка за сладолед и магазин за електроника, наскоро превърнат в свърталище на едрогърди момичета, които непрекъснато създаваха проблеми на Отдела за борба с порока.

Карл погледна Асад. Хрумна му да изсвири с уста, та да провери дали помощникът му е жив. Беше чувал за хора, умрели с отворени очи, докато говорят.

— Добре ли си, Асад? — попита той, без да очаква отговор.

Карл се пресегна, отвори жабката и извади смачкана кутия „Лъки Страйк“.

— Не може ли да пушиш, като слезем от колата, Карл? Ще засмърди на дим — отбеляза изненадващо адекватно Асад.

Ако димът му пречи чак толкова, нека се прибере пеша!

— Отбий — помоли Асад.

Явно и на него му бе хрумнала същата идея. Карл затръшна жабката и сви в един от тесните пътища към брега.

— Нещо не е наред, Карл — очите на Асад потъмняха. — Мислих много какво видяхме в онази къща. Крият нещо.

Карл кимна бавно. Нищо не му убягваше на този Асад!

— В стаята на старицата имаше четири телевизора.

— Така ли? Забелязах само един.

— До долния край на леглото й бяха наредени три телевизора, неособено големи, покрити с плат, но аз видях проблясващите екрани.

Асад явно притежаваше очи — кръстоска между орел и сова.

— Три телевизора, покрити с плат… Как ги видя от такова разстояние, Асад? В стаята беше тъмно като в гроб.

— Бяха подредени до стената. Приличаха по-скоро на… — той търсеше точната дума, — … на…

— Монитори?

Асад кимна.

— Знаеш ли, Карл… Всичко започва да ми се избистря пред очите… Бяха три или четири монитора. През покривалото се процеждаше сива и зелена светлина. За какво ги използват? Защо са ги включили? И защо са ги покрили? За да не ги видим ли?

Карл наблюдаваше как по шосето към града се тътрят камиони. Да, защо наистина?

— И още нещо, Карл…

Сега обаче Карл не го слушаше. Барабанеше нервно с пръсти по волана. Ако минат през Управлението и спазят цялата процедура по издействане на съдебна заповед, щяха да изгубят най-малко два часа, докато се върнат в къщата на семейство Йенсен.

Мобилният му телефон отново зазвъня. „Ако е Вига, ще й затворя“ — реши Карл. Защо тази жена си въобразява, че може да му звъни, когато й скимне?

Но се обаждаше Лис.

— Маркус Якобсен иска да те види в кабинета си, Карл. Къде си в момента?

— Ще трябва да почака, Лис. Предстои ми обиск. Заради статията във вестника ли ме вика?

— Възможно е. Не съм сигурна. Знаеш го как млъква, щом ни наклепят във вестниците.

— Предай му, че Уфе Люнгор е намерен жив и здрав и действаме активно по въпроса.

— По кой въпрос?

— Да накараме проклетите вестници да напишат нещо хубаво за мен и Отдела.

Карл направи обратен завой и включи сигналната лампа.

— Какво искаше да ми кажеш, Асад?

— За цигарите.

— Какво за цигарите?

— От колко години пушиш тази марка?

Карл сбърчи нос. От колко години произвеждат „Лъки Страйк“?

— Пушачите не сменят марката цигари лесно, нали? Върху масата в стаята на госпожа Йенсен имаше десет пакета червени „Принс“. Пръстите й бяха пожълтели, за разлика от пръстите на сина й.

— Накъде биеш, Асад?

— Тя пуши „Принс“ с филтър, а синът й не пуши. Сигурен съм.

— Е, и?

— Защо тогава най-отгоре в пепелника имаше угарки от цигари без филтър?

В този миг Карл пусна и сирената.