Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (29) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

27

2007 година

Сутринта премина катастрофално за Карл. Среднощните кошмари и сдърпването с Йеспер на закуска изсмукаха цялата му енергия още преди да се качи в служебната си кола и да открие, че стрелката на бензиномера показва нула. А четирийсет и пет минутното дишане на изгорели газове по магистралата между шосе „Нюмьолевай“ и градчето Верльосе окончателно погуби цялото му обаяние, приветливост и търпение. Когато най-сетне седна в кабинета си в подземието на Управлението и се вторачи във ведрото лице на Асад, разпръскващо положителна енергия, Карл се поколеба дали да не се качи в кабинета на Маркус Якобсен, да блъсне няколко стола и да си издейства назначение на място, където ще се грижат добре за него и където ще се сблъсква с нещастията по света само ако си включи телевизора.

Кимна на помощника си. Ако поне за миг Асад престанеше да бълва неизчерпаема енергия, Карл щеше да намери начин да зареди батериите си. Погледна изкосо към празната кана на кафе машината и пое малката чашка от ръцете на Асад.

— Не разбирам — подхвана помощникът му. — Даниел Хеле е мъртъв, а не е участвал на срещата в „Кристиансборг“, нали така? Тогава кой е бил?

— Нямам представа, Асад. Но Хеле няма нищо общо със смъртта на Мереде Люнгор. Виновникът най-вероятно е мъжът, представил се за него.

Отпи от ментовия чай на Асад. Четири-пет лъжички захар по-малко и щеше да става за пиене.

— Но откъде този тип е бил сигурен, че милиардерът, организирал срещата в Парламента, не е виждал никога Даниел Хеле на живо?

— Точно това е въпросът. Мнимият и истинският Хеле вероятно са се познавали.

Карл остави чашката върху бюрото и погледна таблото за съобщения, където беше закачил брошурата от „Интерлаб“ със снимки на добре поддържаната фигура на Даниел Хеле.

— Значи друг, а не Хеле е занесъл писмото на Мереде Люнгор? И тя е вечеряла с друг мъж в „Банкерот“.

— По думите на служителите в лабораторията на Хеле през посочения период той е бил извън страната. Какво пише в доклада за автомобила на Даниел Хеле след катастрофата? Спомняш ли си дали екипът не е установил някаква техническа неизправност, която би предизвикала злополуката?

— Питаш дали спирачките са работели?

— Да. Интересуват ме спирачките, воланът… Всичко. Някакви следи от саботаж?

— Колата е изгоряла, Карл — напомни Асад. — Но доколкото разбрах от доклада, било е съвсем обикновена злополука.

Да, същото си спомняше и Карл. Нищо подозрително.

— Няма свидетели, които да твърдят нещо различно — додаде Асад.

— Знам, Асад, знам — кимна Карл.

— Всъщност единственият свидетел е водачът на другия автомобил.

— Именно.

Карл отпи разсеяно от ментовия чай и потръпна. Определено не съществуваше опасност да се пристрасти към тази гадост.

Карл се чудеше дали да запали цигара, или да си вземе бонбон, но нямаше сили дори да отвори чекмеджето. Проклета история! Тъкмо да приключи случая, и ето ти обрат, който сочи наличието на неизследвани обстоятелства. Неочаквано се озова затрупан от десетки дела, но не можеше да работи по тях, преди да е разплел казуса „Люнгор“.

— А свидетелят в другата кола, Карл? Няма ли да разпитаме мъжа, в чиято кола се е блъснал Даниел Хеле?

— Възложил съм на Лис да го издири.

По лицето на Асад се изписа разочарование.

— За теб съм предвидил друга задача, Асад.

Устните му тутакси се разтеглиха в широка усмивка.

— Ще отидеш в Холтуг в Стеунс и ще поговориш с Хеле Андерсен, домашната помощница на Мереде Люнгор. Покажи й снимка на Даниел Хеле и я попитай дали той е доставил писмото.

— Да, ама… нали не той, а друг…

Карл спря Асад с движение на ръката.

— Това обаче го знаем двамата с теб. Ако Хеле действително отговори отрицателно, както предполагаме, ще я попиташ дали мъжът, донесъл писмото, поне прилича на Даниел Хеле. Трябва да стесним обръча около убиеца, нали? И още нещо: питай я дали Уфе е присъствал и е видял мъжа. Накрая се поинтересувай дали си спомня къде обикновено Мереде е оставяла куфарчето си с документи. Утре с теб ще обсъдим резултатите. Не връщай колата. Днес ще взема такси и ще се прибера с влак.

Асад размаха бурно ръце.

— Какво има? — попита Карл.

— Ще изчакаш ли секунда да си взема нещо за писане? Може ли да повториш всичко отначало?

 

 

Харди беше изглеждал и по-зле. Допреди няколко дни главата му потъваше във възглавницата, а сега я бяха повдигнали и фините вени, туптящи по слепоочията му, се виждаха. Лежеше със затворени очи и по лицето му бе изписано спокойствие, каквото Карл отдавна не бе виждал. Дори се поколеба дали да не си тръгне. Медицинският персонал бе отнесъл част от апаратурата. Само респираторът продължаваше да работи.

Може пък състоянието му да се подобрява.

Карл се обърна предпазливо и тръгна към вратата, но гласът на Харди го спря:

— Защо си тръгваш? Толкова ли те стресира гледката на легнал мъж?

Карл го погледна.

— Ако искаш хората да не си тръгват, поне давай знак, че си буден, Харди. Отваряй си очите, например.

— А, не. Днес нямам желание.

Карл не го разбра.

— Искам ли дните ми да се различават един от друг, трябва да внеса някакво разнообразие — поясни Харди.

— Аха.

— Утре, да речем, съм решил да гледам само надясно.

— Добре — кимна Карл, но сърцето му се късаше да слуша приятеля си. — Нали не се сърдиш, че ти изпратих моя помощник Асад, Харди?

— Не беше много уместно от твоя страна — едва промълви Харди, почти без да мърда устни.

— Е, въпреки това го направих. И смятам да продължавам да го изпращам при теб през няколко дни. Нещо против?

— Съгласен съм само ако ми носи от онези пържени неща.

— Ще му поръчам.

От тялото на Харди се изтръгна нещо като смях.

— От тези банички започнах да сера като никога. Санитарките се видяха в чудо.

Карл се насили да не си представя гледката. Звучеше повече от ужасно.

— Ще предам на Асад да не ти носи толкова пикантни храни следващия път, Харди.

— Нещо ново по случая „Люнгор“? — попита Харди.

За пръв път след настъпването на парализата проявяваше любопитство. Карл усети как бузите му пламват. Очакваше съвсем скоро в гърлото му да заседне буца.

— И още как — отвърна и му обясни последните новости около разследването.

— Знаеш ли какво си мисля, Карл?

— Че развръзката е близка?

— Именно. Цялата тази история отдалече вони на гнило — Харди отвори за малко очи, погледна тавана и пак ги затвори. — Имаш ли сведения за политическа следа?

— Никакви.

— Говори ли с журналисти?

— С какви журналисти?

— С политическите коментатори във Фолкетинга. Врат си носовете навсякъде. Или с драскачите от клюкарските списания. Например с Пеле Хютесте от „Госип“. Откакто го уволниха от „Актуално“, този дърдорко разнася слуховете от кьошетата на „Кристиансборг“. Старо куче е той. Поразпитай го и ще научиш повече — Харди се усмихна, но усмивката бързо се изпари от лицето му.

„Сега е моментът да му го кажа“ — помисли си Карл и подхвана много бавно, за да не се налага да повтаря:

— В Сорьо е извършено убийство, Харди. Предполагаме, че извършителите са същите като в Амар.

— И? — попита Харди, без по лицето му да трепне дори мускулче.

— Обстоятелствата, оръжията, ризата, хората съвпадат…

— И?

— Отговорих ти.

— Не ме разбра. Казах „И?“ в смисъл „И какво ме засяга всичко това?“.

 

 

Журналистите от „Госип“ се намираха във вялата фаза между приключването на седмичния брой и събирането на идеи за следващия. Неколцина изгледаха равнодушно Карл, докато минаваше през общото помещение. Явно не го разпознаха — толкова по-добре. Откри Пеле Хютесте да глади червената си, късо подстригана, рядка брада в един ъгъл, където старши репортерите си почиваха.

Карл неведнъж бе чувал каква мълва се носи за Пеле Хютесте: безскрупулен негодник и продажен журналист. Хиляди датчани обожаваха да четат блудкавите му преувеличени истории, но същото не важеше за жертвите на вестникарския му език. Жалбите се трупаха пред вратата му, ала главният редактор закриляше ревностно лукавото си протеже. Хютесте увеличаваше тиража на списанието, а главният редактор получаваше бонуси. Ето така стояха нещата. Голяма работа, че редакторът ще отнесе няколко глоби!

Пеле Хютесте погледна полицейската значка на Карл и пак се обърна към колегите си.

Карл сложи ръка върху рамото му.

— Казах, че искам да ви задам няколко въпроса.

Журналистът се обърна и погледна през него:

— Не виждате ли, че съм на работа? Или искате да ме отведете в участъка?

Карл извади от портфейла си единствената хилядарка, задържала се там от месеци, и я тикна пред лицето на Хютесте.

— За какво става дума? — полюбопитства журналистът, опитвайки се да привлече със силата на алчния си поглед банкнотата към себе си.

Вероятно преценяваше за колко питиета ще му стигне.

— Разследвам изчезването на Мереде Люнгор. Според моя колега Харди Хенингсен вие можете да ми подскажете дали депутатката е имала опасни врагове в партийните среди.

— Опасни врагове, казвате… Странен израз — журналистът поглади косъмчетата по брадичката си. — И защо ме питате? Да не са се появили нови обстоятелства по случая?

Пеле Хютесте се пробваше да го разпитва на свой ред.

— Нещо ново ли? Не, не се е появило нищо ново, но разследването стигна до фазата, в която спешно ми трябват отговорите на някои въпроси.

— Пет години след изчезването й? — подхвърли журналистът с безразличие. — Нямате големи изгледи за успех. По-добре ми кажете какво знаете вие, а аз ще ви осведомя за някои клюки.

Карл размаха банкнотата, та Хютесте да не губи най-същественото от поглед.

— Да разбирам ли, че не се сещате за човек, който да е имал зъб на Мереде Люнгор?

— Всички ненавиждаха проклетата кучка. Ако нямаше такива готини цици, отдавна да са я изключили от политиката.

Явно журналистът не симпатизираше на Демократическата партия.

— Добре, значи, не знаете нищо. — Карл се обърна към другите журналисти: — Някой от вас сеща ли се за слух, свързан с Мереде Люнгор? Може изобщо да не сте го чули в „Кристиансборг“. Фотографите ви да са забелязали непознати хора да се мотаят около нея? Ще ми помогнат дори смътни догадки. Е, някой знае ли нещо?

Карл огледа колегите на Хютесте. Поне половината изглеждаха в състояние на мозъчна смърт. Погледите им се взираха в нищото с пълно равнодушие.

Карл се надяваше някой от по-младите журналисти да прояви инициатива и да сподели нещо. Нали все пак бе нагазил в Меката на клюките.

— Харди Хенингсен, казвате, ви е изпратил тук, така ли? — попита Хютесте, като се прокрадваше все по-близо към банкнотата. — Вие ли го прецакахте така? Спомням си името Карл Мьорк. Нали вие се казвате точно така? Скрили сте се под тялото на Харди и сте се престорили на мъртъв. Вие сте били, нали?

По гърба на Карл полазиха ледени тръпки. Как Хютесте се бе добрал до тази информация? Вътрешните изслушвания се провеждаха при закрити врати и не се оповестяваха пред медиите. Досега никой не го бе обвинявал в подобно нещо.

— А искате ли да ви хвана за гушата и да помета пода с вас, за да ви осигуря материал за следващия брой? — процеди Карл опасно близо до журналиста и онзи предпочете пак да се съсредоточи върху банкнотата. — Харди Хенингсен е незаменим колега. Бих жертвал живота си за него. Добре ли ме чухте?

Хютесте погледна победоносно към колегите си. Да му се не види! Карл несъзнателно му бе подсказал водещото заглавие за следващия брой. Оставаше само фотограф да заснеме реакцията на Карл. Трябваше да се махне възможно по-скоро оттук.

— Ще ми дадете ли хилядарката, ако ви подшушна кой фотограф се беше специализирал по Мереде Люнгор?

— И как ще ми помогне той?

— Не знам. Нали сте полицай? Нямате право да пренебрегвате сигнали.

— Как се казва?

— Търсете Йонас.

— Йонас кой?

Между банкнотата и алчните пръсти на Хютесте останаха няколко сантиметра.

— Йонас Хес.

— Къде да го намеря? Тук ли е в момента?

— В нашето списание не назначаваме хора като него. Потърсете номера му в обществения указател.

Карл си записа името и светкавично прибра хилядарката в джоба си. Нека този идиот пише за него каквото си иска. Никога през живота си не бе плащал за сведения. Защо да изменя на принципите си заради мижитурка като Хютесте?

— Щом сте готов да жертвате живота си за него, защо не го направихте, Карл Мьорк? — извика след него Хютесте, докато Карл минаваше между преградите в общото помещение.

На рецепцията му дадоха адреса на Йонас Хес, а таксито го остави на улица „Вейланд Але“ до миниатюрна къща, измазана с вар и задръстена с всякакви ненужни вещи: стари велосипеди, пукнати аквариуми, стъклени балони от времето на старите пивоварни, плесенясали брезентови покривала, под които се подаваха прогнили дъски, купчини бутилки и какви ли не други вехтории. Собственикът без съмнение би бил идеален кандидат за едно от онези толкова популярни телевизионни предавания, в които хората искат помощ от специалист, за да разкрасят дома си. Тук и най-некадърният дизайнер би свършил работа.

Прекатурен пред входната врата велосипед и тихо мърморене на радио, долитащо от опръсканите с кал прозорци, му подсказаха, че в къщата има човек. Карл се наведе към звънеца и го натиска, докато пръстът го заболя.

— Стига, де! За какво е цялата тази врява? — чу се отвътре.

На вратата се показа зачервен мъж с видими признаци на махмурлук. Присви очи срещу ослепителната светлина и се опита да огледа Карл.

— Колко е часът, дявол да го вземе? — попита той, пусна дръжката на вратата и потъна във вътрешността на къщата.

Карл не се нуждаеше от съдебна заповед, за да го последва. Дневната напомняше кадри от апокалиптичен филм, след като комета е разцепила Земята на две. Домакинът се строполи с доволна въздишка върху дивана, хлътнал по средата, и отпи голяма глътка от бутилка уиски, докато гледаше изпитателно Карл с крайчеца на окото си. Опитът на Карл му диктуваше недвусмислено, че в лицето на махмурлията няма да открие сигурен свидетел.

Предаде поздрави от Пеле Хютесте с надеждата споменаването на общ познат да поразчупи леда.

— Дължи ми пари — гласеше отговорът.

Карл се поколеба дали да не му покаже служебната си значка, но се отказа и я пусна обратно в джоба си.

— Работя в Специален отдел на Полицията, който се опитва да разбуди мистерията около смъртта на хора, загинали при съмнителни обстоятелства.

Много респектиращо, няма що! Хес отпусна за малко ръката с бутилката. Явно думите от устата на Карл му дойдоха множко за осмисляне.

— Идвам във връзка с изчезването на Мереде Люнгор — уточни Карл. — Казаха ми, че си нещо като специалист по нейни снимки.

Мъжът се опита да се усмихне, но се оригна и физиономията му се сгърчи.

— Малцина знаят за интереса ми към нея. И?

— Разполагаш ли с нейни непубликувани снимки?

Фотографът се преви на две и едва сподави смеха си.

— Ама как може да задаваш такива малоумни въпроси, бе човек? Имам поне десет хиляди.

— Десет хиляди! Никак не е зле.

— Да видим… — той започна да отброява на пръсти. — Две-три ленти на всеки два дни в продължение на две-три години. Колко прави?

— Доста повече от десет хиляди, ако смятам правилно.

Само след час калориите, съдържащи се в неразреденото уиски така ободриха Йонас Хес, че той с непоклащаща се походка заведе Карл във фотолабораторията си, сместена в малка бетонна пристройка зад къщата.

Тук цареше съвсем различна обстановка. Карл беше влизал в много подобни лаборатории, но не бе виждал толкова стерилна и изрядно подредена. Изпадна в недоумение как е възможно един и същи човек да стопанисва и занемарената къща, и това царство на реда.

Йонас Хес издърпа метално чекмедже и се наведе над него.

— Ето — обяви той и подаде папка с надпис „Мереде Люнгор: 13/11 2001 — 1/3 2002“. — Това са негативите от последния период.

Карл отвори папката на последната страница. Във всеки прозрачен джоб се съдържаха негативите от цял филм, но в последния имаше само пет кадъра. Датата личеше написана с ясен почерк: 1/3 2002 МЛ.

— Значи, фотографирал си я в деня преди изчезването й, така ли?

— Да. Впрочем нищо особено. Щракнах я няколко пъти в двора на „Кристиансборг“. Дебнех на портала.

— Нея ли?

— Не само нея. Депутатите. Да знаеш само колко забавни случки съм виждал на тези стъпала! Ако си достатъчно търпелив, един ден ще удариш джакпота.

— Ала този път явно късметът ти не е проработил — отбеляза Карл, извади джоба от папката и го сложи върху масата.

Снимките бяха направени в петък, когато Мереде Люнгор си е тръгвала от работа. В деня преди изчезването й.

Карл се наведе над негативите.

Да, ясно се виждаше, че носи куфарчето с документи под мишница.

Карл поклати глава. Невероятно. Откри каквото му трябваше още на първата снимка. Сдоби се с доказателство — негатив, бяло на черно. Мереде бе взела куфарчето си вкъщи. Стара кожена чанта, на места поолющена.

— Ще ми услужиш ли с този негатив?

Фотографът отпи отново от бутилката и си избърса устата.

— Не давам негативи. Дори не ги продавам. Но може да ти направя копие. Ще сканирам негатива. Едва ли за твоите цели е необходимо качеството да е идеално.

Той се разсмя и се задави, поемайки си рязко въздух.

— Копието ме устройва напълно. Изпрати фактурата в отдела, където работя.

Карл му подаде визитката си.

Фотографът огледа негативите.

— През онзи ден действително не се случи нищо особено. Впрочем на пръв поглед животът на Мереде Люнгор протичаше доста скучно. Най-много през някой по-хладен летен ден зърната й да настръхнат под блузата. Направих една такава снимка и я продадох доста добре.

Той отново се разсмя хрипкаво, докато се тътреше към малкия червен хладилник, олюляващ се върху два контейнера с химикали. Извади бутилка бира и след неубедителен опит да предложи на Карл, съдържанието изчезна в гърлото му. Гостът дори не успя да реагира.

— Фотографи като мен удрят десетката, ако успеят да щракнат знаменитост като нея с любовник, нали се сещаш? — Той продължи да се оглежда за още алкохол. — Направих такава сензационна снимка няколко дни по-рано.

Затръшна вратата на хладилника, взе папката и започна да я прехвърля.

— Ето на тези снимки се вижда как Мереде говори пред пленарната зала с няколко представители на партия „Дания“. Извадил съм контактни копия от негативите. — Той се ухили. — Не съм правил снимката заради разговора между депутатите, а заради нея — той посочи жената до Мереде Люнгор. — В този формат вероятно не си личи добре, но ако го увелича, ясно ще забележиш колко е хлътнала по Мереде. Става дума за секретарката й.

Карл се надвеси над снимката. Да, жената определено беше Сьос Нуруп. Но тук изглеждаше в съвсем друго разположение на духа. Нямаше нищо общо с намусената стопанка на къщата във „Велбю“.

— Нямам представа, разбира се, дали помежду им е имало нещо, или само секретарката си е падала по шефката. Все едно! Но нищо чудно някой ден да изкарам луди пари от тази снимка. Кой знае? — фотографът отгърна следващата страница с негативи. — Ето я! — възкликна той и заби върха на влажния си пръст по средата. — Запомнил съм, че е от 27 февруари, защото тогава сестра ми има рожден ден. Тогава си казах: ако тази снимка се окаже златна мина, ще купя на сестра ми хубав подарък.

Той извади прозрачния джоб от папката и го постави върху масата.

— Ето тези снимки имам предвид. Тук Мереде разговаря с някакъв мъж на стълбите пред „Кристиансборг“. — Той посочи най-горната снимка. — А тук ми се струва притеснена. Нещо в очите й издава, че се чувства неловко.

Подаде на Карл увеличително стъкло. Как се вижда човешка емоция върху негатив, запита се полицаят. Очите на Мереде изглеждаха като две бели черти.

— Докато ги снимах, Мереде ме забеляза и побързах да се омета оттам. Едва ли е успяла да запомни лицето ми, де. После се опитах да заснема и мъжа отделно, но не го хванах във фас, защото той тръгна в другата посока към моста. Предполагам обаче, че е бил случаен фен на Мереде, просто се е опитал да я опипа мимоходом. Мнозина са се пробвали, когато си мислят, че ще им се размине.

— Имаш ли контактни копия и на тази серия?

Фотографът преглътна още няколко киселини. Лицето му се сгърчи, все едно гърлото му се бе възпламенило.

— Контактни копия? Ще ти ги дам всичките, стига да изтичаш до лавката за няколко бири.

— Преди това искам да те попитам още нещо — кимна Карл. — Щом си бил толкова вманиачен да щракнеш Мереде Люнгор с любовник, сигурно си я снимал и пред къщата й в Стеунс, нали?

Хес не вдигна очи. Продължи да оглежда снимките.

— Разбира се. Имам цяла колекция.

Отбеляза с кръстче един от негативите.

— Това е хубава снимка на Мереде с мъжа. Ще ти дам копие. Може и да го познаваш. После ще ми кажеш кой е, нали?

— Добре — кимна Карл. — Тогава защо не си заснел Мереде заедно с брат й Уфе, та светът да разбере по каква причина всяка вечер е бързала да се прибере към къщи?

— Защото и в моето семейство имаме случай на човек в неравностойно положение. Сестра ми страда от множество увреждания.

— Но нали все пак се прехранваш със скандални снимки.

Йонас Хес го изгледа предупредително: не ми ли донесеш бързо бира, забрави за копията!

— Може да съм гаден папарак, но това не означава, че нямам принципи — натърти той, като гледаше втренчено Карл. — Ти какво мислиш по въпроса?

 

 

От станция „Алерьо“ Карл тръгна по пешеходната алея и установи с огорчение, че околният пейзаж става все по-неприветлив. Над магазин „Квикли“ се надвесваха бетонни сандъци, маскирани като луксозни жилища, и не след дълго приятните, стари, ниски къщи от другата страна на улицата щяха да изчезнат. Някога архитектурата тук привличаше погледите като магнит, а сега се бе превърнала в бетонен тунел. Само допреди няколко години Карл беше готов да се закълне, че подобна участ никога няма да застигне неговия град, ала ето — реалността го опровергаваше. Благодарение на политици и местни управници идиличните, безценни градски картини бяха опропастени. Кметове и градски съветници без вкус — с лопата да ги ринеш. Отблъскващи сгради като тези доказваха това твърдение.

В Рьонехолт парк компанията от фенове на барбекюто вече се бе събрала и действаше под пълна пара. Впрочем и сезонът беше на тяхна страна. Часовникът показваше 18:24; 22 март 2007 — началото на астрономическата пролет.

По случай специалния ден Мортен Холен се беше пременил в широки, ветреещи се одежди, които бе отмъкнал отнякъде по време на екскурзия до Мароко. В този вид с успех можеше да оглави нова секта.

— Идваш точно навреме, Карл — обяви той и сложи няколко печени ребърца в чинията му.

Съседката му Сюсер Петерсен бе попрекалила с украшенията, но ги носеше с достойнство.

— Не издържам повече — отсече тя. — Продавам всичко и се местя.

Отпи от червеното вино.

— Карл, знаеш ли, че на практика ние от администрацията прекарваме повече време в попълване на глупави формуляри, вместо да работим в служба на гражданите? Нека самодоволните господа министри сами да го изпитат на гърба си! Ако ги накарат да попълват формуляри до припадък за безплатните си вечери, за безплатен шофьор, за безплатен наем, за диети, билети, секретарки и всякакви други привилегии, няма да им остане време нито да се хранят, нито да спят, нито да пътуват. Само си представи как ще се почувства премиерът, ако го задължат да отбелязва преди всяка среща за какво ще разговаря с министрите, да го разпечатва в три екземпляра на компютър, който се разваля през ден, и да изпраща декларацията за одобрение, преди да му позволят да започне заседанието. Ще полудее, уверявам те!

Тя отметна назад глава и избухна в смях. Карл кимна. Очакваше съвсем скоро недоволството на Сюсер да се насочи към опитите на министъра на културата да затваря устата на медиите или към въпроса с какви аргументи правителството съсипва служби, болници или данъчни учреждения. Раздумката щеше да приключи чак когато компанията пресуши и последната бутилка вино и оглозга и последното ребърце.

Карл прегърна Сюсер, потупа Кен по рамото и отнесе чинията в стаята си. Всички така или иначе споделяха едно и също мнение. Повече от половин Дания искаше премиерът да си ходи и обществените настроения нямаше да се променят, докато министър-председателят не поправеше щетите, които бе нанесъл върху страната и гражданите й. А това би отнело десетилетия.