Джим Бъчър
Фурията на академа (18)

Глава 15

Амара пришпори коня си под сияещото сутрешно слънце, догони Бърнард и промърмори:

— Нещо не е наред.

Бърнард я погледна намръщено. Двамата възглавяваха колоната легионери от гарнизона. Две дузини от местните хора, които бяха ветерани от легиона, яздеха в пълно бойно снаряжение и с оръжие в ръка, в качеството си на помощна кавалерия, а други двайсет, държащи огромни ловни лъкове, които бяха предпочитани от тукашните хора, маршируваха в редица след легионерите. Зад тях громоляха двете теглени от товарните гарганти каруци, следваше ги яхналият грамадния си гаргант Дорога, кавалкадата завършваше ариергардът, който бе съставен почти изцяло от суровите конни рицари под командването на Бърнард.

Самият граф бе сложил шлем в допълнение към бронята и държеше големия си лък на седлото пред себе си, зареден със стрела.

— Значи, и ти си го забелязала?

Амара преглътна и кимна.

— Няма никакви елени.

Бърнард кимна едва забележимо. Когато заговори, устните му се движеха едва забележимо.

— По това време на годината отрядът ни би трябвало да подплашва техни стада на всеки няколкостотин ярда.

— Какво означава това?

Бърнард леко повдигна рамене.

— В друг случай бих си помислил, че са били прогонени от някакъв друг боен отряд, който подготвя изненадваща атака.

— А сега? — попита Амара.

Бърнард се усмихна зловещо, оголвайки кучешките си зъби.

— Според мен тварите са подплашили елените и сега ни готвят изненадващо нападение.

Амара облиза устните си и огледа гъстата гора, която ги обграждаше от всички страни.

— И какво ще правим?

— Успокой се. Довери се на следотърсачите ни — каза Бърнард. — Бъди нащрек. Има няколко други възможни причини за изчезването на елените.

— Като например?

— Примерно хората на Арик може да са избили бързо всичките, за да са готови да изхранят войниците ни, когато се появят. След битката ми се наложи да изтребя стадоморите, които бяха останали в долината. Възможно е да е останал някой и той да е изтрепал през зимата всичките бременни кошути. Случвало се е понякога.

— А ако нищо такова не се е случило? — попита Амара.

— Тогава бъди готова да се издигнеш във въздуха — каза Бърнард.

— За това съм подготвена от мига, в който напуснахме холта — усмихна се накриво тя. — Не ми харесва усещането, че съм преследвана.

Бърнард отвърна на напрегнатия й поглед с топла усмивка.

— На никого няма да позволя да ме преследва в собствения ми дом, графиньо. И няма да позволя това да се случи и с някой от гостите ми. — Той кимна с глава назад към колоната. — Търпение. Вяра. Легионите са защитавали Алера в продължение на хиляди години в един свят, където най-различни врагове са се опитвали да я унищожат. Те ще се справят и с това изпитание.

— Прощавай, Бърнард, но аз съм се сблъсквала със ситуации, когато Алера е била изправена пред опасности, срещу които легионите не са можели да направят нищо — отвърна с въздишка Амара. — Колко път ни остава до Арикхолт?

— Ще стигнем там преди обяд — каза Бърнард.

— Предполагам, че ще искаш да видиш лагера, за който ни разказа Арик?

— Разбира се — отвърна Бърнард. — Преди падането на нощта.

— Защо не оставиш рицарите Аери да се заемат с това?

— Защото от собствен опит знам, ездачко на ветрове, че рицарите Аери не виждат почти нищо под клоните и храстите, тъй като летят на няколко десетки ярда над тях. — Той отново се усмихна. — Освен това ми се иска да се поразвлека малко.

Амара повдигна вежди.

— На теб всичко това ти е забавно! — рече тя с обвинителен тон.

Бърнард помръдна с рамене и отново започна да оглежда внимателно гората.

— Зимата беше дълга. А откакто станах граф Калдерон, не съм излизал на открито извън пределите на гарнизона за повече от няколко часа. Досега не съм си давал сметка колко ми е липсвало това.

— Луд човек — каза Амара.

— Стига де — рече Бърнард. — Признай си, че е вълнуващо. Загадъчно, опасно ново същество. Вероятна заплаха за държавата. Възможност да се изправим срещу него, да го победим.

— Велики фурии — въздъхна Амара. — Ти си по-зле и от момче.

Бърнард се засмя, но в смеха му освен веселие се долавяше и нещо неприятно. Жилавите мускули на врата му се напрягаха и отпускаха в ритъма на коня, а големите му ръце уверено държаха грамадния лък. Амара за пореден път се възхити на могъщата му фигура и си спомни колко смъртоносно опасен и силен е той. В поведението му се долавяше нещо вълче, нещо, което подсказваше, че тихата му усмивка е просто маска. Че под нея се крие нещо много по-мрачно, готово да опита вкуса на кръвта.

— Амара — изръмжа той, — нещо заплашва дома ми. След всичко, което се случи досега, аз знам много добре какъв е залогът. И няма да позволя на никой друг да се разправи с тази опасност. — Лешниковозелените му очи отразяваха кората на дърветата и пролетните листа, те сияеха, но същевременно в тях се таеше заплаха. — Аз съм ловец. Ще проследя това същество и ще го задържа. А когато Първият лорд изпрати помощ, ще го унищожа.

Думите бяха произнесени със спокоен, равен тон, в който едва се усещаше намек за бушуващия в него гняв, и изненадана от собствената си нелогичност, Амара усети как страхът й се стопява. Напрежението в раменете й спадна и треперенето, което бе обхванало ръцете й, изчезна.

— Освен това — провлече Бърнард — утринта е прекрасна за разходка в провинцията с красиво момиче. Защо да не й се насладя?

Амара завъртя очи и понечи да се усмихне, но думите на Сирай отекнаха тихо в главата й.

Ще трябва да го оставиш, разбира се.

Тя си пое дълбоко дъх, наложи на лицето си маска на сдържано спокойствие и каза:

— Мисля, че за всички ни ще бъде най-добре да престана да отвличам вниманието ви, Ваша светлост. Мислите ви трябва да бъдат заети изключително с изпълнението на задълженията ви.

Бърнард примигна и я погледна изненадано.

— Амара?

— Извинете ме, графе — рече учтиво тя и напусна строя, давайки възможност на коня си да пощипне малко трева, докато изчакваше колоната да се извърви покрай нея.

За миг почувства напрегнатия поглед на Бърнард върху себе си, но не реагира.

Изчака да минат и каруците, след което подкара коня си редом с гарганта на Дорога. Въпреки всички усилия на Амара, животното отказваше да се движи на по-малко от двайсет фута разстояние от звяра.

— Дорога — извика тя на маратския вожд.

— Тук съм — извика в отговор той, наблюдавайки я развеселено как се бори с нервния си кон. — Желаеш ли нещо?

— Да говоря с теб — рече тя. — Исках… — Не успя да довърши изречението си, защото един нисък клон я шибна през лицето. После продължи раздразнено: — Исках да ти задам няколко въпроса.

Дорога се разсмя гръмогласно.

— Внимавай да не ти падне главата. После твоят вожд Гай ще ми съдере кожата. — Той замахна с ръка и й метна едно въже от заплетени кожени ивици, което увисна на пет фута от земята. — Качвай се при мен.

Амара кимна и предаде поводите на коня си на яздещия наблизо човек. После скочи на земята и изтича до крачещия гаргант. Сграбчи въжето и внимателно се изкатери до гърба на огромното животно. Дорога я стисна за ръката с грамадните си пръсти и й помогна да се настани по-удобно.

— И така — избоботи Дорога, обръщайки се с лице напред. — Май Бърнард е бръкнал в погрешната тенджера.

— Какво?

Амара примигна изненадано.

Дорога се усмихна.

— Когато бях млад и тъкмо си бях взел жена за съпруга, се събудих на сутринта, отидох до огнището и си сипах от тенджерата. Обявих, че това е най-вкусната супа, която някоя жена е готвила за мъжа си. Пред всички в лагера.

Амара повдигна вежди.

— А тя не е била сготвена от жена ти?

— Не беше — потвърди Дорога. — Хашат я беше приготвила. И следващите седем дни след брачната ни нощ трябваше да спя на земята пред палатката й, за да й се извиня.

Амара се засмя.

— Не мога да си те представя как го правиш.

— Бях много млад — рече Дорога. — И много исках отново да бъде щастлива с мен. — Той я погледна през рамо. — Точно както Бърнард иска да си щастлива с него.

Амара поклати глава.

— Няма нищо такова.

— Има. Защото Бърнард не знае, че е бръкнал в погрешната тенджера.

Тя въздъхна.

— Не. Защото не сме женени.

Дорога изпръхтя.

— Вие сте двойка.

— Не, не е точно така.

— Чифтосали сте се — заяви той търпеливо, сякаш говореше на малко дете. — Което ви прави двойка.

Бузите на Амара пламнаха.

— Ние… да. Направихме го. Но не сме двойка.

Дорога я погледна и се намръщи скептично.

— Вие, хората, толкова усложнявате нещата. Кажи му, че е ял от погрешната тенджера, и приключвайте с това.

— Бърнард не е направил нищо нередно.

— Ти ли яде от тенджерата?

— Не — отвърна Амара с раздразнение в гласа. — Няма никаква тенджера, Дорога. Бърнард и аз… не можем да бъдем заедно.

— Аха — отвърна Дорога. Той поклати глава с озадачено изражение на лицето и за кратко закри очите си с длан, имитирайки превръзка. — Разбирам.

— Аз имам дълг пред Гай — каза Амара. — Той също.

— Този Гай — рече Дорога. — Струва ми се умен мъж.

— Такъв е.

— Значи, трябва да знае, че никой вожд не може да командва сърцето. — Дорога кимна. — Ако се намеси в това, той ще разбере, че любовта винаги остава и той може само да избие всички или да отстъпи. Ти също трябва да го разбереш.

— Да разбера какво? — попита Амара.

Дорога почука с пръст по главата си.

— Главата няма нищо общо със сърцето. Твоето сърце иска каквото иска. Главата трябва да разбере, че може или да убие сърцето, или да отстъпи от пътя му и да не му пречи.

— Искаш да кажеш, че ако оставя Бърнард, това ще убие сърцето ми? — попита Амара.

— Твоето. И неговото. — Дорога леко повдигна едното си рамо. — Трябва да избираш.

— Разбитите сърца се лекуват с времето — рече Амара.

По лицето на Дорога премина някаква сянка и чертите му станаха по-груби, по-тъжни. Той вдигна ръка и докосна една от плитките си, в която редом с белите коси бяха заплетени тънки, червеникави кичури, които Амара смяташе за боядисани.

— Понякога става така. Понякога не. — Той се обърна с лице към нея и каза: — Амара, ти имаш нещо, което не всеки може да намери. Онези, които са го изгубили, биха дали всичко, за да го намерят отново. Не го отхвърляй с лека ръка.

Амара продължи да язди мълчаливо, полюлявайки се в ритъма на бавните стъпки на гарганта.

Не й беше лесно да размишлява над думите на Дорога. Досега никой не беше разговарял с нея за любовта по този начин. Тя вярваше в нея, естествено. Собствената й майка и баща й бяха много влюбени, или поне на нея й се струваше така, докато беше малка. Но откакто бе отведена от Курсорите, любовта се беше превърнала в нещо, което се използваше за постигане на някаква цел. Или в главно действащо лице в тъжната история за загуба и дълг. Единствената любов, която един Курсор можеше да си позволи да изпита, бе любовта към своя господар и държавата. Амара го беше разбрала от мига, в който завърши обучението си. Дори нещо повече, беше повярвала в него.

Но през последните две години нещата се бяха променили. Тя се беше променила. Бърнард се беше превърнал не само в човека, който значеше много за нея, а и в част от самата нея. Той съществуваше не само в мислите й, а и в диханието, в храната и сънищата й. Едновременно бе там и го нямаше, тя осезаемо усещаше липсата му и се чувстваше цяла, когато бе наблизо.

За човек с неговата физика той бе много нежен. Когато ръцете и устните му се докосваха до нея, той се държеше така, сякаш се страхуваше да не я счупи, ако случайно стисне по-силно. Нощите им бяха и си оставаха изпълнени със заслепяваща страст, защото той бе невероятно търпелив любовник, който получаваше истинско удоволствие от това, че тя отвръща на ласките му. Но най-хубави бяха тихите часове, след като бяха правили любов, когато той я притискаше към себе си и изморени и доволни, двамата заспиваха заедно. Тя лежеше в обятията му и забравяше за всичките си грижи, мъки и беди. Чувстваше се прекрасна, желана и в пълна безопасност.

В пълна безопасност. Амара трябваше да положи огромни усилия, за да прогони сълзите от очите си. Тя знаеше много добре, че пълна безопасност съществува твърде рядко в този свят. Знаеше пред колко много опасности е изправена държавата — и че една-единствена грешка може да промени съдбата му. Амара не можеше да допусне чувствата да й попречат да вземе правилните решения.

Колкото и да й се искаше.

Тя беше курсор. Беше се заклела във вярност към Короната, да служи на Алера, бяха й поверени най-важните тайни, които тя трябваше да пази от най-коварните врагове на държавата. Дългът изискваше от нея да прави жертви, за да могат другите да се чувстват свободни и в безопасност. Тя отдавна се беше отказала от мисълта за спокоен живот. Дългът й повеляваше да се откаже и от други удоволствия като любовта.

Но наистина ли беше така?

— Ще помисля над думите ти — каза тихо тя на Дорога.

— Добре — отвърна той.

— Но сега не е моментът за такива неща — каза Амара. Ето че чувствата й вече я бяха отвлекли от задълженията й. Тя трябваше да научи повече за опасността, пред която се бяха изправили, и засега Дорога бе единственият й източник на информация. — Имаме по-належащ проблем.

— Така е — съгласи се Дорога. — Древен враг. Изчадие в очите на Единствения.

Амара отмести поглед от марата към слънцето, намръщи се и отново погледна към вожда.

— В очите на Единствения? Имаш предвид слънцето?

Дорога я погледна безизразно.

— Слънцето — обясни Амара, сочейки с пръст. — Нали това наричате Единствения?

— Не — отвърна Дорога развеселено. — Слънцето не е Единственият. Ти не разбираш.

— Тогава ми обясни — каза раздразнено Амара.

— Защо? — попита Дорога.

Въпросът беше простичък, но в думата се усети тежест, която накара Амара да се поколебае, преди да отговори.

— Защото искам да ви разбера — каза тя. — Искам да науча повече за теб и народа ти. Кое ви прави такива, каквито сте. По какво си приличаме и по какво се различаваме.

Дорога сви устни. После кимна, сякаш отговаряйки на себе си, обърна се с лице към Амара и кръстоса крака. Отпусна ръце в скута си и миг по-късно заговори с тон, който й напомни за някои от най-добрите й учители в Академията.

— Единственият е всички неща. Той е и слънцето, да. И слънчевата светлина върху дърветата. И земята, и небето. Той е дъждът през пролетта, ледът през зимата. Той е огънят, звездите през нощта. Той е гръмотевиците и облаците, вятърът и морето. Той е еленът, вълкът, лисицата и гаргантът. — Дорога притисна длан към гърдите си. — Той, това съм аз. — След това протегна ръка и докосна челото на Амара с пръст. — И ти.

— Но аз съм виждала как хората ти споменават Единствения и сочат слънцето.

Дорога махна с ръка.

— Ти Гай ли си?

— Разбира се, че не — отвърна Амара.

— Но си се заклела да му служиш вярно? Ти си негов пратеник? Негова ръка? И понякога действаш от негово име?

— Да — потвърди Амара.

— Същото е и с Единствения — обясни Дорога. — Слънцето ни дарява живот, също както прави Единственият. Слънцето не е Единственият, но по този начин ние изразяваме уважението си.

Амара поклати глава.

— Никога не съм чувала това нещо за народа ти.

Дорога кимна.

— Малцина алерани го знаят. Единственият — това е всичко около нас, което е било и което ще бъде. Светът, небето — всичко това е част от Единствения. Всеки от нас е част от Единствения. Всеки от нас с цел и отговорности.

— Каква цел? — попита тя.

Дорога се усмихна.

— Гаргантът е длъжен да копае. Вълкът да ловува. Еленът да бяга. Орелът да лети. Всички ние сме създадени с цел, алеранке.

Амара повдигна едната си вежда.

— И каква е твоята?

— Същата като на народа ми — каза Дорога. — Да се уча. — Той почти несъзнателно постави длан върху гърба на уверено крачещия гаргант. — Всеки от нас усеща зова на другите части на Единствения. Ние растем заедно с тях. Започваме да усещаме онова, което чувстват те, да знаем онова, което знаят те. Уокър си мисли, че ръждясалият метал, с който се обличате вие, хората, смърди. Но надушва и зимните ябълки в каруците и си мисли, че трябва да получи цяло каче. Радва се, че пролетта идва, защото сеното му е омръзнало. Иска да разкопае земята, да си потърси корени на млади дървета за обяд, но знае, че за мен е важно да продължим напред. Затова не спира да върви.

Амара примигна.

— И ти знаеш всичко това за твоя гаргант?

— И двамата сме част от Единствения и благодарение на него сме силни и мъдри — каза Дорога и се усмихна. — И Уокър не е мой. Ние сме спътници.

Гаргантът нададе силен рев и разлюля бивните си, разклащайки наляво-надясно носилката на гърба си. Дорога гръмко се разсмя.

— Какво каза той? — попита с благоговение Амара.

— Не може да се каже, че говори — отвърна Дорога. — Просто ми показва какво чувства. Гаргантът ни счита за свои спътници, докато не огладнее твърде много. След това или трябва да му дам храна, или трябва да стоя по-далеч от онези ябълки.

Амара забеляза, че маратът се усмихва.

— И другите племена. Те са…

— Обвързани — подсказа й Дорога.

— Обвързани с техните тотеми?

— Конете с коне, Вълците с вълци, Стадоморите със стадомори, да — потвърди той. — И много други. Така се учи нашият народ. Не само мъдростта на ума. — Той притисна юмрук към гърдите си. — А и мъдростта на сърцето. Двете са еднакво важни. Всяко едно е част от Единствения.

Амара поклати глава. Вярванията на варварите бяха далеч по-сложни, отколкото бе смятала за възможно. И ако Дорога й казваше истината за връзката на маратите с техните зверове, това означаваше, че те може да се окажат много по-силни, отколкото се е смятало досега.

Например Хашат, предводителката на Конете, носеше на колана на меча си три гвардейски закопчалки за плащове. Амара мислеше, че тя ги е взела от бойното поле след първия ден от Първата калдеронска битка, но вече не беше чак толкова сигурна в това. Ако жената от племето на маратите, която по онова време е била млад воин, е нападнала някой от личната гвардия на Принцепса на кон, връзката й с животното би й дала значително преимущество дори пред алерански призовател на метал. По време на Втората калдеронска битка гаргантът на Дорога беше пробил стените, построени да издържат на всякаква атака — от големите дървени чукове на силните призователи на земя до огнените взривове и буреносните ветрове.

— Дорога — каза тя, — защо твоят народ не напада по-често Алера?

Дорога сви рамене.

— Няма причина да го прави — отвърна той. — По-често се бием помежду си. Единственият ни е дал това изпитание, за да разбере къде се крие най-голямата сила. Освен това между нас съществуват различия точно както и при вашия народ. Само че ние не се бием до смърт. Достатъчно е да се покаже силата и всичко приключва.

— Но ти уби Атсурак в битката преди две години — каза Амара.

Лицето на Дорога помръкна и на него се появи тъга.

— Атсурак стана твърде свиреп. Твърде жаден за кръв. Той предаде целта на народа си в очите на Единствения. Спря да се учи и започна да забравя какво представлява. Баща му умря на Полето на глупците — както моят народ нарича Първата калдеронска битка — и той порасна, мечтаейки си за отмъщение. Успя да зарази много други с лудостта си. И заедно с последователите си изби цяло племе от моя народ. — Дорога отново докосна плитката си и поклати глава. — Докато растеше, аз се надявах, че ще забрави омразата си. Но това не се случи. Известно време се страхувах, че ще го намразя заради онова, което ми причини. Но сега всичко приключи. Не се гордея с онова, което извърших. Но не можех да постъпя по друг начин и да продължа да служа на Единствения.

— Той е убил жена ти — каза тихо Амара.

Дорога затвори очи и кимна.

— Тя мразеше да прекарва зимите с моето племе в нашите южни земи, сред дюните край морето. Твърде много спим, казваше тя. И онази година остана при техните.

Амара поклати глава.

— Не искам да проявя неуважение към вярванията ти, но трябва да те попитам нещо.

Дорога кимна.

— Защо се опитваш да унищожиш древния си враг, щом всички сме част от Единствения? Нима той не е също част от него, също като твоя народ? Или моя?

Дорога мълча доста дълго, преди да отговори:

— Единственият е създал всички нас да бъдем свободни. Да се учим. Да намерим обща цел с останалите, да станем силни и мъдри. Но древният враг изопачи това обединение на силите. При него няма избор, няма свобода. Той взема. Кара насила всички да се обединят, докато не остане нищо друго.

Амара потрепери.

— Искаш да кажеш, да се обединят с тях, както вие с вашите тотеми?

Дорога се намръщи от отвращение — и Амара с безпокойство видя за пръв път на лицето на марата страх. Дълбок и ясен страх.

— Да се слеем с врага, означава да спрем да съществуваме. Жива смърт. Повече няма какво да кажа.

— Много добре — отвърна Амара. — Благодаря ти.

Дорога кимна и се обърна с лице напред.

Тя развърза въжето от седлото, спусна го покрай гарганта и тъкмо се накани да слезе, когато по колоната се предаде заповед за спиране. Тя погледна и видя Бърнард да седи на нервния си кон с вдигната ръка.

На пътя се появи един от следотърсачите. Конят му препускаше с пълна скорост към колоната. Когато ездачът се приближи и забави ход, Бърнард го поздрави с рязък жест и двамата заедно продължиха в лек галоп напред, докато не стигнаха до гарганта на Дорога.

— Добре — рече Бърнард и махна с ръка на следотърсача да съобщи новините на Амара и Дорога. — Говори.

— Арикхолт, сър — рече задъхано мъжът. — Идвам от там.

Амара видя как Бърнард стисна здраво челюсти.

— Какво се е случило?

— Празен е, сър — отвърна следотърсачът. — Просто… празен. Няма жива душа. Няма запалени огнища. Нито добитък.

— Битка? — попита Амара.

Следотърсачът поклати глава.

— Не, милейди. Няма нищо потрошено, няма кръв. Сякаш просто са си отишли.

Бърнард се намръщи и погледна към Амара. По лицето му не си личеше нищо, но тя видя тревогата в очите му. Същата тревога и безпокойство измъчваха и нея. Изчезнали? Целият холт? Повече от сто мъже, жени и деца наричаха Арикхолт свой дом.

— Твърде късно е да ги спасим — измърмори Дорога. — Ето така започва всичко.