Джим Бъчър
Фурията на академа (16)

Глава 13

Макар Исана да бе прекарала в безсъзнание по-голямата част от деня, когато приготви багажа си и се настани в покритата лектика, тя се почувства напълно изтощена. Досега не бе пътувала в лектика, нито открита за всички стихии, нито закрита, и изживяването й се струваше твърде познато, за да я ужасява толкова. Поне отвътре самата лектика не се различаваше особено от покритите карети и точно по тази причина тя се стряскаше всеки път когато видеше през прозореца някоя прелитаща птица или перестите облаци, оцветени в тъмнозлатисто от наближаващия залез. Известно време тя наблюдаваше спускащия се здрач и земята долу, в ниското, и чувстваше бързото тупкане на сърцето си.

— Колко дълго се стъмва — промърмори Исана, без да осъзнава, че е произнесла мислите си на глас.

Сирай надигна глава от бродерията, която държеше в скута си, и погледна през прозореца. Светлината оцвети в розово и златно перлите на нашийника й.

— Летим към залеза, холтър, много високо и много бързо. След известно време слънцето ще ни изпревари. Аз лично винаги съм харесвала вечерите. Бих предпочела да прекарвам повече време в тази част от деня.

Исана се обърна към жената, изучавайки профила й. Почти не усещаше емоционалното присъствие на Сирай, а само нещо неясно и леко като перце. Когато робинята говореше, Исана почти не откриваше в нея ехото от чувствата, което бе свикнала да долавя в разговорите си с други хора. Хората, които успяваха да скрият емоциите си от нея, се брояха на пръстите на едната й ръка. Исана вдигна ръка към гърдите си и усети скритата под роклята верижка. Очевидно Сирай бе по-опасна, отколкото изглеждаше.

— Често ли летите? — попита я Исана.

— От време на време — отвърна Сирай. — Пътуването ни ще продължи до утре по това време, а може и по-дълго. Ще спираме само когато хората на Ролф трябва да се сменят на сбруята, а това може да стане късно през нощта. Трябва да си починете.

— Зле ли изглеждам? — попита Исана.

— Амара ми разказа за схватката от сутринта — отвърна Сирай. Изражението на лицето й не се промени и иглата й продължаваше уверено да боде плата, но Исана долови лека тревога в гласа на куртизанката. — Това е достатъчно, за да се изтощи човек. Вече сте в безопасност.

Исана изгледа мълчаливо жената и попита:

— Наистина ли?

— Колкото в собствения ви дом — увери я Сирай, но зад спокойния й тон се долавяше напрегнатост. — Аз ще наблюдавам и ще ви събудя, ако се случи нещо.

От гласа, вида и маниера на Сирай струеше искреност — малцина от честните хора умееха успешно да я прикриват — и Исана поне за малко се отпусна. Жената наистина смяташе да я защити, поне в това можеше да бъде сигурна. А Сирай бе права. Шокът и страхът по лицето на младия мъж, когото Исана беше убила, бяха обсебили мислите й. Тя облегна главата си назад и затвори очи.

Не очакваше да успее да заспи, но когато отново ги отвори, през отсрещния прозорец струеше слаба светлина, а вратът и раменете й се бяха схванали. Трябваше да примигне няколко пъти, за да прогони съня от очите си.

— Аха — рече Сирай. — Добро утро, холтър.

— Утро? — рече Исана. Тя потисна една прозявка и се понадигна. Под главата й беше подложено сгънато наметало и тя беше завита с тежко, меко одеяло. — Нима съм заспала?

— Дълбоко — потвърди Сирай. — Дори не помръднахте, когато спряхме през нощта, и Ролф бе толкова мил да ви заеме наметалото си, преди да потеглим отново.

— Съжалявам — рече Исана. — Вие също успяхте да си починете, нали?

— Все още не — отвърна куртизанката. — Седях тук, както ви бях обещала — ако не се смятат няколкото минутки, когато се наложи да сляза, и тогава ви охраняваше Ролф.

— Съжалявам — повтори смутено Исана и предложи наметалото на Сирай. — Вземете го, моля ви. Трябва да си починете.

— И да ви оставя без събеседник? — каза Сирай. — Що за спътница ще бъда, ако постъпя така? — Тя леко се усмихна на Исана. — В рода ми има призователи на метал. Мога да изкарам дни наред, без да спя.

— Това не означава, че е полезно за вас — каза Исана.

— Трябва да призная, че по принцип нещата, които не са полезни за мен, се оказват най-привлекателни — отвърна Сирай. — Освен това след около час пристигаме в столицата.

— Но нали казахте, че ще ни отнеме поне цял ден?

Сирай се намръщи и погледна през прозореца. Синьо-бялата светлина на зората, чиста и ясна, караше кожата й да сияе, а тъмните й очи изглеждаха още по-дълбоки.

— Така трябваше да бъде. Ролф каза, че сме извадили късмет с необичайно бързи ветрове. Досега не ми се беше случвало нещо такова, дори при пътуването между два града, камо ли при полет от дълбоката провинция.

Исана се замисли за миг. Това развитие на нещата променяше всичко. Оставаше й по-малко от час да се подготви за столицата, а това може би беше единствената й възможност да поговори насаме със Сирай. Съвсем малко време, за да научи колкото се може повече от разговорите си с нея, което означаваше, че няма смисъл да се опитва да любезничи.

Исана си пое дълбоко дъх и се обърна към куртизанката.

— Често ли пътувате по този маршрут?

— По няколко пъти в сезон. Господарят ми намира всякакви поводи да ме изпраща до различни градове.

— Господар. Имате предвид Гай — каза Исана.

Сирай сви замислено устни.

— Аз съм лоялен поданик на Короната, разбира се — отвърна тя. — Но собственикът ми е лорд Форций Руф. Той е братовчед на Върховния лорд на Форция и има имения в северната част на долината.

— Значи, живеете в самата долина Амарант? — попита Исана.

— За момента, да — отговори Сирай. — За съжаление, ще изпусна цъфтежа на овощните градини. Тогава райско ухание обгръща цялата долина. Виждали ли сте я?

Исана поклати глава.

— Наистина ли е толкова красива, както говорят всички?

Сирай кимна и въздъхна.

— Дори повече. Колкото и да обичам да пътувам, винаги тъгувам по дома. Но все пак се радвам, че мога да пътешествам, и се радвам още повече, когато се прибирам. Може би ми е провървяло двойно.

— Очевидно е прекрасно място. — Исана отпусна ръце в скута си. — И още по-прекрасна тема за отвличане на вниманието.

Сирай погледна отново Исана и се усмихна.

— Нали?

— Значи, сте една от Курсорите?

— Скъпа, аз съм просто една прочута робиня за удоволствия, която прави услуга на Гай от името на господаря си. Дори да бях свободна, не мисля, че имам подходящия темперамент за тази професия. Героизъм и дълг, и всякакви такива. Направо изтощително.

Исана повдигна вежди.

— Предполагам, че Короната няма да има полза от шпионка, която разправя наляво и надясно каква е.

Сирай се усмихна.

— Много разумна мисъл, скъпа.

Исана кимна, продължавайки да не долавя с призователските си сетива присъствието на Сирай. Това силно я притесняваше. Спътницата й бе една от верните поданици на Първия лорд — беше сигурна в това. Защо иначе Курсорите ще изпратят точно нея за спътница на Исана? Което означаваше, че не бива да сваля гарда си. Дългът на Сирай бе да защитава интереса на Гай, а не нейния. Но в същото време Исана не беше толкова глупава да смята, че няма нужда от ескорт в Алера Империя, столицата на цялата държава. Тя никога не бе посещавала някой от големите градове, които образуваха сърцето на алеранското общество. Знаеше, че по време на Фестивала по изпращането на зимата в столицата се създаваха най-различни политически и икономически фракции. Беше чувала разкази за шантажи, изнудвания, убийства и още по-лоши неща, а животът й в провинцията не я беше подготвил да се справя с подобни проблеми.

Исана знаеше много добре, че с идването си в столицата щеше да се изправи пред смъртоносна опасност. Враговете на Гай щяха да я нападнат не заради нещо, което е извършила, а заради онова, което представлява. Исана беше символ на подкрепата за Първия лорд. Веднъж враговете на Гай вече се бяха опитали да унищожат този символ. Със сигурност щяха да опитат отново.

Стомахът й се сви от неприятно, болезнено чувство.

Тави също беше символ.

Исана щеше да се нуждае от придружител, който да й помогне да се оправи из предателските подводни течения в столицата, и Сирай бе единственият й съветник и най-важен съюзник. Ако възнамеряваше да защитава Тави от всички смъртоносни заговори, Исана трябваше да си осигури подкрепата на куртизанката по всички възможни начини. Проблясъците на искреност просто не бяха достатъчни.

— Сирай — каза Исана. — Имате ли семейство?

Лицето на дребничката куртизанка внезапно стана непроницаемо.

— Не, скъпа.

Исана не почувства нищо от Ручей, но внезапно я осени прозрение и очите й се разшириха.

— Искате да кажете, вече не.

Сирай повдигна едната си вежда и я погледна изненадано, но после кимна, без да отмества поглед.

— Вече не.

— Какво се случи? — попита Исана с нежен глас.

Сирай помълча за няколко мига, след което отговори:

— Една година холтът ни бе връхлетян от болест. Ужасна болест, която отне живота на съпруга и дъщеря ми. Тя бе само на три седмици. Брат ми и родителите ми също починаха. Както и останалите хора. Оцелях само аз, но никога повече няма да мога да имам семейство.

Сирай извърна глава и погледна през прозореца. После положи длан върху корема си и неприкритата й, почти непоносима болка връхлетя Исана като вълна гореща вода.

— Извинявайте — каза тя на куртизанката и поклати глава. — Никога не бих предположила, че сте израснали в холт.

Сирай се усмихна, без да поглежда към Исана.

— Станах робиня доброволно, след като се излекувах. За да ги погреба подобаващо. И точно там се превърнах в… — тя замълча многозначително — куртизанка. Много от другите са били намерени точно като мен.

— Извинявайте — каза Исана. — За това, че ви накарах да си припомните болката.

— Няма нужда, скъпа. Оттогава мина толкова много време.

— По вида ви не може да се съди.

— Призоваването на вода също се среща в семейството ми — отвърна Сирай с леко приповдигнат тон, който Исана знаеше, че е изкуствен. — Далеч не толкова силно, както при вас, холтър, но все пак мога да изгладя някоя друга бръчка.

Лектиката се наклони и Исана усети как леко й се завива свят. Тя погледна отчаяно през прозореца, но видя само гъста бяла мъгла. Единият й крак се повдигна леко от пода и гърлото й се сви от страх.

— Успокойте се — каза Сирай и постави ръка върху коляното на Исана. — Спускаме се. Почти стигнахме. Ще се приземим след няколко минутки.

Исана притисна дланта си към ръката на Сирай. Пръстите на куртизанката пареха като от треска. Ръката на Исана сигурно й се струваше леденостудена.

— Не остана много време.

— Какво искате да кажете?

Исана се насили да откъсне поглед от замайващата гледка през прозореца и погледна другата жена право в очите.

— Сирай — каза тя с треперещ глас, — ако можехте да ги върнете, щяхте ли да го направите?

Очите на Сирай се разшириха от изумление, което бързо се превърна в хладен, режещ като скъпоценен камък гняв.

— Що за въпрос е това, скъпа? — отвърна тя, без да променя тона си. — Разбира се, че щях.

Исана взе ръката й в своите и се наведе напред, вперила поглед в очите й.

— Затова се съгласих да дойда на фестивала. Семейството ми се намира в опасност. Гай не ме интересува. Не ме интересува кой ще седи на трона. Не ме интересуват политиката, заговорите или властта. Интересува ме само, че детето, което отгледах, е в опасност и че брат ми може да загине, ако не му изпратя помощ. Те са единственото, което ми остана на този свят.

Сирай леко наклони глава в мълчалив въпрос.

Исана почувства как гласът й потрепери, когато произнесе двете думи:

— Помогнете ми.

Сирай бавно изпъна рамене и съчувствието в очите й се стопи.

Исана стисна силно ръката й.

— Помогнете ми.

Тя усети болката на Сирай, но лицето и очите на жената останаха напълно спокойни.

— Да ви помогна. За сметка на дълга към моя господар?

— Ако е нужно — отвърна Исана. — Аз съм готова да направя всичко, за да им помогна. Но не знам дали ще мога да се справя сама. Моля ви, Сирай. Те са моето семейство.

— Съжалявам, холтър, че роднините ви са в опасност. Но слугите на Короната са единственото семейство, което аз познавам. Аз ще изпълня своя дълг.

— Как можете да го кажете? — попита Исана. — Как може да сте толкова равнодушна?

— Не съм равнодушна — отвърна Сирай. — Знам какво е заложено тук — по-добре от всеки друг. Ако зависеше само от мен, щях да забравя за проблемите на страната, за да спася семейството ви.

В думите й прозвуча чистата, неподправена истина, но и твърдост и решимост. Сърцето на Исана бе пронизано от нова агонизираща болка от страх за семейството й. Тя наведе глава и затвори очи, опитвайки се да проумее сложната, но и прикрита плетеница от чувства на куртизанката.

— Не разбирам.

— Ако зависеше от мен, щях да ви помогна. Но не зависи — отвърна Сирай. В гласа й прозвучаха едновременно състрадание и неотстъпчивост. — Заклела съм се да служа на страната си. Светът на Карна е студено и жестоко място, милейди. Изпълнен е с опасности и врагове на нашия народ. И само държавата може да ги защити.

Неочаквано горчиво презрение сви гърлото й. Исана се изсмя подигравателно.

— Каква ирония. Човекът, когото държавата не е могла да защити, е готов да жертва семействата на други за нея.

Сирай отдръпна от Исана ръцете си и в гласа й прозвуча хладен, едва сдържан гняв:

— Без защитата на държавата нямаше да има никакви семейства.

— Без семействата — отвърна рязко Исана — няма да има държава, която да бъде защитавана. Как можете да говорите така, когато вероятно можете да им помогнете?

Позата и тонът на Сирай оставаха хладни и непроницаеми.

— Вие използвахте собствената си сила, за да извадите наяве най-тежкия момент в живота ми и с негова помощ да се опитате да ме подчините на волята си. Така че, Исана, нямате право да ме осъждате.

Исана раздразнено сви юмруци.

— Моля ви само да ми помогнете да защитя семейството ми.

— За сметка на моята вярност — отвърна Сирай с твърд глас. — Не го правя, защото не искам да ви помогна, холтър. На вас или на семейството ви. Но в страната има много жени със семейства. И ако мога да спася десет хиляди от тях, жертвайки вашето семейство, ще го направя. Няма да е правилно. Но ще е необходимо. Длъжна съм. Заклела съм се да служа на държавата и няма да наруша клетвата си.

Исана погледна през прозореца.

— Достатъчно, разбрах. — И след миг добави: — Права сте. Извинявам се, милейди. Не трябваше да се опитвам да използвам болката ви срещу вас.

— Може би — отвърна Сирай с равен глас. — А може би не. Аз погребах семейството си, холтър. Боли ме повече, отколкото бих могла да си представя. Може би също нямаше да подбирам средства, за да ги защитя.

— Умирам от страх. А ако не успея да се справя сама?

Внезапно Сирай се усмихна.

— Това няма да представлява проблем, скъпа. Чуйте ме. — Тя се наведе напред и я погледна напрегнато. — Аз ще изпълня дълга си към моя господар. Но по-скоро ще умра, отколкото да позволя някой от семейството ви да загине. Това се заклевам пред вас.

От думите й лъхаше искреност, ясните и чисти тонове на истината, които дори хладнокръвието на Сирай не можеше да прикрие.

— Не е нужно да давате такава клетва — каза Исана.

— Не — отговори Сирай. — Не е нужно. Но в моя случай това не променя нищо. Не бих могла да живея със себе си, ако позволя нещо да се случи на семейството ви. А и не го желая. — Тя поклати глава. — Знам, че не искахте да чуете точно това, но нищо повече не мога да направя. И ви моля да ми повярвате, че няма да направя и по-малко.

— Вярвам ви — отвърна тихо Исана. — Благодаря.

Сирай кимна със сериозно изражение на лицето и Исана отново спря да усеща чувствата й.

— Дами — разнесе се глас отвън и на прозореца се появи лицето на един от придружаващите ги рицари, млад мъж с остри черти и тъмни, напрегнати очи. Той не беше избръснат и изглеждаше пребит от умора. — По време на спускането вятърните потоци са непредсказуеми. Вътре има два предпазни колана, които трябва да използвате.

Лицето на Сирай грейна във внезапна усмивка.

— Да, Ролф. Спомням си, че и друг път сме водили този разговор. Къде е подтрибунът?

Рицарят се ухили и наведе глава. После се облегна на прозореца и прошепна:

— Спи на покрива. Измори се през нощта. Без малко да падне от небето.

— Колко унизително, че великият шампион от надбягванията пристига в такова състояние. Той не ти ли каза да го събудиш, преди да се приземите в столицата? — попита Сирай.

— Странна работа — каза Ролф. — Нещо не мога да си спомня. Толкова съм изморен. — Той стрелна с презрителен поглед покрива на лектиката и им каза: — Моля ви, дами, сложете си коланите. Съвсем скоро пристигаме.

Сирай показа на Исана как да пристегне дебелите вълнени колани и миг по-късно лектиката започна да се тресе и да се люлее. Усещането беше страховито, но Исана затвори очи и с двете си ръце се хвана за коланите. Последва внезапно, разтърсващо тупване и тя осъзна, че са се спуснали успешно на земята.

Сирай въздъхна облекчено и прибра бродерията си в малка платнена торбичка. Двете развързаха коланите и излязоха от лектиката под заслепяващата златиста слънчева светлина. Исана погледна към Алера Империя, сърцето на държавата.

Стояха върху платформа от бял мрамор, чиито размери надвишаваха целия Исанахолт. Вятърът духаше толкова яростно, че Исана трябваше да закрие очите си с длан. Край тях се спускаха други лектики, най-голямата от които се носеше от дванайсет призователи на въздух. Рицарите Аери бяха облечени с лъскавите ливреи на Върховните лордове от всеки град, а мъжете и жените, които слизаха от тях, носеха фантастично богати облекла, обсипани с перли и златно-сребърна бродерия, а косите и одеждите им оставаха недокоснати от вихъра.

Веднага след спускането на лектиките към тях се затичваха мъже с кафяви туники, които веднага подхващаха лектиките с призователската си сила и ги отнасяха до широкото стълбище, за да направят място на следващите. Други мъже с кафяви туники носеха храна и питиета на новопристигналите рицари, мнозина от които, също като Ролф и другарите му, седяха на платформата напълно изтощени.

— Исана — надвика Сирай воя на вятъра. Тя се бе изправила на пръсти и говореше нещо в ухото на някакъв мъж с кафява туника, който кимна и с учтив поклон прие няколко лъскави монети от ръката на куртизанката. Сирай й махна с ръка. — Исана, ела с мен. Насам.

— А чантата ми? — извика й Исана.

Сирай се приближи, наведе се към нея и извика:

— Ще я донесат в къщата. Трябва да се махнем от платформата, преди някой да се приземи… Исана!

Куртизанката внезапно се хвърли върху нея и изненаданата Исана падна — но успя да види късата, тежка кама, която профуча през мястото, където допреди секунда се бе намирала главата й.

Разнесе се гръмко пращене, което дори непрекъснатият вой на вятъра не можа да заглуши. Всички започнаха да обръщат глави към тях. Дръжката на камата се бе ударила в рамката на лектиката с такава сила, че бе счупила лакираното дърво и навсякъде се бяха разлетели трески.

Сирай се огледа с див поглед и посочи гърба на някакъв мъж с кафява туника, който бързо изчезна надолу по стълбите.

— Ролф!

Седящият на пода рицар вдигна глава, но бе толкова изтощен, че не можа веднага да разбере какво се иска от него, след което се изправи, олюлявайки се.

— Врани и проклети фурии! — разнесе се гръмък глас от покрива на лектиката.

Хорацио се беше изправил, но се плъзна и падна на земята, сипейки проклятия с гръмък глас.

Ролф се затича към стълбището, но се задъха едва след няколко крачки и погледна надолу след мъжа. После се обърна към Сирай и поклати смутено глава.

— Ще те разжалвам за това! — изрева Хорацио, изправяйки се на крака.

Събралите се около тях граждани сочеха с пръсти сънливия подтрибун и се смееха. Само неколцина сред тях бяха разбрали, че някой току-що се беше опитал да извърши убийство.

Лицето на Сирай беше пребледняло и Исана можеше да види и да почувства ужаса й. Куртизанката се изправи и й подаде ръка.

— Добре ли сте?

— Да — отвърна Исана. Тя се спъна, изгуби равновесие заради силния порив на вятъра и едва не събори една висока жена с червена рокля и черна пелерина. — Извинете ме, лейди. Сирай, какво беше това?

— Не знам — отвърна Сирай. Ръцете й трепереха, тъмните й очи се бяха разширили. — Видях петна по туниката му. Чак в последния момент осъзнах, че това е кръв.

— Какво?

— Ще ви обясня после. Не се отдалечавайте от мен.

— Какво ще правим?

Куртизанката присви очи и страхът в тях бе заменен от открито предизвикателство.

— Ще бързаме, холтър — отвърна Сирай. — Дръжте си очите отворени и елате с мен.