Джим Бъчър
Фурията на академа (5)

Глава 2

Тави влезе пръв в облицования със сив камък кабинет в едноетажната сграда, разположена в западната част от двора на Академията. Постройката беше квадратна, със страна двайсетина крачки, и около нея нямаше други здания. Кабинетът нямаше прозорци. Мъхът водеше безмълвна битка с бръшляна за превземането на стените и покрива. Единствената разлика между сградата и складовите постройки беше в табелката на вратата, където беше изписано четливо: МАЕСТРО КИЛИАН — ЛЕЧИТЕЛСТВО ЧРЕЗ ПРИЗОВАВАНЕ.

Няколко протрити, но достатъчно меки стари дивана бяха наредени около подиум пред голяма дъска. Тави влезе пръв, следван от останалите. Макс се вмъкна последен, затвори вратата и огледа стаята.

— Всички ли са готови? — попита той.

Тави запази мълчание, но Ерен и Гаел отговориха дружно, че са готови. Макс положи ръка върху вратата и затвори очи за миг.

— Добре — докладва той. — Чисто е.

Тави притисна длан към определено място на дъската и върху нея внезапно се появи пукнатина, права и отвесна. Той натисна дъската с рамо и с усилие отвори таен вход. Лъхна го студен въздух и той погледна към тясното каменно стълбище, което се виеше надолу, под земята.

Гаел му подаде лампа, останалите също си взеха по една. После Тави започна да се спуска, а приятелите му го последваха.

— Казах ли ви? Намерих път до Крайречие през подземията — промърмори Макс.

Тави изсумтя. Звукът се отрази от каменните стени и се превърна в съскане.

— Право до винарните, а?

— Така става по-лесно измъкването оттам — каза Макс. — Иначе е толкова трудно, че не си струва усилията.

— Не се шегувай с такива неща, Макс — изрече Гаел приглушено. — Подземията се простират на цели мили и само великите фурии знаят на какво може да се натъкне човек там. Трябва да ходиш по пътищата, построени за нас.

Тави достигна до края на стълбището и свърна наляво, към широк коридор. Той започна да брои отворените врати от дясната страна.

— Не е чак толкова зле. Направих някои проучвания.

— Тави — каза Ерен ядосано, — точно по тази причина маестро Килиан те товари с толкова много допълнителна работа. За да те предпазва от забъркване в неприятности.

— Аз внимавам — усмихна се Тави.

Завиха в друг коридор, който се спускаше надолу.

— А ако сбъркаш? — попита Ерен. — Ако паднеш в някоя пукнатина? Или в стара шахта, пълна с вода? Или се натъкнеш на свирепа фурия?

— Всяко нещо крие рискове — сви рамене Тави.

Гаел повдигна едната си вежда и каза:

— Да, но не се чува често някой глупак да се е удавил, да е умрял от глад или да е паднал и да се е пребил в библиотеката или в пекарната.

Тави я възнагради с мрачен поглед, а междувременно групичката достигна до края на наклона, където коридорът се пресичаше с друг. Нещо проблесна в периферията на зрението на Тави и той се обърна надясно, вглеждайки се внимателно.

— Тави? — попита Макс. — Какво има?

— Не съм сигурен — отвърна Тави. — Стори ми се, че видях светлина там.

Гаел вече беше завила в срещуположната посока и Ерен я последва.

— Хайде — подкани ги момичето. — Знаете колко мрази да чака.

— И той знае колко обичаме да пропускаме закуската — промърмори Макс.

Тави се усмихна на думите му. Коридорът водеше към ръждясала двукрила врата. Тави я отвори и четиримата академи влязоха в класната стая.

Тя беше огромна, много по-голяма от столовата на Академията и таванът се губеше някъде нагоре в сенките. Две редици сиви каменни колони подкрепяха покрива, а поддържаните от фурии лампи, закрепени за тях, хвърляха в помещението пронизваща бяло-зелена светлина. В далечния край на залата бяха наслагани тръстикови рогозки, образуващи голям квадрат. До него имаше тежък бронзов мангал, чиито нажежени до червено въглени бяха единствен източник на топлина в помещението. Покрай едната редица колони беше очертана издължена площадка за трениране на бой с оръжия. Противоположният край на стаята беше изпълнен с навити въжета, дървени колове и съоръжения с различна височина — пътека с препятствия.

Маестро Килиан седеше на колене до мангала. Той беше набръчкан възрастен човек с тънка бяла коса, увенчаваща като ореол лъскавото му теме. Слаб, нисък и привидно крехък, той беше облечен с толкова стара и изтъркана преподавателска роба, че черният й цвят отдавна беше станал сив. Беше обул няколко чифта вълнени чорапи, пръчката му лежеше на пода до него. Когато учениците се приближиха, той вдигна глава и слепите му, замъглени очи се обърнаха към тях.

— Това ли означава възможно най-бързо? — попита той раздразнено, със скърцащ глас. — По мое време учениците Курсори, които действаха толкова мудно, ги биеха с камшик и после ги караха да лягат върху сол.

Четиримата се приближиха до тръстиковите рогозки и седнаха в редица срещу стареца.

— Извинявайте, маестро — каза Тави. — Аз съм виновен. Пак Бренсис.

Килиан опипа пода в търсене на пръчката си, вдигна я и се изправи на крака.

— Без оправдания. Просто трябва да намериш начин да не привличаш вниманието му.

— Но, маестро — възрази Тави, — аз просто исках да закуся!

Килиан леко потупа Тави по гърдите с пръчката си.

— Нямаше да ти навреди да останеш гладен до обяд. Ако не друго, щеше да проявиш самодисциплина. А още по-добре щеше да бъде да проявиш съобразителност и да си оставиш малко от снощната вечеря, за да закусиш.

— Да, маестро — каза Тави навъсено.

— Някой видя ли ви, като влизахте?

— Не, маестро — отговориха четиримата едновременно.

— Добре тогава — каза Килиан. — Ако нямате нищо против, да започнем с изпита. Ти ще си пръв, Тави.

Всички се изправиха. Килиан закуцука към тепиха и Тави го последва. Докато вървеше, той почувства как въздухът около него се сгъстява — старият учител призоваваше въздушни фурии, за да подсилват усещанията му и да му помагат да долавя движенията. Килиан се обърна към Тави, кимна и каза:

— Защитавай се и нападай.

С тези думи дребният човечец замахна с пръчката си към главата на момчето. Тави едвам успя да се отмести и в последния момент видя как старият маестро вдига обутия си в чорапи крак и го насочва към коляното му. Момчето отскочи и възползвайки се от инерцията, се накани да нанесе ответен ритник в корема на Килиан.

Старият маестро хвърли пръчката, хвана Тави за глезена, усука го, момчето изгуби равновесие и се строполи върху рогозките. Ударът изкара въздуха на Тави и той лежа известно време, мъчейки се да си поеме дъх.

— Не, не, не! — започна да го хока Килиан. — Колко пъти трябва да ти го повтарям? Трябва да си движиш не само краката, но и главата, глупако! Не можеш да очакваш една нецеленасочена атака да успее! Трябва да обръщаш глава и да наблюдаваш целта. — Той вдигна пръчката си и чукна Тави по главата. — Освен това моментът на нападението не беше избран удачно. Ако някога ти е възложена мисия и те нападнат, подобно поведение ще означава сигурна смърт.

Тави потърка главата си на мястото, където Килиан го беше чукнал, и се намръщи. Не беше необходимо възрастният човек да го удря толкова силно.

— Да, маестро.

— Иди да си седнеш, момче. Ела, Антилар. Да видим дали можеш да се справиш по-добре.

Макс излезе на тепиха и направи подобно упражнение с маестро Килиан. Той го изпълни безупречно, сивите му очи проблеснаха, когато обърна глава, за да не изпусне от поглед противника си. После дойде ред на Гаел и Ерен, и те също се представиха по-добре от Тави.

— Горе-долу задоволително — отсече Килиан. — Ерен, донеси тоягите.

Ерен взе двете шестфутови тояги от стойката до стената и ги отнесе на маестрото. Килиан сложи пръчката си настрана и ги взе.

— Добре, Тави. Да видим дали си успял да научиш поне нещичко.

Тави взе едната тояга от учителя, двамата се поздравиха чрез вертикално повдигане на тоягите и леко се приведоха, заемайки бойна стойка.

— Защитавай се! — възкликна Килиан и проведе серия от нападения с тоягата си, като се въртеше, замахваше стремително и се навеждаше, целейки се в корема на Тави. Момчето отстъпваше, блокирайки и отбивайки ударите, и се плъзгаше встрани. После реши да контраатакува, но усети напрегнатост в раменете си, която забавяше реакциите му.

Килиан светкавично отби оръжието на Тави, нанесе му силен удар по пръстите и с лек удар запрати тоягата му към една от каменните колони.

Учителят удари с тоягата си по тепиха и на лицето му се изписа разочарование.

— Колко пъти трябва да ти казвам, момче? — попита той недоволно. — Тялото ти трябва да бъде отпуснато, докато не нанесеш удара. Напрягането забавя реакциите. Понякога по време на битка животът и смъртта се движат рамо до рамо.

Тави сви в юмрук ударената си ръка и процеди:

— Да, маестро.

Възрастният човек кимна към падналата тояга и Тави отиде да я вдигне. Килиан поклати глава.

— Гаел, опитай да покажеш на Тави какво имам предвид.

Останалите повториха упражнението и се справиха по-добре от Тави. Дори и Ерен.

Килиан предаде тоягите на Тави и взе пръчката си.

— На площадката, деца.

Те го последваха до тренировъчната площадка. Килиан отиде в центъра й и почука по пода с пръчката си.

— И пак Тави. Хайде да опитаме и това.

Тави въздъхна и застана пред Килиан. Учителят вдигна пръчката си така, сякаш е меч.

— Въоръжен съм с меч — каза той. — Разоръжи ме, без да излизаш извън площадката.

Върхът на пръчката се стрелна към гърлото на Тави, момчето с лекота отби атаката с едната си ръка и отстъпи. Старецът го последва, целейки се в главата му. Тави приклекна, направи задно кълбо, за да избегне хоризонталния удар, скочи на крака и отрази следващата атака. После пристъпи покрай импровизирания меч, опитвайки се да хване учителя за китката.

Атаката му беше твърде нерешителна. Маестрото моментално реагира на забавянето му и успя да избегне атаката му. Старецът го шибна два пъти на кръст през гърдите и Тави усети как кожата му пламва. Учителят заби основата на дланта си в гърдите на момчето, карайки го да отстъпи, после го сръга здравата с върха на пръчката и го просна на пода.

— Какво ти става? — попита сърдито Килиан. — Дори една овца щеше да е по-решителна. Решиш ли да скъсиш разстоянието, няма връщане. Атакуваш с максимална сила и бързина. Или умираш. Всичко е много просто.

Тави кимна, без да поглежда към останалите ученици, и отговори много тихо:

— Да, маестро.

— Добрата новина, Тави — каза кисело Килиан, — е, че няма нужда да се безпокоиш за карантиите ти, които ще се изсипят върху коленете ти. Фонтанът кръв от прободеното ти сърце ще те убие много по-бързо.

Тави се изправи на крака, треперейки.

— Лошата новина — продължи Килиан — е, че не виждам причина да определя представянето ти дори близо до задоволително. Скъсан си.

Тави не каза нищо. Отиде при един от стълбовете, разтривайки гърдите си.

Учителят отново удари пода с пръчката.

— Ерен, надявам се, в името на великите фурии, че ще си по-решителен от него.

Изпитът завърши, когато Гаел прецизно отблъсна встрани ръката на маестрото, запращайки пръчката му надалече. Тави наблюдаваше как тримата му приятели постигат успех там, където той се бе провалил. Потърка очите си, опитвайки се да не обръща внимание на това, колко му се спи. Стомахът му се сви почти болезнено, когато коленичи заедно с останалите ученици.

— Крайно незадоволително — промърмори Килиан, когато Гаел приключи. — Всички трябва да прекарвате повече време в тренировки. Едно е да се представите добре на тренировката на тепиха, съвсем друго е в истинска битка. Очаквам всички да се подготвите за изпитанието по проникване в тила на врага, което ще се състои на Фестивала по изпращане на зимата.

— Да, маестро — отговориха всички горе-долу в синхрон.

— Добре тогава — каза Килиан. — Омитайте се оттук, палета! Все още имате шанс да станете Курсори. — Той се обърна навъсено към Тави. — Или поне повечето от вас. Говорих с готвачите тази сутрин. Разбрахме се да ви запазят закуска.

Учениците се изправиха, но Килиан положи пръчката си върху рамото на Тави и каза:

— Ти остани, момче. Трябва да си поговорим за представянето ти на изпита. Останалите са свободни.

Ерен и Гаел погледнаха Тави и се намръщиха, после се усмихнаха смутено и си тръгнаха.

Макс потупа Тави по рамото с грамадната си ръка, докато минаваше покрай него, и прошепна:

— Не му се давай!

После излезе след останалите от залата и затвори след себе си масивната желязна врата.

Килиан се върна при мангала и седна, като протегна ръце, за да се сгрее. Тави отиде пред него и коленичи. Килиан затвори очи за малко и върху лицето му се изписа страдание, докато свиваше и изпъваше пръсти, протегнал ръце напред. Тави знаеше, че учителя му го мъчи артрит.

— Добре ли беше? — попита момчето.

Изражението на стареца се смекчи, той леко се усмихна.

— Ти имитира много добре слабостите им. Антилар не забрави да ме погледне, преди да нанесе удара. Гаел си спомни, че трябва да се отпусне. Ерен успя да действа без колебание.

— Това е прекрасно, предполагам.

Килиан наклони главата си.

— Огорчен си, задето изглеждаш неумел в очите на приятелите си?

— Предполагам, че да. Обаче… — Тави се намръщи при мисълта си. — Трудно ми е да ги мамя. Това не ми харесва.

— Нормално е да не ти харесва. Но ми се струва, че това не е всичко.

— Да — каза Тави. — Тъй като… е, те са единствените, които знаят, че преминавам през подготовка за Курсор. Единствените, с които мога да поговоря за всичко, което ме безпокои. И знам, че се опитват да са мили. Но знам също какво оставят неизказано. Виждам как се опитват да ми помогнат, стараейки се да не забележа нищо. Днес Ерен реши, че трябва да ме защити от Бренсис. Ерен.

— Той е верен другар — усмихна се Килиан.

Тави се намръщи.

— Но той не биваше да го прави. И без това съм достатъчно безпомощен.

Учителят се намръщи.

— В смисъл?

— В смисъл, че мога да изуча всички начини на ръкопашен бой и пак няма да мога да направя нищо срещу силен призовател на фурии. Някой като Бренсис. Дори и да съм с оръжие.

— Несправедлив си към себе си.

— Защо да съм несправедлив? — попита Тави.

— Ти си много по-способен, отколкото ти се струва — отвърна Килиан. — Може и никога да не станеш такъв майстор на меча, какъвто може да бъде един силен призовател на метал, или толкова бърз като призовател на вятър, или силен като призовател на земя. Но призоваването не е всичко. Малцина призователи имат дисциплината да развиват нови умения. А ти го правиш. Сега си доста по-боеспособен от мнозина от слабите призователи на фурии. Имаш с какво да се гордееш.

— Щом така казвате… — въздъхна Тави. — Но аз нямам такова усещане. Не чувствам, че има с какво толкова да се гордея.

Килиан се разсмя изненадващо топло.

— И това го казва юношата, който попречи на маратските орди да нападнат Алера и си спечели покровителството на самия Първи лорд? Твоята неувереност произтича от факта, че си на седемнайсет, а не защото не можеш да призоваваш фурии.

Тави почувства как се усмихва в отговор.

— Искате ли да си взема изпита сега?

Килиан махна с ръка.

— Няма нужда. Намислил съм нещо друго.

Тави примига.

— Наистина ли?

— Аха. В легиона има проблем с престъпността. През последните няколко месеца са извършени редица кражби от търговци и жилища, като при това някои от тях са били защитени от фурии. Засега легионът не успява да хване крадеца.

Тави замислено започна да хапе устни.

— Мислех, че използват градски фурии. Нима те не могат да разкрият кой е заблудил фуриите пазачи?

— Използват. И да, би трябвало да могат, но не успяват.

— Как е възможно това? — попита Тави.

— Не знам със сигурност — отвърна Килиан. — Но си имам теория. А ако крадецът извършва кражбите, без да призовава фурии? В такъв случай не би имало никаква полза от градските фурии.

— Но ако крадецът не използва фурии, как успява да проникне в охранявани от фурии жилища?

— Именно — каза Килиан. — В това ще се състои изпитът ти. Открий как действа този крадец и се погрижи да го хванат.

Тави почувства как веждите му се вдигат.

— Защо аз?

— Ти имаш уникална гледна точка към случая, Тави. Вярвам, че си много подходящ за тази задача.

— Да хвана крадец, когото Градският легион не е успял да открие?

Усмивката на Килиан стана още по-широка.

— Това ще е лесна работа за славния герой от долината Калдерон. Постарай се да се справиш — при това дискретно — преди фестивалът да е свършил.

— Какво? — възкликна Тави. — Маестро, а моите уроци, а нощните ми дежурства в Цитаделата? Не знам как очаквате да се справя.

— Без хленчене — отсече Килиан. — Имаш реален потенциал, младежо. Но ако е проблем да се организираш, може би трябва да помолиш Негово Величество да те върне вкъщи.

Тави преглътна.

— Не — каза той. — Ще се справя.

Учителят се изправи, с усилие запазвайки равновесие.

— Тогава те съветвам да започваш. Нямаш време за губене.