Джим Бъчър
Фурията на академа (13)

Глава 10

— Спри да се притесняваш — каза Бърнард. — Трябва само веднага да отидеш да разговаряш с Гай и всичко ще бъде наред.

— Сигурен ли си? — попита Исана. — Че няма да се стигне до битка?

— Напълно — увери Бърнард сестра си, застанал на прага на спалнята й. Лъчите на сутрешното слънце, които проникваха през тесните прозорци, рисуваха по пода златни шарки. — И аз не искам да видя мъртви още добри хора. Просто ми се ще да се опитам да задържа тези ворди в гнездото им, докато не пристигнат легионерите.

Исана приключи със сплитането на косата си в дебела плитка и се погледна в огледалото. Макар да бе облякла най-хубавата си рокля, тя знаеше, че дрехата ще предизвика смях в столицата Алера Империя с грубата си изработка и старомодността си. Отражението й изглеждаше изпито, неуверено и разтревожено.

— Сигурен ли си, че няма да ви нападнат първи?

— Дорога изглеждаше сигурен, че разполагаме с известно време, преди да се решат да го направят — отвърна Бърнард. — Той изпрати човек да доведе още бойци от племето му, но те се намират в южните планини и ще пристигнат чак след две или три седмици.

— А ако Първият лорд не изпрати легионери на помощ?

— Ще изпрати — заяви Амара уверено, влизайки в стаята. — Ескортът ти пристигна, Исана.

— Благодаря. Добре ли изглеждам?

Амара оправи единия ръкав на роклята на Исана и изтупа едно мъхче.

— Прекрасна си. Гай уважава много Дорога и брат ти. Ще се отнесе сериозно към предупреждението им.

— Веднага ще отида при него — отвърна Исана, макар мисълта да разговаря с Гай въобще да не й беше приятна. Очите на стареца забелязваха твърде много неща, за да се чувства уверено в негово присъствие. — Но доколкото знам, съществуват много протоколни правила за получаването на аудиенция. Той е Първият лорд. Аз съм само холтър. Сигурна ли си, че ще ме приеме?

— Ако има проблем, потърси Тави — каза Амара. — Никой не може да ти откаже правото да посетиш племенника си, а Тави често изпълнява задълженията на паж на Негово Величество. Той познава прислужниците и охраната на Първия лорд и ще ти помогне.

Исана погледна към Амара и кимна.

— Разбирам — отвърна тя. — Две години. Дали ще го позная?

Амара се усмихна.

— Може би ще се наложи да се изкачиш с две стъпала над него, за да го настигнеш по ръст. Доста се е издължил и е натрупал мускули.

— Момчетата растат — каза Исана.

Амара я изгледа изпитателно и каза:

— Понякога Академията може да промени хората в отрицателна посока. Но не и Тави. Той си е все същият. Добър човек е, Исана. Мисля, че имаш пълното право да се гордееш с него.

Исана почувства как се изпълва с благодарност към Амара. Макар досега тя да не бе говорила така и да не бе споделяла чувствата си, Исана можеше да усети искреността на жената със същата лекота, с която виждаше усмивката й. Макар и Амара да бе Курсор, Исана не се и съмняваше, че думите й означаваха точно това — откровена похвала и желание да я успокои.

— Благодаря ти, графиньо.

Амара леко наклони глава в жест, отразяващ съвсем точно уважението, което Исана чувстваше, че младата жена изпитва към нея.

— Бърнард? — каза Амара. — Имаш ли нещо против да поговоря с холтър Исана?

— Съвсем не — отвърна дружелюбно Бърнард.

Исана с усилие сподави смеха, който заплашваше да се излее от устата й.

Миг по-късно Амара повдигна вежда и рече:

— Насаме?

Бърнард примигна и веднага изпъна рамене.

— О, да. Разбира се. — После ги погледна подозрително. — Хм. Ще бъда в плевнята. След час потегляме. Трябва да проверя дали Фредерик — простете, сър Фредерик — не се е запилял нанякъде и не е забравил за всичко.

— Благодаря ти — рече Исана.

Бърнард й намигна, докосна Амара по ръката и излезе от стаята. Амара затвори вратата и се подпря с ръка на нея. За миг затвори очи и Исана усети странното стягане на въздуха. Ушите й изпукаха болезнено.

— Така — каза Амара. — Извинявай, но исках да съм сигурна, че никой няма да ни чуе.

Исана изненадано повдигна вежди.

— Нима очакваш в дома ми да има шпиони?

— Не. Не, холтър. Но трябва да говоря с теб за нещо лично.

Исана изпъна рамене и леко наклони главата си на една страна.

— Моля те, обясни.

Амара кимна. Сенките под очите й бяха по-дълбоки отпреди. Исана се намръщи и изгледа изпитателно младата жена. Самата Амара бе завършила Академията само преди няколко години, макар Исана да бе сигурна, че приемайки поста на Курсор, тя бе имала доста по-труден живот от много други. Амара беше съзряла по-бързо от жените на нейната възраст и Исана се изпълни със съчувствие към нея. След всичко, което се бе случило, понякога тя забравяше колко млада е всъщност графинята.

— Холтър — рече Амара, — не знам по какъв друг начин да го кажа, затова просто ще попитам.

Тя се поколеба.

— Питай — каза Исана.

Амара кръстоса ръце върху гърдите си и без да повдига глава, попита:

— С какво съм те обидила, Исана?

Усещането за непоносима болка и отчаяние, което се излъчваше от момичето, обгърна Исана като облак искрящи въглени. Тя се обърна и отиде в другия край на стаята. Положи доста усилия, за да запази каменно изражение и да остане спокойна.

— Какво имаш предвид?

Амара помръдна едното си рамо и Исана почувства раздразнението, което се надигна в младата жена.

— Това, че не ме харесваш. Никога не си се отнасяла зле с мен. Нито си ми казвала нещо лошо. Но аз знам, че никога не се радваш да ме видиш в дома си.

Исана си пое дълбоко дъх.

— Не знам какво имаш предвид, Амара. Ти винаги си добре дошла тук.

Амара поклати глава.

— Благодаря ти, че се опита да ме убедиш в това. Но през последните две години съм те посещавала няколко пъти. И ти нито веднъж не се обърна с гръб към мен. Никога не седна на една маса с мен, нито прие да се храниш с мен — вместо това предпочиташе да обслужваш всички останали. Когато разговаряме, никога не срещаш погледа ми. И до днес никога не беше оставала в една стая само с мен.

Исана усети как при думите на младата жена собствените й вежди неволно се повдигат. Тя понечи да отговори, но се спря. Беше ли права Амара? Тя се опита да си спомни срещите им през изминалите две години.

— Фурии — въздъхна тя. — Наистина ли съм се държала така?

Амара кимна.

— Помислих си, че… че съм направила нещо, за да го заслужа. Надявах се с времето нещата да се уталожат, но не се получи.

Исана я дари с мимолетна усмивка.

— Две години не са много време за изцеляването на някои рани. Понякога е нужно много време. Цял живот.

— Никога не съм искала да те нараня, Исана. Повярвай ми. Бърнард те обожава, а аз никога няма съзнателно да ти навредя. Ако съм казала или направила нещо, моля те, кажи ми.

Исана събра ръце в скута си и погледна намръщено към вратата.

— Никога не си ме обиждала, Амара. Причината не е в теб.

Разочарованието на Амара се промъкна в гласа й.

— Тогава защо?

Исана стисна здраво устни.

— Ти си изключително лоялен човек, Амара. Работиш за Гай. Заклела си се пред него.

— И защо това те обижда?

— Само по себе си това не ме обижда. Но Гай е друга работа.

Устните на Амара се стиснаха в тънка линия.

— А какво освен великодушие и благодарност си видяла от него?

Пламенна, горчива омраза прониза гърдите на Исана и прозвуча в думите й.

— Днес едва не загинах заради благодарността и великодушието му. Аз съм едно провинциално момиче, Амара, но не съм глупачка. Гай ме използва като оръжие, за да раздели враговете си. Назначаването на Бърнард за граф Калдерон през главата на аристократичните домове на Рива цели да им напомни, че Гай, а не Рива, управлява Алера. Ние сме просто инструменти в неговите ръце.

— Не е честно, Исана — отвърна Амара, но гласът й прозвуча унило.

— Честно ли? — попита настоятелно Исана. — А той кога е бил честен? Положението и признанието, което получихме от него преди две години, не беше награда. Той създаде една малка армия врагове за мен и брат ми, след това примами Тави в Академията под неговия патронаж — и аз съм сигурна, че племенникът ми е намерил там други хора, които не го обичат и са готови да му навредят.

— Тави получава най-доброто образование в Алера — заяви Амара. — Едва ли си недоволна от това. Той е здрав и се чувства добре. Как ще му навреди това?

— Сигурна съм, че е здрав. И е добре. И учи. Това е един невероятно учтив начин да бъде задържан за заложник — отвърна Исана. Думите оставиха горчив вкус в устата й. — Гай знаеше колко много иска Тави да отиде да учи в Академията. Наясно беше, че момчето ще бъде буквално унищожено, когато го върнат обратно. Гай ни манипулира. Той не ни остави друг избор. Трябва да го поддържаме с всички сили, ако искаме да останем живи.

— Не — отвърна Амара. — Не, не мога да го повярвам.

— Разбира се, че не можеш. Ти си му вярна.

— Но не до фанатизъм — отвърна Амара. — Не и безрезервно. Виждала съм го. Познавам го. Той е свестен човек, а ти тълкуваш действията му във възможно най-лошата светлина.

— Имам си причини — рече Исана. Дълбоко в себе си остана поразена от жлъчта и отровата в гласа си. — Имам си причини.

На лицето на Амара се изписа загриженост и търпеливост, но гласът й продължи да звучи меко.

— Ти го мразиш.

— Омраза е твърде мека дума.

Амара озадачено примигна няколко пъти.

— Защо?

— Защото Гай уби… по-младата ми сестра.

Амара поклати глава.

— Не. Той не е такъв. Той е корав владетел, но не е убиец.

— Не го извърши със собствените си ръце — каза Исана. — Но вината е негова.

Амара прехапа долната си устна.

— Обвиняваш го за това, което се е случило с нея.

— Той е виновен. Без него Тави все още щеше да има майка. И баща.

— Не разбирам. Какво им се е случило?

Исана помръдна едното си рамо.

— Семейството ми беше бедно и сестра ми не можа да се омъжи до двайсетия си рожден ден. Беше изпратена в лагера на Кралския легион, за да отслужи гражданската си служба. Там се запозна с един войник, влюби се в него и му роди дете. Тави.

Амара бавно кимна.

— Как умряха те?

— Политика — рече Исана. — Гай нареди на Кралския легион да се прехвърли в долината Калдерон. Така искаше да напомни на Рива кой е господарят в онзи период на вътрешни размирици и същевременно да успокои Сената, разполагайки легион на пътя на маратската орда, която се канеше да нахлуе в страната. Едновременно с това предупреди лорд Рива, че войниците му са в готовност и наблизо.

Амара издаде лек съскащ звук.

— Първата калдеронска битка.

— Да — отвърна Исана. — Родителите на Тави бяха там. Никой от тях не оцеля.

— Но, Исана — рече Амара, — не Първият лорд е издал заповед за смъртта им. Той е изпратил легиона срещу потенциална опасност. Затова са създадени легионите. Загубата ти е трагична, но не можеш да обвиняваш Гай за това, че не е предвидил числеността на маратската орда, която е изненадала дори собствените му командири.

— Те са се намирали там по негова заповед. Вината е негова.

Амара изпъна раменете си и стисна зъби.

— Велики фурии, холтър. Собственият му син е бил убит там.

— Знам — сопна й се Исана. Думите напираха да излязат от устата й, но тя поклати глава и замълча. Това й струваше огромни усилия, толкова силна бе омразата в сърцето й. — Не го обвинявам само за това. — Тя затвори очи. — Има и други причини.

— И те са…? — попита Амара.

— От лично естество.

Курсорът се умълча за няколко продължителни секунди, след което кимна.

— В такъв случай… предполагам, че трябва да се примирим с различията ни по този въпрос, холтър.

— Това ми беше ясно още преди да започнем разговора, Амара — отвърна Исана.

Гневът й постепенно утихваше, оставяйки след себе си само болка и умора.

— Знам, че е добър, способен владетел. И почтен, прям човек. Той жертва много в името на страната — дори собствения си син. И се гордея, че му служа, доколкото ми стигат силите.

— А аз никога няма да му простя — отвърна Исана. — Никога.

Амара кимна вдървено и Исана усети огорчението й, което се криеше под учтивото изражение на лицето й.

— Съжалявам, холтър. След всичко, което преживя вчера… Съжалявам. Не трябваше да те подлагам на това.

Исана поклати глава.

— Няма нищо, графиньо. Хубаво е, че поговорихме откровено за това.

— Сигурно — отвърна Амара. Тя докосна вратата и напрежението във въздуха изчезна. — Ще се погрижа да подготвят лектиката ти и да нахранят хората от ескорта.

— Почакай — рече Исана.

Амара се спря, поставила ръка на дръжката на вратата.

— С теб Бърнард е много щастлив — тихо каза Исана. — От години не съм го виждала такъв. Не искам това да застава между вас, Амара. Не е необходимо да имаме еднакво мнение за Първия лорд, за да останеш с него.

Амара кимна и й се усмихна мълчаливо, след което излезе от стаята. Исана се загледа в отражението си в огледалото, после се изправи. Отиде до сандъка, който бе оставен до леглото й, и го отвори. Извади отвътре купчините спално бельо, чифт резервни обувки, допълнителна възглавница и малката дървена кутия със сребърните украшения, които си бе купувала през годините. После натисна силно в единия край на дъното му, призовавайки Ручей да изтегли влагата от дъските, които изсъхнаха и се размърдаха. Исана махна сухите летви и отдолу се разкри малък тайник.

Тя извади от него копринена кесийка за бижута. Развърза вървичките й, отвори я и изсипа съдържанието й в шепата си.

Проблесна елегантен пръстен, нанизан на тънка сребърна верижка. Металът беше тежък и хладен. В него бе вграден камък, който незнайно как се променяше от проблясващ син диамант в кървавочервен рубин. Поддържаха го на крилете си два сребърни орела, единият малко по-голям от другия, които се рееха един срещу друг.

Когато погледна към пръстена, отново я изпълниха старата болка и чувство за загуба, но тя не помоли Ручей да пресуши сълзите й.

После наниза верижката през главата си и я скри под роклята. За миг се погледна в огледалото и прогони червенината около очите си. Нямаше достатъчно време, което да губи в спомени за миналото.

Исана вирна брадичката си, придаде спокоен вид на лицето си и излезе от стаята си, за да помогне на семейството, което обичаше с цялото си сърце, и на мъжа, когото мразеше до дъното на душата си.