Джим Бъчър
Фурията на академа (47)

Глава 44

Тави бе успял да направи толкова глупости за една вечер, че кражбата на три коня едва ли щеше да утежни особено положението му, ако властите решаха да му обърнат внимание. В двора на един от хановете беше пълно с коне, събрани от земите около столицата, а някои бяха доведени чак от Плацида и Акватайн.

Достатъчно бе да стъпят в двора, за да разкрият присъствието на неприятелска земна фурия, а Ерен ги предупреди, че край плевнята стои на стража една вятърна фурия. Не без известно самодоволство Тави използва метода, показан му от Кайтай, и двамата се вмъкнаха в хамбара по начина, по който бяха проникнали в затвора.

Няколко минути по-късно фуриите бяха надхитрени, ключалките разбити, а конете и хамутите измъкнати от тъмната конюшня. Тави и Кайтай препуснаха бързо, повели трети кон за Ерен, който се метна на седлото му веднага щом излязоха от двора на хана. Успяха да се отдалечат на доста голямо разстояние, преди фуриените лампи около ограбения хан да започнат да примигват, и макар че собственикът се опита да вдигне голяма гюрултия, оплакванията му просто се изгубиха сред всеобщата веселба по случай фестивала.

— Разбра ли ме, Ерен? — попита настоятелно Тави. Тримата препускаха в тръс по улиците на града, опитвайки се да намерят най-краткия маршрут до Цитаделата. — Важното е да предадеш съвсем точно думите ми.

— Разбрах, разбрах — отвърна Ерен. — Но защо? Защо точно на нея?

— Защото врагът на моя враг е мой приятел — каза Тави.

— Надявам се — рече Ерен.

Той бе успял да се задържи на седлото, макар Тави да виждаше, че го мъчи раната в крака. Лекият галоп като че ли му понасяше по-добре, но когато им се налагаше да преминат в тръс, на лицето му се изписваше страдалческа физиономия.

— Ще се справя — каза той. — Само ви забавям. Продължавайте без мен.

Тави го погледна.

— Не искаш ли да разбереш какво правим?

— Очевидно изпълняваш поръчение на Първия лорд. Може да съм затънал в уроците, Тави, но не съм сляп. Всички виждат, че след започването на фестивала той те държи близо до себе си. — Ерен пребледня и се вкопчи в седлото. — Виж какво, просто тръгвайте. По-късно ще ми разкажеш. — Той леко се подсмихна. — Стига да ти позволят.

Тави спря коня си, наведе се и посегна към Ерен. Двамата си стиснаха здраво ръцете и Тави осъзна, че дланта на Ерен е силна като неговата, макар и двамата да бяха далеч от мощното стискане на Максовата лапа. Очевидно той не бе единственият, който криеше уменията си от другите Курсори.

Ерен сви по улица „Градинарска“, а Тави и Кайтай смушкаха конете си и се понесоха в луд галоп. Тави стисна зъби — оставаше му само да се надява, че никой от празнуващите граждани нямаше да изскочи на пътя им. Откакто се бяха сдобили с конете, Кайтай общуваше с него чрез жестове и едносрични думи. Тя изглеждаше нащрек, но следваше водачеството на Тави, без да коментира, и той веднъж я улови да поглежда изморено ръцете си.

Двамата стигнаха до последната отсечка, която водеше до Цитаделата. От двете й страни се издигаха каменни стени, откъдето можеше да се излива кипяща смола върху настъпващата армия — ако врагът изобщо успееше да стигне толкова близо до столицата. На всеки няколко крачки бяха поставени тежки каменни статуи. Те изобразяваха странни същества, които в старите писания бяха наричани „сфинксове“, макар нищо такова да не бе виждано в Алера и историците да ги смятаха за изчезнал вид и дори за пълна измислица. Но всяка статуя представляваше реална опасност за враговете на страната, тъй като всички каменни статуи в Цитаделата бяха обвързани с легион земни фурии, намиращи се под прякото командване на Първия лорд.

Твърдеше се, че дори един-единствен гаргойл може да унищожи цяла центурия от алеранската пехота, преди да го свалят — а в Цитаделата имаше стотици от тях.

Разбира се, те не можеха да направят нищо, преди Първият лорд да ги освободи от неподвижността им. Тави стисна зъби и подкара коня си напред в лек тръс. Кайтай го следваше плътно.

— Защо забавяме? — попита тя.

— Това е подходът към портата — каза й той. — Ако се приближим с галоп в тъмното, пазачите и фуриите може да се опитат да ни спрат. По-добре си сложи качулката. Знам паролите, които ще ни допуснат вътре, но не и ако те видят.

— Защо не използваме тунелите? — попита тя.

— Защото вордите са се пръснали из тях — каза Тави. — И доколкото знаем, хората на Калар може би все още дебнат долу, както преди. Може да наблюдават някои ключови пресечки и ако се наложи да ги заобикаляме, това ще ни отнеме часове.

Кайтай си нахлупи качулката.

— Не можеш ли просто да разкажеш на стражите какво става?

— Не смея — отвърна Тави. — Трябва да приемем, че врагът наблюдава двореца. Ако се опитам да вдигна тревога тук, може би ще се наложи да ги убеждавам дълго време, а те със сигурност няма да ме допуснат до Първия лорд, докато не се убедят какво точно става. Щом се вдигне тревога, врагът ще побърза да нанесе удар и Първият лорд пак ще остане непредупреден.

— Може да не ти повярват — каза Кайтай с неодобрение в гласа. — Тези неистини между твоите хора правят всичко много по-сложно, отколкото трябва да бъде.

— Така е — каза Тави.

Дъхът на конете се издигаше на облачета във въздуха, а стоманените им подкови потропваха по калдъръма, докато двамата най-накрая не се озоваха пред портата на Цитаделата.

Центурионът, който стоеше на стража, ги спря и извика:

— Кой идва?

— Тави Патронус Гай от Калдерон и спътникът му — отвърна Тави. — Трябва да влезем веднага.

— Съжалявам, момче, но ще трябва да изчакаш до сутринта, както всички останали — каза центурионът. — Портата е затворена.

— Зимата свърши — извика Тави на мъжа. — Отговори.

Последва озадачено мълчание.

— Зимата свърши — извика отново Тави с по-рязък тон. — Отговори.

— Дори лятото умира — отвърна центурионът. — Проклети врани, момче. — Той се провикна към дежурния, който стоеше долу в ниското. — Отвори портата! Размърдай се! Ос, надигни си мързеливия задник от стола и изпрати фурията си да съобщи на следващите постове, че минава пратеник!

Тежката желязна порта се отвори с тихо скърцане. Тави отново смушка коня си и навлезе в Цитаделата, този град в града. Тук се намираха казармите на Градския и Кралския легион, живееха многобройните слуги, обслужващи двореца, тук се намираха Залата на Сената и Залата на лордовете. Пътят продължаваше в права линия нагоре, докато не стигнеше основата на следващата тераса, после минаваше по зигзагообразна рампа до следващото ниво и отново продължаваше право напред до най-горното ниво, където се намираха Сенатът, лордовете и Академията.

Тави и Кайтай минаха през двете нива, докато не се озоваха пред последната укрепена рампа. Пазачите им махнаха с ръце, без да ги спират, и Тави насочи коня си направо към портата на двореца, която се отвори още преди той да скочи от коня си. Кайтай не изоставаше от него.

Навън излязоха няколко стражи. Двама от тях отведоха конете им, а дежурният центурион кимна рязко на Тави, но в очите му проблесна подозрение.

— Добър вечер. Току-що получих съобщение от портата на Цитаделата, че пристига Курсор, който носи известие за заплаха над държавата.

— Зимата свърши — каза Тави. — Отговори.

Центурионът се намръщи.

— Да, знам. Използваш личната парола на Първия лорд. Но аз не спирам да се чудя какво си мислиш, че правиш, Тави. И кого водиш?

Той погледна към Кайтай и направи леко движение с китката на ръката си. Лек полъх на вятър отметна качулката и разкри лицето, бадемовите очи и бледата коса на девойката.

— Врани — изсъска един от стражите и половин дузина мечове излязоха от ножниците си.

За миг Тави се оказа заобиколен от блестящи остриета и войници, които бяха готови да ги вкарат в действие. Той почувства как Кайтай се напрегна и ръката й се спусна към ножа на колана й.

— Приберете мечовете! — излая центурионът.

Стражите бяха готови да се хвърлят напред и Тави осъзна, че разполага само с няколко секунди, за да ги разубеди.

— Веднага прекратете това! — изрева той. — Освен ако не предпочитате да обясните на Първия лорд защо стражите му са убили посланика на маратите.

Настъпи тишина. Центурионът вдигна лявата си ръка бавно, с разперени пръсти и стражите леко се отпуснаха, но не прибраха мечовете си в ножниците.

— Какво е това? — попита той.

Тави си пое дълбоко дъх, за да успокои гласа си.

— Господа, това е посланик Кайтай Патронус Калдерон, дъщеря на Дорога, главатар на сабот-ха, вожд на маратите. Тя току-що пристигна в столицата и ми беше наредено веднага да я доведа в двореца.

— Нищо не знам за това — каза центурионът. — Жена посланик?

— Центурионе, съобщих ви паролата и ви казах повече, отколкото трябва. Пуснете ни.

— Защо си се разбързал толкова? — попита той.

— Чуйте ме — каза Тави и снижи глас. — Съветникът на посланик Варг е прекарал последните шест месеца в тайно прехвърляне на канимски воини в подземията. В този момент поне десетима от тях са се отправили към залата за медитиране на Първия лорд, за да го убият.

Центурионът зяпна изненадано.

— Какво?!

— В двореца може би има шпионин, затова искам да намерите всеки боеспособен мъж в двореца и да слезете колкото се може по-бързо в залата за медитиране.

Центурионът поклати глава.

— Тави, ти си само един паж. Не мисля…

— Не мисли! — сопна му се Тави. — Не задавай въпроси. Няма време за това. Ако искаш Първият лорд да живее, просто го направи.

Мъжът го погледна изненадано, очевидно учуден от властния му глас. Тави не можеше да си позволи да губи повече време с центуриона. Стражите, намиращи се в караулните помещения на стълбището, трябваше веднага да бъдат предупредени, а те се намираха твърде дълбоко в планината, за да бъдат известени с въздушна фурия. Той се обърна и хукна към двореца, като извика през рамо:

— Действай! Бързо!

Тави изтича по дългото мраморно стълбище, водещо към двореца, мина през фоайето с ротондата, която бе с размерите на малък хълм, сви вдясно и полетя по слабо осветените коридори. Стори му се, че мина цяла вечност, преди да стигне до стълбите, и той бе ужасѐн, че може би е закъснял. Останал без дъх, отвори със замах вратата на първото караулно.

Четиримата гвардейци скочиха от масата за карти и извадиха оръжията си. Масата се преобърна и по пода се разпиляха карти и монети. Други двама мъже, единият от които остреше меча си, а другият кърпеше туниката си, също скочиха на крака с оръжия в ръце.

Центурион Бартос изскочи от клозета, с меч в едната ръка, докато с другата придържаше панталоните си. Той погледна към Тави, примигна и лицето му бавно започна да почервенява от ярост.

— Тави — прогърмя гласът му. — Какво означава това? — Погледът му прескочи към Кайтай. — Марат? Тук? Да не си полудял?

— Зимата свърши — каза Тави. — Отговори. Не, чакай, не си прави труда, няма време. Центурионе, в момента повече от двайсет каними идват насам. Възнамеряват да убият Гай.

Още преди да успее да завърши изречението, от коридора се разнесе вик на ужас и болка. Тави се обърна рязко и се оказа, че ножът му е в ръката му — не бе усетил кога го е извадил.

— Струва ми се, че това беше Джорис — промърмори един от гвардейците. — Много приличаше на Джорис.

В коридора отекна нов вик, този път по-близо и по-силно. Последва го пронизителен писък, чуха се хрипове и настъпи тишина. После откъм Черния коридор се появи висока стройна фигура, която се движеше с вълча грациозност. Когато тя приклекна, изпод качулката на наметалото й се подаде канимска муцуна. От носа, зурлата и зъбите на гиганта капеше кръв. Дрехите му също бяха окървавени, а мечът му проблясваше влажно. Той остана неподвижно няколко секунди, а после зад гърба му се появи следващият каним. И още един. И още. Те се придвижваха напред и само за миг целият коридор бе запълнен с безмълвни канимски воини.

Тишината на Цитаделата бе нарушена от камбаната за тревога на Кралската гвардия.

Бартос стоеше до Тави и ги гледаше с широко отворени очи.

— Великите фурии да са ни на помощ — прошепна той. След това рязко завъртя глава и изкрещя: — Щитовете! Готови за битка!

Тави затръшна желязната врата и бързо дръпна трите дебели резета. Гвардейците нахлупиха шлемовете си, грабнаха щитовете и разчистиха мястото, за да не им се пречка нищо в краката по време на битката. Тави и Кайтай отстъпиха в задната част на помещението, където започваше стълбището.

— Тави — викна Бартос, — слизай долу и прати подкрепление. После тичай при Първия лорд. Вратата ще ни позволи да издържим известно време, а след това ще трябва да го махнем…

Раздаде се оглушителен бумтеж, подобен на гръмотевица, застърга метал и тежката желязна врата рухна на каменния под.

Под нея остана да лежи центурион Бартос.

От всички страни като горещ дъжд плисна кръв, заливайки цялата стая и Тави. Металът на резетата и пантите блестеше в оранжево-червено от горещината при разкъсването им.

Водачът каним с окървавената муцуна си беше счупил ръката — очевидно точно неговият страшен удар беше откъснал желязната врата от пантите й. Със смъртоносна грациозност той стъпи върху нея и замахна към най-близкия страж. Гвардейците се поколебаха само за части от секундата, но през това време на вратата се появи втори каним. Пазачите се строиха в редица пред канимите. Щитовете им бяха по-малки от стандартния легионерски размер, а мечовете им проблясваха злобно.

Единият от гвардейците нанесе удар — фурията му придаде допълнителна бързина. Острието прониза канима в корема; но взетият каним не обърна на раната си ни най-малко внимание и ответният му удар буквално откъсна главата на гвардееца, който дори не успя да издърпа меча си или да вдигне щита си. Вторият страж успя да отрази удара с щита си и само силата на фурията му му помогна да удържи. Той замахна със своя гладиус и отсече въоръжената ръка на канима на няколко инча от китката.

Канимът дори не мигна. Той просто удари по щита на гвардееца с чуканчето на ръката си. Силата на удара му събори мъжа на земята и канимът скочи върху него с щракащи челюсти. Падайки, гвардеецът се опита да се защити с щита от страшните зъби. С едно бързо движение Кайтай измъкна ножа си и го метна към канима. Острието потъна в лявото му око. Звярът се сгърчи инстинктивно, може би дори изпита болка и гвардеецът, който стоеше до падналия страж, отсече с един удар главата му.

Но през вратата напираха да влязат още каними, които постепенно избутваха назад стражите. Всяка следваща стъпка назад пускаше вътре нов звяр и на мястото на предишните двама вече се сражаваха трима други. Тави разбра, че гвардейците няма да издържат дълго.

— Бягай! — извика един от мъжете. — Предупреди Първия лорд!

Тави кимна и с разтуптяно от страх сърце побягна надолу по стълбището, толкова бързо, както никога не беше бягал в живота си. Кайтай го следваше неотстъпно.