Джим Бъчър
Фурията на академа (42)

Глава 39

— Хайде — каза Тави. — Трябва да тръгваме.

— Още не — отвърна Кайтай.

Тя се обърна към входа на прохода и се шмугна в него.

— Врани! — промърмори Тави. Той остави шишето настрани и я последва, изсъсквайки: — Вдясно почва пропаст. Придържай се вляво.

Той я последва до перваза и коленичи до нея, докато тя се взираше в кроача, бавно движещите се восъчни паяци и неподвижните каними.

— В името на Единствения — прошепна тя с широко отворени очи. — Алеранецо, трябва да тръгваме.

Тави кимна и се обърна.

На края на перваза се появи един восъчен паяк и застана между тях и входа на прохода. С ленива грациозност той започна да се приближава към Тави. Младежът замръзна на мястото си. Восъчните паяци бяха отровни, но по-лошото бе, че работеха заедно с останалите. Ако този повикаше другарите си, те щяха да го нападнат едновременно — и макар че можеше да се измъкне от бавно движещите се паяци, той никога нямаше да надбяга омагьосаните каними. Сигурно можеше да убие паяка, но не и преди съществото да предупреди останалите.

Той погледна през рамото си към Кайтай. Тя го гледаше с широко отворените си очи.

И тогава предният крайник на паяка леко докосна ръката му и Тави трябваше да стисне зъби, за да не изкрещи.

Паякът се спря и завъртя светещите си очи. После използва другите си два крайника, за да опипа ръката и раменете на младежа. Тави стоеше неподвижно като статуя. Крайниците на паяка го опипаха няколко пъти по шията, после съществото се придвижи напред, стъпи на ръката, после на лакътя и рамото и прескочи Тави, без да го напада и без да вдига тревога. Като че ли въобще не го забеляза.

Тави бавно обърна глава назад и видя, че паякът прави същото и с Кайтай. После той слезе от нея и започна бавно да покрива края на перваза с кроач.

Двамата се спогледаха недоумяващо, след което бързо се върнаха в главния тунел, по-далеч от запълнената с кроач пещера.

— Защо постъпи така? — избъбри Тави веднага, след като излезе от тунела. — Кайтай, той трябваше да вдигне тревога и да нападне. Защо не го направи?

Кайтай излезе от тунела секунда след него и дори на слабата светлина на канимската лампа той успя да види, че тя е пребледняла и силно трепери. Тави остана неподвижен за миг и после повтори:

— Кайтай?

Тя се изправи, обгърнала тялото си с ръце, сякаш умираше от студ, а очите й блуждаеха наоколо.

— Не може да бъде — прошепна тя. — Не може да бъде.

Тави пристъпи към нея и положи ръка върху рамото й.

— Кое не може да бъде?

Тя го погледна с ужас в очите.

— Алеранецо, ако… Древните легенди. Ако легендите на народа ми са верни, значи, това са вордите.

— Хм — каза Тави. — Кои?

— Ворди — прошепна Кайтай и потрепери при произнасянето на думата. — Поглъщачи. Ядачите на светове, алеранецо.

— Не съм чувал за тях.

— Не си — отвърна Кайтай. — Ако беше чувал, градовете ви щяха да лежат в пепел и руини. Хората ти щяха да бягат. Да бъдат преследвани. Както бяха нашите.

— За какво говориш?

— Не тук, алеранецо. Трябва да се връщаме. — В гласа й се промъкна паника. — Не можем да останем тук.

— Добре — каза Тави, опитвайки се да звучи успокояващо. — Добре. Хайде.

Той взе лампата на Варг и тръгна към изхода от подземията, оглеждайки се за белезите, които беше оставил по стените.

На Кайтай й бяха достатъчни няколко секунди, за да успокои дишането си. После тя каза:

— Преди много време народът ми е живял на друго място. Не в земите, които обитаваме днес. Някога сме живели като твоите хора. В селища. В градове.

Тави повдигна изненадано вежди.

— Никога не съм чувал това. Не знаех, че народът ти е имал градове.

— Не — отвърна Кайтай. — Вече няма.

— Какво се е случило с тях?

— Дошли вордите — каза Кайтай. — Взели много от хората ми. Взели ги така, както онези вълчи същества в пещерата. Те също са взети.

— Взети — каза Тави. — Имаш предвид контролирани? Поробени по някакъв начин?

— Нещо повече — отвърна тя. — Вълчите същества, които видя, са били погълнати. Всичко в тях, което ги прави това, което са, го няма. Духът им е бил унищожен, алеранецо. Останал е само духът на ворда — и взетите не чувстват болка, страх или слабост. Духът на ворда им дава голяма сила.

Тави се намръщи.

— Но защо им е на вордите да правят нещо такова?

— Защото така са създадени. Те се множат. Стават все повече. Те вземат, поглъщат и унищожават всичкия живот, докато накрая не остане нищо друго под небето. Пресъздават се в нови животи, нови форми. — Тя потрепери. — Нашите хора продължават да разказват легенди за тях. Десетки ужасяващи истории, алеранецо, отпреди познатите ни времена. Такива, които карат дори маратите да стоят по-близо до огньовете си и да се свиват разтреперени под одеялата през нощта.

— Тогава защо пазите още тези истории? — попита той.

— За да ги запомним — каза Кайтай. — На два пъти вордите едва не са унищожили целия ни народ, останали са само малки отряди, които трябвало да бягат. И макар това да се е случило преди много, много години, ние сме запазили легендите, за да бъдем готови за срещата с вордите. — Тя прехапа устната си. — И ето, че те се появиха.

— Но ти откъде знаеш? Кайтай, щом маратите са се опитвали толкова упорито да не ги забравят, защо преди две години ти не ми ги показа и не рече: „О, виж, това са ворди!“?

Кайтай изсъска нетърпеливо.

— Да не би да говоря само на себе си? — сопна му се тя. — Нали ти казах, алеранецо. Те изменят вида си. Те са променящи се. Всеки път когато са унищожавали народа ми, те са се появявали като нещо различно.

— Тогава как ги позна?

— По знаците — каза тя. — Изчезват хора. Те са взети. Вордите действат тайно, така че да не бъдат открити, преди да са се размножили и разпрострели навсякъде. Опитват се да разделят онези, които им се противопоставят, за да могат да отслабят враговете си. — Тя потрепери. — Водят ги цариците им, алеранецо. Едва сега го разбирам: онова същество, от сърцето на Восъчната гора, същото, което ти изгори — това е била вордската царица.

Тави се спря и потърси следващия белег.

— Мисля, че я видях. Тук.

— В пещерата?

— Да. Беше покрита с наметало и даваше заповеди на канима, който не беше… не беше…

Той махна неопределено с ръка.

— Взет — каза Кайтай.

— Взет.

Тави й предаде разговора между закачулената фигура и Сарл.

Кайтай кимна.

— Видял си я. Вордите планират да убият вашия вожд. Те искат да създадат достатъчно хаос, за да могат да се размножат, без да бъдат забелязани. Докато не стане твърде късно.

Тави установи, че крачи по-бързо.

— Врани! Могат ли да направят такова нещо?

— Втория път, когато са нападнали хората ми, не сме могли да ги спрем — а вече сме се били изправяли срещу тях. Твоят народ не знае нищо за тях. Затова те се опитват да ви отслабят, да ви разделят.

— Царицата използва Сарл — промърмори Тави. — Разделяй и владей. Той й доставя войници, за да й помогне, а кастата му вдига бури по крайбрежието, за да изтощи Гай и да го принуди да прекарва по цели нощи в залата му за медитиране, така че да им бъде по-лесно да го намерят, когато решат да го убият. А царицата знае, че ако Алера отслабне, канимите ще ни нападнат. Тя иска те да ни обезсилят още повече — и същевременно те също ще понесат загуби. Което ще ги направи по-уязвими за атаката на вордите.

Кайтай кимна.

— Според нашите легенди те са настроили хората ми един срещу друг по почти същия начин.

— Врани! — изруга тихо той.

Представи си дългото стълбище, което водеше до залата за медитиране на Първия лорд. След първата караулка нямаше други входове или изходи край стълбището или стаите в долните етажи.

Това бе смъртоносен капан.

Тави ускори още повече ход.

— Те знаят къде се намира Гай. Двайсет каними ще успеят да си пробият път дотам. Трябва да ги спрем.

Кайтай не изоставаше.

— Ще предупредим воините ви, ще ги доведем тук и ще унищожим вордите.

— Сър Майлс — каза Тави.

Кайтай го погледна недоумяващо.

— Той е военният водач — поясни младежът. — Но не съм сигурен, че ще нападне.

— Защо?

Тави стисна зъби и продължи да крачи напред. Макар да умираше от желание да побегне, той не беше толкова глупав, че да рискува да се изгуби в лабиринта от тунели.

— Защото не ме харесва особено. Може дори да не ми повярва. А ако му кажа, че съм получил тази информация от марат, ще извадя късмет, ако само напусне ядосано стаята.

— Той ни мрази — рече Кайтай.

— Да.

— Лудост — каза маратската девойка. — Вордите са заплаха за всички ни.

— И сър Майлс ще го разбере — каза Тави. — В края на краищата. Просто не съм сигурен дали разполагаме с достатъчно време, за да чакаме да му мине инатът. — Младежът поклати глава. — Маестро Килиан е човекът, когото трябва да убедим. Ако успеем, той ще нареди на Майлс да го направи.

Двамата стигнаха до последния белег, който Тави беше оставил на стената, и навлязоха в познатите тунели. Бързият ход на младежа премина в лек бяг, а в главата му препускаха мисли за това, какво трябва да извърши и кой е най-добрият начин да го направи.

Внезапно той долови някакво движение пред себе си и отскочи настрани. Иззад воал от фурии го нападна някаква закачулена фигура, размахала тежък жезъл в ръка. Жезълът се плъзна по лявата ръка на Тави и младежът почувства как тя изтръпва. Зад гърба му Кайтай изръмжа. Тави се блъсна в стената, залитна и едва успя да се удържи да не падне. Той извади ножа си и се обърна срещу нападателя си тъкмо навреме, за да види жезъла на няколко инча от лицето си.

Пред очите му проблеснаха ярки искри и всичко потъна в мрак.