Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (9)

8.

Тони се втурна по коридора. Баща й викаше след нея да се върне, но тя не го чуваше.

„Трябва да видя Били. Трябва да му кажа колко съжалявам“.

Как можаха заседателите да го обвинят? Това бе невъзможно, абсурдно. И съдията мислеше като нея. Четеше се в очите му, докато четеше присъдата: двайсет години с право на помилване след петнайсет — минималната присъда за убийство втора степен, но въпреки това си беше цял един живот.

— Съжалявам, госпожице. — Един от охраната препречи пътя й. — Допускат се само официални посетители.

— Но той има нужда да ме види!

— Няма съмнение!

Преди Тони да разбере какво става, бащата на Били я сграбчи за раменете и я блъсна към стената толкова силно, че направо й изкара въздуха.

— Ти беше, нали? Ти беше! Ти остави момчето ми да поеме вината вместо теб, ти, богата разглезена малка кучко!

— Долу ръцете от дъщеря ми.

Веднъж в живота си Тони бе доволна да види баща си. Уолтър Джилети беше слаб мъж, но имаше властно излъчване.

— Разбирам, че сте разстроен — каза той на Джеф Хамлин. — Но Тони няма нищо общо с това.

— О, разбира се. — Джеф Хамлин се отдръпна просълзен. — Лайната на дъщеря ви не миришат. Дадоха двайсет години на моя Били. Двайсет години!

Уолтър Джилети сви рамене.

— При добро поведение ще излезе след петнайсет.

Нехайството на богатия мъж бе последната капка за Джеф Хамлин. С мощен рев той се нахвърли върху Уолтър Джилети и започна яростно да го налага с юмруци. Полицаят напразно се опитваше да ги разтърве. Тони се възползва от суматохата и се втурна надолу по стълбите към килията, но след секунди друг полицай я сграбчи.

— Не можете да нахлувате тук без специално разрешение, млада госпожице.

— Всичко е наред, Франк. Момчето помоли да я види.

Лесли Луз изникна изневиделица. Изглеждаше пребледнял и сериозен. Явно присъдата бе шокирала и него.

Охранителят отстъпи с неохота.

— Благодаря — каза Тони на адвоката на Били.

— Моля. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Знаете, че вината не е ваша.

— Напротив, моя е — тихо отвърна Луз.

 

 

Когато Тони влезе, лицето на Били светна.

— Слава богу. Мислех, че може и да не те пуснат.

Ето я. Неговата Тони. Хубавата Елена. В семпла дълга до коляното рокля от кремава коприна, с обувки на ниски токчета и кашмирена жилетка тя изглеждаше по-възрастна, отколкото я помнеше. От дрехите й лъхаше на богатство (каквото имаше) и на смирение (каквото нямаше). Ала нищо не би могло да прикрие първичната чувственост на тялото в тях.

Били се приближи към нея като магнит към метал или по-скоро като пеперуда към светлина.

— Здравей.

Тони го прегърна, стисна го здраво и горещите й сълзи от чувство за вина покапаха по яката на ризата му и се стекоха по врата му.

— Толкова съжалявам. Били.

— За какво? — Били се насили да се усмихне, решен да се държи достойно пред нея. — Това си беше мое решение, не твое. И бих го направил отново, без да се замислям.

— Но, Били. Това са двайсет години!

— Петнайсет — поправи я той. — С помилването.

— Но ти не си извършил нищо нередно.

— Ти също.

— Били, стига. Извърших го. Знаеш, че го направих. И двамата го знаем. Николас беше в моята група.

— Беше инцидент, Тони. Инцидент. Никога не забравяй това. — Той вдиша аромата на кожата й, смесен с деликатно ухание на лимонов парфюм, и го завладя копнежът по нея. Въпреки демонстрацията на смелост бе уплашен. Уплашен от затвора, от бъдещето без нея. Отчаяно я притисна към себе си, целуна я страстно, езикът му стръвно се стрелна към устата й.

Тони се отдръпна. Дъхът му нагарчаше от страх.

— Стига де. — Тя се опита да го отблъсне закачливо. — Сега не е времето.

— Това е единственото ни време. Ще ме отведат всеки миг.

— Знаеш ли къде?

— В щатския затвор, поне засега. Намира се в Уорън, някъде на майната си. — Били се разсмя, но не беше весел. — Адвокатът каза, че ще се опита да ме премести. На баща ми ще му е далеч за свижданията.

— Сигурно — вяло кимна Тони. Ако тя отидеше в затвора вместо Били, както би трябвало да стане, дали нейният баща изобщо би си направил труда да я посети? Едва ли. Но не беше дошла да обсъждат бащите си. Трябваше да каже истината на Били. Да сложи точка на отношенията помежду им. Предвид обстоятелствата не знаеше откъде да започне.

— Виж, Били — нервно подхвана тя. — Толкова съм ти задължена, че не знам какво да кажа.

— Може би „да“?

Гледаше я отново като малко пале. Сякаш това беше филм или пиеса и всеки миг щяха да слязат от сцената и да се върнат към действителността. И Николас щеше да е жив, а Били нямаше да отива в затвора, и всички щяха да заживеят щастливо до края на дните си.

„О, боже! — Сърцето на Тони замря. — Да не би да падне на коляно?“

— Обещай, че ще се омъжиш за мен, Тони. Обещай, че ще ме чакаш.

Тони понечи да каже нещо, но той я прекъсна.

— Знам какво си мислиш. Но може и да не са петнайсет години. Лесли ще обжалва. Дори може да постигнем отмяна на присъдата.

— На какво основание?

— Не знам.

За пръв път от смъртта на Николас Тони видя как се срина героичната фасада, мъжкарското поведение на Били Хамлин. В очите му видя ужасеното дете. Уплашено. Самотно. До дъното на душата си, също като нея.

— Но Лесли казва, че е възможно и че мога да изляза до една-две години. Тогава ще можем да се оженим и… всичко останало.

Внезапно той млъкна. Дали бе успял да прочете по лицето й колко е ужасена? Със закъснение Тони се опита да продължи с ролята си на вярната любима. Явно Били имаше нужда да се вкопчи в тази версия, за да оцелее в кошмара на затвора. Поне това му дължеше.

— Моля те, Тони! — Отчаянието в погледа му бе непоносимо. — Моля те, кажи да.

Преди да се овладее, думите се изтърколиха от устата й.

— Да. Искам да кажа, разбира се. Разбира се, да! Просто не очаквах предложение за женитба точно в този момент. Но, разбира се, ще се омъжа за теб, Били.

— Веднага щом изляза?

— Веднага щом излезеш.

Били избухна в разтърсващи ридания от облекчение.

— Толкова те обичам, Тони!

И я притисна към гърдите си като малко дете любимото си мече.

Охраната пристигна.

— Време е да тръгваме.

— Знам, че ще ти прозвучи смахнато — прошепна Били на Тони, — но е истина. Това е най-щастливият ден в живота ми. Благодаря ти.

— И за мен — увери го Тони. — Бъди силен — добави тя, докато го отвеждаха.

Тони Джилети изчака, докато вратата на килията се затвори зад него. После се отпусна на стола и се разрида.

Знаеше, че никога повече няма да види Били Хамлин.

 

 

Три дни след произнасянето на присъдата Лесли Луз отлетя за Вашингтон. Пристигна в охранявания подземен паркинг в девет и петнайсет вечерта, съгласно уговорката.

Бе допускал, че клиентът му ще изпрати куриер, анонимно лице да изпълни сделката. Остана малко изненадан, че клиентът му се появи лично. Той беше важен човек и присъствието му накара Лесли също да се почувства важен.

— Двеста хиляди. Както се договорихме. — Тъмното стъкло на лимузината „Линкълн“ се спусна надолу и клиентът подаде на Лесли дебел плик. — Справи се добре.

— Знаех си работата. Всичко опира до познаване на заседателите. Да кажем, че аз познавах моите доста добре.

— Очевидно. Бях сигурен, че ще го оправдаят. Но ти си свърши работата.

Лесли се усмихна и алчно стисна пакета между дебелите си като наденици пръсти.

— Трябва да вярвате повече на хората, сенаторе.

Сенатор Хандемайър се усмихна.

— Може би, господин Луз. Може би.

Адвокатът на Били Хамлин се загледа след отдалечаващия се в тъмното линкълн.