Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (29)

28.

— Алексия! Алексия, чуваш ли ме?

Гласът на сър Едуард Манинг идваше някъде отдалеч. „Колко странно, че ме нарича на малко име. Никога не го прави.

Сигурно се е случило нещо сериозно“.

Отвори очи и усети, че погледът й е размазан. Видя притеснения Едуард, а зад него море от други размазани физиономии. Но всичко се клатеше, сякаш бяха на кораб в бурно море. Нямаше представа къде се намира. Очите я боляха от светлината, гадеше й се, а отстрани усещаше пронизваща болка.

После отново потъна в тъмнина и вече не усещаше нищо.

Хенри Уитман говореше по телефона.

— Жива ли е?

— Да, господин премиер.

За един кратък позорен миг Хенри Уитман изпита разочарование.

— Стреля в нея съвсем отблизо, но някак си куршумът е заседнал в реброто й. Сега я оперират, но разбрах, че ще се оправи. Извадила е невероятен късмет.

„Да — помисли Хенри Уитман. — Както винаги“.

— Арестуваха ли мъжа?

— Да, сър. Гилбърт Дрейк. Таксиметров шофьор, няма досие. Но явно е бил приятел на Санджай Пател. Предаде се, без да създава проблеми.

— Добре. Дръжте ме в течение.

Премиерът затвори, наля си уиски и отпи две големи глътки. Гилбърт Дрейк. Що за идиот трябва да си, за да пропуснеш от упор? Хенри Уитман се надяваше да затворят Дрейк и да хвърлят проклетия ключ в ада.

Тъмнината се смени с белота. Бели стени, бели тавани, бяло легло, бяла светлина.

„Мъртва ли съм?“

Алексия запремигва срещу светлината. Реалността бавно започна да се прояснява.

Болница. Болката отстрани бе изчезнала и бе заместена от топло гъделичкащо усещане, каквото не бе изпитвала от девойка. Морфин. Тя сведе поглед. Да, ето ги тръбите, които вливаха в ръката й някакво неизвестно лекарство.

Изведнъж всичко се сглоби в съзнанието й.

Протестиращите защитници на Пател. Щракащите фотоапарати. Погледът, пълен с изпепеляваща омраза.

— Какво стана?

Думите бяха произнесени толкова слабо, че едва ги чу и самата тя, но успяха да накарат сестрата да дотича.

— Простреляха ви, госпожо Де Вер, но ще се оправите. Само не изпадайте в паника.

Алексия се усмихна уморено.

— Никога не изпадам в паника. Ще се наложи ли операция?

— Вече ви оперираха. Всичко мина перфектно. Сега си почивайте. Ще съобщя на хирурга и той ще дойде веднага.

Сестрата се втурна навън. Миг след това вратата се отвори.

— Мамо?

Рокси изглеждаше ужасно. Бледа като платно, с черни вадички от спиралата по лицето. Явно бе плакала. Добута количката си до леглото на Алексия.

— Видях всичко по телевизията. Мислех, че си мъртва. — За своя изненада Алексия усети как дъщеря й хвана ръката й. За момент беше прекалено поразена, за да отвърне. Това бе първият искрено мил жест от страна на Рокси към нея от толкова години. Но скоро се съвзе и отвърна на стискането, загали пръстите на дъщеря си сякаш бяха скъпоценности.

— Плакала си — каза нежно.

Рокси кимна.

— Загубих Майкъл. Не… не мога да загубя и теб.

Очите на Алексия се наляха със сълзи. Всички чувства, които бе потискала от инцидента с Майкъл, изригнаха.

— Ти плачеш!? — Рокси не можа да сдържи изумлението си.

— От лекарствата е — засмя се Алексия и примижа от болката, която напомни за себе си.

— Какво правите, по дяволите? — викна властно един мъж от вратата. — Дадох съвсем ясни нареждания. Трябва да си почивате. Никакви посетители.

Рокси завъртя количката към него и заяви твърдо:

— Разкарайте се! Аз съм дъщеря й и няма да мръдна от тук.

— О, ще мръднете, и то веднага, госпожице.

Докато ги наблюдаваше как спорят, Алексия се почувства истински щастлива.

Дъщеря й се бе върнала при нея.

Вече нищо, абсолютно нищо друго нямаше значение.