Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (41)

40.

Съмър Майър метна чантата на леглото си и после се опъна до нея. Беше смазана от умора, но не от онази, която те води към съня. Вместо това тялото й потръпваше от емоционално напрежение. Загледа се в тавана, все още обсипан със звездичките от детството й, и очите й отново се наляха със сълзи.

„Трябва да говоря с мама“.

В колата баща й, й каза, че сутринта Луси излязла на екскурзия и щяла да се прибере чак късно следобед.

— С Алексия.

— Как така с Алексия? Тя е в Англия.

— Не. С майка ти е.

— Татко, даваха я по всички телевизионни новинарски емисии в Англия. Заради Теди. Видях я.

— Това, което мога да ти кажа, е, че се е обадила на майка ти и е искала да се срещнат, за да обсъдят нещо важно. Толкова важно, че не било за по телефон. Пристигнала е снощи.

Това беше огромна пречка в плана й. Съмър искаше да разговаря с майка си насаме. Щеше да каже и на Алексия, разбира се. Тя имаше право да знае истината за отношенията на сина си с така наречената й най-добра приятелка. Но това щеше да стане по-късно.

От друга страна, идеята да чака до вечерта беше непоносима. Вече беше напрегната до пръсване. Още шест часа и щеше да се побърка.

Като не знаеше какво друго да направи, тя си взе душ, изми си зъбите и се преоблече в по-леки удобни дрехи: отрязани джинси и тънка памучна риза от „Джеймс Пърс“.

— Изглеждаш страхотно, мила — каза Арни, като я видя да слиза по стълбите. — Да кажа ли на Лидия да ни приготви късен обяд?

— Не, благодаря, татко. Не мога да ям.

— Какво означава — не можеш да ядеш? Трябва да се храниш, Съмър. Какво ти е?

— Добре съм, татко. Просто малко ми се гади.

— Да не си бременна?

— Бременна? Боже, татко! Разбира се, че не съм бременна!

— Тогава излез, поседни навън. Лидия ще ти донесе плодове и сирене. Поне това хапни.

Явно беше безполезно да протестира. Съмър тръгна към кухнята.

— О, между другото, майка ти остави това за теб. — Арни й подаде един плик. — Помоли ме да ти го дам, щом кацнеш, но аз забравих. Не й казвай, става ли?

— Писмо? За какво?

— Виж, това вече не знам. Обикновено мистерията на пликовете се разгадава, когато ги отвориш.

При нормални обстоятелства Съмър би се разсмяла. Сега просто взе плика и се отдалечи.

„Нещо не е наред с това момиче — помисли Арни. — Какво им става на моите жени днес?“

 

 

— Ставай!

Луси Майър здраво стискаше пистолета. Гласът й отново беше спокоен — типичният мек напевен тембър, който Алексия познаваше толкова добре. Истерията се бе сменила с хладнокръвен делови тон.

Алексия се изправи.

— Знаеш ли, за толкова умен човек, който стигна до върха, понякога си изключително глупава.

— Сигурно е така. Аз…

— Млък! — изкомандва я Луси. — Сега аз говоря. Натам. — И й направи знак с пистолета да върви към ръба на скалата. Алексия бавно тръгна и чу Луси да казва: — Спри. Мисля, че най-смешното в цялата работа е, че обвиняваш Арни. „Не че го обвинявам“ — Луси имитираше перфектно гласа на Алексия. — Това е пълен абсурд. Сякаш ти, точно ТИ, която уби невинно дете, можеш да си позволиш да обвиняваш когото и да било за каквото и да било! Самодоволна наперена лицемерна кучка!

„Ти, която уби невинно дете“.

— За Николас Хандемайър ли говориш?

— Точно така. Николас Хандемайър. Малкото момче, което остави да се удави. Той беше мой брат.

 

 

Съмър се втурна в къщата с писмото на Луси в ръка.

— Накъде тръгнаха, татко?

Арни режеше хляб на кухненския плот.

— Кой?

— Мама! — почти изкрещя Съмър. — Мама и Алексия! Къде са? Трябва веднага да ги намерим! Моментално.

— Успокой се, миличка. — Арни сложи ръка на рамото й. — Не знам точно къде са. Някъде в северната част на острова. Защо е тази паника?

Съмър му подаде писмото на Луси, той го зачете и пребледня като платно. После прошепна:

— Господи! Веднага се обади на полицията.

Съмър вече набираше номера.

 

 

— Но… моминското ти име не е Хандемайър — каза Алексия, без да се замисля. Нуждата да проумее какво става надделя над страха й. — Беше Милър.

— Точно така. Браво — отвърна Луси, допи водата от шишето и го метна на земята. — Боби Милър беше ученическата ми любов. Оженихме се на осемнайсет. Бракът ни продължи само половин година, но запазих фамилията. Хандемайър ми навяваше прекалено тъжни спомени. Ужасяващи спомени. — Тя отново насочи пистолета и го размаха под носа на Алексия като юмрук. — Имаш ли представа изобщо какво причинихте на семейството ми? Ти и Били Хамлин?

Алексия не каза нищо. Очите й бяха приковани в пистолета.

— Нико беше най-сладкото детенце на света, толкова доверчиво, толкова обичливо. Смъртта му ни разби, но мама… — Очите й се наляха със сълзи. — Майка ми беше съкрушена. Така и не се съвзе. Самоуби се две години по-късно, на годишнината от смъртта на Нико. Знаеш ли как? Обеси се в хамбара ни с въженцето му за скачане.

Алексия заклати глава в безмълвен ужас. Спомняше си госпожа Хандемайър от процеса срещу Били. Рут. Колко достойно се бе държала в съдебната зала. Колко красива бе с косата си като светъл карамел и кафявите си очи, същите като на мъртвия й син. Алексия нямаше никакъв спомен от Луси в онзи период. Бе имало сестра на процеса, момиче, което стискаше ръката на майка си. Но Алексия не й бе отделила много внимание. Не можеше да си спомни лицето й.

— Татко почина по-малко от година след нея. Сърцето му не издържа. Ти ми отне всичко! И си мислела, че ще стоя и ще те оставя да изчезнеш, да отлетиш и да си живееш щастливо до края на дните си, без да платиш за греховете си? Няколко десетилетия, най-дългият период в живота ми, не знаех, че ти си виновна. Като всички останали обвинявах Били Хамлин за убийството на брат ми. Него исках да накажа.

— Но Били беше наказан — отвърна Алексия. — Отиде в затвора.

— За петнайсет години? В безопасна килия с храна три пъти дневно? Да не се шегуваш? Това не е наказание. Това е майтап! — Ненавистта в погледа на Луси беше искрена. — Мислех да го застрелям в главата веднага щом излезе от затвора. Но щеше да е прекалено бързо и безболезнено. Знаеш ли колко време е нужно човек да се удави?

Алексия поклати глава.

— Не? Горе-долу. Познай.

— Не знам.

— Двайсет и две минути. Двайсет и двете минути див ужас, които горкият малък Нико е преживял, молил се е, викал е за помощ. Нямаше начин убиецът му да се отърве с бърза смърт. Трябваше да страда както семейството ми, както страдах аз. Трябваше да разбере какво означава да загубиш всички, които обичаш, да загубиш дете. Затова… — тя сви рамене, — затова трябваше да чакам. Чаках Били Хамлин да се ожени, да има дете, да изгради свой бизнес. Кучият му син трябваше да си изгради живота, преди да започна да го унищожавам, така както той унищожи мен.

„Само дето не той те унищожи! — отчаяно помисли Алексия. — Аз го направих. Горкият Били никога не те е наранявал, нито семейството ти. Никога не е наранявал никого. Всичко е заради мен!“

Луси продължи:

— Наблюдавах го с години, преди да предприема нещо. А междувременно животът си вървеше. С Арни се оженихме. Родих Съмър. Купихме имението. Но не изпусках от поглед Били Хамлин. Нито за ден, нито за час. Господ трябва да е бдял над мен и ми помогна. Защото в периода около освобождаването на Били открих, че не съм единственият човек, който се интересува от него. Някакъв англичанин, Теди де Вер, душеше наоколо. Частният детектив, когото бях наела тогава, ми подаде сигнала. Ако това не беше станало — усмихна се тя, — никога нямаше да те открия. Никога не бих стигнала до истината. „И вие ще познаете истината и тя ще ви направи свободни“, Йоан, глава осма.

Алексия зяпна.

— Гласът. Заплахите по телефона. Ти си била!

Луси се поклони артистично.

— Най-после загря. Та докъде бях стигнала? А, да. Теди. Когато научих, че Теди има частна финансова къща, намерих начин да го срещна с Арни. Мислех, че така ще успея да разбера защо този мъж се интересува от убиеца на Нико. Тогава не успях. Нямах представа и накрая се отказах. Останалото ти е известно. Арни и Теди станаха приятели. Теди купи къщата в Пилгрим. А аз се запознах с теб. Кажи, че не е съдба.

Алексия настръхна. Завладя я някакво странно чувство — комбинация от физически страх — Луси все още държеше пистолета, насочен към главата й, — и интелектуална възбуда. Всяка дума, казана от Луси, беше като парче в пъзела. В отвратителния пъзел. Почувства дори известно задоволство, че е разгадала мистерията.

От мястото си на ръба на скалата Алексия виждаше каменистата пътека надолу към пещерата. Беше невероятно стръмна и опасна. Единственият възможен вариант за бягство бе от там, откъдето бяха дошли — през храсталаците. Това означаваше, че трябва да мине покрай Луси и да я обезвреди. Нямаше шанс.

„В капан съм“.

Колкото и да беше странно, тази мисъл накара Алексия да се отпусне. Беше сигурна, че ще умре тук, и това й даде смелост. Трябваше да научи истината, цялата истина, преди да напусне този свят.

— Значи ти си съсипала бизнеса на Били?

— Разбира се. Това бе само началото.

— И Арни нищо не знаеше за това?

— Нищичко. Аз съм главният акционер на „ХМ Кепитъл“, а не Арни. ХМ идва от Хандемайър, между другото. Явно малкото ти разследване в интернет не те е отвело далеч.

Явно не.

Някъде зад тях, в храсталаците, изпука съчка. Двете замръзнаха. Алексия помисли дали да вика за помощ, но реши, че това ще предизвика Луси да натисне спусъка. Не я плашеше самата смърт, а мисълта, че ще умре, преди да е чула истината, края на историята.

— Слизай! — шепнешком й нареди Луси и посочи каменистата пътека.

— Много е опасно — пак шепнешком й отвърна Алексия. — Ще паднем.

Луси освободи предпазителя на пистолета със звучно щракване и повтори:

— Слизай!

 

 

Офицер Брайън Съливан прочете писмото. Беше виждал прощални писма на самоубийци и преди. Но нито едно като това. Ако в изповедта на Луси Майър имаше нещо вярно, полицията в Мартас Винярд щеше да види голям зор.

Така че каза на Арни Майър:

— Ще имаме нужда от помощ. Хеликоптери. Кучета. Ще трябва да се обадя в Бостън. Нямате представа къде се намират, казвате?

Арни поклати безпомощно глава. Явно още беше в шок.

— Някъде в северната част?

— Да. Луси познава пътеките, но там е истински лабиринт. Съмър вече тръгна да ги търси, но още не се е обадила.

Брайън Съливан го погледна разтревожено.

— Дъщеря ви е тръгнала след тях сама?

— Не можах да я спра.

Арни Майър заплака.

 

 

Сипеят под краката на Алексия поддаде и тя загуби равновесие. Инстинктивно се вкопчи в скалата отляво. Зад нея Луси Майър направи същото.

— Продължавай!

Нямаше нужда от това подканяне. „Пътеката“ над тях вече се бе свлякла и почти не бе останала следа от нея. Дори ако Алексия някак си успееше да надвие Луси, нямаше как да се изкачи обратно. Щом дойдеше приливът, пещерата щеше да бъде наводнена. Можеше да се измъкне единствено с плуване, но теченията от тази страна на острова бяха смъртоносни.

Алексия се опита да не мисли за това. Сурна се надолу към брега, падна отвисоко на пясъка и си навехна глезена. Извика от болка.

— Млък! — изсъска Луси, хлъзна се след Алексия и стъпи стабилно, без да изпуска пистолета.

Вече бяха съвсем скрити от поглед под образуваната от скалите козирка. Докато Алексия влачеше болезнено крака си по пясъка, Луси продължи:

— Когато вече бях готова да действам срещу Били Хамлин, той взе, че се разведе. Сам разруши брака си. Така че за мен остана бизнесът му.

Алексия опря гръб на гладката скала. Глезенът й пулсираше, но тя мълчеше. Болката бе все още поносима. Заслуша се в онова, което разказваше Луси.

— Реших, че ще подходя с нещо по-дребно, а после ще продължа с нещата и хората, на които Били държеше.

— Като Майлоу Бейтс?

— Като Майлоу Бейтс.

— Значи ти си убила Майлоу?

— Не лично. — Луси се усмихна. — Аз съм само петдесет килограма. Майлоу беше едър мъж, по-едър от Арни. Но аз уредих въпроса, да.

Сякаш слушаше Теди да говори за убийството на Андрю Бийзли. Луси изобщо не изпитваше разкаяние.

— Но Майлоу Бейтс е бил невинен — каза Алексия. — Имал е семейство. Жена и три деца.

— Да не си посмяла да ме поучаваш! — изрева Луси. — Нито един приятел на Били не беше невинен. Бейтс знаеше за присъдата му. Знаеше какво е направило това копеле! И все пак въртеше бизнес с него. — Пое си дъх, за да се овладее. — Смъртта на Майлоу Бейтс беше удар номер едно. Всъщност се оказа много лесно. Дори отвличането на Били след това, за да гледа записа на случилото се с приятеля му… Тогава вече Хамлин бе завладян от параноята. Няколко телефонни обаждания, малко напрежение в бизнеса — и готово. Когато съобщи на ченгетата какво сме направили на Майлоу, никой не му повярва — каза тя гордо.

„Ти си ненормална. Напълно ненормална“ — помисли си Алексия.

— Ами Дженифър Хамлин? Сигурно и нея си убила?

— Ще стигна и до това — заяви Луси. — Наистина трябва да се научиш на малко търпение, Тони.

Алексия се сви. Все още мразеше да я наричат така.

— Да, Хамлин загуби жена си. Загуби бизнеса си. Загуби единствения си истински приятел. Но имаше още нещо. Поинтересувах се от семейството му, но всички бяха умрели. Баща му — скоро след процеса. Нямаше майка, нито братя и сестри. Разбира се, оставаше дъщеря му Дженифър. Исках обаче дъщеря му да е грандиозният финал, последното нещо, за което кучият му син щеше да страда преди собствената си смърт. Още не й бе дошло времето. Трябваше ми някой друг.

На Алексия бавно взе да й просветлява накъде бие Луси.

— Бях чула слухове за някаква жена — каза Луси. — Жена, която Били бе обичал в младостта си и от която още се интересуваше. Вече се беше пропил сериозно и бръщолевеше за нея — за теб, Тони, — по барове и ресторанти, на всеки, който го слушаше. Смътно си спомнях името от процеса. Джилети. Но чак когато най-сетне се добрах до една стара снимка, успях да събера две и две. Е, можеш да си представиш шока ми. Ужасът ми. Ти, моята съседка, най-близката ми приятелка на света. Ти и Хамлин сте били любовници! Ти си била там, когато Нико е умрял! Най-после разбрах защо Теди е следял Били през всичките тези години като мен. Заради теб! Това ме съкруши, признавам. Били бе отишъл в Англия, за да се опита да те намери. Предполагам, че е искал да те предупреди. Може би е усещал, че ти си следващата, не знам. Истината е, че още не бях решила.

— Какво да си решила? — попита Алексия.

— Дали да те убия, или не. Е, малко те уплаших. С онези телефонни обаждания, макар че при Били свършиха добра работа… и също да намеря някой, който да се справи с онова подобие на куче, което следваше Теди по петите. Как се казваше?

— Дани. — На Алексия й прималя.

— Откровено казано, не знаех дали ще мога да стигна до убийството ти. Проблемът беше, че те харесвах. Дори те обичах. Децата ни израснаха заедно. Ти ми беше като сестра. Беше трудно.

„Съчувствие ли търси? От мен?!“

— Но Господ отново отвори очите ми. Доведе те тук, на този остров, и ти ми призна какво си направила. Ти си оставила брат ми да се удави! Били Хамлин, мъжът, на чието унищожение посветих целия си смислен живот, беше просто съучастник. Незначителен. — Луси поклати глава с отвращение. — Нямаш представа как се почувствах, Тони. Можеш ли да си го представиш? С теб бях споделила толкова вечери. Смели сме се, плакали сме заедно.

— Ти си ме тероризирала! — гневно заяви Алексия. — Убила си кучето ми. — Не можеше да понася повече сълзливото самосъжаление на Луси. — Смъртта на брат ти беше нещастен случай. Просто нещастен случай.

— Не! Беше убийство. Така каза съдът.

— Съдът? Съдът, който осъди погрешния човек? — ехидно попита Алексия. — Какво, по дяволите, знае съдът за истината? Искаха жертвено агне и Били Хамлин изпълни тази роля. Аз бях там, когато Николас умря, Луси. Няма нужда да гадая какво се е случило. Аз знам. Беше нещастен случай, и точка.

— Млък! — пак викна Луси и я изрита в глезена. Алексия зави в агония. — Няма да се обаждаш, чуваш ли ме? Няма да говориш. Чу ли ме? Това не ти е парламентът. На никой не му пука какво казваш. Никой дори не се интересува дали си жива, или умряла. Сега аз говоря.

Болката в крака й беше неистова. Алексия дори нямаше сила да кимне. Захлипа и заслуша пороя налудничави бръщолевеници на Луси.

— След това вече знаех, че трябва да те убия. За малко да ме изпревари онзи таксиметров шофьор Дрейк! Представяш ли си да беше успял? Но Господ се смили и не го допусна. Лиши те от такава чиста, безболезнена смърт. Пазеше те за мен. Знаеше, че трябва първо да те накарам да страдаш, като Били. Това обаче никак не беше лесно с твоя пост и какво ли не. — Тя я изгледа с ненавист. — Известно време се чудех дали не съм сбъркала, като съм преследвала Били Хамлин толкова години. После реших, че не съм. Били Хамлин беше излъгал заради теб. Предпазваше те. Знаеше, че ти си отговорна за смъртта на Нико, и направи всичко възможно да ти помогне да се изплъзнеш от правосъдието. Затова двамата трябваше да страдате еднакво. Били трябваше да разбере какво е да загубиш дете. Ти също.

— Майкъл — прошепна Алексия.

— О, да, Майкъл. — Луси махна пренебрежително с ръка. — Майкъл оживя, за съжаление. Въпреки че ме утешава мисълта, че е като мъртъв. Е, може би донякъде това е още по-болезнено.

Алексия изпита толкова силна омраза, че направо се задави.

— Най-голямото ми разочарование не е, че безценният ти син оцеля — продължи Луси, — а че Били Хамлин така и не доживя да види как умира дъщеря му. След десетилетия, прекарани в очакване, в подготовка, тази възможност ми беше отнета. Някакъв ненормалник в Лондон го наръгал с нож в сърцето и му подарил бърза смърт.

Луси поклати глава. Беше наистина огорчена. Злото, което се сипеше от устата й, беше смразяващо.

— Не можех да го понеса.

— Виждам — обади се Алексия през стиснати зъби. Болката в крака й беше непоносима. — Но все пак уби Дженифър. Само за спорта. Една невинна млада жена.

— Не ме ли чуваш? — озъби се Луси. — Кучият му син не можа да види смъртта на дъщеря си, страданията й, така както майка ми понесе загубата на Нико. Изплъзна се на възмездието. И двамата се изплъзнахте. Затова трябваше да оправя нещата. Око за око… това повелява Бог. Смъртта на едно дете се изкупва само със смъртта на друго дете.

Нямаше смисъл да се спори с Луси. Алексия разбра, че с годините скръбта се е трансформирала в омраза, после в ярост и накрая в психоза. Въпреки това не можеше да позволи на Луси да отнеме живота й, без да я накара да страда поне малко, поне заради стореното на Майкъл и заради всички други жертви.

— Говориш за истината — каза Алексия, — но изобщо не я знаеш. След всички тези години чакане си пропуснала толкова много!

Луси присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Били Хамлин не беше убит от някаква откачалка.

— Беше, разбира се. Така пише в доклада на полицията. Бил е прободен от наркоман за пари.

— Глупости — заяви Алексия. — Полицията нямаше никаква следа. И все още няма. Но аз имам. Беше Теди!

На лицето на Луси се изписа истинско объркване.

— Не. Това е невъзможно.

— Разбира се, че е възможно. Това е факт. — Алексия се наслаждаваше на ефекта. — Той ми призна това, след като го обвиниха в убийството на Андрю. Направил го е, за да защити мен и семейството ни. Мислел, че Били се опитва да ме изнудва. Знаел е истината през цялото време и ми е простил. Така че след всичките тези години чакане Теди те е прецакал!

— Млъкни! — изкрещя Луси. — Не ти вярвам.

Алексия се усмихна.

— Напротив, вярваш ми.

— Вече няма значение. На кой му пука? Хамлин е мъртъв, дъщеря му е мъртва. Скоро и ти ще ги последваш. — Луси бръкна в раницата си и измъкна белезници. — На колене!

Алексия поклати глава.

— На колене! — Луси опря дулото на пистолета в слепоочието на Алексия.

Алексия каза спокойно:

— Не мога, Луси. Глезенът ми. Не мога да мръдна.

— Добре — отсече Луси. Вдигна левия си крак и скочи с все сила върху глезена на Алексия. Последното нещо, което чу Алексия, бяха собствените й крясъци. После всичко потъна в мрак.

 

 

Съмър спря и се ослуша, наострила сетивата си като сърна в гората.

„Чайка ли изкряска? Или беше човек?“

Замръзна в очакване, молеше се да го чуе отново. Но не последва нищо.

Беше идвала по тези места с майка си, но много отдавна. Лабиринтът от пътеки беше много по-оплетен, отколкото го помнеше, а и жегата, заедно с изтощението и паниката, не й позволяваха да се съсредоточи.

Опита се да не мисли за писмото на майка си. Нещо между прощално писмо и изповед, то издаваше един объркан, разстроен ум. Тонът постоянно се луташе от една крайност в друга — важните обяснения за Майкъл — „знам, че ще те нараня, скъпа, но това трябваше да бъде направено“, — зловещите библейски цитати, вплетени в текста, само доказваха колко тежко е психичното състояние на Луси. „Тя е болна — помисли Съмър. — Трябва й помощ“.

Ала нищо не можеше да извини, нито да омаловажи голите факти за извършеното от майка й и за онова, което възнамеряваше да направи.

„Трябва да я открия. Трябва.

Ако види полицията, ще изпадне в паника“.

Вече бе близо до океана, чуваше ритмичния прибой на вълните. Нещо изпука под краката й и тя спря. Наведе се и вдигна празната пластмасова бутилка от вода. Беше от „Нантъкет Спрингс“, марката, която купуваше майка й.

— Мамо! — изкрещя Съмър срещу вятъра.

Нищо.

— Мамо, аз съм, Съмър. Чуваш ли ме?

Но думите й бяха заглушени не само от вятъра и прибоя, но и от някакъв друг шум.

Шум, който идваше отгоре.

 

 

Луси Майър вдигна очи.

„Хеликоптер. Само това ми липсваше“.

Може би беше само бреговата охрана на редовна обиколка. После се сети, че Съмър сигурно вече е прочела писмото й. Не можеше да рискува.

Алексия все още лежеше в несвяст. Луси издърпа ръцете й назад, закопча белезниците, после я завлече под навеса на скалите. Беше слаба като вейка, лека като парцалена кукла. Тук не можеха да ги видят от хеликоптера. Но не можеха и да се крият вечно. Приливът прииждаше. До час пещерата щеше да е под вода.

— Събуди се, да те вземат мътните! — Луси разтърси Алексия за рамената. Устните й едва потрепнаха, но това бе достатъчно. Луси изпита облекчение.

„Идва на себе си“.

 

 

Арни Майър говореше в микрофона:

— Виждате ли нещо?

Полицаят поклати глава.

— Още не.

— Може ли да помолите пилота да се сниши?

— Не мога. Трябва да внимаваме. Тук ветровете са на силни пориви и скалите са сериозна опасност.

— Да, но дъщеря ми…

Полицаят се пресегна и сложи ръка на рамото на Арни.

— Ако е някъде тук, ще я намерим, господине. Дъг, спусни се още малко.