Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (5)

4.

— Да изясним положението. Кога за първи път забелязахте — за първи път, — че Николас липсва?

Госпожа Марта Креймър въртеше малките си кръгли очи от Тони Джилети към Били Хамлин. Двамата младежи изглеждаха потресени. И как не.

Марта Креймър ръководеше Кемп Уилямс от двайсет и две години. Първо заедно със съпруга си Джон, а през последните девет години — сама като вдовица. Никога през всички тези години не бе имало нито един сериозен инцидент с лагерниците. Никога. До този момент. Трагедията се бе случила по време на смяната на сина на дърводелеца и дъщерята на милионера.

Висока едва метър и петдесет, побеляла, със съвършена прическа и марково пенсне, което неотменно висеше на врата й на верижка, госпожа Креймър бе възприемана като цяла институция. Но поради дребничкия й ръст и милия й маниер на старица много хора подценяваха интелектуалните и деловите й качества. Кемп Уилямс се предлагаше като старомоден, семейно управляван курорт. След смъртта на съпруга си обаче госпожа Креймър удвои цените и наложи стриктен подбор на момчетата, които приемаше, като си осигури репутация на собственик на най-елитния летен лагер по Източното крайбрежие. Младежкият труд вървеше евтино, режийните разноски бяха ниски. Дори бе договорила чудесна цена за обновяване на мебелите предишната година. Казано накратко: госпожа Марта Креймър бе открила златната кокошка. А тези две безотговорни деца току-що я бяха заклали.

— Вече ви казах, госпожо Креймър. Получих комоцио и Тони ме свестяваше. Мислехме, че всички деца са си на плажа, а после Грейдън дойде и каза, че Николас е изчезнал.

Говореше само момчето, Били Хамлин. Момичето, Джилети, обикновено страхотна устатница, бе странно смълчана. Може би заради шока? Или пък беше достатъчно умна да не казва нищо, за да не бъде използвано срещу нея. Нещо в погледа й притесняваше госпожа Креймър. „Крои нещо тая малка невестулка. Пресмята шансовете си“.

И Тони, и Били се бяха преоблекли — той с панталони чарлстон и тениска с „Ролинг Стоунс“, тя — в пола до земята с къдри отзад и поло, които скриваха всяка частица от кожата й. Ето и това — сдържаното облекло бе нетипично за разюзданата дъщеря на Уолтър Джилети. Марта Креймър присви очи още повече.

— И веднага подадохте сигнал?

— Разбира се. Спасителите вече бяха дошли. Аз останах да им помагам, а Тони се върна тук, в случай че…

Били Хамлин не довърши изречението и погледна Тони, която бе свела очи към пода.

— Госпожице Джилети? Нищо ли няма да кажете?

— Ако имах да казвам нещо, щях да го кажа, нали? — изсъска Тони, извадена от ступора си като гърмяща змия на припек. — Били ви обясни какво се случи. Защо продължавате да ни нападате?

— Да ви нападам ли? — Марта Креймър се извиси с целите си сто и петдесет сантиметра и изрева на разхайтената девойка: — Госпожице Джилети, едно дете е мъртво. Удавено. Не разбирате ли? Полицията идва насам, също и родителите на момчето. Те ще ви нападат, докато разберат точно какво се е случило, как се е случило и кой е отговорен.

— Никой не е отговорен — тихо отвърна Тони. — Беше нещастен случай.

Госпожа Креймър повдигна едната си вежда.

— Така ли? Е, да се надяваме, че полицията ще се съгласи с вас.

 

 

След като излезе от офиса на госпожа Креймър, Тони най-сетне даде воля на сълзите си и се хвърли в обятията на Били.

— Кажи ми, че сънувам! Че това е кошмар. Кажи ми, че ще се събудя!

— Шшшт. — Били я прегърна. Беше му толкова приятно да я прегръща. Вече нямаше „горкият Чарлз“. Двамата с Тони бяха заедно в това. — Беше както каза ти. Нещастен случай.

— Горкият Николас! — изви жално Тони. — Не мога да спра да мисля колко уплашен е бил. Колко отчаяно е искал да го чуя и да го спася.

— Недей, Тони. Не се измъчвай.

— Сигурно ме е викал, нали? Сигурно е крещял за помощ. О, боже, не мога да понеса това! Какво направих? Изобщо не трябваше да го оставям сам.

Били избута от съзнанието си образа на трупа на Николас Хандемайър. Когато го откри, момченцето се носеше във водата по очи сред скалите само на метри от брега. Били опита изкуствено дишане, парамедиците цели двайсет минути се бориха за живота на детето. Но напразно.

— Ще ме пратят в затвора! — изплака Тони.

— Разбира се, че няма — категорично отсече Били.

— Ще го направят — закърши ръце Тони. — Вече имам две условни присъди в досието си.

— Наистина ли?

— Една за измама и една за притежание на наркотици — обясни Тони. — Господи, ами ако ми направят тест за наркотици? Сигурно ще го направят. Кокаинът е още в кръвта ми. Тревата също. О, Били! Ще ме заключат и ще хвърлят ключа в морето.

— Успокой се. Никой няма да те заключва. Няма да позволя това.

Били се наслаждаваше на ролята си на силния. Беше му хубаво, че Тони Джилети разчита на него. Че се нуждае от него. Така и трябваше да бъде. Двамата срещу целия свят. Чарлз Бреймар Мърфи не беше достатъчно възмъжал за Тони. Но той, Били Хамлин, щеше да вземе нещата в свои ръце.

Докато галеше косата на Тони, две полицейски коли на щата Мейн спряха на застлания с чакъл паркинг пред лобито на Кемп Уилямс. От тях изскочиха трима мъже — двама с униформи, третият с тъмен костюм и риза. Госпожа Креймър се втурна да ги посрещне с мрачно изражение на съсухреното си старческо лице.

Били притисна още по-силно Тони в обятията си и вдиша аромата й. Прониза го истинска животинска страст. Той прошепна в ухото й:

— Ще ни разделят. Ще сравняват показанията ни. Придържай се към онова, което каза пред госпожа Креймър. Нещастен случай. И каквото и да става, не споменавай дрогата.

Тони кимна отчаяно. Имаше чувството, че всеки миг ще повърне. Госпожа Креймър вече водеше полицаите към тях.

— Не се тревожи — каза Били. — Всичко ще бъде наред. Довери ми се.

 

 

След няколко часа, щом малките момчета бяха вече по леглата си, останалите инструктори в Кемп Уилямс насядаха около голямата маса в столовата и започнаха да се утешават един друг. Всички бяха видели пристигането на линейката и отпътуването й с тялото на малкия Николас Хандемайър. Някои от момичетата плачеха.

Мери Лу Паркър попита:

— Според вас какво ще стане с Тони и Били?

Дон Чоут побутна изстиналия хотдог в чинията си и изсумтя:

— Нищо няма да стане. Беше нещастен случай.

Няколко секунди никой не се обади. После някой каза онова, което си мислеха всички:

— Дори така да е. Но е трябвало да видят, че Николас се отделя от групата. Нали работата ни е да наблюдаваме децата.

— Просто нещастен случай! — изкрещя Дон и стовари юмрука си по масата с такава сила, че тя се разклати. — Можеше да се случи на всеки от нас.

Дон бе помогнал да донесат тялото на Николас в лагера. Беше на двайсет и очевидно травмиран от случилото се.

— Не бива да обвиняваме с лека ръка.

— Аз не обвинявам с лека ръка. Просто казвам, че…

— Недей! Не казвай нищо! Какво знаеш пък ти, по дяволите! Та ти дори не беше там.

Чарлз Бреймар Мърфи усети, че работата отива на бой, прегърна приятеля си през рамо и го дръпна настрани:

— Успокой се, Дон. Ела да глътнем въздух.

Щом излязоха, Ан Филдинг, едно от по-кротките момичета, се обади:

— Какво значи „успокой се“? Момчето е мъртво. Нямаше да се удави в толкова плитка и спокойна вода, ако някой не си беше зарязал работата. И то за доста дълго.

— Разбирам какво е разсеяло Били — добави едно от момчетата. — Бикините на Тони са си истинска покана.

— Моля ви се, говорим за Тони Джилети — обади се злобно Мери Лу Паркър. — С нея не трябва покана. Обслужването е по реда на пристигането.

Всички се разсмяха.

— Шшшт — прекъсна ги Ан Филдинг и погледна през прозореца. — Идват.

Вратата на администрацията се отвори. Полицията разпитваше вътре Тони и Били от цели три часа. Първа излезе Тони. Единият от униформените полицаи я подкрепяше. Отдалеч личеше колко поразен е от нея младият офицер — придържаше я през кръста покровителствено и й се усмихваше успокояващо на път към бунгалото й.

— Е, не личи да е прекалено загазила — отбеляза язвително Мери Лу Паркър.

След минута излезе и Били Хамлин. Цивилният инспектор и единият от униформените полицаи го поведоха към патрулната кола. Докато той се качваше на задната седалка, младежите в столовата забелязаха, че зад гърба му проблесна нещо сребристо.

— Сложили са му белезници! — възкликна Ан Филдинг. — Господи! Мислите ли, че е арестуван?

— Е, не мисля, че го водят на парти — отбеляза едно момче.

Истината бе, че никое от момчетата в Кемп Уилямс не харесваше особено Били Хамлин. Синът на дърводелеца бе прекалено популярен сред момичетата за техния вкус. А колкото до момичетата — макар да се задяваха с него заради чара и привлекателната му външност, — те възприемаха Били като аутсайдер, като обект на любопитство, с който можеха да се забавляват, да му се порадват, но никога като равен. За чувствителни на тази тема хора класовото разделение в столовата на Кемп Уилямс би изглеждало потресаващо.

— Какво сте проточили шии на прозореца като стадо гъски? — Властният глас на Марта Креймър изгърмя в залата като сирена за въздушна тревога и всички подскочиха.

— Ако не греша, утре сте на работа — добави тя.

— Да, госпожо Креймър.

— Жизненоважно е лагерният живот да продължи по нормален начин заради останалите деца.

Само Мери Лу Паркър се осмели да се обади:

— Но, госпожо Креймър, Били Хамлин…

— … няма полза от празни приказки — сряза я Дъртата. — Надявам се, няма нужда да ви напомням, че едно дете е мъртво. Това не е забавление, госпожице Паркър. Това е трагедия. Сега всички по бунгалата. Гасим лампите в единайсет.